Джак Макдевит
Загадката на Марголия (7)

5

Има нещо в съществуването на черна дупка в съседство, което води до безсънни нощи.

Карл Свенсон, „Проститутките се забавляват най-добре“, 1417

Моринда е една от трите известни черни дупки в пространството на Конфедерацията. Същото име носи и голямата орбитална космическа станция, която е дом за хиляди изследователи, екипите им и поддържащия им персонал. Те извършват измервания, пускат сонди и хвърлят странни неща в пастта на звяра. Според информационните таблици мнозина от тях се опитваха да научат как да огънат пространството. Там имаше дори психолози, които изследваха начина, по който хората възприемат времето.

Никога не бях ходила там, нито бях виждала черна дупка. Ако това е правилният израз, тъй като не можеш да „видиш“ черна дупка. Тази не беше особено голяма, като се има предвид до какви размери достигат обикновено. Вероятно беше с няколко хиляди пъти по-голяма маса от слънцето на Римуей. Пръстен от осветени останки — набъбващ диск, я обгръщаше и изпускаше рентгенови лъчи и бог знае още каква друга радиация, а понякога дори и скали.

Затова станцията е бронирана и екипирана с γ-лъчеви проектори. Повечето от активностите са предвидими, но експертите твърдят, че никога не се знае със сигурност. Не се страхуват особено от скалите, защото могат да ги разтопят, но радиацията е друго нещо.

Скочих в системата на около 70 милиона километра от дупката. По-близко, отколкото трябваше, но все пак на безопасно разстояние. Квантовото пътуване е удобно, защото е мигновено. Но неприятната му страна е, че съдържа по-голяма доза неопределеност, отколкото старите двигатели на Армстронг. Разликата е малка, но я има и е достатъчна да те убие, ако не си осигуриш достатъчно дистанция, така че да не се материализираш във вътрешността на планета например.

Трябваха ми три дни, за да акостирам в станцията. Докато пътувах, уредих престоя си. Обадих се и на стария си приятел Джак Хармън, който изпълняваше мисия там, и го осведомих, че пристигам и очаквам да ме почерпи питие. Опитах се и да разбера нещо за сестрата на Хап.

Казваше се Кайла Бентнър. Беше нутритехник и се грижеше храната на станцията да е здравословна. Съпругът й Рем беше адвокат. Знам, че се чудите защо една космическа станция се нуждае от адвокат. Но хората винаги водят преговори за промяна в договорите и се карат за графика за използване на апаратурата. Освен това се женят, пишат завещания и подават молби за развод. И понякога се съдят.

На място като това адвокатът е неутрална страна, човек, на когото всички вярват. Не както у дома.

Помислих си дали да не уведомя Кайла за пристигането си, но после реших, че е най-добре да не го правя. Вечерта на третия ден, се настаних в хотелската си стая, срещнах се с Хармън в малко бистро и прекарах вечерта в спомени за миналите времена — като цяло се забавлявах. Надявах се, че той може да познава или Кайла, или съпруга й. Това щеше да улесни задачата ми, но се оказа, че нямам късмет.

На другия ден застанах пред офисите на службата по поддръжка, където работеше Кайла, и когато тя излезе да обядва, тръгнах след нея.

Беше в компанията на други две жени. Последвах ги до ресторант, наречен „Джойстра“. Доста непретенциозно заведение. Масите бяха твърде близо една до друга и от клиентите се очакваше бързо да изядат храната си и да излязат. Мебелите, завесите и покривките изглеждаха направени набързо, в последния момент. Но ресторантът беше във външния периметър на станцията и на едната стена имаше прозорец, от който се виждаше набъбващият диск. Не че имаше какво толкова да се види — голям блестящ пръстен, който при други обстоятелства щеше да е просто още един блестящ пръстен, каквито в Ръката на Орион има предостатъчно, но беше зловещ, защото човек не можеше да си избие от ума какво се намира в центъра му.

Кайла не приличаше на брат си. Беше висока, слаба и сериозна. Цивилизована. Когато се вгледаш в сините й очи, осъзнаваш, че е човек на място. Изглежда половината от хората в ресторанта я познаваха, защото я поздравиха.

Тя и приятелките й бяха настанени на една маса, а аз бях следващата на опашката и се чудех като каква да се представя, когато всичко се запълни. Споделянето на маси в пиковите часове беше нормална практика на станциите.

— Ще има ли мадам нещо против да бъде настанена при някои от гостите ни?

— Ни най-малко — отвърнах. — Може би при трите дами, които току-що влязоха…?

— Ще се погрижа.

Автоматичният управител беше висок, строен, с черни мустаци, а усмивката му беше като залепена. Не мога да разбера защо дизайнерите на автоматите не се грижат за детайлите. Той отиде до масата на Кайла и приятелките й и ги попита дали може да ме настани при тях. Жените погледнаха към мен, едната кимна, а Кайла ми махна с ръка.

Приближих се. Запознахме се. Представих се като Чейс Делмар.

— Познавам те отнякъде — рекох на Кайла, придавайки си озадачено изражение.

Тя ме огледа и поклати глава.

— Не мисля, че сме се срещали.

Опрях показалец до устните си и сбърчих вежди, дълбоко замислена къде може да сме се засичали. Споменавахме места, където сме работили. Никаква връзка. Различни училища. Сигурно съм се припознала. Поръчахме, обядът дойде, говорихме за това-онова. И трите работеха в едно и също съоръжение. Имаха известни проблеми с шефа си, който винаги си приписвал заслугите за чужди идеи, не изслушвал никого и не отделял достатъчно време на софтуера. На станцията това бе начинът да кажеш за някого, че не се вписва в колектива — углавно престъпление в такава малка общност. Обичайните предупреждения за надзорници, които се сприятеляват с помощниците си, до голяма степен не важаха за Моринда.

Изчаках обядът да приключи и да си разделим сметката. После изведнъж ме осени. Усмихнах се, погледнах Кайла право в очите и казах:

— Ти си сестрата на Хап.

Тя пребледня.

— Познаваш Хап?

— Бях Чейс Бонър, когато се срещнахме. Идвала съм в апартамента.

Тя се намръщи.

— Преди години, разбира се. Може да си ме забравила.

— О, не — отвърна тя. — Спомням си те. Разбира се. Просто беше толкова отдавна.

— Не мога да повярвам, че те срещнах тук.

— Да. Невероятно съвпадение, нали?

— Как е Хап? Не съм го виждала от много време.

— Добре е. Предполагам. Всъщност и аз не съм го виждала скоро.

Вече бяхме излезли от ресторанта и вървяхме след приятелките й.

— Слушай — каза тя. — Радвам се, че те видях отново, ъъъ… — Явно се мъчеше да се сети за името ми. — … Шели.

— Чейс — усмихнах се. — Всичко е наред. Не прекарахме много време заедно. Не очаквам да ме помниш.

— Напротив, помня те. Само че трябва да се връщам на работа и умът ми е зает с други неща.

— Естествено, разбирам. Какво ще кажеш да те почерпя питие, докато съм тук? Може би тази вечер?

— О, не знам, Чейс. Съпругът ми…

— Доведи и него.

— Той не пие.

— Вечеря тогава? Аз черпя.

— Не мога да приема.

— Всичко е наред. Наистина искам да го направя, Кайла.

— Имаш ли номер? — Дадох й го. — Нека да се свържа с Рем и ще ти се обадя.

— Добре. Надявам се да дойдете.

— Благодаря, Чейс.

 

 

Срещнахме се в ресторанта, където бяхме вечеряли с Джак предишния ден. Доведох и него, за да станем четирима.

Ремилион Бентнър беше приятна компания за вечеря, добряк, откровен, очарователен събеседник. Оказа се, че с Джак са участвали в игра, станала популярна в станцията. Наричаше се „Управление“ и от участниците се изискваше да взимат политически и социално-инженерни решения. Налице са например импланти, които стимулират интелигентността. Няма известни странични ефекти. Трябва ли да ги предложим на масовия потребител?

— Аз го направих и получих доста неприятни изненади — каза Рем. — Високите коефициенти на интелигентност не са това, за което ги смятаме.

— В какъв смисъл? — попитах.

Джак отпи от кафето си.

— Отвъд определено равнище, приблизително сто и осемдесет, хората, особено младите, стават разрушители. Бунтари.

— Но това е, защото са неспокойни, нали? Приятелите им са по-бавни и те губят търпение.

— Всъщност — обясни Рем — те са по-трудни за програмиране. Някога питали ли сте се защо човешката интелигентност е точно на това ниво?

— Предполагам, защото по-глупавите маймуни са отишли при тигрите.

— А защо не е по-висока? — попита Джак. — Когато Касавич направил изследването си на Финикия в началото на миналия век, заключил, че няма доказателства в подкрепа на твърдението, че хората сега са по-умни, отколкото в зората на историята. Но защо?

— Отговорът е ясен — обади се Кайла. — Петнайсет хиляди години са твърде кратко време, за да се проявят ефектите на еволюцията. Касавич — нали не му бъркам името? — трябва да се върне сто хиляди години назад и да опита отново. Мисля, че ще забележи разлика.

— Не мисля така — възрази Бентнър. — Изглежда има таван за човешкия интелект.

— Защо? — попитах.

— Експертите смятат, че след като минеш сто и осемдесет, се превръщаш в твърде голям социален проблем. Ставаш неконтролируем. Нарича се синдром на проблемното котило. Властите понякога проявяват пренебрежение, независимо как се структурира политическата система. На представителите с висок коефициент на интелигентност им е трудно да търпят подобно отношение. — Той се усмихна. — Това ги поставя в много неизгодна ситуация. Още щом навършат седемгодишна възраст, трябва да научават всичко по трудния начин. Интелигентността им се превръща в недостатък там, където би трябвало да им помага. В миналото на племето му омръзвало от тях, преставало да ги защитава и те ставали плячка на тигрите.

Джак също се намеси:

— Същото нещо, изглежда, е вярно и за немите. Те имат приблизително същите граници като нас. И същия таван.

Немите бяха единствената известна извънземна раса. Телепатичен вид.

— Очаквах, че правилата ще са различни за телепатите — казах аз.

Бентнър поклати глава.

— Очевидно не. Ти какво направи, Джак? Използва ли имплантите?

— Не, реших, че общество, в което всеки знае всичко, няма да свърши добре.

— Умен мъж. Моето общество стана нестабилно след две поколения. Имам приятел, чиято държава се срина напълно.

— Знаеш ли — подхвърли Джак, — че самоубийствата сред хора с много високо ниво на интелигентност са почти три пъти повече?

— Излиза, че има причина да сме глупави — отбелязах.

— Така е — ухили се Бентнър. — И слава Богу. — Вдигна чашата си и рече: — За посредствеността. Нека процъфтява.

Няколко минути по-късно между другото споменах, че хобито ми е да събирам антикварни чаши. Това не заинтересува никого, но аз се обърнах към Кайла.

— Сега, като се замисля, вие май имахте една.

— Какво?

— Една антична чаша. Спомняш ли си? Имаше странен надпис.

— Не — рече тя. — Не си спомням.

— Напротив — настоях. — Беше сива, с орел в зелено и бяло. С разперени криле.

Тя се замисли. Присви устни. Поклати глава. После ме изненада.

— Да, стоеше на полицата.

— Знаеш ли, много ми харесваше.

— Не съм се сещала за нея от години. Но наистина имахме такава.

— Бяха хубави дни, Кайла. Не знам защо чашата се е запечатала в паметта ми. Свързвам я с щастливите времена, предполагам.

— Звучи така, сякаш имаш проблеми.

— Не. Ни най-малко. Но тогава беше по-невинна възраст. Знаеш как е.

— Разбира се.

Бяхме поръчали чай и сега отпихме.

— Чудя се къде ли е — подхвърлих. — Чашата. Все още ли е у теб?

— Не — отговори тя. — Не съм я виждала от момиче.

— Може би е у Хап.

— Може би.

— Знаеш ли — казах й, — когато се прибера, мисля да му се обадя. Ще бъде хубаво да го видя отново.

Чертите й се изопнаха.

— Няма да ти хареса сега.

— Защо?

— Твърде много е заприличал на татко. — Поклати неодобрително глава. — Послушай ме, по-добре остави нещата така.

Поговорихме за работата й на станцията и когато видях възможност, отново върнах разговора към чашата.

— Знаеш ли, винаги съм се чудила за нея. За чашата. Имаш ли идея откъде е дошла.

— Нямам никаква представа — отвърна тя.

— Хап никога не ми е изглеждал като човек, който се интересува от антики.

— О, съмнява ме, че е антика. Но си права за Хап. — Очите й станаха мрачни. — Не се интересуваше от нищо освен от алкохол, наркотици и пари. И от жени, разбира се.

Явно съжали, че е казала това, и се опита да се усмихне и да продължи разговора.

— Вероятно някой му я е дал — продължих аз.

— Не. Беше си на лавицата, откакто се помня. Откакто и двамата бяхме още деца… — Замисли се. — Подозирам, че може все още да е у него.

— Знаеш ли, струва ми се, че имаше още няколко подобни предмета — додадох аз.

— Не, Чейс — отвърна тя. — Не мисля.

Най-накрая сервираха вечерята.

— Сигурна съм, че беше само тази чаша. Сега, като се замисля, ми се струва, че мама веднъж каза, че татко й я е подарил.

 

 

Известността на Алекс се беше разпростряла донякъде и върху мен. Не чак дотам, че да ми искат автографи, но ми се намираха завистници. На следващата сутрин стоях в магазин за сувенири и си купувах закуска, когато дребен, добре облечен мъж на средна възраст с разрошена черна коса ме попита дали не съм Чейс Колпат. В гласа му се долавяха враждебни нотки. Трябваше ми минута, за да осъзная, че това е същият мъж, който прекъсна словото на Оли Болтън на Антикварния събор. Колчевски.

Можех да отрека коя съм. Бях го правила и преди, но реших, че няма да го заблудя. Така че потвърдих.

— Тъй си и знаех — каза той.

Понечих да се отдръпна от него и той побърза да каже:

— Не исках да ви обиждам, госпожице Колпат. Изглеждате ми способна млада дама.

— Благодаря ви. — Взех напосоки чийзкейк с череши и насочих ключа си към четеца, за да платя.

— Моля ви, не бягате. — Той се прокашля тихо. — Името ми е Касмир Колчевски. Аз съм археолог.

— Знам кой сте — отговорих. Въпреки истеричното му поведение на събора Колчевски не беше от дребните играчи. Негови бяха големите разкопки на Делаконда в Бака Ти — цивилизация, просперирала в продължение на почти шестстотин години. В днешно време тя не представляваше нищо повече от шепа села и причините за упадъка й бяха предмет на много спорове. Някои смятаха, че технологичното им развитие е изпреварило способността им да преценяват, други приемаха, че са станали жертва на културна революция, която ги разделила на воюващи фракции, а трети бяха на мнение, че приборите им за хранене са съдържали твърде много олово, което довело до масово безплодие. Колчевски беше извършил голяма част от работата по разкопките в Бака Ти и беше открил огромно количество антики, които сега се съхраняваха в музеите. Беше си извоювал репутация на гениален и войнствен учен.

— Добре. Тогава няма нужда от излишни церемониалности. — Погледна ме, сякаш бях котка със счупен крак. — Четох за вас. Очевидно сте талантлива.

— Благодаря ви, професоре.

— Може ли да попитам защо, за Бога, работите за Бенедикт?

— Моля?

— О, стига. Знаете за какво говоря. Вие сте двама обирджии на храмове. Съжалявам, че съм така откровен, но наистина съм възмутен.

— Съжалявам, че не одобрявате дейността ни, професоре. — Опитах се да мина покрай него, но той ми препречи пътя.

— Ще дойде ден, млада госпожице, когато ще си спомните за тези години и ще съжалите за действията си.

— Професоре, ще ви бъда задължена, ако ме пуснете да мина.

— Разбира се. — Но не помръдна и продължи да говори, като се разпалваше все повече: — Бенедикт е осквернител на гробници. Грабител. Артефакти, които трябва да са собственост на всички, завършват като експонати в домовете на богатите. — Гласът му малко омекна. — Знаете това не по-зле от мен.

— Съжалявам, че мислите така — казах. — Едва ли ще ви убедя в противното, така че защо просто не оставим нещата така. А сега отново ще ви помоля да се отдръпнете от пътя ми.

— Съжалявам — отвърна той. — Наистина не исках да ви обидя. Но се чудя дали съзнавате, че съдружието ви с него петни и вашата репутация.

— Започвам да се чудя, професоре, кой ви е назначил за пазител на съкровищата на света.

— А, да. Разбира се, когато не можете да се защитите аргументирано, прибягвате към нападение. — Отдръпна се. — Това не е много задоволителен отговор, нали?

— И въпросът не беше особено задоволителен.

Реших да прекарам няколко дни с Джак. Но преди да изляза да обядвам с него, изпратих съобщение на Алекс, в което му съобщих, че мисията ми е била провал. Връщах се вкъщи с празни ръце. Не споменах Колчевски.