Дейвид Хосп
Зодия убиец (18)

Седемнайсета глава

Лонг едва се държеше на краката си, когато си тръгна от офиса на адвоката. От месеци не се беше чувствал така пиян. Опиянението се беше превърнало в негово постоянно състояние, но досега винаги беше държал нещата под контрол. Алкохолът обикновено му осигуряваше равновесие. Сега се чувстваше като изгубен, а езикът му беше надебелял и едва се побираше в устата му.

Първоначално смяташе да се върне в участъка и да продължи разследването, но сега си даваше сметка, че този вариант отпада. Ако се върнеше в участъка в това състояние, с кариерата му беше свършено. Докато караше на връщане от Чарлстън, той погледна часовника си. Рано беше да приключва работния си ден, но нямаше избор.

Изведнъж чу скърцане на гуми и свирене на клаксони. Вдигна отново очи към пътя и видя, че се е отклонил от двойната непрекъсната жълта линия и е навлязъл в насрещното платно. Колите свиваха встрани, за да избегнат челен сблъсък с него.

Лонг рязко завъртя волана и колата му се върна в правилното платно. Едва не се блъсна в друга кола, която се движеше на юг по Масачузетс Авеню. Отново прозвучаха клаксони и дори през стъклото той чу цял поток от ругатни по негов адрес. Трябваше да се прибере у дома и затова се налагаше да внимава, докато стигне. Насочи се към Югоизточната експресна магистрала, където движението поне беше еднопосочно.

Живееше в един квартал в Куинси, южно от Бостън. Наричаше се „Луисбърг Скуеър Саут“ и представляваше имитация на блок от най-луксозния и скъп район Бийкън Хил в Бостън, където се разполагаха именията на елита. Кварталът в Куинси беше по-скромен. Няколко дървени постройки в зелен цвят бяха наредени от двете страни на главния път, който започваше от края на Дорчестър и продължаваше към брега на океана, към Уолистън Бийч.

Лонг наемаше едностайно жилище с изглед към паркинга. Беше му достатъчно. Мястото беше чисто и сравнително добре поддържано. Кухнята беше ремонтирана няколко пъти през осемдесетте години на миналия век. Но по-важното беше, че можеше да си го позволи и беше близо до магистралата, благодарение на което пътуването му до участъка отнемаше едва десет минути.

Когато стигна до апартамента си, краката почти не го държаха и той си каза, че е имал късмет да се прибере жив и здрав. Два пъти опитва да вкара ключа в ключалката и на третия успя. Когато влезе и понечи да затвори вратата след себе си, не направи достатъчно усилие и тя остана полуотворена.

— По дяволите! — изруга той, загледан във вратата. Беше пиян, беше ченге и имаше пистолет. Жална му майка на този, който се опиташе да го обере точно в този момент.

Пиеше му се.

Не, имаше нужда от пиене.

Не че искаше да се опияни още повече — едва ли щеше да стане по-пиян. Потребността беше от психологическо, не от физиологическо естество. Беше повече като обсебеност, навик. Сега за първи осъзна защо скитниците по канавките се напиваха до смърт — за да продължават да наливат в телата си алкохол, докато клетъчната им структура се умори да се бори за оцеляване. Или да вземат бутилка с антифриз, да затворят очи и да си представят, че е отрова.

Олюлявайки се, стигна до кухнята и отвори горния шкаф, където държеше алкохола. Грабна едно шише „Столичная“, взе чаша и понечи да си налее. Но от бутилката не потече нищо, беше празна.

Остави бутилката в мивката и извади друга, без дори да види какво е. Отвори я, надигна я и наведе назад глава.

Нищо.

Хвърли бутилката в мивката, улучи първата и двете се счупиха. Отново отвори шкафа, достатъчно силно, че да чуе как дървото изпука. Вътре имаше още няколко бутилки и той започна да ги проверява една по една. След като всяка следваща се оказваше празна и безполезна, той я мяташе в мивката при останалите, докато парчетата стъкло не започнаха да се сипят по кухненския плот.

Накрая господ чу молитвите му. Предпоследната бутилка се оказа пълна. Беше „Йегермайстер“, който някой му беше подарил преди време. Мразеше вкуса му, беше като сироп за кашлица. Често се подиграваше с невръстните момичета и метросексуалните задници, които пиеха този боклук по баровете.

Сега обаче, като гледаше бутилката, не можеше да си представи, че нещо друго може да има по-приятен вкус.

Отвинти капачката, затвори очи и отпи четвърт от бутилката — четири големи глътки — без да се спира. Свали бутилката, доволно въздъхна и отвори очи.

Изведнъж осъзна, че не е сам. Някой стоеше до вратата в апартамента му и гледаше към него. Обзе го паника и посегна към пистолета си. Тъкмо хвана дръжката на оръжието, когато зрението му се проясни и той разпозна Джули Расин, изправена и вторачена в него. В очите й имаше ужас и отвращение.

— Мамка му, уплаши ме! — изкрещя той. — От колко време стоиш там?

— Чаках те отвън на паркинга — каза тя. — Звънях ти няколко пъти в участъка, писах ти на електронната поща, опитах се да те намеря по мобилния. Чаках и те видях да паркираш.

Лонг погледна към мивката. Навсякъде беше осеяно със счупени бутилки.

— От колко време? — отново попита той.

— Достатъчно дълго — отвърна тя.

Забеляза, че тя носеше бутилка вино и папка.

— Донесла си вино.

— Не знаех — отвърна Джули. Лонг почти очакваше тя да побегне, но не го направи. Стоеше неподвижно на мястото си. Трябваше да й признае самообладанието.

— И какво възнамеряваше да сториш? — попита той едновременно сърдито и отбранително. — Да ме напиеш и да се възползваш от мен? — Лонг се беше подпрял на кухненския плот и направи няколко крачки към нея. — Вече се погрижих за първата част.

— Мислех си, че искаш да поговориш с някого.

— И ти трябва вино, за да говориш?

— Очевидно не толкова, колкото на теб.

Той се усмихна саркастично.

— Е, да, виното не е лошо, но ако искаш истински разговор, йегермайстерът е незаменим. — Той вдигна бутилката за тост, после отпи от нея.

— Какво правиш? Какво, по дяволите, правиш? Въргаляш се като свиня. Това ли е най-доброто, на което си способен? Това ли ти остана?

Той се вгледа в нея. Беше ослепителна. Беше забравил колко е красива или може би никога досега не го беше забелязвал. Имаше гъста червена коса, стройно и атлетично тяло. Лонг се наслади на спомена за близостта с това тяло. Беше го приел като полагащо му се, като даденост. Когато имаха връзка, той беше звездата на отдела. Сега кариерата му беше провалена, а животът му се разпадаше на парчета.

Стовари се на дивана.

— Какво искаш, Джули? — попита я уморено. — Какво искаш от мен точно сега?

— Искам да знам какво се случи.

Той поклати глава.

— Не мога да ти кажа.

Тя влезе в стаята. На някои от рафтовете до прозореца бяха подредени снимки, осветени в момента от залязващото слънце. Джули взе една, на която бяха Лонг и някакъв по-стар от него мъж. Двамата бяха в униформи, широко усмихнати, присвили очи по един и същи начин.

— Съжалявам за баща ти — каза.

— Ами… — Той сви рамене.

— Сериозно говоря. Сигурно ти е било тежко. Особено предвид всичко останало, с което се сблъска.

— Така беше честно. — Видя въпрос в очите й. — Каза ми, че не съществувам и че съм мъртъв за него. Сега сме квит.

— Не говори така. Моля те.

Изведнъж Лонг се почувства толкова уморен, че не можеше да помръдне.

— Благодаря, че дойде да ме видиш. Оценявам го. Но както виждаш, сега не съм в най-подходящата си форма за задушевни разговори. Искам да остана сам.

Джули кимна.

— Добре, но аз не дойдох да те видя. Имам нова информация по случая на Конър. Казах си, че е важно и трябва веднага да ти я дам.

Тя остави папката на масичката за кафе пред Лонг. Той беше твърде изтощен да отвори папката и не беше сигурен дали ще може да се съсредоточи върху текста.

Джули обаче не го остави.

— Това е докладът за другия нерегистриран номер — каза тя. — От Отдела по вътрешна сигурност ми разрешиха достъп до данните. Искаха само да са сигурни, че се отнася за законно полицейско разследване.

— Защо? — попита Лонг.

— Защото номерът е на щатски сенатор, това е домашният му номер. Предполагам са искали да се застраховат.

Мозъкът му се бореше с ефекта от алкохола.

— Кой?

— Джеймс Бюканън. Това е номерът на къщата му на Бийкън Хил.

Лонг се вторачи в папката пред него. Загуби ума и дума. Не можеше да произнесе дори едно смислено изречение.

— Помоли ме за нещо, което преди аз исках от теб — продължи тя. — Засега ще те оставя да си вършиш работата. — Без да каже нищо повече, Джули си тръгна.

След като вратата се затвори, той отново остана сам на дивана. Бутилката „Йегермайстер“ беше почти празна. Наведе се, положи глава на облегалката на дивана и затвори очи. След секунди заспа.