Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алекс Бенедикт (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Seeker, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Джак Макдевит

Заглавие: Загадката на Марголия

Преводач: Петър Василев

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Боряна Даракчиева

ISBN: 978-954-585-820-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/948

История

  1. — Добавяне

11

Напускаме този свят завинаги и смятаме да отидем толкова далече, че дори Бог да не може да ни открие.

Твърди се, че го е казал Хари Уилямс, когато марголианците се готвели да напуснат Земята.

Бях направила снимки на бялата риза, за да ги покажа на Алекс.

— Мислиш ли, че е истинска? — попита той.

— Няма начин да се провери само с гледане. Но не виждам причина да ме лъже.

— Предполагам. — Не успя да потисне усмивката си. — Чейс, трудно ми е да го повярвам, но този кораб наистина е някъде там.

— Жалко, че не разполагаме с дисковете с данни на Уескот.

— Лелята наистина ли ги е изхвърлила?

— Така каза Делия.

— Провери ли го? Пита ли лелята?

— Не. Нямах основание да се усъмня.

— Направи го. Може би е запазила нещо. Може би знае къде са отнесени тези неща. Може би ще ги намерим.

— Изглеждаш отчаян, Алекс.

Но се обадих. Делия ми даде номера. Лелята се зачуди дали не съм си загубила ума.

— Хвърлих ги на боклука преди трийсет години — рече тя.

 

 

Най-ранните сериозни опити да се заселят други светове са проведени двеста години преди полета на „Откривател“ и „Бремерхевън“. Пионерите, според твърденията на историците, били водени не от отчаяние, а от приключенски дух, от желанието да избягат от монотонните и понякога смъртоносни рутинни дейности на цивилизацията. Мнозина се надявали да направят състояние по далечната граница. Бяха стигнали до Сириус, Грумбридж, Епсилон Еридани и 61 Цигни.

Тези първи междузвездни кораби били бавни, изминавали за месеци сравнително къси разстояния до близки звезди. Но хиляди хора бяха поели на път заедно със семействата си и се бяха установили на нови, оценени като гостоприемни светове.

Но никой от тези ранни опити не се оказал успешен.

Колониите, самодостатъчни на теория, бяха срещнали трудности — различни времеви цикли, непознати вируси, лоша реколта, — към които не успели да се приспособят. Технологичната подкрепа от родния свят постепенно станала спорадична и накрая съвсем изчезнала.

Оцелелите се върнали у дома.

Първото успешно заселване се бе случило хиляда години по-късно. Осем века след опита на марголианците.

 

 

„Откривател“ беше създаден във време на необуздан оптимизъм, за да прехвърля цели популации до заселническите светове. При марголианската мисия негов капитан бе Тая Коринда, пилот и на „Лапиер“, който открил свят с живот в системата Антарес. Помощник-капитан бе Ейбрахам Фокнър — политик, който, като видял накъде отиват нещата, сменил професията си, за да се измъкне, когато се наложи.

Открих холограми на Коринда и Фокнър. Показах ги на Алекс и той подхвърли, че Коринда прилича на мен. Явно искаше да ми направи комплимент. Беше привлекателна жена. Бива го с клиентите, но когато се опре до мен, явно има проблеми.

Фокнър изглеждаше като човек със собствено мнение. Едър, мрачен, с широки рамене, очевидно свикнал да командва. Около четирийсетте. От хората, които възприемаш на сериозно.

— Но всъщност Хари е човекът, с когото искаме да говорим — каза Алекс. — Той е сърцето и душата на Марголия.

В онова време все още не е имало аватари. Джейкъб обаче успя да сглоби един въз основа на това, което се знаеше за Уилямс. Едва ли щеше да се получи особено точен, но пък този проблем винаги го имаше при аватарите.

— Няма много данни — оплака се Джейкъб. — А валидността на това, което е известно за Уилямс, е съмнителна.

— Дай най-доброто от себе си — набърчи го Алекс.

— Ще отнеме няколко минути. Трябва да преценя някои неща.

— Добре. Уведоми ме, когато е готово. — Алекс изглеждаше разсеян тази сутрин. Докато чакаше, се разхождаше из стаята, побутваше столове и оправяше завеси. Спря пред една лавица с книги и се вгледа в томовете.

— Добре ли си? — попитах.

— Разбира се. — Отиде до прозореца и се вгледа в мрачното, осеяно с облаци небе.

— Мислиш си за дисковете.

— Да. Идиотката ги е изхвърлила.

— Откъде е можела да знае.

Кимна и добави:

— Добре, че не е хвърлила и ризата.

— Мислиш ли, че колонията може да е оцеляла? Да е още някъде там?

— Марголия? След девет хиляди години? — Изглеждаше скептичен. — Не ми се вярва. Никакъв шанс.

Глупав въпрос. Ако бяха оцелели, как можеше да се обясни фактът, че никой не бе чувал нищо за тях от толкова време?

— Ако все още са някъде там, може би не желаят да бъдат намерени.

— Ако дърветата можеха да летят — измърмори той.

— Ако пишех роман — отвърнах, — те щяха да предизвикат земетресението, погубило Уесткот и сложило край на търсенето им.

— И защо биха искали да държат съществуването си в тайна?

— В техните очи ние сме варвари.

— Говори за себе си, Чейс. — Прокашля се и седна на дивана. — Сигурно са измрели, и то бързо.

— Защо мислиш така?

— Защото по-късните поколения нямаше да споделят ненавистта, която Хари Уилямс и приятелите му са изпитвали. Просто не биха могли да я съхранят. Щяха да установят контакт по някое време. Щеше да е в интерес на всички. — Той притвори клепачи. — Щеше да им се наложи. Най-малкото след няколко века са щели да изпитват толкова силно любопитство към нас, колкото е нашето към тях. Но мястото на колонията е някъде там. И ти казвам, Чейс, че ако успеем да донесем артефакти оттам, ще направим големи пари.

Настъпи продължителна тишина. Изведнъж усетих, че някой стои зад мен, до вратата на офиса. Беше висок, тъмнокож мъж на средна възраст, облечен в дрехи от друг век. Бежово сако, широка черна риза, разкопчана до пъпа, и бели панталони, каквито се носят край морето. Всичко беше малко по-крещящо, отколкото е прието днес. Той ме погледна, после хвърли поглед на Алекс и поздрави с най-дълбокия баритон, който някога съм чувала.

— Хари Уилямс — поздрави го в отговор Алекс и се изправи.

— На вашите услуги, сър. И, Чейс, не бих бързал да отхвърля възможността да са оцелели. — Прекоси стаята и седна близо до Алекс. — Мислите ли, че можете да намерите колонията?

Замразих образа.

— Алекс, мислех, че не е оцеляло негово описание?

— Просто трябва да упорстваш — усмихна се той. — Никога да не се предаваш. Това е моето мото.

— Къде го откри?

— Всъщност има няколко негови образа. Този идва от спомени на съвременник.

Мъжът изглеждаше добре. Благородна осанка и всичко останало. Разбирах защо хората са го последвали. Алекс прегледа бележника си и активира Хари.

— Целта е била да се създаде „свободно съзнание в свободно общество“. Нали така, Хари?

— Твои ли са думите? — попитах.

— Да.

— Благородна идея.

Той кимна и каза:

— За съжаление истината е, че това е чиста хипербола. Никой не живее в свободно общество.

— Ние го правим.

— Съмнявам се. Всички вярваме в това, в което са вярвали родителите ни. Тъпчат ни главите с разни идеи, когато умът ни е още отворен за всичко, когато предполагаме, че родителите ни знаят за какво става въпрос. Така че и вие сте уязвими. И ако по-късно решите да се откажете от местната митология, каквато и да е тя, плащате цената. Родителите се мръщят, старите приятели са шокирани, вие бивате отлъчвани.

Появи се диван и той седна в него.

— Не и ние — казах.

Усмихна се.

— Свободата е илюзия.

В този миг всъщност ни разделяха светлинни години. Алекс ми се усмихна. Наистина ли ще спориш за философия с него?

Аз продължих:

— Хари, не правим ли от мухата слон?

— Ние сме членове на племе, Чейс. Говорим за свобода, но по-добре да не казваме неща, които племето не желае да чуе. Или да извършваме постъпки в разрез с установените норми.

— Например?

— Не знам къде се намирам. — Огледа стаята, плъзна поглед по антиките, изложени за клиентите, по окачените грамоти и попита: — Вие събирате артефакти?

— Точно така — отговорих.

— Издирвате ги на място? Възстановявате част от тях лично?

Това ставаше ясно от грамотата, дадена ни от университета „Корин“.

— Да, понякога.

Вгледа се в Алекс.

— Били ли сте обвинявани в ограбване на гробници?

— Много добро попадение — засмя се Алекс.

— Толкова за свободното ви общество.

— Това е различно.

— Какво му е различното? Изкарвате парите си по честен начин, нали? Но има племенен инстинкт, който гласи, че погребалните места са неприкосновени. Освен ако не работите за музей.

Алекс се намеси:

— Може да поговорим за това друг път. Хари, знаеш ли къде е светът на колонията?

— Нямам идея. Никаква.

Източниците, които Джейкъб бе използвал, за да създаде тази програма, не съдържаха подобна информация.

— Жалко.

Мъжът имаше обаяние. Или може би това не е правилната дума. Присъствие, по-скоро. Усещах, че съм в компанията на могъща личност. Начинът, по който се усмихваше, начинът, по който кръстосваше крака, по който се държеше с нас. Беше свикнал да дава напътствия, да поема водачеството, да се бори с препятствия и заплахи. Давам си сметка, че всичко това е част от инсталационната програма и истинският Хари Уилямс може да е бил доста по-различен, но все пак неговият начин на мислене, особеностите на личността му бяха извлечени от известното за него.

— Колко време е минало? — попита той.

— Девет хиляди години.

Ококори се. Пое дълбоко дъх. Преглътна. Видях страх да пробягва по лицето му.

— Да не би да ми казвате, че не знаете къде са?

— Не знаем.

— Но как е възможно?

— Нищо не се е чуло за тях. Никога.

— Откога?

— Откакто са напуснали Земята.

Почти спря да диша.

— Господи!

Отметна глава назад и каза:

— Не разбирам как е възможно. Може ли да попитам къде сме?

— Не сме на Земята — отговори Алекс.

— Удивително. Това не е шега, нали?

Алекс поклати глава.

Хари стана, отиде до прозореца и погледна навън.

— Изглежда като у дома.

— Повечето растения в градината са привнесени. Всичко останало — дърветата, тревата — е коренно за Римуей.

— Така ли се казва този свят?

— Да. Близо сме до Ръката на Орион. По едно време това беше най-отдалеченият от Земята човешки свят.

— Чудесно — промълви Хари. Но в очите му имаше сълзи. — И никога не сте попадали на колонията?

— Не.

— За девет хиляди години?

— Не.

— Невероятно.

Дожаля ми за него.

— Осъществен ли е контакт, след като са напуснали Земята?

— Не, доколкото знаем.

— Добре — каза той, — това беше планът. А си мислех, че сме прекалено оптимистично настроени.

Чух гласове навън. Наблизо играеха деца.

— Запазил си тайните си твърде добре, Хари. Не са достъпни за нас. Затова не са достъпни и за теб.

— Нещо се е объркало.

— Да. Така смятам.

— Трудно е да се прецени какво може да се е случило. Планирахме да бъдем самостоятелни, докато създадем обществото, което искахме. Но да изчезнем завинаги? Това е немислимо. Невъзможно е да се е случило.

— Било е рисковано начинание — казах. — Сигурно го разбираш.

— Обмислихме всяка възможност.

— Пропуснали сте нещо.

— Да. Така изглежда.

Алекс поклати озадачено глава.

— Хари, не сте имали свръхсветлинни комуникации, нали?

— Не.

— Значи ако е възникнел сериозен проблем, не е имало друг начин да потърсите помощ, освен да изпратите „Бремерхевън“ или „Откривател“.

— Така е.

— Което означава, че помощта е била на две години път.

— Да.

— Накъде биеш, Алекс? — попитах.

— Мати Клендънън каза, че семейство Уесткот са намерили „Откривател“. Че по времето, когато се е разбил, или каквото там му се е случило, той е бил пълен с пътници. — Обърна се към Хари и попита:

— Имало ли е планове за местене на големи групи другаде, след като колонизирате Марголия?

— Смятахме, че може да се наложи. С времето. Но не сме планирали по-широко разселване. Нямахме достатъчно хора, за да обмисляме такава възможност.

— Къде са отивали тогава?

Когато Хари поклати глава, Алекс попита дали е имало други кораби в групата.

— Не. Само два транспортни.

— Двата междузвездни кораба са били стари, когато сте ги купили, нали?

— Да, но бяха сертифицирани за нас. Изхарчихме доста пари за поддръжката им.

— Но според записите след всяка от вашите мисии е трябвало да бъдат ремонтирани. Ако са се повредили и не е можело да бъдат поправени, хората ви лесно биха се оказали в затруднено положение.

— Вероятността и двата да се повредят беше изключително малка.

— Не съм толкова сигурен. Изисквали са поддръжка. Бяхте ли подготвени за това и за какъв период от време?

— Да. Имахме сервизна организация.

— Ами след смъртта на първото поколение? Предвидихте ли програма, която да осигури заместването?

— Не и когато тръгнахме, разбира се. Това не беше нещо, за което се тревожехме особено. Разполагахме с гостоприемен свят, където да отидем. Безопасен свят. Взехме с нас всички технологии, които можеха да ни потрябват. Не желаехме да поддържаме контакт със Земята и направихме така, че да не става и нужда. — Пое дълбоко дъх. — Още не мога да свикна. Девет хиляди години са ужасно много време. Има ли още организирана политическа система на Земята?

— Да, Хари — отвърна Алекс.

— И каква е?

— Република. На Земята също. Сега се разпростираме на повече от сто свята. И ще ти е приятно да чуеш, че живеем добре, имаме свободни институции — свободни по всяка дефиниция. Животът е хубав.

— Това ме удивлява.

— Не вярваше ли, че ще се справим добре?

— По мое време не се справяхме. — Той погледна моравата. Денят отиваше към края си, небето беше сиво и студено. — Толкова много прилича на дома.

Нещо премина твърде бързо, за да се види добре. Той се загледа след него.

— Просто не мога да повярвам, че съм на друг свят.

— Ние не мислим за него така.

— Предполагам. Това там гробище ли е?

— Да. Точно до границата на имота.

— Изглежда старо.

— Беше там още когато бях момче — усмихна се Алекс. — Винаги съм се страхувал от него.

— От колко време са тук хората? На Римуей?

— Повече от шест хиляди години.

Поклати глава.

— По-дълго, отколкото е съществувала цивилизацията на Земята.

Алекс се вгледа в него и попита:

— Значи не ви хареса животът в Американската република?

— Търсехме по-добро място.

— Откъде взехте космическите кораби? — попитах.

— „Откривател“ беше купен от „Интеруърлд“. Търговец на стоки втора ръка. „Бремерхевън“ беше построен от китайците. Беше известен кораб по онова време. Участваше във флота, който закара хората и оборудването на Утопия.

— Утопия? — учудих се.

Хари въздъхна.

— Беше ранен опит за колонизация. Не се получи. Както и да е. — Загледа се в книгите, изучаваше заглавията. — Никога не съм чувал за тези хора.

Алекс махна с ръка.

— Твоя ли беше идеята да се отправите към звездите?

Хари изглеждаше уморен.

— Съмнява ме, че е била нечия идея. — Като че ли се опитваше да си спомни. — Вероятно се е родила сред група съмишленици. Много се говореше за това да се махнем. Можем ли да открием кораб? Можем, ли да открием място за себе си? В началото бяха само разговори. — Вълнуваше се. — Място за себе си. Това стана нашето мото.

— Как събрахте пет хиляди души, готови да тръгнат?

— Пет хиляди и триста. Започнахме с осемстотин, но генетиката не вещаеше успех при толкова малко хора, затова се обърнахме към приятели. Поканихме и хора, които бяха уморени от обществото.

— И те се присъединиха? — попитах.

Хари се засмя.

— Малцина, дори измежду най-смелите, са готови да напуснат дома си завинаги. Но имаше много желаещи, дори накрая ни се наложи да спрем да приемаме.

— Имало е и други опити за заселване. Споменахте Утопия.

— Да. По времето, когато бяхме готови с проекта, вече имаше натрупани свидетелства за провали. Говореше се за това, когато потеглихме.

— Как реагира правителството? Направи ли опит да ви спре?

— Напротив. Бяхме заклеймени от официалния говорител и постепенно от останалата част на обществото като хора, които не обичат родината си. Но всъщност дори ни помогнаха.

— Как решихте на кой свят да се заселите?

— Изпратихме група учени и други специалисти. Те откриха мястото…

— И са се заклели да го пазят в тайна.

— Да.

— Не смятах, че е възможно да се опази такава тайна.

— Алекс — каза той, — всички разбирахме, че ако някой разкрие местонахождението на колонията, ще бъдем последвани от всички злини и глупости, които се опитвахме да оставим зад себе си. Знаеш ли къде се намира Марголия?

— Знаеш, че не знам.

— Значи сме успели.

 

 

— И какво ще правим сега?

— Не знам — отговори Алекс. — Имаш ли идеи?

— Можем да прегледаме всяка система от записите на Уескот. Но нямаме гаранция, че „Откривател“ е някъде там.

— Нали каза, че за всяка мисия се определя участък. Колко голям е обикновено?

— Доста.

— Можеш ли да бъдеш по-конкретна?

— Там, където са били Уескот, вероятно има трийсет хиляди звезди от клас G.

— Е, това поне стеснява кръга. — Погледна към контролния панел на Джейкъб. — Ами изкуственият интелект?

— Какво имаш предвид?

— Може би вървим по грешната следа. Вместо да се опитваме да открием наетия от тях кораб, по-разумно е да се съсредоточим върху кораба, с който са летели за Службата за проучвания.

— „Сокол“.

— Това ли е името му?

— Да.

— Дали изкуственият интелект е записал всичко?

— Да. Но семейство Уескот вероятно са изтрили онова, което не са искали да се знае.

— Това е доста сериозно провинение, нали?

— Да.

— Но нали каза, че никой не проверява изкуствения интелект. Защо да си правят труда да го променят?

Кимнах и отвърнах:

— Имаш право. Но преди да се вдъхновиш, ще ти кажа, че от Службата за проучвания препрограмират тези неща на всеки няколко години. Почистват системата, може би я осъвременяват и я преинсталират.

— На всеки няколко години?

— Да. Изкуственият интелект на Уескот сигурно е изтрит преди доста време.

Алекс поседя мълчаливо, сетне направи няколко странични коментара за времето, гробището и някои неща, свързани с бизнеса. Реших, че сме приключили темата, докато той не изтърси:

— Нека опитаме все пак.

— Да опитаме какво?

— Говоря за изкуствения интелект. Може да ни провърви.

— Алекс, няма смисъл.

— Какво ще загубим? Нека попитаме. Кой знае, може би свалят всичко в контролен файл.

Той отиде на обяд с клиент. Обадих се на Службата за проучвания и попаднах на един от техните аватари. Възрастен мъж с достолепна брада.

— Да, млада госпожо — поде той, — с какво мога да ви услужа?

Съобщих му какво искам и че търся подробности за полетите на Уескот между 1380 и началото на деветдесетте и се надявам данните от изкуствения интелект на „Сокол“ да са достъпни.

— Имаме официални дневници на файловете — каза той, сякаш това разрешаваше всичко.

— Да, разбира се. Но смятаме, че може да има грешка. Искаме да възстановим изкуствения интелект, ако е възможно.

— Наистина ли?

— Да.

— Мога ли да ви помоля да изчакате за секунда?

И изчезна. Службата за проучвания е като повечето бюрократични институции. Когато те помолят да изчакаш, пускат образи на водопади, плажни ивици или планински върхове, добавят тиха музика и те оставят да им се наслаждаваш цял час. Този път беше различно. Получих водопада, но той се стопи след минута. Появи се човешко същество.

— Здравей, Чейс — поздрави ме служителят. — Аз съм Аарън Уинслоу. Едва ли си спомняш за мен, но се видяхме във връзка със случая „Поларис“ миналата година.

— Да, онзи огромен взрив.

— Ужасно премеждие. Но се радвам, че повечето от нас се измъкнаха невредими. Как мога да ти помогна?

— Аарън, работя за „Рейнбоу“.

— Да, знам. Компанията на Александър Бенедикт.

— Точно така. Направих малко проучване във връзка със смъртта на семейство Уескот през деветдесет и осма. Надявах се, че изкуственият интелект от кораба им, „Сокол“, може да е оцелял.

— След трийсет години? Надали. Тук са почти фанатици за препрограмирането им след шест мисии. — Той хапете долната си устна. — Казваш, че са летели със „Сокол“.

— Да.

— Нищо не ми говори. — Погледна встрани, вероятно към екран с данни. — Задръж секунда.

— Добре.

— „Сокол“ е бил в употреба доста преди да дойда тук. Всъщност е бил продаден след последната мисия на Уескот.

— Проблем ли е имало.

— Не. Минал е четирийсет години служба. По онова време ги държаха по толкова.

— Сега по-дълго ли ги държат?

— Петдесет и пет. Днес купуваме по-качествени кораби.

— Какво става с кораба, когато времето му изтече?

— Продаваме го, ако можем. Смачкваме го, ако се налага.

— Прочистват ли изкуствения интелект при това положение?

Изглеждаше озадачен.

— Знаеш ли, наистина нямам никаква представа. Никога не ми е хрумвало да попитам. — Забарабани с пръсти по нещо — бюро, най-вероятно. — Изчакай секунда.

Пейзажите се върнаха. Пясъчни дюни този път. И музика, която те кара да изпитваш топли чувства към Службата за проучвания. След малко Аарън се появи отново.

— Казаха ми, че сега се прави, но не знаем дали са си правили труда миналия век. Преди осемнайсет години е водено съдебно дело и оттогава за всичко се иска разрешение и се води строга отчетност.

— Можеш ли да ми кажеш точно какво се е случило със „Сокол“?

— Нека проверя. Ще ти се обадя пак.

Нямах никаква надежда, че ще излезе нещо от това проучване, но Алекс очакваше да бъда щателна.

Аарън звънна. Държеше лист хартия.

— Купен е през деветдесет и втора от фондация „Хенеси“.

— „Хенеси“ — повторих.

— Съдейства за запазването на мира с немите.