Джак Макдевит
Загадката на Марголия (27)

25

Бъдещият убиец е особено опасен, тъй като планира да извърши делото си, преди жертвата да е приключила с вечерята.

„Барингтънова етика“, трето издание, 1411

Мисията на Службата за проучвания стартира навреме и няколко дни по-късно започнахме да получаваме доклади от двата кораба. Спайк и екипът му не изглеждаха така поразени като нас с Алекс при откритието. Говореха за наличието на мумифицирани останки, сякаш те бяха поредната находка, която трябва да се отбележи и опише.

Междувременно „Гонзалес“ навлезе в орбита около осеяния с джунгли свят, извърши проучване и обяви, че скенерите са открили руини. Всичко беше там, погребано в джунглата. Наистина бяхме открили Марголия. Тази нощ се обадихме на приятели и празнувахме до зори.

Уинди ни информира, че докладът за медальоните, както го нарече тя, е бил предаден на директора. (Той, разбира се, също знаеше за играта.) Подозрителната жена от персонала се беше заела с него, така че оставаше само да чакаме Оли Болтън да си събере багажа си и да се отправи към другия край на Конфедерацията.

Междувременно не бяха извършени повече опити за посегателство над нас.

Алекс обяви, че е изтощен, и си взе почивка, за да се отправи към островите Гуахала.

— Удържай крепостта — каза ми на тръгване. — И не ми се обаждай.

Затова и бях сама в офиса, когато Болтън се обади. За малко да се изтърва, че съм разочарована, че все още не е заминал.

— Трябва да говоря с Алекс — каза той. Около него винаги витаеше аура на честност и уязвимост. Трябваше да полагам усилие, за да не го харесвам.

— Не е тук, доктор Болтън — отвърнах.

Стоеше зад кресло, яката му беше разкопчана яка и изглеждаше уморен. И разочарован.

— Чейс, недей да ставаш официална. Къде е той?

— На почивка.

— Къде?

— Остави ми инструкции да не разкривам тази информация.

— Можеш ли да му се обадиш?

— Не.

— Кога го очакваш? Поне това можеш да ми кажеш, Чейс.

— Искате ли да му оставите съобщение, докторе?

— Изглежда вие двамата сте оставили едно за мен. — Той вдигна лист хартия, после го пусна на бюрото.

— Съжалявам, не ви разбирам.

— Палеа Бенгата.

— О!

— Предполагам, че тайната е излязла наяве.

— Каква тайна е това?

— Няма да се извинявам.

— Не съм и очаквала.

— Това е състезание. Всичко е честно.

— Разбира се. Вие ли разрушихте совалката?

Той изглеждаше искрено потресен.

— Към вас ли е било насочено?

Очите му се изцъклиха и ми се стори, че се бори да си поеме дъх.

— Чейс, наистина ли смяташ, че съм способен на такова нещо?

Всъщност не смятах.

— Способен ли сте?

— Не! Никога не съм наранявал никого. Никога няма да го сторя.

— Има ли нещо друго, докторе?

— Може би трябваше да се досетя. Стана в деня, в който се върнахте. А сега и това. — Поколеба се за миг. — Сама ли си там?

— Да. Защо питате?

Бръчките на лицето му бяха станали по-отчетливи. Може и да беше просто от светлината. Или беше уплашен.

— Пази се — каза той.

Не звучеше като заплаха.

 

 

Обадих се на Уинди.

— Болтън обаждал ли се е?

— Току-що говорих с него. Не е захапал стръвта.

— И аз реших, че го подценявате.

— Да. Така изглежда.

— Имам ли твоето одобрение да се отървем от свръзката му? Директорът не обича да върви по тънък лед.

— Да. Разбира се. Направи, каквото трябва.

Изглеждаше смутена.

— Добре ли си?

— Да. Съжалявам, че ще му се размине.

— Аз също.

Зачудих се дали да не уведомя Алекс за обаждането на Болтън, но реших да оставя нещата така. Щях да му го кажа, когато се прибере. Не исках да му развалям почивката.

Два дни по-късно Уинди ми каза, че Бранков е кацнал на Марголия и е започнал разкопките.

— На едно от находищата са. Намира се на около трийсет-четирийсет метра под нивото на джунглата.

— Как е времето?

— Влажно и горещо.

— Условията не са добри.

Всичко, оставено от заселниците, сигурно се бе превърнало в каша.

Час по-късно тя излъчи първото изявление за находките. Включваха снимка на Бранков, който държеше камък, сравнително гладък от едната страна. Бранков твърдеше, че е бил част от стена.

Същата вечер, докато говореше пред корпоративни представители, директорът описа своята реакция при новините и добави колко е доволен от приноса на Алекс Бенедикт, като отбеляза, че той е бил „образцов в усилията си“ да запази находищата.

Това се оказа твърде много за Колчевски, който избухна отново.

Но вече никой не се вълнуваше от приказките му и той не привлече особено внимание. Беше надъхал обаче свои съюзници и се говореше, че подготвят нов натиск за обявяването на събирането на артефакти за незаконно, освен ако не е направено с разрешително от овластен източник. Алекс твърдеше, че подобен закон не може да бъде приет, тъй като по същество няма да намери подкрепа. Когато го споменах на Уинди, тя ме изненада.

— Все някога ще разбереш — каза тя, — така че по-добре да ти кажа. Аз съм от хората, които подкрепят подобен законопроект. Смятам, че имаме шанс да го прокараме.

Не знам защо, но това ме завари неподготвена. Тя ми напомни, че Службата за проучвания винаги е била склонна да даде едно рамо на „Рейнбоу“, но „на вас сякаш никога не ви стига“. Улови се, че се изтървала. Поклати глава и се усмихна.

— Съжалявам.

На следващия ден ми прехвърли разговор със Спайк Нумитцу. Говореше от оперативния им център.

— Алекс, експлозията на „Откривател“ е станала през две хиляди четиристотин седемдесет и втора. В началото на годината. Утре ще огледаме машинното и ще ти кажа какво сме открили.

Изпратих съобщението на Алекс, който разпускаше с чаша вино на верандата. Зад него се виждаше океанът.

— Какво ще кажеш? — каза той, очевидно доволен.

— За кое?

— За двайсет и седем четирийсет и две.

— Не те разбирам.

— Спомняш ли си кога се е случило?

Имаше предвид сближаването на орбитите на станцията, луната и Марголия. Времето на сблъсъка.

— Да. През две хиляди четиристотин седемдесет и пета.

— Три години след края на „Откривател“.

— Какво искаш да кажеш?

— Имали са поне три години. Помисли си за това. Три години, за да се спасят.

— Опитали са се — казах. — Преустроили са „Откривател“. Не се е получило.

— Мислиш ли, че са се отказали толкова лесно?

— Отказали? Стига, Алекс. Били са в безизходица. След като „Откривател“ е избухнал, не са разполагали с междузвезден транспорт. Свръхсветлинните комуникации не са съществували. Какво са могли да направят според теб?

— Чейс, сред тях е имало доста умни хора. Техници, физици, инженери. Знаели са как работи свръхсветлинният двигател.

— Знанието не е от голяма полза, ако нямаш ресурс да построиш такъв.

— Но са имали три години.

— Не виждам защо това има значение. Изисква се високотехнологична индустриална база, за да се произведе необходимото количество енергия. Не можеш да го направиш в гората, независимо колко умни са хората ти.

Бях разговаряла с Хари Уилямс достатъчно дълго, за да продължа да се измъчвам с цялата тази история. Ако са били толкова умни, защо не са проверили съседните системи, преди да се преселят… И преди да вземат децата със себе си?

— Не си права — каза Алекс. Нещо встрани привлече вниманието му. — Трябва да тръгвам, Чейс. Но все още липсва нещо.

 

 

Забравих да му кажа за обаждането на Болтън.

След по-малко от час, когато приключвах с работата за деня, Болтън се обади отново.

— Още не се е върнал — казах му. — Навярно ще си дойде след два-три дни.

— Това не търпи отлагане.

— Какво има, Оли? — Изглеждаше толкова неспокоен, че забравих неприязънта си и официалните маниери.

— Не искам да говоря по открита линия. Нека се срещнем някъде.

— Стига, Оли. Заета съм.

— Моля те. Важно е.

Съгласих се демонстративно неохотно.

— Къде и кога?

— „Брокбис“ става ли? В осем?

— Нека е седем.

 

 

Държа си чисти дрехи в офиса, за да не се налага да се прибирам да се преобличам. Изкъпах се, преоблякох се и макар да не смятах, че Оли може да представлява физическа заплаха, сложих шок-индуктор в джоба на сакото си. Взех служебния авиокар и когато слънцето докосна хоризонта, потеглих към града.

„Брокбис“ е частен клуб. Намира се зад висока стена и той като е любимо свърталище на всякакви важни особи и популярни личности, охраната е солидна. Разпитаха ме, щом се приближих. Казах името си и обясних, че имам среща с доктор Болтън.

— Изчакайте един момент.

Направих малко кръгче над площадката за кацане на покрива.

— Госпожице Колпат, добре дошли в „Брокбис“. Моля, прехвърлете управлението на нас, ние ще ви приземим.

След няколко минути влязох в трапезарията. Салонният управител ме информира, че доктор Болтън още не е пристигнал, но ме заведе до масата ни. Беше точно седем.

Двайсет минути по-късно още стоях там. Появи се аватар и ме попита ще искам ли нещо за пиене, докато чакам. Или ордьовър.

— Имаме прекрасни ордьоври тази вечер.

Реших да пропусна.

В и половина се замислих дали да не му се обадя, но реших, че няма смисъл. Докато излизах, казах на салонния управител да предаде поздравите ми на Болтън, ако изобщо дойде.

 

 

Гласът на Кармен ме изтръгна от дълбокия сън.

— Имаш обаждане, Чейс. Изглежда важно.

Първата ми мисъл беше, че е Болтън.

— Инспектор Редфийлд — съобщи Кармен.

Навън бе още тъмно. Какво, по дяволите, искаше той? После ме обзе предчувствието, че нещо се е случило на Алекс. Грабнах халата си и изтичах към дневната.

— Свържи го, Кармен.

Появи се на предната седалка на полицейски патрул. Изглеждаше малко уморен.

— Чейс — каза той, — съжалявам, че те безпокоя в този час.

— Всичко е наред, Фен. Какво има?

Лицето му се изкриви. Лоши новини.

— Оли Болтън е мъртъв. Някой е прерязал горивна тръба в авиокара му.

Трябваше ми миг, за да осъзная какво е казал. Болтън мъртъв? Изглеждаше невъзможно.

— Кога? — попитах.

— Все още уточняваме. Изглежда е станало преди няколко часа. Очевидно се е издигнал, задържал се е за малко във въздуха и машината е спряла. Разбила се е в неговия имот. Съсед, който се е прибирал около полунощ, видял отломките.

— Сигурен ли си, че е убийство?

— Без съмнение.

— Защо ми се обади?

— Неговият изкуствен интелект каза, че сте имали уговорка за вечеря вчера.