Джак Макдевит
Загадката на Марголия (11)

9

Възприятието е всичко.

Неизвестен източник, приблизително двайсети век по земния календар

Ейми изглеждаше разстроена. Блузата й висеше наполовина извън колана, косата й беше разчорлена, гримът — размазан. Изглеждаше, сякаш се беше обличала в движение. Въздъхна, когато отворих вратата — слава Богу, че съм си била вкъщи, — погледна назад по коридора и влезе. Очите й бяха безумни.

— Беше зад мен — каза тя. — Само преди няколко минути. Беше точно зад мен. Носеше нещо увито в червен плат.

— Хап?

— Кой друг?

Приближи до прозореца, прилепи се до стената и погледна навън. После дръпна завесите и каза:

— Съжалявам. Знам, че е късно.

— Добре ли си?

— Не знаех къде другаде да отида.

— Не се безпокой. Седни. Сега си в безопасност. Как ме откри?

— Ти си единствената Чейс Колпат в указателя.

— Разбирам. Е, постъпила си правилно.

— Той дойде в апартамента ми. Блъскаше по вратата. Крещеше, че си иска чашата.

Ейми изтри сълзите си и опита да се овладее.

— Ти какво направи?

— Заявих му, че е моя. — Разтрепери се. — Излязох през задния вход. Когато стане такъв, направо откача.

Тя разви червения плат, който се оказа блуза, и измъкна чашата.

— Ако нямаш нищо против, бих искала да я оставя при теб.

— Естествено, щом така искаш.

— Тук ще е в по-голяма безопасност. Ако той я докопа, няма да я видя вече.

— Каза, че е бил зад теб?

— Преди няколко минути. Докато идвах по пътеката. Не знам как ме е открил.

Може би защото си споменала името ми, тъпачке, изругах я наум.

— Спокойно — казах. — Просто се отпусни. Всичко ще бъде наред. Ще ти осигурим защита.

— Каза, че не била моя, че не е смятал да ми я дава наистина.

— Защо не се обади в полицията?

— Ще ме убие, ако го направя. Не знаеш какъв става, когато откачи.

— Спокойно…

— Полудява направо.

Чудех се колко ли неприятности си навличат хората, които не могат да си държат устата затворена.

— Слушай — казах, — по-добре е да останеш тук тази нощ. Утре ще отидем да докладваме и ще потърсим помощ.

Тя поклати глава.

— Това няма да помогне. Ще го пуснат след няколко дни.

— Ейми, не можеш да живееш така. Този тип накрая ще нарани някого. Ако не теб, то някого другиго.

— Не, не става така. По-добре да му дадем време да се охлади.

Гласът на Кармен прекъсна спора ни:

— Чейс, имаме и друг посетител.

Ейми се разтрепери и промълви:

— Не го пускай.

— Успокой се. Няма.

— Замислил е нещо.

Вратата ми е снабдена с ръчно резе. Допълнителна сигурност, защото никога не съм вярвала безрезервно на електрониката. Сложих го точно преди светлините да угаснат.

— Той го направи — прошепна Ейми. — Има едно устройство…

— Успокой се.

— Спира електроенергията…

Веднага се сетих за бейлоксите и тяхното устройство.

— Знам. Успокой се. Кармен, там ли си?

— Нямаше отговор.

— То спира всичко…

Нечий юмрук заблъска тежко по вратата.

— Отвори, Ейми — ръмжеше Хап. Нямаше никакво съмнение, че е той. — Знам, че си вътре.

— Махай се — извика тя.

Още тропане. Вратата, едва видима в сиянието на луната и уличната лампа, буквално се огъна. Ейми скочи от дивана и се сви до прозореца. Но аз живея на третия етаж. Нямаше как да избягаме. Нямаше и авариен изход.

— Не отваряй — примоли ми, се тя пискливо.

Ударите звучаха така, сякаш Хап използваше пневматичен чук. Погледнах през прозореца и видях, че и другите светлини в сградата са загасени.

— Влизай в спалнята — наредих й. — Има линк на страничната маса. Повикай полицията.

Тя стоеше като парализирана.

— Ейми — викнах й.

— Добре — рече едва чуто.

— Махай се — извиках към предната врата. — Повиках полицията.

Хап ми отговори с вулгарна псувня и добави:

— Отваряй, кучко. Или ще пречукам и теб.

Ейми изчезна в спалнята и затвори вратата. Нямаше ключалка. Хап продължи да блъска и резето започна да се разхлабва. Хвърлих чашата на дивана и метнах възглавница отгоре й. Като се препъвах в тъмното, спуснах завесите пред входа на кухнята и затворих вратата на банята.

— Имам шок-индуктор — казах. — Ако влезеш тук, ще те застрелям.

Наистина имах, но беше в авиокара — най-подходящото място.

Хап отговори с още един мощен удар и вратата се отвори, завъртя се на пантите си и се блъсна в стената. Той влетя в стаята — огромен, непохватен и грозен. Беше страховита гледка. Не го бях разгледала добре при първата ни среща — при далеч по-мирни обстоятелства. Беше с една глава по-висок от мен и може би два и половина пъти по-тежък. Носеше дебел черен пуловер с огромни странични джобове. Бяха издути и аз се зачудих дали в тях няма оръжия. Не че му трябваха.

Той обърна фенерчето, освети лицето ми и попита:

— Къде е тя?

— Коя?

Чух гласове в коридора. И отварящи се врати. Замислих се дали да не повикам помощ, но Хап разгада намеренията ми и поклати глава.

— Не го прави.

Съседът ми от другата страна на коридора, Чой Гундерсон, се показа на вратата и попита как съм.

Чой беше слаб, изнежен и стар.

— Добре съм, Чой — отвърнах.

Той се вгледа в разбитата врата. После в Хап.

— Какво е станало?

— Малка злополука — изръмжа Хап. — Всичко е наред, деденце.

— Чудя се защо няма електричество — продължи Чой и за миг реших, че ще се опита да се намеси. Надявах се да не го прави.

— Не знам — отвърна Хап. — Най-добре се върни в стаята си и изчакай, докато дойде ремонтният екип.

Лъчът на фенерчето се насочи към отворената му врата.

Чой отново попита дали съм добре, после додаде:

— Ще се обадя на Уейнрайт.

Това беше собственикът на имота. Чой се прибра и чух как вратата му се затваря.

— Добре — каза Хап. — Не си толкова тъпа, колкото изглеждаш.

Плъзна лъча на фенерчето из стаята.

— Къде е тя?

— Какво искаш? — Опитвах се да говоря спокойно.

Започна с това, че много добре знам какво желае, но спря по средата на изречението и се втренчи в мен.

— Ти си от проучването!

Пристъпих напред.

— Да.

— Ти си кучката, която дойде у дома?

Вените на врата му се издуха.

— Точно така.

Нямаше смисъл да отричам.

Понечих да кажа още нещо, не бях сигурна точно какво, щях да импровизирам в движение. Но той кресна:

— Помагаш й да ме измами.

— Никой не те мами, Хап.

Сграбчи ме за рамото и ме блъсна в стената.

— Ще се заема с теб след минутка — излая той и като мърмореше какво ще направи на „тези шибани кучки“, погледна в кухнята, събори някакви чаши, провери банята и се отправи към спалнята.

Отвори вратата и насочи фенерчето навътре.

— Излез, Ейми!

Тя изпищя и Хап се втурна вътре. Видях, че Ейми държи линка ми и казах с най-спокойния глас, който успях да докарам:

— Полицията идва, Хап. Най-добре да изчезваш.

Но Ейми никога няма да спечели награда за интелигентност. Поклати отрицателно глава.

— Не им се обадих. — И се обърна към Хап: — Не исках да ти причинявам неприятности.

— Вече ми причини достатъчно неприятности, мръснице! — Грабна линка от ръката й, хвърли го на пода и го смачка с крак. После я дръпна към себе си, изви ръката й зад гърба и я замъкна заднешком до входната врата. Затвори вратата с шут, но тя отново се отвори. Вторият ритник не промени нещата, така че той блъсна Ейми към мен, затвори вратата и я подпря със стол. Когато се увери, че никой няма да влезе и да ни развали забавата, нито пък някой ще излезе, отново съсредоточи вниманието си върху нас.

— Сега, дами, да поговорим за чашата.

Сложи фенерчето на масата и блъсна Ейми на дивана, без да сваля очи от мен. Беше по-бърз, отколкото изглеждаше.

— Радвам се да те видя отново, Колпат — каза ми. — Ти си търговец на антики. Никога не си имала връзки с проучвателна организация, нали? Какво търсеше в дома ми.

Ръцете му бяха свити в огромни месести юмруци. Ако се стигнеше до бой, щеше да свърши много бързо.

В коридора се чуваха гласове.

— Сметнах, че може да има още нещичко там, където е била чашата. — Нямаше смисъл да лъжа.

— Кражбата на чашата не ти беше достатъчна, а? — Сграбчи ръката на Ейми и я изви. Тя изпищя. — Къде е чашата, любима?

— Пусни я. — Пристъпих към него, но той само стегна още повече хватката си. По лицето на Ейми се стичаха сълзи.

Трябваше ми оръжие.

Имаше голям бронзов бюст на Филидор Велики на лавицата зад нас. Не погледнах към него, за да не привлека вниманието на Хап натам, но знаех, че си е на мястото. Ако успеех да го докопам…

Хап се надвеси над Ейми.

— Къде е чашата?

Тя се огледа из стаята. Не беше сигурна какво е станало с нея.

— Сигурно съм я оставила в спалнята — пророни.

Той я изправи и я блъсна към вратата на спалнята.

— Вземи я.

Ейми се заклатушка натам. Вслушах се в гласовете в коридора. Освен Чой, другите ми съседи бяха млада, притеснителна жена и мъж, който беше на около деветдесет. Нямаше шанс да получа помощ от тях. Надявах се все пак някой да е извикал полиция.

Ейми се върна и докладва, че не може да намери чашата. Не можела да си спомни какво е направила с нея. Преди Хап да я удари, дръпнах възглавницата от дивана и му я показах. Той се ухили широко, вдигна я и я огледа възхитено. Поклати глава с почуда, че подобен боклук може да струва толкова пари, и я набута решително в джоба си. Тя се чукна в нещо и аз изтръпнах. Чашата беше устояла девет хиляди години, за да бъде строшена от този варварин.

— Колко струва? — попита той. Говореше на стената, погледът му беше насочен някъде между мен и Ейми.

— Вероятно двайсет хиляди — отвърнах.

— Добре. — Хвърли поглед към джоба си. — Отлично.

Останахме така, докато Хап реши какво да прави оттук нататък. Даде знак на Ейми да седне на дивана и тя се подчини. Насочи фенерчето си към мен. Вдигнах ръка към очите си и казах:

— Ако си тръгнеш сега, ще забравя за станалото.

Как пък не. Първо трябваше да намеря начин да го обезвредя.

— Да — каза той с усмивка, доста студена впрочем. — Точно така ще направиш, защото ако някога ми причиниш неприятности, ще счупя тънкото ти вратле.

Даде ми да разбера, че нищо не би му доставило по-голямо удоволствие.

— Виж сега — продължи. — Ето какво ще направим.

Още една усмивка. После, преди дори да разбера, че се е приближил, ме зашлеви така, че паднах на пода. Кресна ми да стана.

Виждах ярки светлини и подът се люлееше.

— Искаш ли още?

Изрита ме в ребрата.

— Ставай!

Вдигнах глава и Филидор изплува в периферното ми зрение, безнадеждно далече. Изправих се с олюляване и се хванах за облегалката на дивана.

— Ето какво ще направим, Колпат.

Нямаше две мнения по въпроса — този мъж беше самото очарование. Нямаше как да не се възхитя на вкуса на Ейми.

— Обади се където трябва и прехвърли двайсет и две хиляди по сметката ми.

Измъкна карта и добави:

— Ето ти номера. Ще ти дам възможност да откупиш чашата. Честна и почтена сделка.

Реших да не споря.

— Моя е, разбираш ли. У дома е, откакто се помня. Не би трябвало някой друг да вземе парите.

Бръкна в джоба, където беше прибрал чашата, извади линк и ми нареди:

— Обади се.

— Не помня номерата на сметките си наизуст. Ще ми трябва изкуствения интелект.

Той вдигна юмрук и аз запълзях назад. Но явно размисли. Ако ме пребиеше, нямаше да получи парите си. Бръкна в другия джоб извади тъмносин уред, подобен на платка. Поигра си с него и светлините се запалиха. Лампичките за статуса на Кармен примигнаха.

— Няма да стане — казах. — Полицията ще проследи парите.

— Не. — Засмя се на моята наивност. — Това е мрежа. Парите се местят. Никой никога няма да разбере.

Не беше възнамерявал да го казва, защото това означаваше, че нас с Ейми ни очаква кратко бъдеще. Зарови пак из джоба, измъкна шок-индуктор и го насочи към мен.

— Хайде!

— Кармен?

— Да, Чейс.

Използваше различен тембър, по-дълбок, почти мъжки — даваше да се разбере, че ще ми помогне с каквото може.

Взех картата му и я вдигнах към четеца.

— Ще прехвърлим двайсет и две хиляди — казах.

— Почакай малко — спря ме Хап. — Колко имаш в сметката си?

— Трябва да проверя.

Отново ме удари. Този път бях подготвена и успях да смекча част от силата на удара. И въпреки това отново паднах на земята.

— Остави я на мира — обади се Ейми. — Тя нищо не ти е направила.

— Колко? — настоя той.

Не знаех. Но му дадох приблизителна оценка.

— Достатъчно, за да покрие сумата. Около двайсет и четири.

— Направи ги трийсет. — Той притисна шок-индуктора към корема ми, хвана ме за косата и ме вдигна на крака. — Истината, Колпат, е, че ти ми причини доста неприятности.

Усука косата ми.

— Изпразни цялата сметка! — Този тип отчаяно се нуждаеше от къпане. — Прехвърли всичко.

Посочи картата си. Ако имах някакви съмнения относно плановете му за мен и Ейми, това ги изличи.

Той стоеше пред дивана, откъдето можеше да наблюдава и двете ни. Но не мисля, че беше особено разтревожен.

— От коя сметка да направя трансфера? — попита Кармен с равен безразличен глас. Имах само една. Значи ми предлагаше начин на действие. — Може би сметката „Бейлок“?

Бейлоксите? И Скай Джордан?

Джордан се биеше срещу телепортиращи се чудовища.

Никой да не ми споменава, че домашните изкуствени интелекти не са разумни.

— Да — казах, като се опитвах да звуча потиснато. — Да го направим така.

— Колко имаш в сметката „Бейлок“? — попита Хап.

— Четирийсет и две хиляди. Плюс дребни.

— Може би трябва да ми покажеш.

Стоеше и гледаше към средата на стаята, като държеше и двете ни на мушка. Изглеждаше едновременно злонамерен и доволен от себе си, когато един бейлокс изникна в ръмжене в стаята.

Хап подскочи.

Чудовището изръмжа и се втурна напред. Ейми изпищя. Челюстите на бейлокса се раззинаха и пипалата се насочиха към главата на Хап. Той стреля веднъж и се спъна в едно столче.

Трябваше да скоча и да докопам оръжието. Но се бях съсредоточила върху Филидор и го сграбчих от лавицата, докато Хап падаше. Фантомът прелетя покрай мен и аз стоварих с все сила статуята върху главата на Хап. Чу се силно кънтене, Хап изкрещя и вдигна ръце да се предпази. Кармен спря виртуалната реалност и аз го ударих отново. Пръсна кръв. Ейми скочи от дивана, молеше ме да спра. Хората в коридора заблъскаха по вратата.

Опитах се отново да ударя Хап, но Ейми падна на колене и препречи замаха ми.

— Хап — проплака. — Хап, добре ли си, любими?

Може и да не разбирам от тези неща, но ми идеше да ударя и нея.