Джак Макдевит
Загадката на Марголия (30)

28

Софокъл, Достоевски, Ал Имра, Бертолт, всички участват, основно и най-вече, в създаването на митове. Те описват най-доброто, а понякога и най-лошото, скрито в нас. Показват ни как бихме искали да мислим за себе си, какви бихме искали да бъдем, ако притежавахме смелост за това.

Мюриъл Жан Капалиана, Въведението към „Целият Беноа“, 2216 година по земния календар.

Ставах известна. Малко след като се върнах в родната система, момчетата от оперативния отдел ми казаха, че има нова симулация, която ще ми е приятно да видя. За Марголия. (Още три-четири се правели в момента. Всеки бързаше да се възползва от откритието.) Казвала се: „Сбогом, Марголия“.

Замислих се. Явно ставаше въпрос за драматизация на полета ни с Алекс. Опитах да прикрия вълнението си и казах, че ще се радвам да ми я изпратят.

За мое разочарование се оказа историческа епична възстановка на последните дни на колонията. В тази версия отклонила се планета беше довела до страшния катаклизъм.

Самотен учен пристига в столицата и моли за среща с Хари Уилямс. Приближаването на новооткрития свят ще има катастрофални последици, предупреждава го той. Ще има земетресения, приливни вълни, вулкани.

— Ще промени орбитата ни — добавя накрая.

— Ще оцелеем ли?

Ученият е висок, слаб, мрачен и напрегнат. Направо от „Сентрал Кастинг“.

— Не виждам на какво можем да се надяваме, господин директор.

— Колко време ни остава? — пита Уилямс.

— Четиринайсет месеца.

(Сценаристите или не знаеха, или не ги вълнуваше, че светът е знаел за опасността поне три години преди това.)

Колегите на учения реагират яростно, настояват, че подобно нещо не може да се случи. Светът им е на шест милиарда години. Каква е вероятността нещо подобно да се случи само няколко десетилетия след заселването?

Когато периодът на отричане отминава, идва усилието да се определи чия е вината. Уилямс излъчва съобщения за откритието и поема отговорността.

— Работим върху решение — казва той на слушателите си.

Няма време да се търси помощ. Затова решават да качат колкото се може повече хора на двата кораба и да ги изпратят на Земята. Основният лозунг става: „Спасете децата!“. После идват зловещи новини от инженерите: нито „Откривател“, нито „Бремерхевън“ са способни да изминат дългия път към дома.

Това дава начало на втора вълна от взаимни нападки. Хари пак поема отговорността пред съвета.

А аз си помислих: „Как ли пък не.“

Благородният Хари. Играеше го актьор, специализиран в този тип роли.

Следва яростта, когато новината излиза на бял свят. Гневни тълпи обграждат правителствените сгради. Уилямс е свален от поста си.

След шумни дебати се взема решение да се разглоби „Бремерхевън“ и частите му да се използват, за да се поправи „Откривател“, който е по-надеждният от двата кораба.

— Бог да ни е на помощ — казва един от техниците, — все още не съм убеден, че ще стигне до дома.

Земята отново бе станала „Домът“.

Спрях симулацията. Не обичам депресиращите симулации, а знаех много добре как ще свърши тази.

 

 

Алекс ме чакаше на терминала в Андикуар.

— Радвам се да те видя — каза той. — Понатрупа се доста работа.

После се засмя, сякаш забележката му беше особено смешна.

— Предполагам, че сме били прави.

Хубаво беше, че използва множествено число. Всъщност аз нямах никакъв принос в това.

— Да — рекох. — Има още един свят от земен тип.

— Чудесно. Успя ли да установиш орбитата му?

— Не. Нямаше подробности.

— Никакви?

— Никакви.

Взехме асансьора към покрива. Терминалът беше тих и почти безлюден.

— Друг земен свят — повтори той. — Това значи, че е бил в биозоната.

— Не са използвали стандартните категории. Но са отбелязали състава на атмосферата. Азотът и кислородът са в нормалните съотношения за клас K. Така че явно е бил в биозоната. Би трябвало.

— Добре.

— Все още не разбирам какво значение има. Знам какво си мислиш, но не вярвам да са били толкова глупави, че да скочат на свят, който е щял да бъде изтръгнат от орбитата си. Със сигурност са били наясно, че точно това ще се случи.

Стигнахме горе и вратите се разтвориха към дъждовен следобед. Излязохме в разпределителната зона, взехме такси и потеглихме на запад.

— И все пак точно това са направили — рече след малко той.

— Но това би било самоубийство.

— Така изглежда.

Вгледа се в бурята навън, докато се издигахме над града.

 

 

Двайсет минути по-късно влязохме в офиса. Джейкъб ни очакваше с кафе и желирани понички.

— И така — казах, преди да се почерпя. — Какво следва?

— Трябва да открием липсващия свят.

Знаех си, че това ще каже.

— Шегуваш се.

— От гледна точка на бизнеса това е златно находище. Атмосферата сигурно е замръзнала, когато планетата е напуснала близостта на слънцето. Така че повърхността е опустяла, а артефактите са се запазили. В непокътнато състояние, Чейс. А историята на тази последна група колонисти, ако успеем да докажем, че наистина са съществували, ще достигне митични мащаби.

— Как предлагаш да открием липсващия свят? Съмнявам се, че е възможно.

— Това е по твоята специалност, Чейс — отвърна той. — Намери начин.

 

 

Как се търси тъмно тяло, изгубено сред звездите?

Знанията ми за сензорните технологии не бяха обширни, така че се обадих тук-там и накрая попаднах на името Авол де Плейнс. Беше ми препоръчан като най-добрия специалист по въпроса.

Накарах Джейкъб да се свърже с него. Оставихме съобщение и той ми се обади на сутринта. Можел да ми отдели минута.

Имаше най-тъмната кожа, която съм виждала. Цветът на кожата от хиляди години вече не е отличителна черта. Освен ако не живеете на Земята. Имаше твърде много смесени бракове между хората, откъснали се от родния свят. И резултатът беше приблизително маслинен цвят за всички. Някои бяха по-светли, други по-тъмни. Но без големи вариации.

Де Плейнс беше изключение. Зачудих се дали не е плод на няколко рецесивни гени, или просто наскоро беше дошъл от Земята. Или беше дребен, или седеше в най-голямото кресло на планетата.

— Какво мога да направя за вас, госпожице Колпат? — попита той.

Обясних му какво ме интересува — преди девет хиляди години една планета е била изхвърлена от слънчева система при преминаването на чуждо тяло. Не знаем в каква посока е отишла.

— Има ли технология, с която да я открием?

— Разбира се — отвърна той явно заинтригуван. — Естествено. Но вие говорите за доста обширна област. Не можете ли да кажете още нещо? Каквото и да е?

Имаше широк череп, няколко кичура бяла коса и дълбоко поставени очи, които не ме изпускаха от поглед.

— Не — рекох. — Знаем само от коя система е била изтласкана.

— Разбирам. Той надраска нещо. Не се усмихна, макар да имах усещането, че му се иска да го направи. — Колко голям флот ще я търси?

— Моля?

— Колко кораба ще участват в операцията?

— Един.

— Един — Още една полуусмивка. Надраска още нещо. — Много добре.

— Предполагам, че това създава известни проблеми.

Прокашля се и попита:

— Изтръгнатият свят има ли си име?

Зачудих се как да го кръстя. Някога имах котка с име на герой от стар роман.

— Да — отвърнах. — Балфур.

— Балфур. — Произнесе го, сякаш да го усети на вкус. — Щом са му дали име, сигурно някой ще има представа накъде е отишъл. Иначе все едно ще търсите игла в купа сено. През нощта.

— Дори с най-добрите технологии?

Той се засмя. Ако имахме само аудиоконтакт, щях да реша, че е много по-едър.

— Мислете за сензорите като за фенерче. С много тесен лъч.

— Толкова ли е зле?

— Винаги се опитвам да гледам оптимистично.