Джак Макдевит
Загадката на Марголия (29)

27

Родният свят е като песен на сирени за всички нас. Независимо колко далече скитаме, той чака търпеливо. И когато се върнем при него, както и трябва да сторим, той ни пее. Отиваме в горите му, вклинени в крайбрежните ивици на моретата. Той е в кръвта ни за добро или за зло.

Али Барана, „Завий наляво при Арктур“, 1411

Земята.

Беше странно да видя Слънцето толкова отблизо. Планетата плаваше сред бездната с голямата си нащърбена луна и с континентите си с толкова познати очертания. Сякаш се прибирах у дома.

„Хармония“, гигантската орбитална станция, просветваше в нощта. Тя беше последната от дълга редица орбитални станции. Беше започнала съществуването си като прост терминал и станция за поддръжка преди няколко века. Но с времето бяха добавяли нови и нови конструкции към нея — хотели, приемни зони, изследователски лаборатории в дъното. Първоначалната структура едва се виждаше, скрита зад множеството придатъци и куполи. По това време кипеше усилен спор дали да я осъвременят или изцяло да я заменят с нещо ново.

Един лайнер я напускаше, докато се приближавах. Подмина ме, от мостика и илюминаторите струеше светлина. Беше голям кораб, макар и не от категорията на „Откривател“, и определено не толкова романтичен. Докато се разминавахме, включи главните си двигатели и бързо се отдалечи, за да се превърне в избледняваща звезда.

Прехвърлих управлението на „Бел-Мари“ на станцията и бях отведена в зона за закотвяне, изпълнена с малки корабчета. Най-вече корпоративни превозни средства. За люка се закачи въздушна тръба и аз се изкачих по нея.

Три часа по-късно стъпих на Земята, на първоначалната terra firma^[1], и заспах в купето на плъзгащ се влак, пътуващ на запад през Северноамериканския континент. На сутринта за първи път видях Тихия океан отблизо и хванах полет за Дестини Айлъндс, Куин Шарлътс в древни времена, на осемдесет километра нагоре по крайбрежието. Долу имаше голямо движение и плажовете бяха пълни с хора. Флотилии от платноходки осейваха океана.

Островите Дестини са повече от сто и петдесет, все още запазени в почти напълно естествено състояние. Имаше високи дървета, сутрешни мъгли и летящи орли. Никога не бях виждала орел и веднага разбрах защо е подходящ символ за междузвезден кораб. Погледнах обсипаните със сняг върхове, сините езера, криволичещите потоци. Два дни по-късно при обратния полет щях да видя около десетина сиви кита да се плъзгат през спокойните води.

Беше малко преди обед, когато най-накрая се залових за работа. Погледнах името, което Алекс ми беше дал — Джулс Локлиър, и помолих изкуствения интелект да ме свърже с Университета на Америките. След малко Локлиър ме информира, че ще се радва да ме види в ранния следобед.

— Точно в един часа.

Открих го на втория етаж на библиотеката на кампуса. Сградата бе в старовремски стил, създадена от архитект, чиято склонност към геометрията беше избуяла на воля. Имаше множество покриви и врати на странни места. Ъглите на отделните структури рядко бяха успоредни помежду си и дори пътеките през горните нива се издигаха и спускаха видимо хаотично и под ъгъл, който предполагаше, че само добър атлет може да ги използва безопасно. Това е стил, който някой беше описал по-скоро като експлозия, отколкото като дизайн.

Малко се затрудних да открия кабинета на Локлиър, но предполагам, че това бе част от играта. Беше сам, работеше на маса, отрупана с книги и бележници. Стаята беше просторна, стените бяха украсени с академични грамоти и награди. Голяма плъзгаща се врата се отваряше към тераса и разкриваше гледка към кампуса. Локлиър не вдигна поглед, а продължи да пише в някаква зелена папка, като с другата си ръка ми посочи един диван.

Младостта му отдавна беше минала. Беше слаб, с приведени рамене. Няколко кичура бяла коса падаха над гъстите вежди, очите му бяха воднисти. Изглеждаше безкрайно крехък.

— Вие трябва да сте госпожица Колпат — разнесе се учудващо плътният му глас. Не вдигна очи от писанията си.

— Точно така, професоре.

— Много добре, млада госпожо. След секунда ще ви обърна внимание.

Оказа се малко повече от секунда, но накрая приключи, доволен от себе си, сложи писалката на бюрото и ме удостои с поглед.

— Простете ми — рече. — Ако спра по средата на нещо такова, после ми трябва поне час да навляза в нещата.

— Няма проблем. Радвам се да се срещнем. — Алекс ми го бе представил като историк и архивар. — Върху какво работите, професоре? — попитах, за да сложа начало на разговора ни.

— Нищо особено всъщност. — Отдръпна се от бюрото. — Просто се занимавам.

Опита се да се усмихне, но явно не казваше истината.

— С какво? — настоях аз.

— Ами с „Изследователите“.

— „Изследователите“? — попитах.

— Пиеса. Предполагам, че ще я поставят в Театъра край морето следващия сезон.

— Не знаех, че сте драматург — рекох удивено.

— О, не. Всъщност не съм. Написах няколко пиеси, но ги поставиха само в местните театри. Знаете как е.

Нямах никаква представа. Но отвърнах: „Да, разбира се“.

— Пиша криминални комедии — продължи той. — Надявам се някога да видя някоя от тях, поставена чак в Брентъм.

Престорих се, че разбирам за какво говори.

— Би било хубаво — казах. — Желая ви успех.

— Благодаря, но не съм оптимист.

— Какво преподавате?

— Нищо. Някога преподавах история, но се уморих да се опитвам да убеждавам упоритите студенти, тъй че се отказах.

— И сега?…

— Седя стабилно в стола на Капани. Което значи, че работя със случайни кандидати за доктори. Бог да им е на помощ. — Засмя се и се изправи, олюля се за миг, но се овладя. — Подът не е така стабилен като едно време. Мисля, че сте тук, за да…

Гласът му заглъхна и той заразглежда друга купчина хартии, предаде се и отвори шкафа. Още търсене, после чертите му се смекчиха.

— Да — извика, — ето го. Госпожице Колпат, защо не дойдете с мен?

Отвори вратата на терасата и излезе навън.

— Внимавайте — предупреди ме.

Веднага набра сила. Слабостта му изчезна и той започна да се движи леко като младеж. Когато пристъпих зад него и тежестта ми се стопи, осъзнах защо.

— Антигравитационна уредба.

— Разбира се. В момента сте с около трийсет процента от нормалното си тегло. Може ли да ви наричам Чейс? Добре. Моля ви, внимавайте къде стъпвате. Понякога ефектът предизвиква усещане за твърде голяма лекота. Някои от посетителите ми са падали.

Бяхме на една от рампите, които бях видяла от земята. Имаше метални перила, които сключваха остър ъгъл с един от покривите. Локлиър се закатери с лекота.

Качи се до горе с привидно нехайство, което, съчетано със слабостта му и твърде ниското му тегло, ме накара да се разтревожа, че вятърът — който беше силен и идваше откъм океана — може да го отнесе.

Видя загрижеността ми и се засмя.

— Не се страхувайте… Идвам тук много често.

Погледнах над покривите към морето и рекох с възхита:

— Прекрасно е.

— Тук отново ставам млад. За няколко минути.

Заобиколихме подредени навън маси и столове и отново влязохме в сградата. Не можах да разбера за какво беше бързането, докато не осъзнах, че Локлиър прави всичко в движение.

Минахме през някакви завеси и се озовахме в дълга тясна стая, отрупана с лавици и папки, чипове, книги и витрини — в тях бяха изложени отделни томове.

— Тук са някъде — каза той. — Май ги бях отделил след съобщенията на вашия господин Бенедикт.

Книгите, изложени на показ, бяха стари, с обезцветени и износени корици. Професорът отвори един шкаф и се засмя.

— Ето я — каза. Взе една кутия, сложи я на масата и зарови из нея. — Ето ги.

Измъкна няколко надписани контейнера. Избърса прахта от тях, подреди ги, дръпна няколко назад и постави останалите пред мен. Бяха четири. Всеки съдържаше осем диска. Етикетите гласяха: „Колиър Арей, неподредени“. Бяха маркирани с каталожни номера.

— Тарим? — извика професорът.

Гласът на изкуствения интелект отговори меко:

— Добър ден, господин Локлиър.

Професорът се обърна към мен.

— Тарим ще се радва да ви помогне.

— Благодаря.

— Тези са доста ценни. Бъдете внимателна. Скенерът е там до стената, ако искате да направите копия. Не можете да изнесете оригиналите от залата, разбира се. Ако поискате да говорите с мен, просто кажете на Тарим и той ще ви свърже. Когато приключите, оставете всичко на масата. Радвам се, че се запознахме, Чейс.

После излезе, а вратата се затвори зад него със силно изщракване.

 

 

Навремето „Колиър Арей“ бил най-големият телескоп на света. Бил разположен в света Касълмейн, който го поддържал и използвал повече от седем века. С разпръснати из планетарната система елементи, той притежавал виртуален диаметър от четиристотин милиона километра. Продукт на петото хилядолетие, той бил в експлоатация, докато не станал жертва на непрестанните войни от този период. Разрушението му било целенасочен злонамерен акт. Но и бездруго вече бил остарял.

„Арей“ беше привлякъл вниманието на Алекс, защото Касълмейн беше на четири хиляди светлинни години от Тинициум 2116. Четири хиляди години трябваха на светлината, за да стигне до множеството лещи на системата. Алекс бе преценил, че ако има запис, той ще е от времето преди сблъсъка, разрушил живота на марголианците.

Повечето от данните, събрани от телескопа, бяха загубени при общия упадък на Касълмейн в края на петото хилядолетие. Но през първите десетилетия на века изследователите бяха разкрили съхранени на дискове данни от „Арей“. Никой не ги беше подредил, защото голяма част от сведенията беше станала достъпна от други източници.

Дисковете бяха маркирани с дати, които се смятаха за достоверни, но дори и това не беше сигурно. Не че имаше значение.

Извадих записа на Бел за полета ни до Тинициум и го вкарах в четеца. После взех първия диск от кутия номер едно и сложих и него.

Лампата за статуса светна.

— Тарим, опитвам се да открия Тинициум 2116 в неподредените данни на „Колиър“. Дадох ти спектрографски анализ и снимки на заобикалящите звездни купове. Моля, започни търсенето.

— Заемам се — отвърна изкуственият интелект.

Отворих един роман и седнах да чета.

 

 

Понякога имам късмет. Тинициум 2116 беше изследван и откъсът се появи след трийсет минути. Беше на втория диск.

Тарим показа снимка на звезда, видяна през „Колиър“. Отдолу бяха резултатите от анализа: количествата водород, хелий, желязо, литий и какво ли още не. И на последния ред: Планети: 4.

Четири.

Знаехме за три.

Четвъртата беше пак от земен тип.

Нищо чудно, че орбитите не съвпадаха.

Два газови гиганта. И две планети от земен тип.

Право в целта.

 

 

Локлиър се обади да попита дали ще вечерям с него. Част от преподавателското тяло се събирала през повечето вечери. Останах в архива целия ден. Прегледах и другите дискове. Но нямаше нищо за Тинициум. Бях отегчена и уморена, когато професорът ми отправи поканата, така че се съгласих.

Заведе ме в преподавателската трапезария, която беше в съседна сграда. Там имаше към шестима души. Локлиър ни запозна, направиха ми място и с удивление научих, че са чували за мен. Колпат? Сбърчиха чела, повдигнаха вежди. Бяхте с Бенедикт, когато той откри Марголия, нали?

Поискаха да ми стиснат ръката. Всички.

— Невероятна работа, Чейс — каза енергичен млад мъж, който явно вдигаше тежести, когато не беше в класната стая. Помолиха ме да предам поздравите им на Алекс и да му кажа, че всички са му задължени. Беше приятен момент. Двама от тях щедро попитаха дали „Рейнбоу“ има нужда от помощ и се зачудиха какво правя в университета.

Когато им казах, че става въпрос за обикновено изследване, те се засмяха, а жена на средна възраст с медноруса коса подхвърли, че и тя би си мълчала, ако преследваше цели, каквито аз обикновено гоня. Всички се засмяха. Почувствах се като кралицата на вечерта.

Мускулестият мъж се интересуваше дали сме сигурни какво точно сме намерили. Дали наистина е Марголия?

— Да — отвърнах. — Без съмнение.

Те вдигнаха чашите си за кафе в тост за „Рейнбоу“.

— Университетът на Америките те приветства, Чейс — каза едър мъж с червен пуловер. Галан някой си. Специалността му беше модерен театър. Зачудих се какво ли мисли за пиесите на Локлиър.

Изглежда не разбираха разочарованието, което с Алекс бяхме изпитали. Жената на средна възраст се извини и напусна. Върна се няколко минути по-късно с копие на „Мъжът и олимпиецът“ на Кристофър Сим и помоли:

— Дали бихте ми дали автограф?

Връзката ми със случая беше отдавнашна и аз се поколебах. Беше издание с кожена подвързия, позлатени ръбове, черни панделки. Не бе книга, която можеш да подпишеш нехайно.

— Моля ви — настоя тя.

Направих го, но се почувствах неловко.

— Какво следва? — попита Локлиър.

— Завръщане у дома — отвърнах.

— А какъв е следващият ви проект? Маккарти?

Голис Маккарти беше археолог, завърнал се от граничен свят преди век. Твърдеше, че е донесъл със себе си извънземни артефакти. Не от немите. Други. Не беше разкрил подробности, но през следващите три месеца артефактите бяха изчезнали. Вероятно Маккарти ги бе хвърлил в океана. Археологът и хората му — общо седем души — бяха отказали да коментират и за седем месеца всички измряха при злополуки. Това беше златна мина за всеки любител на конспиративните теории.

— Не — отвърнах. — Смятаме да си починем малко.

Локлиър се наведе към мен.

— Откри ли това, което търсеше?

— О, да — отвърнах.

Той засия.

— Радвам се, че успяхме да помогнем.

Мъжът с мускулите, Албърт, ми каза, че ако планираме да търсим нещо като Марголия, много ще се радва да дойде с нас. Казах му, че следващия път ще му се обадя.

Когато всичко свърши и се отправихме обратно към библиотеката, Локлиър отбеляза, че съм голяма знаменитост. Съжалявах, че Алекс не беше там.

 

 

Не можах да се въздържа да не отделя един ден, за да разгледам забележителностите. Отидох на рафтинг, опитах се да се спусна с кану, качих се на туристически кораб за обиколка на островите и позволих на Албърт да ме заведе на вечеря. Залезът бе величествен и аз реших, че ако някога ме прихване да се местя, островите Дестини ще са на челно място в списъка ми.