Джак Макдевит
Загадката на Марголия (15)

13

Хубаво е да се научим да гледаме без почуда или погнуса на слабостите, които се срещат и в най-силните умове.

Т. Б. Маколи „Уорън Хейстингс“, „Единбърг Ревю“, октомври 1841

Изкуших се да изпратя съобщение до Алекс, като му намекна, че ако смята да продължим с разследването, ще е най-добре той да го поеме по-нататък, тъй като има опит с ашиюрите. Но подозирах какво ще отговори: „Вече си там, Чейс. Стегни се и върви да говориш с тях. Виж какво можеш да откриеш.“

Така че поех удара. Изпратих му съобщение, с което го уведомявах какво знам и че ако успея да разбера кой притежава „Сокол“, ще продължа към Ксиала. Освен това заявих, че не ми плаща достатъчно.

После се свързах с посолството на немите. Изумих се, когато на обаждането ми отговори млад мъж. Предположих, че ще предпочетат да сложат човешко лице на показ, но очаквах аватар. Мъжът от веригата изглеждаше реален и когато го попитах направо дали е така, той потвърди и добави през смях:

— Смятам, че целта е да впечатлим всички и да ги успокоим, че няма от какво да се страхуват. — Усмихна се и попита: — Сега, госпожо Колпат, какво мога да направя за вас?

Казваше се Ралф и ме изслуша внимателно. Беше приятен, привлекателен и умееше да се изразява. Имаше червеникава коса, кафяви очи и хубава усмивка. Бе може би на трийсет. Добър избор за представително лице.

Когато приключих, той поклати глава и заяви:

— Не знам нищо по въпроса, но изчакайте да проверя.

Прегледа някакви данни и докосна екрана.

— Ето го. „Сокол“, нали?

— Точно така.

Прочете датата, часът на прехвърлянето и името на получателя — друга фондация.

— Добре — казах. — Има ли начин да получа достъп до кораба?

Върнах се към историята за изследователския проект.

— Нямам представа — отвърна той. — Мога да ви кажа къде се намира, или поне къде е бил закаран. След това ще трябва да се разправяте с тях.

— Добре — съгласих се. — Къде е?

— Бил е доставен на музея за извънземни форми на живот в Провно. На Боркарат.

— Боркарат?

— Да. Имате ли пътнически документи?

Имаше предвид разрешение от Конфедерацията за навлизане в пространството на немите.

Отвърнах, че нямам.

— Извадете си. Има офис на станцията. После минете през нашите хора, отговарящи за пътуването. И ние имаме офис. Ще трябва да подадете молба. Може да отнеме няколко дни.

 

 

Останах в орбиталната станция близо две седмици, през които си мислих всякакви лоши неща по адрес на Алекс. Чаках документите ми да бъдат комплектовани и корабът, с който щях да пътувам, да пристигне. Не ми беше разрешено да пътувам с „Бел-Мари“ в пространството на немите. Това беше забрана отпреди няколко години, наложена от Конфедерацията. Конфедерацията искаше да опази квантовите двигатели от ръцете на немите. Но, разбира се, това беше невъзможно. Не можеш да имаш стотици кораби с двигателна система, много по-добра от всичко, известно досега, и да очакваш съседите ти да не се доберат скоро до нея. Немите твърдяха, че тяхната версия е независимо разработена, но никой не им вярваше.

Нещо любопитно: когато сме ги срещнали за първи път, било изказано предположението, че видове, които използват телепатия вместо реч, не са способни да лъжат, нещо повече, дори не биха познавали природата на лъжата. Но в крайна сметка се оказа, че те не са по-искрени от нас. Особено когато откриха, че хората не могат да проникнат в умовете им.

Информирах редовно Алекс. Казах му, че полетът до Ксиала ще е скъп. Щях да пътувам на борда на „Дипонга“, или както хората от станцията го наричаха „Дипси Дудъл“. Освен това изразих и недоволството си, че проучването ми се превръща в кръстоносен поход.

Неговият отговор беше горе-долу какъвто очаквах. Седеше зад бюрото ми и изглеждаше спокоен, през прозореца се виждаше снежната гора. Каза ми, че се справям добре и че е щастлив, задето има толкова упорит служител.

— Повечето хора щяха просто да се предадат, Чейс.

Явно повечето хора бяха по-умни от мен.

Замислих се дали да не се запиша на семинара на фондация „Хенеси“ на тема: „Как да контролираме физиологичните си реакции, когато общуваме с ашиюри“. Но не виждах с какво ще ми помогне, щом няма истински ням в залата.

Така че, когато всичко бе готово, се качих на „Дипси Дудъл“ заедно с още осем човека. Настаниха ни в общата зала на кораба и един възрастен мъж в сива униформа със странни символи над левия джоб ни приветства. Представи се като Франк и каза, че ще пътува с нас, така че ако се нуждаем от нещо, трябва само да му кажем. Щяхме да потеглим след час. Франк обясни, че полетът до Ксиала ще трае приблизително четири стандартни дни, и попита имаме ли въпроси.

Останалите пътниците изглеждаха като бизнесмени — все на средна възраст. Не бяха особено притеснени. Бях учудена обаче, тъй като всички бяха хора. Нямаше ли неми, които да се връщат у дома?

Франк ни показа каютите и попита дали, след като се настаним, ще се върнем в общата зала. В седем часа. И добави: „Много ви благодаря“.

Подредих вещите си. Четири дни до Ксиала. После още четири дни до Боркарат, който беше в средата на пространството на немите. (Странен аспект на квантовото пътуване е, че всяка дестинация, достигана с един скок, се оказва на три или четири дни разстояние. В зависимост от това колко далече си от мястото, когато излезеш от скока.) Започнах да се чудя дали да не си потърся други възможности за кариера.

Когато се върнахме при Франк, той поговори няколко минути за процедурите, графикът за хранене, използването на местата за миене и тъй нататък. После ни заяви, че капитанът иска да ни се представи.

Вратата към мостика се отвори и първият ням, който виждах на живо, влезе в стаята. Кожата му бе осеяна със сиви петна, имаше вдълбани под високите вежди очи, ръцете му бяха твърде дълги за тялото и общото му излъчване бе на същество, което има нужда от повече слънце. Носеше униформа, подобна на тази на Франк.

Очаквах да усетя пропълзяването на страха, съчетан с усещането, че ровят в мислите ми. Но нищо подобно не се случи. Не бих искала да срещна капитана на Бридж Стрийт през нощта, но не защото имаше страховита външност. (Изглеждаше мъжки, но не даваше вид, че е готов да ме опита с ордьоврите си.) По-скоро в него имаше нещо отблъскващо, като у паяците например. И въпреки това определено не приличаше на буболечка. Мисля, че отвращението произтичаше от факта, че кожата му лъщеше.

— Добър вечер, дами и господа — каза той с помощта на гласова кутия. — Аз съм капитан Джапур. С Франк се радваме да ви посрещнем на борда на „Дипонга“. Или, както Франк и хората от станцията настояват да го наричат, „Дипси-Дудъл“.

Произношението не беше съвсем точно. Звучеше по-скоро като „Далдъл“.

— Надяваме се полетът да е приятен за вас и не се колебайте да ни кажете, ако можем да ви услужим с нещо.

Той кимна на Франк и Франк се усмихна.

Всеки косъм по мен се изправи. И си помислих: „Той знае точно какво чувствам. Усеща отвращението ми.“ И сякаш да потвърди най-лошите ми страхове, капитанът ме погледна и кимна. Не беше точно човешко кимване, по-скоро наведе сковано глава. Но разбрах жеста. Поздравяваше ме. Разбираше реакцията ми, но не беше обиден.

Това беше хубаво. Но какво щеше да стане, когато се окажех сред обикновените неми по улиците?

В какво се бях забъркала?

Призля ми от притеснение. Капитан Джапур се приближи и погледите ни се срещнаха, неговият — червен и спокоен, а моят… е, аз се чувствах като уловена от очите му. В този миг, докато плувах срещу течението и си мислех: „Не, не можеш да ме разчетеш“, устните му се изкривиха в опит да се усмихне.

— Всичко е наред, госпожице Колпат — каза ми той. — Всеки минава през това в началото.

Това беше единственият път, в който видях зъбите му.

По време на полета капитанът стоеше само на мостика или в каютата си, която бе в зоната зад мостика и беше недостъпна за пътниците. Моите спътници обясниха, че ашиюрите — никой не ги наричаше неми — на борда долавят интуитивната ни реакция и я разбират, тъй като в действителност те също изпитват такава и се стараят да се преборят с нея. Те също се отвращаваха от нас и благоразумно се опитваха да разредят срещите.

Франк обясни, че няма много ашиюрски пътници по същата причина. Полетите бяха винаги резервирани или за единия, или за другия вид. Попитах го дали това се отнася и за него. Дали е имал полети с извънземни пътници?

— Не — отговори ми. — Против правилата е.

Бяхме летели дванайсет часа, когато направихме скока. На една от пътничките й прилоша, но й мина скоро след завършването на прехода. Франк ни информира, че ще пристигнем в Ксиала шестнайсет часа преди предвиденото. Това означаваше, че щях да остана деветнайсет часа на станцията, преди следващия полет.

— Прегледах списъка с пътниците — обясни ми Франк. — Ще пътувате на „Комар“ и ще сте единственият човешки пътник.

— Няма значение — отвърнах. Предполагах, че може да се случи нещо подобно.

— Пътували ли сте преди в Единението? — Това беше най-близкото съответствие в стандартния език на думата, с която немите наричаха тяхната част от Ръката на Орион. Тук трябва да добавя, че те имат по-свободни политически организации от човешките светове. Има централен съвет, но той е изцяло съвещателен орган. Няма изпълнителна власт. Световете и групите от светове действат независимо. От друга страна, научихме по трудния начин колко бързо и ефективно могат да се обединят под обща кауза.

— Не — отвърнах. — Това ще е първото ми пътуване.

Даде ми да разбера, че не одобрява подобна авантюра.

— Трябваше да има някого с вас.

Свих рамене.

— Никой не беше свободен. Защо? Опасно ли е?

— О, не — успокои ме той. — Нищо подобно. Но доста време няма да виждате човешко лице.

— Няма да ми е за първи път да съм сама.

— Няма да сте сама. Ще имате компания. — Разпери ръце, за да покаже, че това няма как да се избегне. — Но не оставайте с погрешни впечатления. Ще видите, че спътниците ви ще са готови да ви помогнат, ако имате нужда.

След кратко колебание продължи:

— Мога ли да попитам накъде сте се запътили? Ще продължите ли след Боркарат?

— Не.

— Кога ще се върнете?

— Веднага щом приключа с работата си.

Кимна и рече:

— Добре. Сигурен съм, че ще се справите.

 

 

Първата нощ изобщо не спах. Никой не спа. Веселихме се и си прекарахме добре. Когато всички се понапихме, капитанът се появи, ала атмосферата не се промени.

Когато накрая се прибрах в кабината си, бях в невероятно добро настроение. Не бях мислила много за капитан Джапур последните няколко часа, но когато угасих светлините и се мушнах под одеялото, започнах да се чудя какъв ли е обхватът на способността на немите. (Мисли за „ашиюри“, казах си.) Каютата ми беше на поне трийсет метра от мостика и личната кабина на капитана. Пък и сигурно беше заспал. Но ако не беше, дали можеше да улови мислите ми в този момент? Дали съзнанието ми беше изложено на показ?

На сутринта попитах Франк. Зависело от индивида, каза той.

Някои могат да те разчетат през няколко стаи. Макар че с хората им е по-трудно, отколкото с другите ашиюри.

И дали тази способност беше пасивна? Или имаше и активна компонента? Дали просто четяха умовете? Или можеха да инжектират мисли в тях?

Петима закусвахме в общата зала, когато Франк зададе този въпрос на Джо Клемор. Джо беше около седемдесетте, сив и дребен и бих решила, че е интроверт, но изобщо не можех да проумея как интроверт ще се отправи към страната на немите. Да кажем сдържан. И добряк. Той запази чувството си за хумор през цялото пътуване. Шегуваше се със себе си.

— Нямам нищо за криене — отвърна, — за безкрайно съжаление.

— Това е бил сериозен философски въпрос за тях по някое време — продължи той след известно мълчание. — Точно като въпроса, който някога ни е мъчил: дали очите изпускат някакъв вид лъчи, които ни позволяват да виждаме. Или дали външният свят угасява лъчите. Също като очите ни, ашиюрите са приемници. Те улавят това, което се изпрати към тях. И не само мисли. Получават образи, емоции, всичко, което плава на съзнателно ниво. — За миг като че ли му стана неловко. — „Плава“ може би не е точната дума.

— А коя е точната? — попита Мери Дипалма, сценичен магьосник от Лондон.

— Нещо като неовладян вихър. Те ще ви кажат, че човешката душа е хаотична.

Чудесно. Ако това наистина бе така, нищо чудно, че ни смятаха за идиоти.

— На съзнателно ниво — намесих се. — Но не и на подсъзнателно, нали?

— Казват, че не — каза Джо и отпусна глава на облегалката на стола. — Между другото не бяха решили проблема за предаването и приемането, преди да срещнат нас.

— Наистина ли?

— Как е станало това?

— Разбрали са много от мислите, мярнали се в ума ни, макар че голяма част е била замъглена от езиковия проблем. Но когато на свой ред се опитали да излъчат нещо, предполагам, че просто сме ги гледали тъпо.

Някой, не си спомням кой, попита дали могат да разчитат и мислите на животните?

Джо кимна.

— На по-висшите същества до определена степен.

— А болката? — попита Мери Дипалма.

— О, да. Абсолютно.

— Това трябва да е проблем за тях.

Франк пое дълбоко дъх.

— Какво е предимството им за оцеляване? — попита той. — Предполагам, че същество, връхлитано от болка от околните, няма да издържи дълго.

Джо се замисли и каза:

— Еволюцията върви по две линии. Едната е индивидуално обусловена, а другата подпомага оцеляването на видовете. Поне на мен ми беше обяснено така. Не е от моята област.

— Значи не са хищници? — попитах.

Една жена се разсмя.

— Не са хищници ли? Погледна ли острите резци? Ами очите? Те са ловци, няма съмнение.

— Вярно е — потвърди Джо. — Доколкото разбрах, не осъществяват връзка с естествената си плячка. Освен това изглежда са развили телепатичните си способности сравнително късно. Те са много по-стар вид от нас, между другото.

— Чудя се дали и ние ще развием такива способности в бъдеще — каза един от мъжете.

Една от жените се изправи и заяви:

— Надявам се, че не.

 

 

Мери се засмя.

— Аз вече мога да го правя.

— Покажи ми — помоли Лари, най-младият на борда.

Мери се обърна към мен.

— Можеш ли да разчетеш мислите му, Чейс?

— О, да — отвърнах.

Никой не изгаряше от нетърпение да се приземим. Франк раздаваше питиета всяка вечер и се веселяхме. Мери сподели, че още си спомня първия си полет в чуждоземното пространство — бил ужасно изнервящ.

— Няма да ти се случи нищо подобно до края на живота ти.

Хубави времена бяха на „Дипси-Дудъл“.

 

 

Най-напред трябва да заявя, че при пътуването ми до провинцията на немите всички ашиюри се държаха с мен изключително любезно. И все пак си давахме сметка, че „нещото“ на мостика е различно, и то не само физически. Това усещане за „другия“, колкото и незаплашително да беше, ни сплоти. Стадният инстинкт влезе в действие.

Сприятелих се с няколко души на този полет, хора, с които все още поддържам връзка. Като Джо Клеймор, социолог от Токсикон, изучаващ особеностите на общество с широко разпространена телепатия. И Мери Дипалма от древния Лондон. И Толмън Едуард, търговски представител. Той също като мен никога не беше пътувал из Единението. Беше се отправил към вътрешността, за да изглади търговски проблем.

Оттогава си мисля, че всички усилия по издирването на „Сокол“ си заслужаваха заради няколкото дни с тези хора. Всичко започна с една чаша от междузвезден кораб. Докато пиша това, на бюрото ми стои друга такава. Символите и този път са непознати, но орелът е заменен от седмолъчна звезда с ореол. Не е от „Откривател“, а от „Дипси-Дудъл“.

Но всичко си има край. Когато капитан Джапур се появи да ни информира, че пристигаме след четиринайсет часа, всички се почувствахме, сякаш бяхме изгубили нещо. По-голямата част от живота си съм прекарала в полети, но не съм усещала подобно нещо. Капитанът ни попита дали сме добре и може ли да направи нещо за нас, после се оттегли.

Франк ме дръпна настрани.

— Мислила ли си как ще се оправиш там?

— Какво имаш предвид?

— Ще имаш проблем с езика.

— Защо? — Смятах, че щом ще си имам работа с телепати, комуникацията ще е лесна.

— Мислиш на стандартния език. Те ще разчетат образите, но не и езика. Дори и те да те разберат, ти няма да можеш да ги разбереш.

— Какво предлагаш?

— Това ще ти помогне. — Той отвори чекмедже, измъкна електронен бележник и му заговори:

— Помогнете ми, изгубих се.

На екрана се появиха няколко думи на езика на немите.

— Просто им показваш това. Те ще го прочетат и ще ти напишат отговор. — Усмихна се. — Не очаквай да носят гласови кутии.

— Как да разчета отговора?

Имаше клавиатура със символите на немите.

— Те могат да въведат вътре каквото си искат. То ще бъде преведено и показано. Не е удобно за дълги разговори, но ще ти помогне да си поръчаш храна и да откриеш хотел.

— Мога ли да го взема назаем?

— Можеш да го наемеш.

— Непременно — заявих. Не беше евтино, но го вписах на сметката на „Рейнбоу“. — Ами храната? Ще имам ли проблеми?

— Някои от големите хотели предлагат меню и за хора. Но не се опитвай да ядеш храната на ашиюрите.

Бях виждала снимки на някои от храните им, така че нямаше опасност да се подведа.

— Още нещо, Чейс. На служебното ни гише винаги ще намериш някого, който да говори стандартен език. Или се обади по линка. Ще те упътят как да стигнеш там, където искаш да отидеш.

 

 

През нощта слязохме на орбиталната станция над Ксиала, прибрахме багажа си и се сбогувахме. На добър час и всичко останало. Капитан Джапур също се появи. Влязохме в широка зала с неми. Извисяваха се доста над нас и имаха по шест цифри на всяка ръка. Носеха мрачни дрехи (с изключение на една женска с жълта шапка, напомняща сомбреро). Гледаха ни, както казва старата поговорка, сякаш бяхме от Башубал. Франк ни изпрати, каза, че всичко ще е наред, и ни пожела успех. Изглеждаше особено загрижен за мен. След това изведнъж се оказах сама.

Не бях изпитвала толкова силна тревога.

Жена с две деца ме подмина, но застана така, че да е между мен и тях, сякаш бях опасна. Зачудих се дали усетиха възмущението, което се надигна в мен. Каква е ползата да имаш телепатични способности, ако емпатията не ти е присъща?

Залата беше почти празна, за което бях благодарна. Запътих се към един от порталите и погледнах навън. Слънцето тъкмо изгряваше над извивката на планетата. Но точно отдолу все още беше нощ. Успях да различа голяма луна — залязваше на запад и мекият й блясък огряваше верига планински върхове.

Служебното гише ме изненада. Аватарът беше мое копие.

— Какво обичаш, Чейс? — попита тя.

Потвърдих резервацията за Боркарат. Корабът щеше да излети следващия следобед. Тя ми препоръча хотел, запази ми стая и ми пожела приятна вечер.

Всъщност изглеждаше доста добре.

 

 

Като цяло анатомичната структура на немите е подобна на нашата, поне по отношение на отделителната система. Предполагам, че начините, по които едно интелигентно същество може да функционира, са ограничени. Необходима е гравитация, така че приемането на енергиен ресурс трябва да става в горната част на тялото, обработката на храната се извършва по средата, а елиминацията близо до дъното на обработващата система. Всъщност искам да ви кажа, че стаите за хора в хотел „Гобул“ са всъщност стаи за неми. Всичко е по-голямо и трябва да призная, че тоалетната беше малко предизвикателство.

Изядох първото си ядене в ресторанта в опит да посвикна с домакините си. Седях там като идиот, убедена, че всички гледат мен, истинската мен, а не просто външната обвивка, която обикновено излагам на показ. Най-трудното беше да се сдържам да не избягам, не ми харесваше близостта им, борех се да овладея емоциите си и бях наясно, че те са видими за всеки, който си даде труд да погледне. Джо Клеймор ми бе казал, че немите са способни, до определена степен, разбира се, да защитават умовете си един от друг. Според него вероятно щяха да еволюират до същество с единно съзнание. И накрая добави плашещата възможност и ние да тръгнем по подобен път.

Един-двама дойдоха да се представят и аз ги поздравих с тетрадката, но това беше неудобна работа. Казаха ми, че никога не са виждали истински човек — опитваха се да ми направят комплимент. Чувствах се като животно в зоопарк.

Тръгнаха си след няколко минути. Храната ми дойде и аз я изядох набързо, като се опитвах да се усмихвам на немите, които ме гледаха крадешком. С облекчение се прибрах в стаята си.

Зачудих се дали да не отменя всичко и да оставя Алекс да търси „Сокол“.

Той щеше да го направи.

Нямаше да ми каже нищо, нямаше да ме упрекне, но знаех какво ще си помисли. Изпрати жена да върши мъжката работа.

 

 

Сутринта се качих на „Комар“. Директен полет към Боркарат — един от главните светове в Единението, на шейсет и четири светлинни години от Ксиала.

Имах двайсет и един спътници, всички неми. Когато влязох, повечето бяха в общата зала. „Обща“ е точната дума. Млад мъжки индивид ме забеляза и макар че никой друг не се обърна към мен, внезапно осъзнах, че всички ме гледат през неговите очи.

Дете зарови глава в полите на майка си.

Веднага разбрах, че полетът ще е много приятен. Усмихнах се вяло на младия мъжкар. Немите не се усмихват приятно. Може би нямат нужда да го правят. Онези, които живеят сред нас, са придобили този навик, но усмивката не им е присъща и затова винаги те побиват тръпки, когато се опитат да се усмихнат.

Друго характерно за немите е, че те не говорят. Намирате се в стая с над двайсет души и всички стоят мълчаливо и се гледат. Никой не продумва.

Опитват се да са приветливи. Изразиха доброжелателността си с жестове. Неколцина ме погледнаха в очите, други вдигнаха ръка за поздрав.

След няколко минути направих онова, което се бях зарекла да не правя: влязох в каютата си и затворих вратата, като от все сърце желаех да мога да затворя така и съзнанието си. Известно време след това чух да се затварят люкове. Двигателите се включиха.

На вратата се почука. Отворих и видях ням със сива униформа като на Франк. Подаде ми бяла карта. На нея пишеше:

„Добре дошли на борда. Готови сме за излитане“. После втора карта: „Имате ли нужда от помощ?“

Наклоних се напред и посочих челото си, като глупачка. Исках да му кажа, че мисля. Оформих думата „Не“ в ума си. „Не, благодаря ви. Добре съм.“

После си спомних, че немият сигурно не разбира стандартния език, но той кимна.

„Знам, че има ремъци към стола ми. Ще ги използвам.“

Визуализирах себе си, осигурена с ремъците.

Той се поклони отново и си тръгна.

„Аз съм малка синя кутийка за бисквити.“

 

 

Скрих се в каютата си. Щях да излизам само за да използвам местата за миене или да взема храната си, която беше прилична. (Разбрах, че е имало специални приготовления на кораба заради мен). Четири дни не бяха кой знае колко. Щях да го преживея.

Беше минал около час от началото на полета, когато се почука отново. Този път не беше служителят, а мъжки индивид на неопределима възраст, висок дори за Ням. Твърде висок за коридора, затова се привеждаше. Погледна ме със студени и твърди очи и се зачудих дали вижда моето отвращение. Носеше сини панталони и свободна риза, облекло, което не беше необичайно за немите, въпреки че предпочитаха роби.

Стояхме и се гледахме, докато нещо не изщрака и електронен глас изрече:

— Здравейте. Добре ли сте?

Опитах се да избутам от ума си всичко освен ответната любезност.

— Здравейте — отвърнах. — Да, добре съм, благодаря.

— Радвам се. Знам, че сигурно е разстройващо.

— Не. Нищо ми няма.

Зачудих се каква е логиката да лъжеш телепат.

— Мога ли да ви помогна?

— Мисля, че току-що го направихте.

— Чудесно. — Забелязах, че гласът идва от един амулет. — Бих искал да ви уверя, че сте сред приятели.

Гола сред приятели. Опитах се да изтикам и тази мисъл.

Той се поколеба. Започнах да разбирам, че не желае да ми покаже докъде се простират способностите му да чете в ума ми.

Не можех да реша дали да го поканя.

— Благодаря за загрижеността — казах.

— Не вземайте това преживяване твърде навътре. Ще бъдем заедно четири дни. След това всеки ще поеме по пътя си. Така че нищо тук не може да ви навреди.

— Прав сте, разбира се.

— Искате ли да се присъедините към нас? Много ще се радваме да се запознаем.

— Да. Разбира се… — Той отстъпи да ми направи път, аз излязох и затворих вратата. — Името ми е Чейс.

— Вероятно моето ще ви се стори непроизносимо. Наричайте ме… — Буквално усетих присъствието му в ума си. — Наричайте ме Франк.

Дали си бях мислила за стюарда на „Дипси-Дудъл“?

— Добре, Франк — отвърнах аз и му подадох ръка.

 

 

Дадох бележника си на пътниците и те започнаха да ми задават въпроси. Откъде съм? Била ли съм в Единението преди? Накъде пътувам? Защо съм толкова уплашена? (Последното питане беше от дете, което изглеждаше уплашено почти колкото мен.)

Франк си го биваше.

— Каквото и да ти мине през ума, вече сме го виждали — каза той. — Освен може би точно твоето отвращение от нашето присъствие.

— Не се притеснявай, големи приятелю. Кажи ми всичко.

Неколцина се потупаха по гърбовете и заклатиха глави — явно се смееха.

Попитах Франк не е ли разсейващо непрекъснато да долавяш мисли и емоции.

— Не мога да си представя живота без това — отговори той. — Ще се чувствам изоставен, самотен.

Червените му очи се взираха в мен.

— Не се ли чувстваш изолирана?

При това пътуване научих, че сливането на умовете добавя допълнително измерение към онова, което любовниците изпитват един към друг. Или приятелите. Телепатията улесняваше по дълбокото общуване. Никой ашиюр не се чувства част от групово съзнание. Всъщност се смяха, когато им разказах теорията на Джо.

— Ние сме индивиди, Чейс — каза една от жените. — Чрез телепатията виждаме съвсем ясно разликите помежду си.

— Не можем да скрием мислите си и чувствата си — каза ми Франк на следващия ден. — И знаем това. Доколкото разбирам, хората невинаги са искрени дори пред самите себе си. Не мога да разбера как е възможно, но подобна идея е запленяваща. И ако позволиш да се отклоня от темата — наясно сме, че се борите с грубите си щения. Но и ние също имаме такива, затова не се впечатляваме. Те са част от нас самите. Между другото, няма защо да се срамуваш от инстинктивната си реакция към външния ни вид. Ние също те намираме за непривлекателна. — Спря и се огледа. Забелязах някои невербални знаци, с които неколцина от групата изразиха недоволството си от думите му. — Би трябвало да се поправя — исках да кажа физически непривлекателна. Но ние започваме да опознаваме вътрешността ти, душата ти, и откриваме, че си една от нас.