Джак Макдевит
Загадката на Марголия (17)

15

Наистина важните решения взимаме само веднъж. Независимо дали е избор на партньор в живота, или път за нападение, възможността никога не се връща. Трябва да успееш от първия път.

Мара Делона, „Пътувания с «Епископ»“, 1404

Когато се прибрах в хотелската стая, пуснах чипа в бележника си. Първо сканирах за някакви указания за Марголия, изоставен кораб или какъвто и да е артефакт.

— Няма данни — съобщи машината.

— Добре, просто разпечатай проклетото нещо и да видим с какво разполагаме.

— Данните покриват десет мисии, от осемдесет и първа до деветдесет и втора.

Хотелът предлагаше няколко вида избрани безалкохолни напитки за гостите си. Докато чаках разпечатката, опитах една с вкус на лимон. Оказа се приятна.

„Сокол“ беше посетил девет слънца при последния полет на семейство Уескот. Никое не беше двойно. Имаше обичайните детайли за всяко — маса, температура, възраст, заедно с цял тон информация. Имаше и данни за планетарните системи на слънцата, където съществуваха такива, разбира се. (Едно от тях, Бранвайс 4441, нямаше нито една.) Всичко това го имаше и в оригиналния доклад.

И всичко съвпадаше.

Върнах се една мисия назад — от 1390–91. Бяха инспектирали десет системи и отново всички данни съвпадаха.

Прегледах останалите полети до първата мисия на Адам на „Сокол“. Не видях аномалии.

Седмица по-късно бях на Такманду, където ме чакаше съобщение от Алекс.

„Не щади никакви усилия, пишеше той. Върни се с наградата и се смятай за младши съдружник.“

Разбира се, Алекс. Връщам се с копие на онова, с което вече разполагахме.

С радост си тръгнах от хотела и се качих на совалката към орбиталната станция. Не мога да опиша какво изпитах, когато десет дни по-късно отново видях „Бел-Мари“.

Качих се на борда, подхвърлих нещо мило на хората от диспечерския екип, за да мина по-бързо, казах на Бел, че ми е липсвала, седнах на мостика и прегледах списъка със задачите. Петнайсет минути по-късно летях към къщи.

Беше четиридневен полет. Не можех да повярвам колко много време и усилия бях изхабила без никакъв резултат. Почетох, изгледах няколко симулации и когато влязох в радиообхвата на Римуей, се обадих на Алекс.

— Как си? — попита той.

— Свалих данните от изкуствения интелект, но в тях няма нищо ново.

Връзката беше само аудио, с дванайсет минути общо закъснение. Настаних се удобно.

— Добре. Запази го. Може би ще открием нещо.

Наистина ли смяташе, че ще взема да го хвърля през борда?

— Не съм оптимист — отбелязах.

Чакаше ме на Скайдек и се усмихваше през цялото време. Окуражаваше ме, не била моя вината, да не се тревожа, ще погледнем пак.

— Не знам какво щях да правя без теб, Чейс — добави той. Смяташе, че се чувствам ужасно. Но изпитвах най-вече раздразнение. Три седмици с калпава храна и игра на умствена „криеница“ с немите и накрая никаква полза.

— Къде е информацията? — попита той.

Беше в багажа ми.

— Добре. — Опитваше се да звучи окуражаващо. — Защо не я извадиш да я погледнем по пътя?

— Няма нищо по-различно от официалния запис.

Все пак извадих разпечатката и тръгнахме към кея на совалките. След пет крачки погледът му блесна, той нави документите на цилиндър и го размаха над главата си.

— Какво? — попитах.

— Операциите са датирани. Имаме последователността, в която са посещавали системите. Браво на теб, Чейс. Ти си гений.

— Това важно ли е?

— Помисли. Работила си в Службата за проучвания преди навлизане на квантовите двигатели, когато разстоянията наистина са имали значение.

— Е, и?

— Да кажем, че мисията ти включва посещение на дванайсет звезди. Как ще определиш последователността?

Беше елементарно.

— Правиш маршрута така, че да пътуваш най-малко.

— Точно така. — Стисна ръката ми. — Значи сега можем да установим дали записите отговарят на местата, които наистина са посетили. Ако не са поели по най-краткия път между набелязаните звезди, това означава, че са скрили нещо. И може би ще успеем да разберем къде е „Откривател“.

Когато го попитах как ще стане това, той ми заговори за икономия на гориво.

— Приятелката ти Шара е във ваканция. На някакъв остров. Когато се върне, ще й представим случая и ще видим дали ще успее да открие нещо.

— Добре — отвърнах.

— Между другото, имаш обаждане от Делия. Обади й се, когато можеш?

Следващата вечер се срещнах с нея в „Лонгтри“, бистро в центъра, точно до парка на Конфедерацията. Тъмни сепарета, матирани прозорци, свещи, тиха музика. Предложението беше нейно, но това беше едно от любимите ми места.

Когато пристигнах, тя вече беше там. Изглеждаше леко притеснена. Беше скромно облечена — светлосиня пола, бяла блуза и плетен елек без ръкави. Само линкът й издаваше богатство: беше монтиран в златна гривна на китката й.

— Толкова се радвам да те видя, Чейс — рече тя. — Благодаря ти, че дойде.

Поговорихме си за времето, после изразих изненадата си, че е в Андикуар.

— Дойдох да се видя с теб — обясни тя.

Нашият автосервитьор се появи, представи се, взе поръчките ни и се оттегли.

— Трябва да ти кажа — подех, — че открих записите от изкуствения интелект на „Сокол“. Съвпадат с официалните данни.

— Ха… — Усмихна се неловко. — Но е просто въпрос на време, нали?

— Не знам.

Сервираха ни напитките. Тя огледа своята и вдигна чаша.

— За „Откривател“. Където и да е.

— За „Откривател“ — повторих.

— Те биха искали да го откриете — продължи Делия. — Знам, че не биха искали да остане в неизвестност.

— И аз така мисля.

Придърпа яката на елека си, сякаш да се предпази от нещо.

— Чейс, знам, че родителите ми са част от разследването ви. Частици оттук и оттам се връщат в паметта ми.

— Не разследваме родителите ти. Интересуват ни мисиите им.

— Наречи го, както искаш, но явно става въпрос за едно и също. Плъзнали са слухове и разни хора се обаждат да ме питат какво са прикривали.

— Съжалявам — рекох. — Опитахме се да не привличаме внимание. Никой не е обвинявал никого в нищо.

— Самото разследването означава обвинение. Съжалявам, че трябва да го кажа, но ще съм ви благодарна, ако спрете.

Погледнах през прозореца. Хората бързаха, приведени в студения мрак на нощта.

— Не мога да го направя.

— Готова съм да ви предложа доста пари.

— Току-що каза, че майка ти и баща ти биха искали да намерим „Откривател“.

— Несъмнено. Но не желая семейното име да бъде опетнено.

— Съжалявам. Наистина.

Тя вече не изглеждаше приятелски настроена.

— Те не са живи, за да се защитят.

— Делия, никой не твърди, че са направили нещо нередно.

— Но ако са подправили докладите, това е криминално престъпление, нали?

— Предполагам.

По бузите й се стичаха сълзи.

— Моля ви, спрете за миг и вижте какво ни причинявате.

Келнерът се върна, за да вземе поръчката за вечеря. Така, както се развиваха нещата, не бях сигурна дали ще се стигне до вечеря. Тя ме погледна, после погледна менюто, понечи да каже нещо, поклати глава и поръча:

— Специалитетът. Алангле.

Червено месо.

Аз поисках бока касероле, за читателите от други светове ще поясня, че има вкус на риба тон. Поръчах още напитки и зачаках да продължи.

— Между другото — заговори тя — имах и друг посетител, който се интересуваше от баща ми.

— О? И кой беше той?

— Името му е Корбин. Джош Корбин — Прехапа устна. — Да, точно така. Джош. На около двайсет и пет.

— Защо се е интересувал?

— Каза, че провежда разследване на проучвателските мисии.

— Попита ли за „Откривател“?

— В интерес на истината, да.

Това беше неприятно. Още някой знаеше.

— Какво му каза?

— Не виждах причина да мълча. Казах му почти всичко, което споделих и с теб.

 

 

Докато си бъбрихме с Делия, Алекс беше получил обаждане от продуцента на „Шоуто на Питър Маккави“. Били чули за търсенето на Марголия и смятали да „акцентират“ върху него на следващия ден. Поканили няколко гости. Дали и Алекс би желал да се присъедини към тях?

Той не бе щастлив, че се е разчуло за търсенето ни, но при дадените обстоятелства изглеждало невъзможно да се пази тайна. Опитал да се измъкне, но му заявили, че той е в центъра на интереса и че участието му е важно за целта, която са си поставили. Ако продължавал да отказва, заявил продуцентът, нямали друг избор, освен да съобщят на публиката, че е бил поканен, но не е пожелал да се появи. И дори щели да сложат празен стол на сцената, за да го представя.

Алекс беше участвал в подобни шоута и преди и винаги бе ставал обект на нападки.

— Не те оставят да говориш — оплакваше ми се след това. — Водещият задава въпросите, контролира посоката на разговора и никога не те оставя да довършиш, ако не му хареса накъде биеш.

Фактът, че винаги се отнасяха с него като с човек, който е по-заинтересуван от печалбата, отколкото от разкриването на истината, изобщо не помагаше. Винаги извъртаха нещата така, все едно имаше нещо лошо в това човек да печели.

Алекс реши, че празният стол няма да изглежда добре, затова се съгласи.

Отидох с него до станцията на следващия ден. Можеха да направят шоуто от разстояние, разбира се, но предпочитаха да присъстваш, за да те гримират и заради онова, което наричаха „личен контакт“ — доста ухажване с цел човек да се отпусне преди предаването. Водещият беше същият тип, който бе обвинил Алекс в липса на патриотизъм, когато излезе информацията за Кристофър Сим.

Питър Маккави бе нисък и набит, с черна брада и усмивка, която никога не изчезваше, нито се променяше. Носеше запазената си марка дрехи — синьо сако с бяло шалче и бял колан. Малко претенциозно, призна той, но публиката го очаквала от него.

Имаше още двама участници: доктор Емили Кларк, която се съмняваше, че марголианските колонисти са успели да овладеят избрания от тях свят, и някой си Джери Рино, който настояваше, че Марголия не само е оцеляла, но и днес въздейства на всекидневния ни живот чрез неуловими лъчения и магнетични манипулации.

— Това е източникът на духовната ни сила — заяви той. Беше написал няколко книги по въпроса и беше много популярен сред окултистите.

Шоуто се проведе на сцена, декорирана като леговище, пълно с книги. Маккави представи гостите и започна, като попита Алекс какво наистина се е случило с марголианците.

Алекс, разбира се, не знаеше.

— Никой не знае — добави той.

Рино твърдеше, че е наясно, и шоуто бързо прерасна в спор. Маккави обичаше гостите му да се карат. Той беше, и продължава да е, сред водещите с най-висок рейтинг.

Доктор Кларк се усмихваше неуморно през цялото шоу, като така успешно внуши, че който взима подобни брътвежи на сериозно, е идиот. Когато Алекс се опита да обоснове тезата, че според това, което знаем, не може да се изключи възможността марголианците да са още живи и да просперират някъде, тя завъртя очи, сякаш се чудеше къде ли е отишъл здравият разум. Учената дама изобщо не можеше да понася Рино и му отвръщаше с леден сарказъм.

Но Джери продължаваше, без да се засяга. Марголианците били хванати в духовния поток на космоса. Откъснати от злободневните грижи на родния свят, постигнали някакъв вид нирвана. И тъй нататък. От време на време поглеждаше към Алекс за съгласие. Имах усещането, че Алекс се опитва да се скрие.

Маккави твърдеше, че не взима страна. Не се свенеше да обижда хората. По някое време накара Алекс да обясни защо смята, че не е вандал, и нарече Рино побъркан. Забелязала съм, че обикновено кани хора, които е лесно да нападаш, защото не биха се разкрещели в отговор. Никога не съм го споменавала на Алекс.

Във всеки случай Алекс напусна студиото в мрачно настроение. Закле се, че никога повече няма да позволи да бъде въвлечен в нещо подобно. Спряхме в „Силвър Кейн“ и той изпи три или четири питиета, което беше доста над обичайната му мярка.

 

 

Истинската атака дойде на следващия ден, когато Касмир Колчевски се появи в „Сутрин с Дженифър“.

— Трябва да има закони, които да спират хора като Бенедикт — настояваше той. — Те са крадци. Присвояват съкровища, които принадлежат на всички, и ги продават на онзи с най-дълбоки джобове. Това е отвратително.

Продължи в този дух почти петнайсет минути. В заключителната част Дженифър покани Алекс да отговори на нападките и той ми призна, че вече са му се, обаждали.

— Казаха ми, че не е зле да гледам предаването.

— Какво ще предприемеш?

— Не знам. Не съм сигурен дали, ако продължа, няма само да влоша нещата.

И въздъхна.

— Уморен съм. Някои хора никога не са доволни. Хора като Колчевски никога не са намерили нищо сами, но скачат и обвиняват, че ние крадем антики, които принадлежат на обществото. Само че те принадлежат на онзи, който е готов да вложи малко амбиция и да свърши къртовската работа. Ако не бяхме ние, голяма част от артефактите и досега щяха да си лежат някъде там.

— Така е — отвърнах. — Но трябва да го кажеш публично. Не можеш просто да го оставиш да ръси обвинения. Ако мълчиш, все едно се съгласяваш.

Той кимна.

— Права си. Между другото твоята приятелка Шара се връща утре. Вече ви уредих среща.

— Добре.

— Покажи й записите на изкуствения интелект на „Сокол“. Ще се учудя, ако не може да ни каже къде е „Откривател“.

 

 

Същата вечер ми се обади Уинди.

— Не исках да говоря с теб от кабинета, защото ме беше страх да не ни подслушват — каза тя.

— Какво е станало? — попитах.

— Мисля, че се досещам от кого е изтекла информацията. Един от хората ми е видял жена от екипа на директора в центъра миналата нощ. Била е в бар с един от специалистите на Оли Болтън.

— Болтън?

— Няма доказателства. Но… — Сви рамене.

— Имаш ли поверителна информация, от която Болтън би се заинтересувал? — попитах.

— Разбира се. Винаги имаме любопитна информация за проектите и за разни инициативи.

— Това не доказва нищо.

Гласът й стана някак твърд.

— Така е, но ще се обадим утре сутрин на тази сътрудничка и ще и поискаме обяснение.

Поколебах се.

— Защо просто не я оставите на мястото й, като внимавайте до какво има достъп.

Уинди обаче не можеше да се примири с липсата на лоялност.

— Не ми се иска да го правя, Чейс, но ако тази жена е работила за Болтън, ще бъде уволнена.

Реших, че не бих искала да съм на мястото на доносницата.

— Не знаеш със сигурност дали е виновна. Така че сега не можеш да направиш нищо.