Джак Макдевит
Загадката на Марголия (5)

3

Има почти мистична привлекателност в идеята за изгубен свят, за Атлантида някъде там. Място, където обикновените проблеми на всекидневния живот са прокудени, където всеки живее в замък, където всяка нощ се вдига празненство, където всяка жена е възхитителна, а всеки мъж — благороден и смел.

Лескю Харкин, „Памет, мит и съзнание“, 1376

Записите за третото хилядолетие са изпълнени с празнини. Знаем кои са били политическите лидери, знаем кога и къде са започвали войните (макар и невинаги да сме наясно защо), знаем кои са били прочутите артисти, литературните движения, религиозните конфликти. Знаем за заплахите, отправяни от различните нации. Но имаме много смътна представа как са живеели хората, как са прекарвали времето си, какво наистина са мислили за света, който обитават. Знаем за атентати, но невинаги сме наясно с причините за тях. Нито дали, когато са се случвали, обикновените граждани са скърбели, или са въздъхвали с облекчение.

Девет хиляди години са много време. И никой освен неколцина историци не мисли особено за тях.

Така че Джейкъб тръгна да търси „Търсач“. Когато не откри нищо, започна да възстановява подробни описания на по-известни междузвездни кораби с идеята, че може да попадне на сходно име.

— Може би преводът не е точен — каза той. — Английският е бил неясен език.

Така че прегледахме данните за „Отмъстител“, който е играл важна роля в първата междузвездна война между Земята и три от колониите й в началото на трийсет и трети век. Както и за „Ласитър“, първия корсарски кораб в дълбокия космос. И за „Караки“ от трийсетия век; най-големия кораб на своето време, който беше закарал рекорден товар от жизненоважни стоки до Регулус IV, за да сложи началото на колонията. И за „Чао Хуанг“, отвел екип от лекари до Маракайбо, когато, противно на всички очаквания, човешките заселници били поразени от местна чума. (Това се случило по времето, когато експертите все още вярвали, че микроорганизмите, пренасящи болестта, могат да атакуват само същества, развили се в същата биосистема.)

Имаше безкрайна информация за „Токио“, първия междузвезден кораб, изчезнал в междинните измерения. Имаше снимки на капитана и помощник-капитана, на голяма част от пътниците, на трапезарията и машинното отделение. Всичко, което бихте искали да узнаете. Освен къде се е дянал.

И за най-известния от всички космически кораби, „Кентавър“, извършил първия полет до съседната на земното слънце звезда, за който били потребни седем седмици само в едното направление. Няма как да не се усмихнете на това: седем седмици, за да се изминат четири светлинни години.

Но никъде не се споменаваше „Търсач“. Или „Изследовател“. Имаше „Вояджър“. Всъщност дори три. Явно е било популярно име. Имаше дори „Ловец“.

 

 

Малко предмети са оцелели от третото хилядолетие. Повечето от тях са или керамични, като чашата на Ейми Колмър, или пластмасови. В нашия бизнес съществува аксиомата, че най-евтините вещи траят най-дълго.

Не познавах експерт по епохата, така че проверих регистрите и избрах произволно един от тях — професор в университета в Баркрос. Името му беше Шепърд Маркард. Изглеждаше млад, но беше писал усилено върху въпросния период и беше признат от колегите си.

Обадих се и се свързах безпроблемно. Маркард беше хубав мъж, висок и червенокос, по-привлекателен, отколкото снимката подсказваше.

— Повечето от флотските и корабните записи от тази епоха са изгубени — каза ми той. — Но ще видя с какво разполагам и ще ви се обадя.

На следващия ден посетих виртуално много музеи и изгубих доста време да разглеждам артефакти от третото хилядолетие. Видях пластмасова кутия, вероятно за грим, електронно устройство, за чиято функция можеше само да се гадае, чифт женски обувки с високи токчета, няколко писалки, лампа, диван, лист хартия в ламинирана подвързия, описан като „част от вестник“. Не знаех какво е вестник, нито някой сред познатите ми беше чувал за такова нещо. (По-късно Маркард ми каза, че това е информация, отпечатана на хартия и разпространявана физически в голяма област.) Имаше мъжка шапка с козирка и монета с орел от едната страна. Метални пари.

„Съединени американски щати“.

„Уповаваме се на Бог“. Беше от 2006-а и това означаваше, че има само една по-стара известна монета.

Прегледах изложбите и когато видях всичко, което ме интересуваше, се отправих към една от читалните и отворих информационен файл.

Третото хилядолетие беше бурна епоха. Земята беше пренаселена. Обитателите й, изглежда, непрекъснато водеха войни — заради политика, територии или заради религиозни различия. Политическите системи често бяха корумпирани и нестабилни.

Имаше сериозни екологични проблеми, причинени от Индустриалната епоха, а влошаването на глобалния климат беше съвпаднало с властването на все по-жестоки политически лидери. Най-лошият сред тях беше Марко III, познат на американските си поданици като Великолепния.

В средата на двайсет и пети век, докато Марко бе пращал хората по затворите и бе убивал според настроенията си, Даян Хариман бе приключила своята основополагаща работа върху структурата на измеренията на пространствено-времевия континуум и двайсет години по-късно Ши-Ко Хан и Едуард Клийвър бяха създали междузвездния двигател.

След още четири години беше открит първият годен за обитаване свят. Не е изненадващо, че доста доброволци се бяха записали за пътуването към него.

Вече се готвех да се прибирам, когато Джейкъб ми прехвърли обаждане.

— Чейс — прозвуча познат глас. — Мисля, че открих това, което търсиш.

Беше Маркард.

— Намерил си „Търсач“? — попитах.

— Да — отвърна той с някак странен тон. — Може ли да попитам защо се интересуваш?

Разказах му за чашата. Той ме изслуша, без да продума.

— Твой ред е — казах накрая. — Какво имаш?

— Изненада. Можеш ли да дойдеш до университета?

— Защо просто не ми кажеш за какво става въпрос?

— Защо не дойдеш на вечеря с мен?

Изтънчен като лавина.

— Доктор Маркард, наистина не разполагам с време да пътувам до Баркрос.

Не че нямаше да ми хареса, но пътуването бе дълго.

— Наричай ме Шеп. Уверявам те, че няма да съжаляваш.

Баркрос е огромен ромбоиден остров, най-известен с летните си курорти за неомъжени. Преди години минах през фаза, в която той беше част от социалния ми календар. Отчасти сърф, отчасти лунна светлина, отчасти мечтание. Място, което те кара да мислиш, че любовта на живота ти чака някъде наблизо. Сега съм настроена доста по-реалистично, но изпитвах леко съжаление, докато се спусках над океана и гледах празните плажове и вилите отвъд. Слънцето тъкмо се беше скрило зад хоризонта и светлините започваха да се запалват.

Островът е изкуствен. Изграден е с помощта на последователно издигнати към Центъра тераси, така че всички, на теория, да имат изглед към брега. Сезонът беше свършил. Няколко дръзки души скитаха по рампите и пътеките. Повечето от магазините и ресторантите бяха затворени.

Основното население беше четирийсет хиляди и още толкова из съседните острови. Университетът имаше седем хиляди студенти, които идваха от Архипелага или континента. Ако смятате да станете физик, това е идеалното място, където да започнете.

Кампусът се простираше на две широки тераси, точно под сградите на общината в най-високата част на острова. Предадох контрола над авиокара на системата за управление и се приземих на площадка близо до някакъв купол. В него имаше студентски център, няколко магазина и ресторант. Ресторантът беше „Бенджаминс“. Спомних си, че някога беше долу, близо до плажа.

Маркард ме изненада и се появи от една странична врата. Прекоси бързо площадката, отвори люка и ми подаде ръка да сляза. В епоха, когато кавалерството се смята само за поредната отживелица, това беше добро начало.

Баркрос вероятно има най-прекрасния кампус на планетата. Всичко е в обелиски, куполообразни сгради и пирамиди с невероятен изглед към морето. Но този ден беше студено. Свиреп вятър ни блъскаше откъм гърба и почти ни издуха в студентския център.

— Радвам се, че дойде Чейс — каза Маркард, докато отивахме към „Бенджаминс“.

Носеше сиви панталони, синя риза с морски десен и бяло сако. Изглеждаше добре, висок и елегантен, с чувство за хумор и може би леко срамежлив.

Седнахме и взехме менютата. „Бенджаминс“ не се беше променил много. Сега салонът за хранене беше по-голям, а и изборът беше променен, разбира се. Но пак беше уютно и излъчваше моряшка атмосфера. Наоколо бяха провесени платна, щурвали и компаси, а едната стена разкриваше гледка към виртуален фар насред морска буря. Все още пазеха образите на именитите изпълнители, включително и на Кари Уебър, застанала на кея, с гръб към океана. Изглеждаше изгубена. Беше романтична звезда, умряла млада и, разбира се, така се беше обезсмъртила.

Поръчахме вино и гризини. Когато сервитьорът се отдалечи, Маркард се приведе през масата и прошепна, че изглеждам възхитително.

— Но, разбира се, ти го знаеш — добави след малко.

Зачудих се дали не ме очаква дълга вечер. Благодарих му, подпрях лакти на масата, отпуснах брадичка на ръцете си и попитах:

— Шеп, какво знаеш за „Търсач“?

— Погрешен превод, Чейс.

Той се огледа, сякаш за да се увери, че сме сами — бяхме, като се изключеха четиримата студенти, седнали до прозореца, — и сниши глас:

— „Откривател“ е — рече той триумфално.

— „Откривател“ — повторих.

— Точно така.

— Добре.

— Чейс, май не разбираш. Това може би е самият „Откривател“.

— Съжалявам, Шеп. Нямам идея за какво говориш. Какъв „Откривател“?

— Това е един от корабите, закарали марголианците до колонията им.

— Марголианците?

Той се усмихна на невежеството ми.

— Напуснали са Земята по време на третото хилядолетие. Избягали, предполагам, е по-точната дума. Тръгнали са пет хиляди души. И никой вече не чул нищо за тях. Те са изгубената колония.

Атлантида. Интава. Марголия. Всичко си дойде на мястото.

— Те са мит, нали?

— Всъщност не. Случило се е.

— Не са се интересували много от родния свят.

— Чейс, те са живели в общество, което номинално е било република…

— Но?

— Контролирало е църквите и е използвало училищата, за да индоктринира, вместо да обучава. Патриотизмът бил дефиниран като безрезервна подкрепа за лидера и флага. Всичко останало се смятало за измяна. Решенията на овластените не се подлагали на съмнение.

— Ако някой все пак го направел, в затвора ли са го пращали?

— В адския огън.

— Какво?

— Имаш божествено наложен дълг да се подчиниш на волята на президента. Кесаровото кесарю.

— Не това значи „кесаровото кесарю“.

— Е, разбирали са го превратно. Нежеланието да подкрепиш политическата власт, както и обществената, с мислите и действията си било пряка обида към Всемогъщия.

— Не е ли имало скептици?

— Сигурно. Но за тях не се знае много.

— Трудно е да се повярва, че хората са живели така.

— Значи е известен кораб?

— О, да.

— Искаш да кажеш, че „Откривател“ също е потънал в неизвестност?

— Именно. — Приведе се към мен и светлината на свещта освети редица бели зъби. — Чейс, ако тази чаша, за която ми разказа, е наистина от „Откривател“, не би могла да си мечтаеш за повече.

Виното и гризините се появиха.

— Казваш, че някаква жена е дошла от улицата и просто ти я е показала? Без никакво обяснение?

— Да. — Замислих се колко ли ще е доволен Алекс.

— Предполагам, че не я носиш със себе си?

Усмихнах се.

— Ако се бях опитала да я изнеса от офиса, Алекс щеше да получи сърдечен удар.

— И си сигурна, че е на девет хиляди години?

— Такива бяха показанията.

— Невероятно! — Подаде ми чаша вино и вдигна своята. — За марголианците!

— Точно така.

— И какво всъщност се е случило с тях?

Сви рамене.

— Никой не знае.

Виното беше добро. Свещи. Камина. И хубаво вино. И добри новини. Трудно може да се надмине такава комбинация.

— Съвсем ли са изчезнали?

— Да.

Сервитьорът се върна. Обичам да ям леки ястия дори когато някой друг плаща. Задоволих се с плодова салата.

Сервитьорът попита дали съм сигурна и ме увери, че „Пръските на Корделия“ са отличен избор.

— „Откривател“ — продължи Маркард — напуснал Земята на двайсет и седми декември две хиляди шестстотин осемдесет и осма година с приблизително деветстотин души на борда. Две години по-късно се върнали и взели нови деветстотин.

— Имало е и трето пътуване, нали? — Започвах да си спомням историята.

— Да. Другият кораб бил „Бремерхевън“. И двата извършили по три полета. Закарали малко над пет хиляди души в колонията.

— И никой не знае къде е тя? Как е възможно? Не можеш да напуснеш станцията, без да попълниш документите за полета.

— Чейс, говорим за началото на междузвездната епоха. Тогава не са имали много правила.

— Чий е бил корабът?

— На марголианците. Според записите бил ремонтиран след всеки полет.

— Май не е бил в най-добра форма.

— Не знам какво се е изисквало, за да се поддържа междузвезден кораб в онази епоха.

— Издирвали ли са ги?

— Трудно е да се каже. Записите са неясни. — Той допи виното си и се вгледа в ръба на чашата, който проблясваше на светлината на свещта. — Властите сигурно не са си дали много труд. Пък и колонистите не желаели да бъдат открити.

— Защо?

Лека усмивка се плъзна по устните му. Наистина изглеждаше добре. Помълча няколко секунди, наслаждавайки се на очарованото ми изражение или на физическите ми прелести, или пък на гризините. Сетне махна на келнера, който се появи с купа, пълна с орехи и грозде.

— Гледали на тях като на размирници. Те искали да се скрият, а правителството нямало нищо против.

— Защо са били размирници? — попитах.

— Някога била ли си на Земята, Чейс?

— Не, но от години искам да ида там.

— Трябва да го направиш. Оттам е започнало всичка. За един историк пътуването до Земята е абсолютно задължително. Ще отидеш и ще разгледаш огромните паметници. Пирамиди, статуи, язовири. Кулата Кинои. Мирабулис. Отбий се в Атина, където Платон и неговите съмишленици са дали началото на цивилизования свят. Посети Лондон, Париж, Берлин, Вашингтон и Токио. Санкт Петербург. Славни места от миналото. Центрове на силата по онова време. Знаеш ли какво представляват сега?

— Е, знам, че вече не са столици.

— Освен Париж. Париж е вечен, както казват. Чейс, Земята винаги е имала проблем: населена е с повече хора, отколкото ресурсите й могат да поддържат. Винаги е било така. Поне от Индустриалната епоха насам. Затова винаги има гладни, вечно върлуват болести. Етническите конфликти се изострят, когато времената са тежки. Нациите стават нестабилни, правителствата стават неспокойни и налагат ограничения. Индивидуалната свобода се изгубва. Там никога не са липсвали диктатори. Хората имат стари привички, стари омрази, остарели виждания, които предават от поколение на поколение и от които никога няма да се отърват. Населението на планетата сега е осем милиарда. Когато марголианците са напуснали, хората били два пъти повече. Можеш ли да си представиш как са живели?

— И така — казах. — Значи марголианците са били потиснати и са се опитвали да открият място, където да изхранват децата си.

— Не. Те са били в другия край на скалата. Били са интелектуалци и са имали достатъчно богатства. Но не им е харесвала нездравословната обстановка. Нездравословна и физически, и духовно. Имали диктатор. Теократ на име Карвала, който бил сравнително безобиден в сравнение с другите диктатори. Но все пак бил диктатор. Контролирал медиите, училищата, църквите. Трябвало да ходиш на църква или да си понесеш последствията. Училищата били центрове за индоктринация.

— Трудно е да се повярва, че хората са се съгласили да живеят така.

— Били са научени да приемат властите много сериозно. По времето на Карвала, ако не правиш, каквото ти е заповядано, изчезваш безследно.

— Започвам да разбирам защо са искали да напуснат.

— Водил ги Хари Уилямс.

Още едно име, което, очевидно, се очакваше да знам.

Той обясни:

— Бил комуникационен магнат и от години бил свързан с различни социални и политически движения. Опитвал се да осигури храна за гладните деца и да направи медицинската помощ достъпна. Но си навлякъл беди чак когато се опитал да внесе промени в образованието.

— Какво се случило?

— Властите не харесали основната му идея, а тя гласяла, че децата трябва да подлагат всичко на съмнение.

— О!

— Нарекли го непатриотичен.

— Не се учудвам.

— Атеист.

— Бил ли е?

— Бил е агностик, което е също толкова лошо.

— Сигурно, в подобно общество. Каза, че било теокрация, нали?

— Да. Държавният глава бил и водач на църквата.

— Какво станало с Уилямс?

— Петнайсет години затвор. Или седемнайсет. Зависи на кои източници се доверяваш. Трябвало да бъде екзекутиран, но имал влиятелни приятели.

— Значи е излязъл?

— Да, излязъл е. Но в затвора решил, че трябва да направи нещо. Революцията била невъзможна. Така че най-доброто решение било бягството. Джоузеф Марголис бил прав — твърди се, че на среща със своите съмишленици казал, че никога няма да са в състояние да променят нещата.

— Предполагам, че Джоузеф Марголис е човекът, на когото са кръстени?

— Точно така.

— Кой е той?

— Британски министър-председател. Герой и очевидно малко философ.

— За какво е бил прав?

— Че комуникационните технологии лесно водят до заробване. Че е много трудно да се поддържа индивидуалната свобода. Обичал да цитира обръщението на Бенджамин Франклин към американския народ: „Дадохме ви република. Сега се погрижете да я запазите.“

Видя, че и името на Франклин ми е непознато, усмихна се и понечи да обясни, но аз бях схванала идеята.

— По онова време не е имало колонии, нали?

— Само две малки, но те били под контрола на родния свят.

— И правителството се е примирило с намеренията им?

— Дори ги насърчило и предложило помощта си. — Маркард се загледа към океана. — На добър час на размирниците, но това означавало да издадат местоположението на колонията. Уилямс искал да се изплъзне от контрола им. Затова трябвало да тръгнат сами.

— Невъзможно.

— Някои от марголианците също мислели така. Но той ги убедил, че могат да създадат райско кътче, дом за човечеството, който да въплъщава свободата и сигурността. Идеалното място за живеене.

— И други са се опитвали — вметнах.

— Да, но марголианците били отчаяни. Изпращали хора да се оглеждат за подходящия свят. Когато го открили, запазили местоположението му в тайна, купили два кораба и потеглили.

— Това е невероятна история.

— Хари тръгнал с последната група, повече от четири години след първия полет. Твърди се, че казал пред медиите, че там, където отиват, дори Бог няма да може да ги намери.

Сервитьорът допълни чашите ни.

— И наистина никой не ги е намерил — вметнах аз и поклатих глава.

— Не, доколкото ни е известно.

 

 

Алекс е доста сдържан. Ако избухне пожар, той просто ще отбележи, че е разумно да се отправим към вратата. Затова вестта, че чашата е свързана с известен кораб и неразкрита мистерия, не го накара да затанцува от радост. Но видях проблясък на задоволство в очите му.

Извика Джейкъб и той отговори с няколко тона от Осмата на Перигрин. Величествените акорди, на фона на които обикновено се появяват героичните фигури в симулациите. Алекс му каза да престане да се занася.

— С какво мога да ви услужа? — попита Джейкъб, докарвайки най-дълбокия възможен баритон.

Алекс сбърчи вежди и поде.

— Искаме да знаем дали някакви артефакти от двата кораба на марголианците, „Откривател“ и „Бремерхевън“, са излизали на пазара.

— Ще са доста стари — отговори Джейкъб. — Трябва ми известно време.

Поговорихме си още малко и той се зае със задачата си.

После съобщи:

— Не виждам нищо, свързано с тези кораби. Има шест проверени предмета, свързани със самите марголианци. И редица подозрителни вещи.

— Назови ги, ако обичаш. Проверените.

— Комуникационна система от някакъв вид. Химикалка с гравирано име: Джейс Тао-Ки. Тао-Ки е бил влиятелен член на групата и е допринесъл значително за консолидацията й. Има също паметна плоча за стена с написана от обществена организация възхвала на марголианците. Игла за вратовръзка с техния символ — факла. Портрет на самия Хари Уилямс. И екземпляр от „Походът на славата“, подписан от авторката — Кей Уалис. Творбата е свидетелство за това как са организирали мисията си. Подписът е избелял, но може да се види на ултравиолетова светлина. И шестте предмета са оставени от марголианците преди заминаването им.

— Коя е Кей Уалис?

— Една от основателките на организацията. И една от основните й защитнички, когато хората започнали да им се присмиват. Записите са неясни, но, изглежда, е умряла преди последните полети. Така и не напуснала Земята. — Млъкна, вероятно в очакване на коментар. Но такъв нямаше. — Уалис е изложила техните възражения срещу различни политически действия на правителството в „Походът на славата“. В основни линии тези хора се тревожели, че всяко поколение е подложено на различни идеологии, които, веднъж насадени, е трудно да се изкоренят, затормозяват независимото мислене и водят до подклаждане на омраза. Казва го в прав текст — поставете религиозните групи под контрол; управлявайте корпоративните организации; признайте, че несъгласието е здравословно; осигурете равни условия за всички.

Ако американското общество — това е било в Америка, нали така? — Да, ако американското общество е било толкова потисническо, как тогава са издали книгата?

— Публикувана е в Китай — отговори Джейкъб, — една от последните крепости на демокрацията на планетата.

— Марголианците не са били наистина възпрепятствани — отбелязах.

Алекс присви очи и рече:

— Имали са ресурси. Но ако нямаш свобода на действие, възпрепятстван е точната дума. — Записа си нещо в бележника. — Да поговорим за артефактите.

Поиска списък с цените при последните продажби на марголиански артефакти. Джейкъб докладва, че две от седемте са били тайни. Другите четири се показаха. Алекс въздъхна:

— Не е зле.

Наистина. Химикалката на Тао-Ки беше продадена за сума, надвишаваща приходите ми за няколко години. А аз получавах добри пари. Другите бяха още по-скъпи.

Алекс потри ръце.

— Добре. Тя трябва да си извади документи за собственост, преди да предприемем официални действия.

Говореше за Ейми, разбира се.

— Ще се погрижиш ли за това? — попитах.

Тук имаше нужда от преговори, а това беше неговата специалност.

— Свържи се с нея и разбери дали е склонна да се видим в „Хилсайд“ за по едно питие.

Обадих се на Ейми. Тя реши, че се е случило нещо хубаво, и ме притисна за информация. Обясних й, че все още събираме данни, но Алекс иска да й зададе още няколко въпроса. Не ми повярва, разбира се. Но това нямаше значение. На срещата в „Хилсайд“ Алекс щеше да я предупреди да не споделя добрите вести с никого, докато не се уверим, че никой няма да оспорва правата й върху чашата. Трябваше да го направим, за да се подсигурим, защото ние щяхме да осъществим продажбата.

— Ще бъда там — каза тя.

 

 

Алекс беше сложил чашата в сейфа. Аз повиках образа й и се зачудих каква ли е историята й.

Вероятно някой я беше взел като сувенир още преди „Откривател“ да е бил свързан с марголианската миграция. Или може би е била на кораба при първите едно или две пътувания до колонията и е била свалена от него при завръщането му за третата мисия. Не беше много вероятно, но бе възможно. Ако случаят наистина беше такъв и успеехме да го докажем, чашата щеше да стане невероятно ценна. Но беше трудно да се установи подобно нещо.

Когато го споменах, Алекс каза да не се въодушевявам прекалено.

— Пътуването със свръхсветлинна скорост е било голямо достижение през двайсет и седми век — рече той. — Най-вероятно някой е откупил правата върху марката и е произвеждал чаши, униформи и всякакви сувенири за „Откривател“, за да се продават на широката публика.

Английските букви изглеждаха особено екзотични. Маркард беше произнесъл името на кораба и на стандартния език, и на английски, за да ми направи удоволствие. Но призна, че има известна неяснота относно произношението. Нямаше запазени аудиозаписи от онзи период, затова никой не знаеше със сигурност как точно е звучал този език.

„Откривател“. Ударение на третата сричка.

Насочил се надалеч.

Къде бяха отишли?

„Толкова далече, че дори Бог няма да може да ни намери.“

Съществуваха няколко записа за различни аспекти от историята, за миналото на Хари Уилямс, за корените на марголианското движение, нападки от съвременници на марголианците, които ги обвиняваха в елитарност, за възможното им местонахождение и накрая теории за изчезването им. Бяха направили точно това, което бяха заявили. Бяха отишли толкова далече, та дори сега, хиляди години по-късно, избраният от тях свят оставаше неизвестен.

Общото становище беше, че нещо се е объркало и колонията е загинала. Някои мислеха, че Марголия може би е избягнала различните размествания в социалните пластове, от които цивилизациите често страдат, и е стигнала толкова напред в развитието си, че няма желание да общува с нас. Според мен общото становище беше по-близо до истината.

Марголия беше обект на няколко симулации. Джейкъб ми показа една. Наричаше се „Нашественик“ и беше произведена преди по-малко от година. В нея героят откриваше, че марголианците са се завърнали тихомълком в Конфедерацията. Те са много развити, движат се незабелязано между нас и в действителност контролират правителството. Смятат обикновените хора за низши и планират преврат. Когато героят се опитва да предупреди властите, приятелката му изчезва, започват да умират хора и следват множество преследвания из тъмни улички и из пустите коридори на изоставена космическа станция. След масова стрелба на финала младата дама е спасена, добрите хора от Конфедерацията — също.

Никой така и не обясняваше каква причина биха имали марголианците да се опитат да ни завземат. Но трябва да призная, че се държах за стола по време на сцените с преследването.