Джак Макдевит
Загадката на Марголия (6)

4

Отпивай дълбоко от чашата на живота, поеми черното й вино в душата си, защото минава по масата само веднъж.

Марсия Толбърт, „Кентавърски дни“, 3111 година по земния календар

„Хилсайд“ беше луксозен клуб край Ривъруок. От онези, в който не слагат цени в менюто, защото се предполага, че те не ви интересуват. Имаха истински салонен управител, което е нормално за по-добрите ресторанти, и истински сервитьори, което, разбира се, не е. Освен това имаха и пианист.

На масите бяха сложени жасминови свещи, мебелите бяха старинни. Литографии в стила на миналия век навяваха носталгия. Забелязах неколцина сенатори с половинките им (както предположих) в другия край на салона. Един известен лобист на корпоративни интереси позна Алекс и се отби да ни поздрави.

Ейми дойде няколко минути по-късно, като се оглеждаше, сякаш се беше изгубила. После ни забеляза и се приближи с бърза крачка.

— Добър вечер, господин Бенедикт — поздрави тя, докато все още се ориентираше в обстановката. — Тук наистина е хубаво.

Алекс стана, помогна й да седне и каза колко се радва, че е доволна от избора му. Ейми ми кимна за здрасти и седна.

Носеше тесен лавандулов костюм и беше пооправила външния си вид. Косата й беше опъната назад, очите й бяха някак по-бдителни. Стоеше по-изправена, отколкото в офиса. Не смееше да се отпусне, но точно затова бяхме тук. „Хилсайд“ беше заведението, където Алекс канеше клиентите си, когато искаше да ги накара да се почувстват в неравнопоставена позиция. А това означаваше, че иска нещо, което не е сигурен, че ще получи.

Ейми веднага премина към деловата страна:

— Чейс каза, че имате добри новини за мен.

Това беше плод на въображението й. Алекс ме погледна, разчете изражението ми, усмихна се и каза:

— Чашата е свързана с известен и много стар междузвезден кораб. Смятаме, че е сравнително ценна.

— Колко? — попита тя.

— Ще трябва да оставим на пазара да реши това, Ейми. Предпочитам да не гадая. — Той измъкна чип. — Когато имаш време, попълни този документ. С него се удостоверява правото ти на собственост върху предмета.

— Защо да го правя? — попита тя. — Моя е. Беше ми подарена.

— Владеенето дава права в деветдесет процента. Но в такива случаи възникват спорове. Документът е формалност, но може да ти спести доста проблеми по-късно.

Изглеждаше смутена, но взе чипа и го прибра в страничния си джоб.

— Ще ви го донеса утре.

— Добре — кимна Алекс. — Когато приключиш с това, ще предложим чашата на пазара и ще видим какво ще стане.

— Добре.

Той се приведе напред и сниши глас.

— Макар и да не знаем точната цена, добре е сега да определим някаква минимална за търга.

— Колко?

Той назова сума. И преди съм ставала свидетел на подобни неща, но дъхът ми наистина секна. Беше повече, отколкото бях спечелила през живота си. Очите на Ейми се затвориха и една сълза се търкулна по бузата й.

— Чудесно — рече тя със задавен от вълнение глас.

Алекс грееше. Беше направо образец на филантроп.

Ето колко е приятно да помогнеш! Нашият дял, разбира се, щеше да възлиза на стандартните десет процента от продажната цена. Познавах го достатъчно добре, за да знам, че предложената начална цена е доста занижена.

За миг реших, че тя ще се побърка. Мяташе нервно кърпичката си, хилеше се, после се извиняваше. „Съжалявам, това е такъв шок.“

— Сега искам да направиш нещо за мен — поде Алекс.

— Разбира се.

Сервитьорът пристигна и ние поръчахме, макар че Ейми вече не обръщаше особено внимание на менюто. После Алекс се приведе през масата и каза:

— Искам да ми кажеш откъде е дошла.

Жената изглеждаше изплашена.

— Но нали вече ви казах, господин Бенедикт. Бившият ми приятел ми я подари.

— И кога стана това?

— Не знам. Преди няколко седмици.

Алекс сниши глас още повече.

— Ще бъдеш ли така добра да ми съобщиш името му?

— Защо? Чашата е моя.

— Защото той може да притежава още такива предмети, без дори да съзнава тяхната стойност.

Тя поклати глава.

— По-добре да не го правя.

Алекс се пресегна през масата и хвана ръката й.

— Може да означава много за теб — каза той. — Ще подредим нещата така, че да получиш откривателска такса.

— Не.

Той ме погледна, сви рамене и смени темата. Поговорихме си още малко колко е хубаво да ти паднат пари от небето и че чашата е ценен артефакт. Ястията бяха сервирани и ние продължихме в този дух, докато Алекс не ме погледна отново. Разбрах какво иска. След няколко минути се извини и стана.

Време за женски разговори.

— Лоша раздяла, а? — питах аз съпричастно.

Тя кимна.

— Мразя го.

— Друга жена?

— Да. Нямаше право.

— Съжалявам.

— Няма нищо. Няколко пъти му простих, но накрая прекали. Обещанията не означават нищо за него.

— Вероятно така е по-добре. Изглежда е негодник.

— Приключих с него.

— Добре. — Опитвах се да се държа непринудено. — Ако той има още от тези неща, можеш да спечелиш много повече пари.

— Не ме интересува.

— Можем да направим така, че той да не разбере откъде е дошла информацията. Няма да бъде свързана с теб. Никога няма да узнае.

Тя отново поклати глава.

— А какво ще кажеш за следното: Ако той има още артефакти като тази чаша, няма да те забъркваме и ще му направим предложение, без да му казваме колко струват в действителност. Тогава можем да поделим печалбата.

Това би било доста неетично и Алекс никога нямаше да го направи. Аз обаче нямах подобни проблеми. Започвах да изпитвам симпатия към Ейми, така че не ми беше трудно да взема нейната страна.

Тя се замисли.

— Сигурна ли си, че никога няма да разбере за мен?

— Напълно. Правили сме подобни неща и преди.

Ако ни кажеше име, лесно щяхме да проучим ситуацията, без да го известяваме. Ако се окажеше, че той наистина разполага с още сувенири от „Откривател“, щяхме отново да говорим с Ейми.

— Ще разбере, че съм аз, в мига, в който споменете чашата.

— Ще внимаваме.

— Няма значение, ще разбере.

— Няма да споменаваме чашата.

— Изобщо не говорете за нея.

— Добре. Няма. Няма да кажем и думичка.

Тя се замисли.

— Името му е Хап. — Лицето й се изопна. Сякаш се канеше отново да заплаче. — Всъщност името му е Клийв Плотски. Но всички го наричат Хап.

— Добре.

— Ако му кажете, той ще дойде да ме търси.

— Бил те е — досетих се.

Тя не намери сили да ме погледне.

— В Андикуар ли живее?

— В Ейкър Пойнт.

Ейкър Пойнт беше малко селище на запад от столицата. Повечето от жителите му или не можеха да си намерят работа, или се задоволяваха с минимума.

Алекс се шляеше из салона, като се преструваше, че разглежда произведенията на изкуството. Досети се, че преговорите са свършили, забави се още минута-две, каза нещо на сервитьора и се върна при нас. Малко по-късно пристигнаха освежаващи коктейли.

Клийв Плотски, или Хап, работеше, за да се прехранва. Беше взломаджия. Но не особено добър. Толкова успяхме да установим от публичните записи. Биваше го в изработването на устройства, които обезвреждат охранителните системи, но винаги правеше грешката на начинаещия. Понякога го хващаха, докато изнасяше плячката. Или защото беше кихнал и оставил ДНК-то си в къщата. Или защото се беше похвалил на неподходящите хора с уменията си. Освен това имаше досие за множество побои, най-често над жени.

Затова посетихме Фен Редфийлд. Самият полицейски инспектор някога също е бил взломаджия, при това с достатъчно предразположение към професията, за да накара съда да нареди изтриване на съзнанието. Той, разбира се, не знаеше нищо за това. Спомените от живота му допреди петнайсет години бяха фалшиви.

Той даде на Алекс да прегледа съдебните документи, свързани с Хап, но не пожела да му покаже полицейските доклади.

— Против правилата е — каза. — Ще ми се да можех да помогна.

Съдебните документи не описваха достатъчно подробно какво е откраднато.

— Какво ще кажеш аз да ти съобщя какво търся, а ти да потвърдиш дали е сред нещата, откраднати от този тип? — попита Алекс.

Той описа чашата с надписа на английски, а Фен погледна записа и каза:

— Не е вписана.

— А нещо подобно?

Фен обясни, че Хап Плотски взимал само бижута и необезопасени електронни устройства. Но никога чаши, чинии и разни предмети със стойност само за колекционери — никога.

Следващата ни стъпка беше да говорим със самия Плотски.

Съставихме реклама за масово разпространение. Джейкъб ни предостави привлекателен женски аватар — тъмнокожа, тъмноока, гъвкава и дългокрака, с впечатляващ бюст. Накарахме я да седне във виртуален офис, обградена от виртуални антикварни керамични съдове. Използвахме моя глас, за който Алекс каза, че е секси, а после се усмихна, за да покаже, че се шегува. И написахме сценарий.

— Здравей, Клийв — щеше да каже аватарът. — Имаш ли стари порцеланови съдове или други подобни предмети, които само събират прах? Обърни ги в пари с наша помощ…

Използвахме „Клийв“ вместо „Хап“, защото искахме той да остане с впечатлението, че това е просто реклама, а не директно обръщение към него. Предположихме, че не е особено умен.

— Ще мине ли през изкуствен интелект? — попитах.

— Със сигурност — отговори Алекс. — Плотски вероятно има опростен модел без екстри.

И така започнахме.

Не получихме отговор и след няколко дни минахме на план Б. Ако Хап беше дал чашата на Ейми, значи нямаше представа за цената й. Това означаваше, че ако притежаваше и други такива предмети, те нямаше да са заключени на сигурно място. Щяха да са на някоя лавици. Всичко, което трябваше да направим, бе да влезем.

Джейкъб ме свърза с изкуствения интелект на Хап. Представих се като изследовател от Калдуелския научен отдел по проучванията и помолих да говоря с господин Плотски. Изкуственият интелект ми даде аватар, с когото да разговарям — едра, злобна и несресана жена. От типа жени, които биха се насладили на един хубав бой. Образът ми каза всичко, което ми трябваше, за Хап. Всъщност можете да научите доста неща за хората от образите, които домовете им показват. Всеки, който се обажда на Алекс например, първо вижда добре облечен, спретнат и безукорно учтив индивид. Може да е жена или мъж. Изборът е предоставен на Джейкъб. Но няма никакво съмнение, че притежава магистърска степен от Ню Лондон.

— Защо? — попита повлеканата, без да направи опит да скрие враждебността си. — Какво искате?

— Бих искала да задам на господин Плотски няколко въпроса във връзка с проучванията ми. Ще му отнема само минутка.

— Съжалявам — отвърна тя. — Зает е.

— Мога да го потърся по-късно.

— Можете, но няма никакъв смисъл.

Алекс седеше извън обхвата на изображението, така че не можеха да го видят, но ми кимаше яростно и ме нахъсваше — не губи самообладание.

— Може да спечели пари от това — подхвърлих.

— О? Колко?

— Достатъчно. Моля ви, предайте му за мен.

Тя повъртя идеята из софтуера си. Ръцете й бяха скръстени и се взираше право в мен. Малко по-късно образът й угасна и аз вече виждах самия Хап.

— Е? — попита той. — Какъв е проблемът?

Изглеждаше, сякаш ставаше от сън. Знаехме, че е на трийсет и две, но имаше изострените черти на по-възрастен човек.

— Провеждам проучване за развлекателната индустрия. Искаме да определим какво гледат хората. Ще ви отнема само няколко минути.

— Лулу каза, че сте споменали нещо за пари.

— Да. Има малко възнаграждение.

— Колко?

Казах му.

— Добре — отговори той. — Какво искате да знаете?

— Ще трябва да дойда в дома ви, господин Плотски. А и трябва да попълним документи за оборудването ви.

— Мога да ви кажа какво имам, госпожо. Спестете си пътуването.

— Съжалявам. Не може да стане така. Бих искала, но трябва да се отчета, че съм направила посещението.

Той кимна и се вгледа продължително в мен. Сякаш едва сега ме беше забелязал. Съгласи се и се опита да изобрази приветлива усмивка. Тя излезе неприятна и отблъскваща, но му се усмихнах в отговор.

Домът му не беше такава дупка, каквато очаквах. Плотски живееше на деветнайсетия или двайсетия етаж в един от вертикалните градове, на които се дължеше печалната слава на Ейкър Пойнт. Жилището беше тясно, но сравнително чисто и имаше много добър изглед към Мелъни. Искам да кажа, че не беше нещо особено, но ако човек е решил просто да се носи по течението, може да направи и по-лош избор.

Хап отвори вратата и се опита да се усмихне. До него стоеше жена — ниска, кръгла като топка за боулинг, с пронизващ поглед. Помислих си, че е трябвало да си остане с Ейми. Пред тази жена и аватарът изглеждаше добре. Тя ме огледа подозрително — както жените гледат, когато решат, че си дошла да откраднеш приятеля им.

Хап носеше работен комбинезон с горнище, на което пишеше „Центърът й ми харесва“ под картинка на чаша с алкохол и няколко мехурчета. Беше нисък и плещест, с гъста черна коса. Покани ме да седна и аз извадих бележника си.

Хап Плотски изглеждаше по-общителен, отколкото по мрежата. Може би защото бях станала източник на пари, но все пак ми се стори и че е решил да пофлиртува с мен пред очите на дяволското изчадие. Сигурна бях, че се е опитал да я накара да си тръгне преди моето идване и това беше възбудило неприязънта й.

— И така, какво искахте да знаете, госпожице Колпат?

Попитах го за любимите му програми, в каква степен участва, какво друго би желал освен достъпното и така нататък. Записах отговорите му и се възхитих на мебелите, което ми позволи бърз оглед на дневната. Можеше да се каже, че украшенията бяха рядкост. Имаше диван, две кресла и стени. Стените бяха боядисани в лимоновожълто. До входната врата имаше евтина ламинексова лавица, но на нея лежеше само купчина чипове.

— Обичам предавания за полицаи — каза той. — Другите не струват.

Явно реши, че приятелката му — или съквартирантката му — не го вижда, и започна да ми отправя похотливи погледи.

Изпитах съжаление към него. Не ме питайте защо.

Когато приключихме с въпросите, извадих монитор, създаден да взаимодейства с изкуствения интелект на авиокара ми. Намира се в малка черна кутия и има червени и бели лампи за различните състояния. Не прави нищо друго и определено не може да прави това, което смятах да му припиша, но Плотски нямаше откъде да го знае.

— Ако не възразяваш, Хап, сега ще запиша възможностите на системите ти.

Вече бяхме на малки имена.

— Добре — съгласи се той.

Насочих кутията към проекторите и натиснах копчето. Мониторът светна и лампичките запримигваха.

— Добре. Аха — казах аз, сякаш бях прехванала съществена информация. От дневната се влизаше в кухнята. Видях маса, два стола и плоча на стената с надпис: „Сега си в моята кухня. Сядай и мълчи.“ И още една, която твърдеше: „Аз съм шефът тук“. Нямаше и следа от антики.

В единствената спалня се влизаше през вратата вдясно. Станах и спокойно минах през нея.

— Какво, по дяволите си мислиш, че правиш? — разкрещя се жената.

— Просто проверявам прожектиращите системи, госпожо.

Хап ми беше казал името й, но не го бях запомнила.

— Трябва да бъдем щателни. Нали разбирате?

Не видях нищо интересно. Разхвърляно легло. Още голи стени. Отворен дрешник. Огледало в цял ръст с нащърбена рамка.

Прицелих се в проекторите и отново пуснах лампичките.

— Какво прави устройството? — попита Хап.

Усмихнах се.

— И идея си нямам. Просто насочвам и натискам. После някой от колегите сваля данните и ги анализира.

Той ми се ухили, погледна монитора, намръщи се и за миг реших, че е заподозрял нещо.

— Учудвам се, че Дора не протестира, че я изследват.

Дора трябваше да е изкуственият интелект.

— Казаха ми, че апаратурата е неинвазивна — отвърнах. — Дора сигурно не е усетила.

— Възможно ли е?

Гледаше ме, сякаш тъкмо му представях някой гремлин.

— Всичко е възможно в наши дни. — Свих рамене и изключих уреда. — Е, много ти благодаря, Хап.

Върнах се в дневната и взех якето си. Жената не откъсваше очи от мен.

— Радвам се, че се запознахме, госпожо — казах аз учтиво.

Хап ми отвори вратата. Можеше да накара Дора да го направи, но предпочете да го стори сам. Беше знак, че не се разбира добре с приятелката си. Усмихнах се, пожелах му приятен ден и излязох в коридора. Вратата се затвори и отвътре веднага се чуха викове.

— Хап има сестра — каза Алекс, когато му съобщих, че не вярвам Хап да има други предмети от „Откривател“.

— Интересува ли ни? — попитах. — Сестрата имам предвид.

— Може да ни каже откъде се е сдобил с чашата.

— Доста е съмнително.

— Може би. Но нямаме друга възможност.

— Добре.

— Живее на Моринда.

— Черната дупка?

— Станцията.

Междузвездните полети бяха станали значително по-удобни след създаването на квантовите двигатели. Това беше почти мигновено прекосяване на разстояние от няколко хиляди светлинни години. След скока трябваше да се отделят няколко часа за презареждане и после можеше да се продължи нататък. На теория бе възможно да се правят скокове по целия път до Андромеда за около година, само че оборудването щеше да изисква ремонти и да се износи, преди да стигнете там. Пък и няма да можете да вземете достатъчно животоподдържащи системи или гориво. Но въпреки това пътуването е осъществимо при подходяща организация. Само дето все още никой не е открил основателна причина да го направи. Освен неколцина политици, които търсят тема, която няма да отблъсне хората. Деветдесет процента от Млечния път е все още неизследвана територия, така че е трудно да се види смисъл в мисия до Андромеда. Освен за да кажем, че сме успели да го направим. Но ако някой с власт чете това и има подобни планове, нека не се обръща към мен.

— Сигурно искаш аз да говоря с нея? — попитах.

— Да. Като жени ще се разберете най-добре.

— Обещахме на Ейми да не осведомяваме семейството, че се интересуваме от чашата.

— Обещахме й, че Хап няма да разбере. Чейс, жената е на Моринда. Нещо повече — не е говорила от години с брат си.

— Къде е майка им?

— Мъртва е.

— А баща им?

— Изчезнал е отдавна. Не успях да намеря нищо за него.