Джак Макдевит
Загадката на Марголия (14)

12

Такманду е най-прекрасният от човешките светове. Горите му са гъсти, моретата — обвити в мъгли, трите му луни спират дъха. Далече е от обичайните небесни пътища и претъпкани пристанища на Вътрешната Конфедерация, а близостта му до обитавания от демони Ашиюр предполага, че положението там няма да се промени.

Химан Косел, „Пътешествия“, 1402

Ски пистите също са чудесни.

Лесли Парк, цитиран в „Наръчник на туриста“, 1403

Фондация „Хенеси“ беше разположена на Такманду, в купа Короли. От векове насам Такманду беше политически център за крайните светове. Бях ходила там на училищна екскурзия. Беше първото ми излизане от Римуей и едно от онези преживявания, които променят живота ти. Не бях толкова обсебена от идеята да посетя исторически места, което беше целта на пътуването, но ми хареса корабът. „Стардъстър“. И самия полет. Върнах се с убеждението, че ще стана пилот.

Най-бързата връзка на междузвездно разстояние се осъществява, като пътуваш физически, затова, знаех, че отново ще се наложи да потегля. Алекс се оправда с натовареност в работата. Срещи с клиенти. Трябвало да се грижи за доброто им настроение. Знаеш как е, Чейс.

— Както и да е — продължи той. — И бездруго не знам нищо за корабните изкуствени интелекти. Открий „Сокол“ и да видим какво може да ни каже неговият изкуствен интелект.

— Ако изобщо го има — промърморих.

Той ми хвърли един от най-оптимистичните си погледи и се опита да ме ободри:

— Нищо не губим.

Така че си взех няколко добри романа и празен чип, съвместим с хранилището за данни на изкуствения интелект на „Сокол“, и се качих на „Бел-Мари“. През първия ден от новата година се запътих към Такманду и фондация „Джоузеф Хенеси“, която си беше поставила благородната цел да работи за разбирателството между хората и Ашиюр.

Никога не бях виждала ням на живо. Алекс беше говорил с един, ако можеше да се каже така. Те са телепати и има нещо във физиогномиката им, което кара хората да се чувстват неудобно. Да не споменаваме и факта, че могат да надничат в ума ни. Алекс описва преживяването в спомените си. Коментарът му гласеше, че хората и немите имат нужда не от разбирателство, а от разстояние помежду си. Просто не сме създадени, за да се разбираме.

— Фондацията се занимава с това от половин век — каза той. — Досега трябва да са разбрали как стоят нещата.

— Предполагам, че не спират да опитват — отвърнах не особено въодушевено.

— Така си е. Което ме кара да се чудя дали не са измамници, събиращи пари от идиоти.

По пътя прочетох, каквото успях, за фондация „Хенеси“. Осъществяваха обмен на програми, провеждаха семинари по въпросите на общуването — природата на психологията на немите и как да контролираме естествената си погнуса в тяхно присъствие. Всъщност немите не изглеждаха чак толкова зле. Бяха хуманоиди, но имаше нещо насекомоподобно в тях. На снимки не изглеждаха толкова смущаващи, но Алекс ме предупреди, че разпространеното мнение е вярно. Приближиш ли се до тях, косата ти ще се изправи.

Изкуственият интелект създаде аватар на ням, с когото да поговоря. Изглеждаше доста отблъскващо, като съществата в хорър симулациите. Червени очи, зъби, остри нокти и усмивка, която подсказва, че ти си следващото ядене. И все пак не усетих отвращението, за което бях предупредена.

— Това е защото той не е истински и ти го знаеш — обясни Алекс.

Каквото и да мислеше Алекс, фондацията изглежда имаше известни успехи. Спорадичните конфликти и редките сблъсъци между немите и хората бяха спрели. Посетители от двете страни прекарваха известно време с приемни групи и дори имаше общество за приятелството между ашиюрите и хората. Фондацията беше издигнала лозунг: „Два интелигентни вида с една цел“.

Истинската цел, както се изрази Алекс, бе да се държат на разстояние един от друг.

Историкът Уилфорд Брокман твърдеше, че сме били късметлии да открием немите, защото те сплотили човешката раса. От тяхната поява насам бе избухнала само една голяма война между човешки сили. Последните няколко века бяха най-продължителният период на вътрешен мир в историята на човечеството.

Най-интересното е, че подобен ефект се наблюдаваше и при немите. Те също отбелязваха чувствително намаляване на вътрешните междуособици, които иначе били характерни за тях. Нищо не би сплотило хората и немите освен общ враг.

Излязох от скока на три дни разстояние от Такманду. Уведомих оперативните им екипи, че съм наблизо, и започнах една от мистериите, които си носех.

Никога не ми е било по силите да чета шест или седем часа непрекъснато, така че скоро си пуснах още една от симулациите, вдъхновени от легендата за Марголия. В „Хората тигри от изгубения свят“ мисия открива загубената колония, която е превзета от непроходими гори, а колонистите са се превърнали в безумни зверове. (Как е станало за няколко хиляди години — не се обяснява.) „Вампирът отдолу“ разказваше за срещата на лихтер и марголиански кораб със самотен пилот, който се оказва — да, познахте.

Повечето от книгите, написани по въпроса, не бяха сериозни. Авторите им бяха истински вярващи и постепенно прибягваха до окултни визии в опита си да обяснят какво се е случило. Някои дори твърдяха, че изгубената колония упражнявала мистично влияние над определени индивиди. (Изпратете пари и научете как да използвате силата на марголианците в своя живот.)

Най-популярната сред тези теории беше за демонична звезда, появила се малко след заминаването на колонистите. Думите на Хари Уилямс, че ще отидат толкова далеч, та дори Бог няма да ги открие, се приемаха като израз на антирелигиозен дух. Затова и съществуваше убеждението, че марголианската мисия е била обречена от самото начало. Някой беше подхвърлил идеята, че над техния избран свят ще се появи червена звезда, окото на Бог, и че тя ще е предвестник на разрухата на колонията.

Бяха тръгнали слухове, че много от хората, подпомагали с пари марголианците, са умрели преждевременно. Годините минавали, а не се появявало никакво съобщение от колонията и приказките за проклятие се чували все по-често. Окото на Бог вече не изглеждаше толкова невероятно.

Чудех се какво може да постигне за девет хиляди години едно напълно свободно общество. Бегълците на Хари Уилямс бяха тръгнали с намерението да избегнат старите грешки и да се възползват от поуките на историята. Тяхното общество щеше да отхвърли всички принуди освен наложените от съпричастността и здравия разум. Образованието щеше да включва науката и философията и да акцентира върху свободната мисъл. Всички въпроси щяха да бъдат не само позволени, но и насърчавани. Но щеше да е забранено човек да става професионален политик.

Звучеше добре. Но ние сме научени да вярваме, че утопичните идеи са си утопични. Непрактични. Утопиите винаги се сриват.

Стоях на мостика на „Бел-Мари“ и гледах как Такманду постепенно прераства в диск. За да се приземя, трябваше да видя големите звездни мъглявини на Забулената дама, включително и една малка, едва различима група близо до върха на онова, което се смяташе за дясното й ухо. Това беше Версинджийския куп, в който, според легендата, марголианците бяха основали колонията си. Но в него имаше десетки хиляди звезди. Зачудих се дали не виждам светлината на марголианското слънце.

 

 

Фондация „Джоузеф Хенеси“ поддържаше оперативен офис в орбита. Обадих се и си уредих среща, като заявих, че идвам за изследване. Отвърнаха ми, че се радват да ме видят.

Такманду е пограничен свят. Няма друг във владенията на Конфедерацията, който да е по-близо до страната на немите. Ашиюрският свят Капалани е на по-малко от три светлинни години разстояние. Затова очаквах и някакъв знак за тяхната близост. Може би спрял кораб. Или двойка неми в голямата зала.

Но нямаше. По-късно разбрах, че от време на време имали неми посетители, но преживяването смущавало и двете страни дотолкова, че изработили взаимно споразумение по въпроса. Когато идвали, били ескортирани от кораби, пътят им бил прочистван и не ги виждал никой освен придружителите им, които минавали специално обучение.

Станцията на Такманду е вероятно най-голямата функционираща станция в орбита, която съм виждала. Има великолепен изглед към Забулената дама, който привлича хиляди посетители, а близо до Гама е разположена и базата на флота, така че има доста удобства за туристите. Залите са претъпкани с клубове, места за виртуална реалност и дори театър на живо.

Настаних се в един от хотелите, изкъпах се, облякох се и излязох да свърша малко работа.

Имаше цяло съзвездие от индустриални, оперативни и научни офиси, разпръснати на няколко палуби. До тях водеха широки, крещящо оцветени се коридори.

Фондацията се намираше между пътническа агенция и станция за първа помощ. Забелязах една жена вътре — седеше зад бюро, очевидно погълната от информацията на екрана. На стената зад нея имаше надпис: „Нашите приятели ашиюрите“. Спрях пред вратата и се представих. Вратата ми съобщи, че се радва да ме види, и се отвори.

Жената вдигна поглед и се усмихна.

— Госпожице Колпат, добре дошли във фондация „Хенеси“! — Наклони леко глава настрани и добави: — Или трябва да ви наричаме доктор Колпат?

— Госпожица е добре. Чейс също става.

— Е, здравей, Чейс — протегна ръка служителката. — Аз съм Тийша Ораня.

Имаше червена коса и живи сини очи, както и потиснатото излъчване на социален работник.

— Как можем да ви помогнем?

— Интересува ме фондацията. Мога ли да ви задам няколко въпроса?

— Разбира се. Питайте.

— Опитвате се да създадете по-добри отношения с немите. Как точно го правите?

— Ашиюрите — поправи ме тя, изглеждаше леко огорчена, сякаш бях поредният предубеден. — В основни линии се опитваме да поддържаме общуването. Говорим с тях. Обучаваме желаещите как да го правят. И се учим да не забелязваме разлики.

— И какви хора желаят да говорят с тях? Дипломати? Туристи?

Тя ми посочи един стол.

— Търговци. Хора от флота. Изследователи. Понякога просто любопитни, които искат да се срещнат с тях. Да ги поздравят.

На бюрото й имаше снимка в рамка: Тийша седеше с един ням под дърво. Проследи погледа ми и се усмихна.

— Това е Канта Томан. Канта Великолепния, както се нарича сам.

— Сериозно ли?

Тя се засмя и поклати глава, развеселена от невежеството ми.

— Той е мой колега. Работи за тяхна организация, подобна на тази. Те също имат бюрокрация, Чейс. Той е затънал в тяхната и се чувства невидим.

— Звучи като човешка реакция.

— Ашиюрите и хората имат повече общи неща, отколкото различия. Не се оставяй зъбите им да те заблудят. Или телепатията. Те се грижат за децата си, искат да преуспяват, търсят внимание. Очакват да се отнасяш към тях с уважение. И следват кодекс от принципи, не по-малко етични от нашите.

Канта Великолепния беше много по-висок от нея.

Имаше сива кожа и доста раздалечени кръгли червени очи. Очи на хищник. Устата му беше отворена, може би се усмихваше, но беше трудно да се разбере заради острите като кинжали предни зъби. Носеше смехотворна широкопола шапка, торбести червени панталони и бял пуловер. На пуловера пишеше „Белингамски университет“.

— Училището на директора — поясни Тийша.

— Къде е правена снимката?

— По време на посещението му преди две години. — Тя въздъхна. — Добре, че имаше чувство за хумор.

— Защо?

— Някога била ли си в една стая с ашиюр?

— Не.

— Докато ни гостуваше, поканих няколко души от залата да го поздравят. Обикновени пътници. Тогава все още бях нова. — Усмихна се и поклати глава. — Част от тях се нуждаеха от помощ след това.

— Наистина ли?

— Вероятно е от усилието да не мислят за нищо. Да държат ума си празен. Ако има основна разлика между нашите видове, тя е, че ние се шокираме по-лесно. И не сме така честни. В общество, в което мислите на всички са открити, няма много двуличници.

— Гол на улицата.

— Горе-долу.

— Ти явно се справяш добре — отбелязах.

— Добре обучена съм. А сега да се върнем към твоите въпроси. Какво още те интересува?

— Един свръхсветлинен кораб, закупен от фондацията от Службата за проучвания през деветдесет и втора.

Тя сбърчи вежди.

— През деветдесет и втора?

— Да. Изкуственият интелект може да съдържа информация, която ме интересува.

— Е, това е интересно.

Отпусна се в стола си и ме помоли да обясня по-подробно.

— Заплетена история — казах. — Става въпрос за проект, свързан с изследването ми.

Тя кимна и отговори:

— Трябва да ти кажа, че е против политиката на фондацията да дава достъп на неоторизирани лица до корабите си.

— Мога ли да ви убедя да ми дадете оторизация?

— Ще ми кажеш ли конкретно какво търсиш?

Е, не беше военна тайна? Така че й казах каква е причината да подозирам, че „Сокол“ може би е намерил изоставен кораб.

— Добре. — Сви рамене. — Нямаме „Сокол“ в нашия флот, но това не е учудващо, най-вероятно е прекръстен. Ще видя какво мога да направя.

— Благодаря.

— Един от нашите техници трябва да се качи на борда заедно с теб.

— Естествено.

— Добре. Да видим къде е „Сокол“.

Тийша даде инструкции и данните се появиха на информационния екран. Тя докосна екрана, промърмори нещо и извика друга страница.

— Не е тук — каза накрая.

— Искате да кажете, че е някъде навън?

— Не. Не е в инвентара.

— Колко кораба имате?

— Седем.

— И никой от тях не се е казвал „Сокол“?

— Така изглежда.

Отвори се врата и видяхме мъж и жена да се сбогуват в съседния офис. Мъжът имаше поддържана бяла брада. Лицето му бе така сбръчкано, сякаш бе ял нещо противно и вкусът бе останал завинаги. Жената излезе, а той се върна и вратата се затвори.

Тя беше дребничка, вероятно с двайсет години по-възрастна от Тийша, облечена в елегантен син бизнес костюм. Мина покрай мен, без да ме забележи. Тийша улови погледа й и кимна към мен. Жената се взря за миг в мен и ми даде да разбера, че има по-важни дела за вършене.

— Ема — повика я Тийша. — Имали ли сме някога кораб, наречен „Сокол“?

Ема затвори очи за секунда. Беше твърде заета за безсмислени въпроси.

— Не — отвърна. — Не и откакто съм тук.

И излезе.

— Откога работи тук? — попитах.

— От петнайсетина години. Директор е на отдела за междувидови връзки.

— Тя ли се занимава с дипломацията?

— Може и така да се каже.

 

 

Слязох до ремонтната палуба и поздравих дежурния — нисък мъж с маслинена кожа, към шейсетте, с наднормено тегло и хрипливо дишане. Казваше се Марк Ули. Имаше нужда от медицинска помощ и се надявах да я получава.

— „Сокол“? — попита, докато чешеше лицето си и клатеше глава. — Не и тук.

— Било е отдавна, Марк.

Носеше комбинезон с надпис „Стартек Индъстрис“ над единия джоб и „Марк“ над другия. Изглеждаше уморен.

— Тук съм, откакто се помня — настоя. — Никога не сме имали такъв кораб.

— „Хенеси“ го е придобила през деветдесет и втора от Службата по проучвания. Може и да са сменили името.

Той ме заведе в офиса си, който беше претъпкан с части, дискове, инструменти и оборудване и гледаше към единия от доковете. А там се виждаха два кораба с обозначения на фондацията, прикрепени към свързващите кабели. Машинното отделение на единия, клас „Монитор“, беше отворено и върху него работеше екип роботи.

Марк седна, завъртя се надясно, повика информационен екран и поиска записите за поддръжка или за полет на кораб, носил името „Сокол“.

— Върни петдесет години назад — добави.

Изкуственият интелект отговори със същия глас:

— Няма записи за „Сокол“ в търсения период. Нито преди това.

— Невъзможно — казах аз. — Има някаква грешка.

Марк сви рамене.

Можех да потегля обратно още същата вечер и да кажа на Алекс, че сме попаднали на задънена улица, но вече бяха прекарала няколко дни на „Бел-Мари“ и имах нужда от почивка.

Преоблякох се, като потърсих нещо по-атрактивно от бизнес костюма, с който бях. Нещо черно и прилепнало. После тръгнах към „Аутрайдър Клъб“, който, ако се съдеше по наличната информация, беше най-разточителното място за хранене на станцията.

Времето не се променя на космическите станции. В ресторанти като „Аутрайдър“ винаги е вечер, защото корабите непрекъснато пристигат и заминават и всеки е от свят с различен времеви цикъл. Фактът, че часовниците на хората са настроени различно — някои на осемнайсетчасов ден, други на трийсетчасов и какви ли не още вариации, — само допринася за объркването. Така че ресторантите се специализират. Някои сервират само закуска. В други винаги е 20:00 часът или какъвто е часът за вечеря на вашия свят.

Избрах си маса до разцъфнало дърво от непознат за мен вид, поръчах си питие и се опитах да изглеждам достъпна. Надявах се да не прекарам вечерта сама.

„Аутрайдър“ предлагаше всичко: тиха музика, приглушени светлини, свещи, мускусни аромати, фантастичен изглед към Забулената дама. Тя беше сияещ облак от милиони звезди. Трябваше доста въображение, за да съзреш форма в него, но това нямаше значение. Долу, на повърхността на планетата, започваше да се стъмва и градовете се осветяваха.

Гледах един мъж, който тъкмо влизаше и явно търсеше компания, когато забелязах измъчения белобрад господин от офиса на фондацията. Беше с вечерно сако и в компанията на възрастна дама.

Опитах се да си спомня дали Тийша бе споменала името му. Но не можах да сетя. Двамата се упътиха към маса в другата част на залата. Моят келнер се върна и аз си поръчах леко ястие.

Опитах се да се обадя на номера в офиса на Тийша, но тя си беше тръгнала и изкуственият интелект не ми помогна с нищо. Не хранех никакви надежди този мъж да разполага с каквато и да е информация за „Сокол“, но човек никога не знае.

Взех си питието и се запътих към тяхната маса. Погледнаха ме и той се намръщи, явно се опитваше да си спомни къде ме е виждал.

— Извинете ме — подех. — Името ми е Чейс Колпат. Забелязах ви днес в офиса на фондацията.

— О, да — каза той и се изправи. Представи себе си и спътницата си. Казваше се Жак Корвие. — Надявам се, че сте получили, каквото ви е трябвало.

Обясних му колко отдалеч съм дошла, че съм свързана с проучвателен проект, че „Сокол“ е бил продаден на фондацията и че много искам да говоря с неговия изкуствен интелект.

Престори се на заинтригуван, но останах с впечатлението, че е заради дамата му.

— Мисля, че знам какво може да се е случило — каза, когато приключих.

Изпитах ясното усещане, че ако жената не беше тук, щеше да ме покани в офиса си да погледнем файловете. Но той се обади по линка си и ми предложи стол. Изслуша някакъв отговор, каза „да“ и ме погледна.

— Чейс, „Сокол“ никога не е бил във флота на фондацията. Получили сме го от Службата за проучвания с единствената цел да го предадем на ашиюрите.

— На ашиюрите?

— Било е отдавна, разбира се. Преди да постъпя тук. Искали са кораб за изложба или за музей. Не знам точно. Предаден им е веднага. Притежавали сме го само докато осъществим прехвърлянето.

— На кого точно е бил прехвърлен?

Той повтори въпроса в линка, изслуша отговора и поклати глава.

— Не знаем.

 

 

Имаше представителство на немите в главната зала за пътуващите към световете на Ашиюр. Информационните пакети на станцията твърдяха, че на всеки четири дни има полети до Ксиала — входният свят за тази област. Тук трябва да спомена, че Ксиала е измислена от хората дума. Знаем как изглежда думата неписана, но понеже немите не говорят, няма такова нещо като правилно произношение, или каквото и да е произношение. И въпреки това ми се струва, че можехме да измислим нещо по-подходящо от Ксиала.

Отидох до представителството, където бях посрещната от човешки аватар. Беше сдържана, любезна, облечена в консервативна червена униформа със сребристи кантове. Усмихна се и ме поздрави.

Офисът беше семпъл — маса, няколко стола и вътрешна врата, два плаката с надписи „Ашиюрско пътуване“ и „Пътни документи тук“ и електронна дъска с графика на пристигащите и заминаващите полети през следващите две седмици.

Изкуших се да попитам за немия, който беше шеф тук, но се въздържах.

— С кого мога да говоря? Трябва ми човек, който работи тук от доста време.

— Сигурна ли сте, че аз не мога да отговоря на въпроса ви?

Опитах. Дарение на кораб от фондацията преди десетилетия, вероятно до музей на Ашиюр. „Сокол“. Знае ли къде може да се намира? Нямаше представа. Не беше чувала за него.

— Изчакайте момент, моля — каза тя, — ще се консултирам с началника си.

Примигна и изчезна. След няколко минути чух шум иззад вратата. Някой влачеше стол.

Стъпки.

Подготвих се за първия контакт. Отбелязах си колко хора се разхождат на метри оттук. Напомних си, че може и да не е толкова зле, колкото съм чувала.

Вратата се отвори. Влезе млада жена. Ето кой бе моделът за аватара. Само че оригиналът изглеждаше още по-приятно.

— Добър ден — поздрави тя отривисто. (Въпреки всичко все още беше средата на деня в бизнес света на станцията.) — Името ми е Инделия Колдуел. Питали сте за космически кораб?

— Да.

— Бил е продаден на ашиюрска организация от фондацията?

— Точно така.

— И от фондацията не знаят на кого?

— Не знаят какво е станало, след като са прехвърлили кораба на… ашиюрите.

Тя остана на вратата, чудеше се как да се отърве от мен.

— Наистина не знам откъде бихте получили подобна информация. Повече от трийсет години…

Съсредоточи се върху плаката, на който пишеше „Пътни документи“, сякаш отговорът се криеше там.

— Ние просто подготвяме електронната документация за хората, които пътуват до Ксиала.

— Разбирам. Има ли ашиюрски офис наблизо? Може би посолство? Някой с достъп до подобна информация? Или поне някой, който си спомня за този кораб?

Още преди да завърша изречението, се усетих, че съм направила неуместна забележка, тъй като немите не могат да говорят освен с помощта на гласови кутии.

— Аз съм целият персонал тук.

— Аха.

— В момента. Иначе сме четирима. Работим на смени. Но нямаме ашиюр.

— Има ли посолство някъде?

Тя кимна.

— На планетата.