Джак Макдевит
Загадката на Марголия (26)

24

Учените никога не са разбирали най-важното. Има свят от сънища, изпълнен с квантови трептения, гумени измерения и хора, които не могат да решат дали са живи, или мъртви. Възприятието е единствената реалност.

Лиона Брахтбърг, „Последната останала жена“, 1400

Почти два дни Алекс беше най-честваната личност в Андикуар. Показа се в „Сутрин с Дженифър“, в „Дневното шоу“ и в „Ленърд и Ко.“. Академичните величия го хвалеха и обясняваха на обществеността значението на откритието. Алекс се изправи срещу Колчевски в „Сутрин с Дженифър“ и по-късно в „Докладът на Дюма“, като изтъкваше приносите си през годините, докато Колчевски го наричаше грабител на гробници.

На следващата нощ някой на южния бряг беше обвинен в убийството на жена си, чийто труп бе изхвърлил от малка лодка, и историята за Марголия вече не бе най-горещата новина.

Алекс се забавляваше да играе ролята на герой-покорител и дори беше склонен да покаже великодушие спрямо Колчевски.

— Той застава зад това, в което вярва — каза ми веднъж. — Не можем да му се сърдим за това.

Дори му изпрати съобщение, в което го поздравяваше за представлението. Настояваше, че не се опитва да го ласкае.

— Имаше само един неудобен момент — когато Оли излезе в наша защита.

Докато говореше в „Дейта Дрил“, той обяви, че се гордее да е колега на Алекс Бенедикт.

— С Алекс сме близки приятели — заяви. — Познавам го добре и той винаги е бил ценен член на обществото. Ако е извършил безчинство, тогава и аз съм го сторил. Ако е минал границата на позволеното от закона и общественото мнение, то аз съм стигнал дори по-далеч.

— Лицемерен подлизурко — възмути се Алекс.

— Алекс Бенедикт е прав — продължаваше Оли. — Ако не съществуваха хора като него, много от тези реликви от миналото щяха да останат изгубени през вековете.

 

 

В деня, в който убийството на южното крайбрежие, както го нарекоха по-късно, прикова вниманието на медиите, времето се промени и пролетта долетя. Птиците чуруликаха, всичко цъфтеше и нежният бриз люлееше завесите.

Уинди се обади на Алекс, за да добави и своя глас към сипещите се похвали.

— Почти ме убеди, че имаме нужда от още търговци на антики — каза тя. — Така че получаваш искрено, макар и неохотно признание от моя страна.

— Благодаря.

— В офиса се говори, че искат да те привлекат като консултант. Това интересува ли те?

Той се замисли и отговори:

— Уинди, знаеш, че можеш да ме питаш всичко по всяко време, но не мисля да встъпвам във формални отношения.

Тя като че се разочарова.

— Няма ли как да те убедя?

— Не. Съжалявам.

— Е, очаквах да отговориш така. Но първо ме изслушай: ще наемем и двама ви. Компенсацията ще е щедра, няма да ви отнемаме много време и ще получите удовлетворението, че правите голям принос. Освен това ще одобрим продажбите ви. Това ще ви даде прикритие.

— И ще предостави на Службата за проучвания контрол върху бизнеса.

— Ще е добре за всички.

— Оценявам предложението — каза той.

Болтън също се обади.

— Мислех да те потърся — поде той. — Какъв фантастичен удар! Марголия е открита! Как може някой да надскочи подобно нещо?

Изглеждаше искрен и изобщо не излъчваше завист.

— Благодаря ти, Оли — каза Алекс безстрастно.

— Ще ми се да бях с теб.

Алекс не успя напълно да скрие презрението си:

— Или може би малко пред нас.

— О, да. Няма да го отрека. Както и да е. Изпратих ви каса от най-доброто вино „Корнот“. Моля да го приемете с моите поздравления.

— Знаеш ли — обърна се към мен Алекс, когато разговорът приключи, — слушам го и смятам, че Уинди може би е права. Може би всички сме крадци.

— Е, поне имаме достатъчно основания да смятаме, че той е.

— Да. — Потупа ръкохватките на стола си. — Може би е време доктор Болтън да плати дължимото за Гидеон V.

 

 

Три дни по-късно бях в офиса на Уинди с пакет документи.

— Знаеш ли какво представляват медальоните на Блекмур?

— Разбира се. — Тя пое дълбоко дъх. — Да не би да казваш, че сте открили и тях.

— Не, но искаме Оли Болтън да мисли така.

Сложих документите на бюрото. Най-горният разкриваше твърдението на Алекс, че медальоните се намират на боен кораб отпреди три столетия, наречен „Балустер“.

Отначало Уинди беше скептична, после се усмихна.

— Който се намира къде?

— На орбита около супергигантската звезда Палеа Бенгата. Корабът е бил повреден по време на битката и просто са го оставили там. Това, което искаме, е да предадеш информацията по линията до директорския кабинет. Жената, която подозираш, все още работи там, нали?

— Да. Не сме й казали нищо.

— Добре. Задръжте още малко нещата така.

Тя погледна доклада.

— Палеа Бенгата? Къде се намира това?

— В края на Конфедерацията. По посока на Ръката на Персей.

— Добре.

— Просто изоставен кораб. Има няколко такива там. Останали са от Моринданските граждански войни.

— И каква е целта?

— „Балустер“ е бил боен крайцер. Търсенето му би отнело месеци. Може би години.

— Обяснили ли сте как медальоните са попаднали там?

— Всичко е в бележките — отговорих. — Лудост по високите етажи.

— И смяташ, че Болтън ще повярва на това?

— Ще го намери за неустоимо.

Алекс беше включил легитимна (където беше възможно да се открие) и подправена документация за вида на повредата, копие от флотските меморандуми, части от лична кореспонденция.

— В действителност съществува версията, че член на администрацията е избягал на боен кораб с медальоните, когато нещата тръгнали на зле. — Свих рамене. — Кой знае каква е истината.

— Вие двамата сте опасни, да знаеш.

Освен това се споменаваше и за плановете на „Рейнбоу“: „Заминаваме след пет седмици. Веднага щом успеем да съберем всичко.“ Бяха споменати източници и всичко изглеждаше много официално.

— Ще се погрижа за това — увери ме Уинди.

— Благодаря.

— Няма за какво. Хубаво е да се въздаде малко справедливост. Надявам се да проработи. Между другото, нашата мисия за Марголия заминава след седмица. Бихме искали с Алекс да дойдете на церемонията по изпращането.

— Със сигурност.

— И може би ще успеем да накараме Алекс да каже няколко думи.

 

 

Събитието се провеждаше в новопостроената зала „Пиърсън“ в комплекса на Службата за проучвания. Понцио, разбира се, беше там, както и някои политици. И изследователският екип. Бяха около десетина и щяха да пътуват с два кораба. Виртуални изображения на самите кораби, „Екситър“ и „Гонзалес“, плаваха от двете страни на залата. Бях Пилотирала „Екситър“, който оттогава беше специално модифициран с най-новите сензори. „Гонзалес“ беше натоварен със земекопно оборудване.

Алекс носеше най-доброто за случая: флотско сако, бяла яка, сребърни връзки. Уинди ни запозна с всички.

— Няма да повярваш какво става тук — каза тя. — Истински цирк.

Келнери разнасяха храни и напитки и щом всички от научния екип се събраха, минахме в заседателната зала. Мъж, който явно ръководеше събитието, се качи на подиума. Всички замълчаха и той представи Алекс, „джентълменът, който направи откритието“.

Гръмнаха аплодисменти. Алекс посочи към мен и заяви, че не би могъл да се справи без моята помощ. Публиката се завъртя в столовете си, аз се изправих и всички заръкопляскаха отново. Той разказа как беше протекла мисията, изреди различните аспекти на търсенето, на които да се обърне по-специално внимание (като откриването на наземна станция в Марголия, която най-вероятно беше разположена по протежение на екватора), показа няколко снимки и попита за въпроси. Първият беше от навигационно естество и той го прехвърли на мен.

Когато въпросите се изчерпаха, Алекс пожела успех на експедицията и седна. Мъжът, който ръководеше събитието, се върна на подиума. Направи няколко кратки бележки, благодари на всички и закри срещата. По-късно научих, че това е Емил Бранков, изявен учен и водач на екипа.

Докато се връщахме към главната зала, Алекс ми каза, че иска да разбере кога се е взривил „Откривател“.

— Искам да знам дали съвпада с две хиляди четиристотин седемдесет и пета година.

— Когато орбитите са били най-близо?

— Да. Смяташ ли, че ще е трудно да се определи кога са гръмнали двигателите?

— Ако някой член на екипа е запознат с построяването на корабите в онзи период, би трябвало да може да установи това. Корабите са снабдени с най-различни часовници и таймери. Вероятно дори в онези времена. Просто трябва да се определи кога са спрели двигателите. — Внезапно усетих, че един от по-младите членове на екипа ме гледа с интерес. — Защо те вълнува това? — попитах.

— Не знам. Може би все още разследвам. — Очите му придобиха странно изражение. — Не знам какво ме безпокои. Нещо не се връзва. Мисля, че им дължим поне това — да разкрием истината.

— Алекс, станало е преди хиляди години.

Разбрахме, че в мисията участва експерт по ранни свръхсветлинни технологии. Името му беше Спайк Нумитцу. Беше възрастен мъж, с бяла коса, дълъг нос и искрящи морскосини очи. Алекс го попита дали би могъл да определи датата на избухването.

— Възможно е — отвърна той. — Ще ви държа в течение.

— Не виждам какво значение има — казах.

— Знам…

Взираше се някъде в далечината.

— Искам да знам защо „Бремерхевън“ е бил освободен от свързващото въже. И защо орбитата му не съответства на очакваното.