Джак Макдевит
Загадката на Марголия (19)

17

Знаем, че времето е еластично. Че минава по-бързо на покрива, отколкото в мазето, или в покой, отколкото в движещо се превозно средство. Знаем, че има обекти, които може да са се намирали в космоса неколкостотин милиона години, макар да не са по-стари от шейсет милиона години. Свикнали сме да гледаме как времето взима своето във физическия свят. Сградите се срутват. Хората изчезват. Пирамидите се рушат. Но в големия вакуум, който ни обгражда, времето изглежда замряло. Стъпките, оставени преди десет хиляди години на повърхността на Луната, са още там.

Орианда Ковал, „Време и приливи“, 1407

Почти се бяхме отказали и за малко да потеглим обратно. Ако Марголия не беше в системата, не изглеждаше вероятно и „Откривател“ да е там. Явно бяхме сбъркали.

Но бяхме положили толкова усилия, пък и нямаше къде другаде да търсим. Така че останахме и пуснахме Мартин на воля. Два дни по-късно Бел докладва за подозрителен обект.

— Източник с високо албедо — каза тя.

— Къде? — попитах.

— На осем астрономически единици от нас.

— Можеш ли да ни дадеш повече информация? — попита Алекс.

— В орбита около слънцето е.

— Можем ли да видим образ?

На екрана се появи светлинка. Мътна звезда.

— Увеличи, моля.

— Увеличено е.

Не звучеше обнадеждаващо. Но какво пък?

— Да отидем да погледнем — предложи Алекс.

Бел смени курса и започна да зарежда двигателите. През следващите няколко часа ни докладва и някои подробности:

— Предварителният анализ отчита дълга елиптична орбита. В момента се отдалечава от слънцето и ще достигне афелий от седем цяло и две астрономични единици.

— Прилича на комета — отбеляза Алекс.

— Албедото не съвпада. — Обезопасявахме се и се подготвяхме за скока. — Сякаш му трябват осемдесет години, за да завърши орбитата си.

Алекс допи кафето си и остави чашата в държача.

— Метално е. Деветдесет и осем процента сигурност — допълни Бел.

 

 

Скокът ни отведе на два дни път и след четири часа успяхме да видим първото ясно изображение на обекта. Наистина беше изоставен кораб. Алекс засия. Сигурен бил през цялото време.

Корабът се движеше бавно и дюзите му бяха насочени към един от газовите гиганти, който беше само на няколко милиона километра.

Шест часа по-късно успяхме да различим още детайли — източения корпус, тласкачите, сензорните приставки. По средата на кораба се виждаше познатият ни орел.

„Откривател“!

— Какво ще кажеш? — въодушеви се Алекс — Но какво, по дяволите, прави тук?

На деветия час видяхме и името му, изписано с вече познатите ни английски букви на корпуса.

Когато се приближихме, осъзнахме колко е огромен. Беше с размера на малък град. Осем гигантски дюзи за ускоряване до кърмата. Всяка от тях можеше да погълне „Бел-Мари“. Шест нива илюминатори. Корпус, който можеш да прекосиш за не по-малко от двайсет минути. Армия от всякакви приставки и антени.

И…

— О…

Алекс се обърна към мен.

— Какво има, Чейс?

Две от осемте дюзи бяха странно изкривени. Тръби стърчаха под ъгъл на оста на кораба.

Виждала съм снимки на „Кросмийър“ преди години. След скока двигателите му бяха експлодирали. Всички загинали, защото взривът пробил дупки в корпуса и въздушните запаси се изпарили, преди люковете да се затворят. Горивните му камери изглеждаха като тези.

— Станала е авария — казах.

Алекс се обърна отново към мониторите.

— Да. Така изглежда.

Пое си дъх и зададе странен въпрос:

— Мислиш ли, че някой може да е оцелял?

Говореше, сякаш се беше случило вчера и все още имаше шанс да ги спасим. Когато си в космоса, понякога се появява усещане за безвремие. Нещата не се променят особено, когато се откъснеш от вятъра и дъжда.

— Голям е — отбелязах. — Зависи къде е получил пробойни.

— Сигурно е ужасно да загинеш тук навън — каза Алекс.

Не смятах, че има добър начин да загинеш, но не казах нищо.

 

 

Нямаше да е лесно да разберем как „Откривател“ бе попаднал тук. В системата нямаше обитаем свят.

— Минало е много време — изтъкна Алекс. — Може би просто е доплавал отнякъде.

— Откъде?

— От Марголия.

— Най-близката звезда е на три светлинни години.

— Чейс, говорим за девет хиляди години.

— Твърде далече е. Без мощност, и без скок, ще му трябват двайсет и пет хиляди години, за да пропътува подобно разстояние. Най-малко.

Поклати глава и добави:

— Може би са били в хиперпространството. Двигателите са гръмнали и пилотът ги е измъкнал обратно.

Винаги се държеше така, когато се сблъскваше с предизвикателство.

— Така трябва да е станало — настоя.

— Добра догадка. Но едва ли.

Не можеше да се направи много, докато не стигнехме до кораба, така че Алекс обяви, че се връща в каютата си.

— Уведоми ме, ако научиш още нещо.

— Добре.

— Трябва да се върна към работата си.

— Каква работа?

— Медальоните на Блекмур, заграбени преди три века при граждански размирици на Моринда. Ще струват милиони.

— Знаеш ли къде са?

— Работя по въпроса.

 

 

Спряхме до кораба и дори Бел беше впечатлена от размерите му. Английските букви бяха над двайсет метра високи. Корабът вероятно беше три пъти колкото „Мадрид“ — най-големият кораб в експлоатация в момента.

Експлозията беше издухала големи части от кърмата. Част от приставките по дюзите бяха унищожени. Сплитка кабели се рееше из мрака.

Бел ни доближи на шейсет метра от повредената зона, възприе въртенето и плъзгането на изоставения кораб, така че да е неподвижен спрямо нас, и се плъзна напред покрай корпуса. Вглеждах се в пробойните към вътрешността.

— Защо са избухнали двигателите? — попита Алекс.

— Много неща могат да причинят експлозия — отвърнах. — Това нещо е доста примитивно. Не е оборудвано с предпазните механизми, които имаме сега. Може да е било горивото, или пък дисбаланс, който се създава, ако опиташ скок, преди да си готов.

— Да не е звездният двигател?

— Не мога да кажа. Не и оттук. Пък и не знам достатъчно за тези кораби.

Корабът беше надупчен и разкъсан. Бел насочи лъч светлина към него и от време на време осветяваше вътрешността през дупките. Но не можахме да видим много. Минахме покрай товарните люкове. Плъзнахме се край илюминаторите. Подминахме дълги тесни криле и издигната част, чиято единствена функция бе да служи за основа на спомагателните двигатели.

Черните английски букви се редяха край нас — още думи и нещо цветно. Знаме. Не го разпознах. Някак не се връзваше с марголианците, но предполагах, че е флагът на кораба.

Подминахме главните въздушни шлюзове. Бях шест. Всички запечатани.

Най-накрая стигнахме носа.

Алекс ми посочи отворен люк от дясната страна. Може би оттук бяха влезли семейство Уескот.

Наредих на Бел да се приближи.

Спомагателните двигатели се включиха за кратко и ние се приближихме толкова, че сякаш можех да докосна кораба.

Огледах мрачната грамада. Внезапно разбрах защо Делия е била толкова уплашена.

Облякохме костюми и излязохме. Алекс обича да води в такива ситуации и сега ме инструктира да не се отделям от него. Забавен е, когато е в такова настроение. Не съм сигурна колко може да помогне, ако изпаднем в истинска кризисна ситуация, но винаги е приятно наоколо да има мъж, готов да те защитава.

Люкът не беше отворен. Беше изрязан. Очевидно семейство Уескот не бяха успели да задействат ръчната ключалка. Но след толкова време щях да се изненадам, ако нещо тук още работеше.

Бяха разрязали и вътрешната врата на въздушния шлюз. Отвъд имаше тясна камера. Пейка беше закрепена за палубата, по отвесни прегради имаше шкафчета. Нямаше гравитация, разбира се. Ходехме с магнитни ботуши.

Алекс освети залата с фенерчето на китката си, отиде до шкафчетата и се опита да отвори едно. Но вратичката не помръдна. Всички бяха замръзнали.

Влязохме в някакъв коридор. Имаше по три врати от всяка страна. По-нататък той се свързваше с друг коридор, с още врати. Никоя не се отваряше.

Алекс избра една напосоки и аз я срязах с лазера. Когато тя падна от рамката, вътре видях движение. Алекс подскочи. Предполагам, че и аз съм го направила.

Из цялата стая плаваха отломки. Трябваха ни няколко минути да осъзнаем, че сред тях има и труп. По-скоро това, което беше останало от него. Наблюдавахме как парчетата се издигат над една от преградите и прелитат под тавана.

Нямаше как да разберем дали е мъж, или жена, нито дори дали е дете, или възрастен. Останахме още малко, като се опитвахме да не му обръщаме внимание и осветихме стаята. И други предмети се рееха наоколо — пластмаси, парчета от мебели, гребен, парцали от кой знае какво.

— Стой близо до мен — нареди ми Алекс. Искаше ми се да не бяхме срязвали вратата, за да можем да я върнем обратно и да запечатаме отново стаята.

Страничният коридор се свързваше с други коридори с още врати. Отворихме една каюта и открихме подобно съдържание, но този път без обитателя й.

— Изглежда са били по двама в стая — каза Алекс. — Капацитетът на кораба е бил около деветстотин души? Условията не са били лоши. Смятах, че са били доста по-нагъсто.

— Алекс, защо не се отправим към кърмата? Да видим какво се е случило.

Той се дръпна и ми направи път.

— Води.

Беше необичайно хрисим. Обича да се перчи. Добър е в това, но се старае да не показва, че го знае. През първия час на борда на „Откривател“ обаче тази му склонност го беше напуснала. Изглеждаше почти зашеметен.

Тръгнахме към кърмата. Открихме още отломки и части от пътници. Трудно беше да се каже колко точно.

Намерихме и тоалетни, общи зали, зони за виртуална реалност и гимнастически салон. Английски знаци навсякъде. Бел ги преведе: ИЗХОД, ПАЛУБА 5, НАТИСНЕТЕ В СЛУЧАЙ НА АВАРИЯ, ДАМИ.

Вероятно вътрешните въздушни шлюзове се бяха затворили, когато двигателите бяха избухнали. Но някой, сигурно Уескот, беше прогорил път натам.

— Изглежда, няма щети от инцидента в предните отсеци. Хората там са били живи, докато въздухът не е свършил.

Вратите в задната част бяха по-раздалечени. Отворихме една и видяхме помещение, което сигурно бе залата за ускоряване — двайсет кресла в четири колони по пет реда.

Всички запълнени.

Боже мой!

Спомних си Мати Клендънън.

— Мъртъв кораб. — Сиво-зелените й очи се бяха разширили. — С пълен товар.

Останки от телата бяха още привързани за креслата, други части се носеха из залата. Малцина се бяха освободили.

Сега видяхме добре какви са били.

— Деца — прошепна Алекс.

 

 

Следващите няколко минути намерихме още три такива места. Всички бяха пълни с деца. Затваряхме плътно вратите след себе си.

С облекчение стигнахме до машинните отделения. Страничната преграда беше отнесена от взрива. Основните двигатели бяха почернели, но иначе почти запазени. Звездният двигател беше избухнал. Щетите бяха толкова големи, а особеностите на кораба толкова неясни за нас, че нямаше начин да разберем какво точно бе станало.

— Мисля, че са се опитвали да влязат или излязат от хиперпространството — казах.

Алекс кимна.

— Не че има значение — добавих.

— Напротив — възрази той. — Има — ако можем да разберем какво е станало тук, може би ще открием и Марголия.

Не започнах да споря. В момента изобщо не ме интересуваше къде е Марголия. Не спирах да мисля за станалото на кораба.

— Недей — каза Алекс. — Свършило е бързо.

Погледнахме през разкъсания корпус към звездите и близкия газов гигант, далечното слънце беше бледо и студено от това разстояние. Не беше нищо повече от ярка звезда в небесната твърд. Наведох се навън, погледнах към носа и видях „Бел-Мари“.

— Можеш ли да кажеш защо е станало? — попита Алекс.

— Всъщност не. Пътниците са били с осигурителни колани. Това означава, че са провеждали маневра. Само това мога да кажа със сигурност.

Слязохме на долните палуби и разгледахме коридорите. Стигнахме до зала за фитнес. Видът на оборудването навеждаше на мисълта, че не са имали изкуствена гравитация. Консултирах се с Бел и тя ми каза, че е разработена векове след „Откривател“.

Повечето уреди все още бяха прикачени към палубата и страничните прегради, но някои плаваха. Имаше кърпи и потници.

Камерите за ускорение в предните зони бяха празни. Въздушните шлюзове ги бяха спасили. Временно. Тези отсеци бяха изпълнени с плаващи човешки останки.

Стана очевидно, че „Откривател“ наистина носеше пълен товар. Деветстотин души. Всички ли бяха деца?

— Къде ли са отивали? — Не ми се вярва на някой от първите полети до колонията да са качили само деца.

— Прилича на евакуация — каза Алекс.

— От какво?

— Нямам идея. — Бутна нещо, което плаваше пред шлема му. — Тук са измрели по-късно.

Не исках дори да мисля за това.

Притисна облечената си в ръкавица ръка към страничната преграда, сякаш да разчете тайните й.

— Откъде са идвали?

 

 

Въздухът ни намаляваше, затова се върнахме на „Бел-Мари“. Не ни се говореше. Ако зависеше от мен, щяхме да се откажем от всичко, да се приберем у дома и да оставим Службата за проучвания да изпрати изследователски екип. Беше странно. Бях посетила доста археологически обекти с Алекс, но това тук беше различно от всичко, което бях изпитвала или някога щях да изпитам.

Но той беше решен да открие какво е станало. След около час, след като се измихме и взехме нови резервоари за въздух, се върнахме обратно.

Първата спирка на експедицията ни беше мостикът. Намерихме го на палуба четири. Беше по-малък, отколкото очаквах, и това ме учуди. Такъв голям кораб трябваше да има огромен мостик. Никой не бе завързан за креслата, за което бях благодарна. Бог знае какво бе минало през главата на капитана при взрива.

Не разпознах много от оборудването. Имаше някакви съединители и бутони, но при изключено захранване мостикът не беше нищо повече от стая с две кресла и угаснал контролен панел. А и не можех да разчета надписите.

— Има ли шанс да вземем записите? — попита Алекс.

— Не. Твърде много време е минало.

— Жалко. — Той се огледа — надяваше се да открие нещо обнадеждаващо сред цялата тази разруха. На една от страничните прегради вляво от мястото на пилота видяхме плоча. Имаше очертанията на „Откривател“ и когато я показахме на Бел, тя каза, че е награда за превозването на първите заселници до Абудай.

— Докъде? — попита Алекс.

— До Абудай.

Той ме погледна и попита:

— Чувала ли си го?

— Не.

— Поселището е изчезнало след около четирийсет години — каза Бел. — Жителите му не одобрявали технологиите, опитвали се да върнат старите временна.

— И какво е станало с тях?

— Когато пораснали, децата им се върнали на Земята.

Носех генератор и успях да го свържа, но нямаше смисъл. Системата не приемаше заряда. Корабът беше мъртъв като скала.

— Няма да се изненадам — рече Алекс, — ако от Службата за проучвания превърнат кораба в паметник.

Не бях много сигурна кое е пилотското място. Представих си Тая и Ейбрахам тук по време на дългите полети от Земята. Чудех се за какво ли са разговаряли, какво са мислили за Хари Уилямс, какво са изпитвали към пътниците. Дали някой от тях е бил на борда при този последен полет.

Сигурно съм споменала имената им, защото Алекс отбеляза, че не знаем кога „Откривател“ е спрял тук.

— Може да е минало доста време след пристигането на заселниците — каза той. — Тая и Фокнър може да са умрели сто години преди това да се случи.

— Съмнявам се. Не е възможно „Откривател“ да е издържал повече от век, дори с първокласна поддръжка.

Отворих някои от панелите, за да видя в какво състояние са черните кутии. Това бяха контролните системи за комуникация, навигация, захранване, животоподдържане и така нататък. И вероятно за изкуствения интелект. Ако имаха такъв.

И забелязах нещо странно.

Кутиите бяха маркирани. Плочите носеха символи, които вероятно означаваха производител и сериен номер. И може би дата. На някои имаше друга група символи, които знаех, че се превеждат като „Откривател“. На други обаче пишеше нещо различно.

— Бел — попитах, — какво значи това?

— Вдигни го по-високо, за да го видя. А, да. Пише „Бремерхевън“.

— „Бремерхевън“? — повтори Алекс.

— Точно така.

— Другият кораб на мисията — намръщи се той. — Но това е „Откривател“.

— Да.

— Значи тези части са от „Бремерхевън“, така ли?

— Мисля, че да.

— Важни части ли са?

— Не знам нищо за корабите от третото хилядолетие.

— Дай предположение.

— Сигурно са част от основния пакет на мостика. Свързани са с всички системи за управление, с които разполага капитанът. Бих казала, че са важни.

Имаше складови помещения, някои пълни с провизии, други натъпкани с шкафчета. Разбихме няколко от тях и открихме доста багаж.

Нямаше недостиг на артефакти. Чаши, като тази, която Ейми Колмър беше донесла в офиса, се съхраняваха в шкафчетата в трапезариите. Повечето от стъклените бяха пукнати, но имаше и невредими. Напълнихме няколко контейнера с тях.

— Няма проблеми за сделката ни с Шара — каза Алекс. — Тук има достатъчно за всички.

Клиентите ни щяха да харесат тези неща. Взехме няколко лампи, сервизи за хранене, химикалки. Особено харесахме вещите, на които беше написано името на кораба. Имаше и много играчки. Плюшени животинки, книжки с картинки, играчки за теглене, кубчета и пистолетчета. Не всички бяха в добро състояние, но като се имаше предвид възрастта им, определено бяха запазени.

Предпочитах да приключим с разследването, преди да започнем да изнасяме нещата, но корабът беше толкова огромен. Минавахме от каюта в каюта и събирахме какво ли не. Скоро се оказа, че доста сме се натоварили. Взехме събраното и се отправихме обратно към „Бел-Мари“. Когато излязохме, Алекс загуби контрол над товара и той заплава нанякъде. Но поне успя да спаси плочата за Абудай.

Споменавам всичко това, за да покажа на читателя, че имаше голяма доза неорганизираност в начина, по който вършехме всичко. Бяхме движени от съперничещи си мотиви: от желанието да узнаем какво е станало с „Откривател“, а оттам и със самата Марголия, и от алчността на търговци на артефакти. И може би от малко угризения, че взимаме вещи от това злощастно място. Не ме питайте защо. Никога не бяхме имали подобен проблем.

— Почти се надявах да няма толкова неща — подхвърли Алекс. Знаех какво има предвид. Ако артефактите от „Откривател“ бяха малко, цената им щеше да скочи невероятно. Но дори и да ги върнехме, дори и основната част от товара да бъдеше насочена от Службата за проучвания към музеите и изложбите, самото им съществуване щеше да намали цената на стоката.

Е, нищо не можеше да се направи.

Тъкмо се бяхме върнали, когато Бел се обади:

— Засякох кораб.

— Къде?

— Отиде си. Може да е било просто смущение. Не остана дълго в обхват.

— Наблизо ли беше?

— Трийсет милиона километра. Има астероиден пръстен в този обхват.

— Добре. Извести ни, ако се появи отново.