Дейвид Хосп
Зодия убиец (51)

Петдесета глава

Катрин Бюканън го гледаше вече от няколко минути. Не се опита да избегне погледа му, гледаше го право в очите и мълчеше. Накрая много тихо и крайно неубедително изрече:

— Ти няма как да го знаеш.

Фин кимна.

— Напротив, знам го. — Отвори куфарчето си и извади две папки. Сини папки, изтъркани и побелели от времето. При вида им от очите на Катрин Бюканън бликнаха сълзи.

— Какви са тези папки? — попита тя.

— Много добре знаеш. И преди си ги виждала. Преди много, много време. Две досиета. Два комплекта документи за две момчета, родени в един и същи ден, в една и съща болница, от две различни майки. Едната е умряла при раждането, другата е останала жива. — Той постави едната от папките на масата пред нея. — Това досие съдържа документи за моето раждане. Виж, тук е изписано моето име — името, което ми дадоха, когато за първи път ме дадоха в приемно семейство, където трябваше да се грижат за мен. А тук като моя майка е посочена Елизабет Конър.

Тя се навъси.

— Тогава, щом е посочена Елизабет Конър, какво те кара да мислиш, че аз съм майка ти?

— Защото е лъжа. Досиетата са били разменени. Виж кръвните групи. Елизабет Конър има кръвна група АВ положителна. А аз — нулева, отрицателна. Биологично това е невъзможно. Тя не е могла да бъде моя майка. — Фин взе втората папка. — Това досие съдържа документите за раждането на второто дете — онова, което е умряло при раждането. Неговата кръвна група е посочена като АВ отрицателна. Кръвната група на майката е посочена като нулева отрицателна. Отново несъвпадение. — Той остави папката на масата. — Прочети коя е посочена като майка. Тук пише: Катрин Хауърд Сейнт Джеймс.

— Това не доказва нищо. Не е категоричен аргумент.

— Може би само по себе си не доказва. Можеше да е случайна техническа грешка. Но ДНК тестът, направен в полицията, доказва, че с Брук имаме кръвна връзка, а тестът, който аз поръчах, доказва, че Джеймс Бюканън не е мой баща. Остава само една-единствена възможност.

Катрин Бюканън затвори очи.

— Можем да направим сравнителен тест на твоето и моето ДНК, за да го проверим — продължи той. — Но не е необходимо да усложняваме нещата, нали?

Тя поклати глава.

— Не, не е необходимо. — Катрин отвори очи, но ги насочи надолу.

— Искам да го чуя от теб.

Тя нямаше сили да го погледне в очите. Минаха няколко секунди, преди да заговори:

— Трябва да разбереш, тогава бях много млада. Твърде млада. Семейството ми беше едно от най-известните в Бостън. Баща ми беше председател на най-голямата финансова институция в града, а майка ми — в ръководството на повечето благотворителни организации. Не можеха да се примирят с факта, че петнайсетгодишната им дъщеря е постъпила така с тях, че им го е причинила, че е забременяла. Времената тогава бяха такива, че ако някой разбереше, щеше да избухне скандал, който да разруши семейството ни.

— И затова се отказа от мен — каза Фин. — Заряза ме.

— Не исках. — Катрин подсмръкна, сълзите й напираха. — Бях на петнайсет, имах ли избор? Изпратиха ме далеч от дома ми. Не се виждах с никого от семейството в продължение на месеци, а когато родих, те отнесоха. Дори не ми позволиха да те видя. Виках и крещях дни наред, но те не ми обърнаха никакво внимание.

— Но ти никога не направи опит да ме откриеш. Дори след като пораснах. С твоите пари и възможности ти така и не се опита да разбереш какво е станало с мен.

— Не можех. — Тя стана, приближи се до него и протегна ръка, но той се отдръпна. — Тогава се омъжих за Джеймс. Омъжиха ме за най-желания мъж в града, от една от най-знатните фамилии в Масачузетс. Казаха ми да забравя за миналото си.

— И ти ги послуша, напълно забрави за мен. Все едно че никога не съм се раждал.

— Не, никога не забравих. Само скрих спомена в себе си. Той винаги беше в мен. Не можех да сторя нищо, затова се престорих, че все едно не се е случвало. Само така можех да оцелея.

— Докато не се появи Елизабет Конър.

Тя отмести поглед.

— Да. Елизабет Конър ми върна миналото по възможно най-омерзителния и унизителен начин.

— Изнудва ли те?

Катрин Бюканън кимна.

— Двете с нея лежахме в една стая в продължение на два месеца. Никоя от нас така и не узна истинското име на другата. Такава беше системата. Мен ме наричаха Лизи, нея — Джейн. Тя беше ужасна дори тогава. Съжителството с нея беше най-лошото от престоя ми там. Нейното дете умря и по-късно моите родители платиха на някого да разменят документите — да заличат името ми, за да не може никой да открие, дори да се опитва.

Затова са изпратили писмото ми на нея. В досието ми тя е посочена като моя майка. Сигурно се е досетила, че е станала грешка. Заподозряла е, че аз съм твое дете, а не нейно. Защо е чакала толкова много, за да започне да те изнудва? Аз й изпратих писмото преди почти двайсет години.

Катрин отново седна, останала беше без сили.

— Тя нямаше никаква представа коя съм. Не бях казвала на никого в семейството какво се е случило с мен. Така ми беше внушено. „Никой не трябва да разбере коя си.“ Родителите ми го повтаряха безброй пъти, преди да ме изпратят. Така че тя не е знаела, че съм човек, който може да бъде изнудван — и който има пари да си плати. Но дори и да знаеше, едва ли щеше да ме открие.

— Тогава защо чак сега? — попита Фин. Отговорът дойде още преди да го е чул от Катрин. — Изборите. Тя те е видяла по време на предизборната кампания.

Катрин кимна за пореден път.

— Познала ме от снимките във вестниците — застанала до Джеймс, усмихната, както би трябвало да изглежда една добра съпруга на бележит политик. Първия път, когато Джеймс се кандидатира, с Брук стояхме повече в сянка. Този път обаче състезанието беше по-драматично и той каза, че трябва да му помогнем за образа на идеалното семейство. Тя веднага е разбрала коя съм и тогава ми се обади. Започна бавно и полека, като каза, че си ме спомнила от младините ни, когато заедно сме били в Ню Хемпшир. Доста умно. Ако някой я е чул, едва ли би си помислил, че в думите й се съдържа заплаха. Каза, че искала да се срещнем и да пием кафе. Още преди да изпие и първата чаша, поиска пари.

— Ти какво направи?

— Платих й, разбира се. Не беше евтино, но каза, че няма да ме притеснява повече. Само едно плащане и си заминава. Очевидно обаче ме излъга. Предполагам и аз се досещах, че е лъжа, но ми се искаше да вярвам, че от безнадеждната ситуация има изход. Искаше ми се да вярвам, че ще си тръгне. Тя обаче не си тръгна. Обади ми се отново. Втори, трети път. Стана ужасно нагла, започна да ми звъни вкъщи. Сигурно ме е мразела заради живота ми. — Катрин се изсмя горчиво. — Каква ирония само. Ако знаеше колко е ужасен животът ми. Но единственото, което виждаше тя, бяха парите. Реши, че е нечестно да сме били на едно и също място преди толкова години, а моят живот е продължил в големи къщи и лъскави коли, докато тя едва е свързвала двата края. През онази последна нощ осъзнах, че тя никога няма да ме остави на мира. Колкото и пари да й дадях, все нямаше да са й достатъчно.

— Ти я уби.

— Да, аз я убих — с огромно облекчение произнесе Катрин. — Дори не си спомням как се стигна дотам, но е факт. Отидох в апартамента й да извърша последното плащане, да се опитам да я убедя, че няма да й се вържа повече, че всичко е свършило. Тя не искаше да ме слуша. Каза, че никога няма да свърши. Започна да ми говори какво щяло да стане, ако огласяла публично тайната ми. Как щял да реагира съпругът ми. Как щели да се отнесат към това всичките ми приятели баровци. Отговорих, че вече ми е все едно. Че ако огласи информацията публично, ще я съдя за изнудване. Мислех си, че съм държала коз, но се оказа, че козът е в нея.

— С какво те заплаши?

— С теб. Каза, че знае кой си и знае как да те намери. Заяви ми: Питам се как ще се почувства, като разбере, че си го зарязала. И как ще можеш после да гледаш дъщеря си в очите, когато тя разбере какво си сторила на сина си? — Катрин затвори очи. — После не си спомням много. Избухнах. Грабнах първото, което ми попадна под ръка, и започнах да я удрям с всичка сила. Сякаш удрях не нея, а себе си. Цялата тази ярост и омраза, натрупали се за четирийсет и пет години, избиха навън. Продължих да я удрям, докато не се изля цялата ми негативна енергия. После останах сама. Стоях в онзи ужасен и мизерен малък апартамент, в ужасен квартал, над тялото на жена, която познавах някога, която ме беше измъчвала психически. Не знаех какво да правя, затова избягах.

— Как се стигна дотам, Макдугъл да те покрие?

— Беше щастлива случайност. Или може би нещастна случайност. Зависи как ще го погледнеш. Елизабет Конър работеше при него, както вече знаеш, и му дължеше пари. Той отишъл в апартамента й същата вечер, за да си прибере дължимото, и открил трупа й. Тя му била намекнала как възнамерява да му върне парите, но той помислил, че е изнудвала съпруга ми. Помислил, че Джеймс ти е баща и че тя се е свързала с него. Когато видял безжизненото й тяло, помислил, че той е поръчал да я убият, тъй като двамата с Макдугъл имали общ бизнес, а тя работела за Макдугъл. Уплашил се, че ако се разбере за убийството, това ще му навлече сериозни неприятности. Затова повикал специалист, който да направи всичко да изглежда като обикновена кражба с взлом.

— Има логика. — Фин помисли върху чутото. Голяма част от наученото току-що така или иначе беше подозирал, но има огромна разлика между това да се измъчваш от съмнения и да се сблъскаш с реалността. Тя също замълча. Вероятно разбираше през какво преминава в момента той.

— Имам още един въпрос — обади се накрая той. Боеше се да го зададе и се поколеба.

— Питай — каза тя и го погледна в очите.

Той си пое дълбоко въздух.

— Мъжът с белега — той можеше да ме убие. И му беше наредено да ме убие, но не го стори. Защо? Кой беше той?

Тя се усмихна тъжно.

— Познавах го от много отдавна. Казваше се Били Ганън. Баща му беше личен шофьор на семейството ми. Толкова прекрасен и трудолюбив човек. Обичаше да събира децата в гаража и да им разказва интересни истории. Прекрасни, изключително вълнуващи истории. А Били беше най-сладкото и симпатично момче, което човек може да си представи.

— Той беше убиец — напомни й Фин.

Тя трескаво поклати глава.

— Не и когато го познавах. По времето, когато го познавах, той беше съвършен. Другите го превърнаха в това, което стана по-късно. Животът му се разви трагично. Баща му беше уволнен и се самоуби. Били беше изхвърлен на улицата. Изчезна и повече никога не го видяхме, нито чухме за него.

— Защо уволниха баща му?

Тя отново го погледна в очите.

— Заради мен. Защото се влюбих в сина му. — След тези думи сълзите й потекоха, Фин въздъхна. — Той беше твой баща. — Тя сведе глава. — Толкова много го обичах, когато бях млада, бих сторила всичко за него. След като баща му се самоуби, Били беше изхвърлен на улицата. Мен изпратиха в Ню Хемпшир. Когато се върнах, той вече беше изчезнал. Моето семейство му отне всичко. Домът, баща му, мен. Той се почувства толкова обиден и онеправдан, че вече не го интересувах. Едва наскоро осъзна каква ужасна грешка е направил, като е постъпил така с живота си.

— Защо?

— Казах му, че има син. Той не знаеше. Никога не го видях преди това, за да му кажа.

— Как го намери?

— Аз не го намерих. Той дойде при мен. В това е най-голямата ирония. Когато избягах от апартамента на Елизабет Конър, бях в такова състояние, че забравих чековата си книжка там. Били я открил и дойде да ми я донесе. Не се бяхме виждали, откакто го изгониха от дома ми. През цялото време той се беше интересувал и знаеше къде съм и за кого съм се омъжила, но се беше отказал от мен много отдавна. Мислеше, че съм щастлива. Можеш ли да си представиш само? — Тя поклати глава. — Казах му за теб. Той ужасно се развълнува и едновременно с това се натъжи. Почувства се отговорен за нас и се закле да ни пази. Така и направи. Следеше те, за да не ти се случи нещо лошо. И когато му казах, че Джеймс ме бие… Може би трябваше да се досетя, как ще реагира. Може би дълбоко в себе си се досещах.

Фин стана.

— Трябва да си вървя.

Тя също се изправи и протегна ръка към него.

— Не можеш да си вървиш — каза. — Още не. Моля те, имаме да си говорим още за толкова много неща.

— Не, нямаме.

— Не трябва да си жесток с мен. Минали са четирийсет и пет години.

— За теб може да са били четирийсет и пет години. За мен бяха петнайсет минути.

Тя безпомощно отпусна ръце.

— Разбира се — отвърна. — Напълно си прав.

— Сам ще намеря изхода.

Тя кимна.

— Какво ще правиш сега?

— Не знам.

— Ще отидеш ли в полицията?

— Не знам. Убила си жена. Може би е била лоша, но убийството си е убийство.

— Така е.

— Трябва да помисля. Ти — също.

— Ще го сторя. Каквото и да предприемеш, ще те разбера. Съжалявам за толкова много неща. Давам си сметка, че навярно вече няма значение.

— Навярно не.

— Въпреки това искам да знаеш, че се разкайвам и съжалявам.

— Добре. — Той тръгна към вратата. На прага обаче се спря и отново се обърна към нея: — Някога изобщо помисли ли за мен? Запита ли се жив ли съм, къде съм, щастлив ли съм?

Сълзите й потекоха.

— Всеки ден. Всеки божи ден.

* * *

Лонг се беше подпрял на колата си, паркирана на улицата пред имението на Бюканън, и видя как Фин слезе по стълбите, Фин се изкуши да се престори, че не го е забелязал, да го подмине. Но си даде сметка, че детективът няма да го допусне. Затова отиде при него.

— На гости ли? — попита го Лонг, когато той се приближи. Очите му бяха ясни и пронизващи.

— Щях да ви попитам същото — отвърна адвокатът.

Двамата стояха един срещу друг и в продължение на няколко секунди всеки гледаше изпитателно другия. Накрая Лонг обърна глава към имението.

— Доста прилично място — отбеляза. — Можеше да е ваше.

Фин поклати глава:

— Не, никога нямаше да оцелея в този свят.

Детективът заинтригувано наклони глава настрани.

— Защо, струвате ми се доста способен и умен? Успели сте да се измъкнете от улицата, щяхте да се справите и с фамилното богатство.

— На улицата е по-различно. Там има правила и всеки ги спазва. Горе по висините правилата не важат. Аз не бих могъл да живея така.

— А може би просто не сте научили техните правила навреме?

Фин сви рамене.

— Предполагам, никога няма да разберем. — Отстъпи назад. — Трябва да се прибирам.

Лонг кимна.

— Сигурно е хубаво да имаш семейство. — Фин само го изгледа, но замълча. — В тази история има и нещо повече, нали? — попита детективът.

— Имате ли да ме питате нещо конкретно, детектив? — попита адвокатът след кратка пауза.

Лонг го изгледа изпод вежди. Фин усещаше как бие сърцето му и всеки момент ще се пръсне. Накрая ченгето отмести поглед и тежко въздъхна:

— Не, засега нямам.

— Добре — отвърна той.

— Може да ви потърся отново обаче. По-късно.

— Няма да ходя никъде. — Фин извади от джоба ключа за колата. — Довиждане, детектив.

— Довиждане.