Джак Макдевит
Загадката на Марголия (10)

8

Дали групата на Хари Уилямс е успяла да построи общество, лишено от несправедливостите, които ни тормозят? Първата ни реакция е да кажем: не, това не може да бъде направено, докато самата човешка природа не се промени. Но подобен възглед отрича възможността ни да се учим от историята, способността ни да избегнем инквизициите, диктатурите и кръвопролитията на отминалите епохи. Не позволява да вярваме, че програмирането на фалшиви ценности у младите може да бъде спряно. Хората могат да се научат да живеят разумно. Ако са успели да се установят на избрания от тях свят и да предадат идеалите си на следващите поколения, ако са съумели да не забравят кои са, тогава успехът може и да е бил постигнат. Възможно е и да не сме чували нищо за тях след заминаването им преди шест века, защото са искали да се опазят чисти. Иска ми се да вярвам, че е точно така.

Коша Малкева, „Пътят към Вавилон“, 3376 година по земния календар

Административните офиси на Департамента за планетарни проучвания и астрономически изследвания бяха разположени в комплекс от стъклени и пластмасови сгради в северната част на Андикуар, на брега на Наракоби. Оперативният му център беше на половин континент разстояние, но тук се решаваше политиката, тук се забавляваха политиците, одобряваха се мисиите, разпределяха се ресурсите. Тук се взимаха индивидуалните решения и тук идваха изследователите, за да представят и защитават проектите си. Пресцентърът също беше тук, тук се съхраняваха и записите.

Около сградите имаше паркове, които през зимата изглеждаха някак опустели и изоставени. Имаше предложение да се сложи купол над целия комплекс, но докато пиша това, то все още се обсъжда от някоя комисия.

Площадката за посетители беше пълна, така че се спуснах над зоната за паркиране на половин километър по-нататък и кацнах. Времето за кратко се беше подобрило и беше почти топло, с прибулено слънце и няколко облака, пъплещи по жълтото небе. Семейства се разхождаха из парка, подминах двама мъже на средна възраст, които играеха на шах на една от пейките. Отпред различих триетажната параболична Трейнор Билдинг, в която се намираха офисите на персонала. От лявата ми страна, сред малка горичка, се намираше Централният анекс, който изглеждаше повече като храм, отколкото като сграда, посветена на научни изследвания. В него се помещаваха музеите и изложбите на Службата за проучвания.

Завих надясно, подминах няколко паметника на стара слава, обиколих Вечния фонтан (който трябваше да символизира идеята, че изследванията никога няма да спрат или може би че вселената ще съществува вечно), изпреварих няколко мъже с вид на бюрократи, които спореха, и се приближих към зданието „Колман“, в което работеха началникът на Службата за проучвания и преките му подчинени.

Изкачих единайсетте стъпала към централния вход. Алекс ми е казвал, че те символизират единайсетте междузвездни кораба, сформирали първоначалния флот на Службата. Осем дорийски колони поддържаха покрива. В другия край на портика по стълбите тичаше дете с червено хвърчило.

Централният вход се отвори към мрачно и неприветливо фоайе, изпълнено с растения, столове и маси. Имаше висок сводест таван и дълга редица прозорци, някои от които истински, а други виртуални. Бяха обрамчени с пищни сребристи завеси. Стените бяха окичени с картини на кораби на Службата за проучвания, минаващи покрай избухващи слънца или спокойни пръстенови системи, и на хора, които слизаха от всъдеходите, вперили дързък поглед в чуждоземни пейзажи. Пътнам пристига на Хелиотроп IV, оповестяваше прикачената табела. Или Джеймс П. Хоскинс се качва на „Старданс“. Това беше място, специално създадено така, че да накара случайния посетител да се почувства незначителен.

Малко по-нататък стоеше Уинди и говореше с някого, когото не познавах. Видя ме и ми махна да изчакам. След малко дойде и попита:

— На приятелско посещение, а?

— Не и този път. Просто трябва да получа разрешение за преглеждането на някои записи.

— Мога ли да ти помогна?

— Разбира се — отвърнах.

— Добре. — Тя се усмихна. — Между другото, успяхте ли да разберете кой е бил крадецът?

— На Гидеон V? Не.

— Проверих оттук. Няколко души са имали достъп до доклада ми.

— Аха.

— Съжалявам. Доста голяма е вероятността нещата да са се объркали именно оттук.

— Е, за в бъдеще ще имаме едно наум.

— Бясна съм — каза тя.

— Забрави.

— Е, не мога да го забравя напълно. Не и щом някой раздава информация, която позволява на разни негодници да кацат на археологически находища. — Възмущението в думите й беше само върхът на айсберга. Господ да е на помощ на крадеца, ако тя го хванеше. — Какво искаше да видиш?

 

 

Адам Уескот имаше общо четиринайсет мисии за петнайсет години — от 1377 до 1392 година.

Започнах от последните и се движех назад, като преглеждах всички, на които е бил заедно с Маргарет. Може и да беше прекалено, но не исках да изпусна нищо.

Повечето мисии бяха с обща цел. Избираш група звезди, заснемаш ги, събираш отчетите на сензорите, измерваш всичко наоколо и продължаваш. Адам имаше специален интерес към механиката на звездите от клас G, когато се доближаваха до фазата с изгарянето на хелия. Три от мисиите му, включително и последната, бяха посветени на проучването на този въпрос. Това не означаваше, че не се е вглеждал и в други особености на централното светило и не е изучавал планетарната система. Но хелият беше поводът. Затова и всички звезди от задачите му бяха стари.

Посетих всяка система. Прегледах снимките, разгърнах детайлите за всяко слънце, гравитационната му константа, температурните амплитуди, всички подробности. И, разбира се, видях планетарните семейства. Адам и Маргарет бяха открили четири свята с живот, един при първата си обща мисия, един при третата и два при седмата. Чувах гласовете им — неговият нисък, с тембър на професионален изследовател, винаги спокоен и методичен, а нейният — сдържан и овладян, до голяма степен контрастиращ с властното й излъчване.

Прослушах единия от записите, в който явно бяха решили, че са открили следи от интелигентност в гора, която поразително приличала на град. Бяха запазили професионалния си тон, но усещах вълнението им. После, няколко минути по-късно, осъзнаха, че гледат нещо напълно естествено. Разочарованието им беше очевидно.

Вероятно има някой някъде там. Освен немите. Но просто са твърде много местата, които трябва да се претърсят. Някои експерти смятат, че по времето, когато намерим трети играч, ще сме еволюирали толкова, че ще сме престанали да бъдем хора.

Никъде не се споменаваше катастрофирал кораб или Марголия.

Направих копие на записа. Сега трябваше да намеря информация за процедурите в Службата за проучвания.

Шара Майкълс беше астрофизик и работеше в аналитичния отдел на Службата за проучвания. В задълженията й влизаше да съветва висшето ръководство относно подадените проекти: кои имаше смисъл да бъдат осъществени, кои да се оставят за изчакване и кои да се отхвърлят.

Бяхме съученички, дори я бях запознала с бъдещия й съпруг. С бъдещия й бивш съпруг, както се оказа впоследствие, но все пак си останахме приятелки, макар че през последните години не се виждахме особено често.

Тя беше кралица на красотата в онези дни. Жена, която не бихте искали гаджето ви да вижда. Руса коса, подстригана в неземен стил, морскосини очи и талант за пакости. Всички я обичаха.

Все още изглеждаше добре, но старият рицарски дух беше изчезнал. Беше станала делова, любезна, радваше се да ме види, спомена как трябва да се събираме от време на време. Но се усещаше хладна резервираност, която младата Шара не познаваше.

— Трябваше да се обадиш — каза тя и ми посочи стол, дръпна друг за себе си. — За малко да ме изпуснеш. Точно излизах.

— Не планирах да намина днес, Шара — отвърнах. — Имаш ли няколко минути?

— За теб? Разбира се. За какво става въпрос?

— Алекс ме изпрати по задачи. Бях до архива.

— Значи все още вършиш онзи робски труд?

— Общо взето. — Убихме няколко минути в бъбрене за незначителни неща. После се захванах със случая. — Имам нужда от помощта ти.

Тя наля питиета. Вино от островите.

— Казвай.

— Прегледах стари доклади от мисии. Отпреди четирийсет години.

— Защо? — Веждите й се стрелнаха нагоре. — Какво търсиш?

— В Службата за проучвания са работили Адам и Маргарет Уескот. Възможно е да са открили нещо необичайно на една от мисиите си.

— Хората често откриват необичайни неща по време на мисиите си.

Тя имаше предвид планети със странни орбити или газови гиганти със странен състав, да кажем от въглерод и метан.

Погледнах я над ръба на чашата и казах:

— Не такива неща.

— А какво тогава?

— Артефакт например. Изоставен кораб. Свързан с Марголия.

— С какво?

— Марголия.

Все още имаше хубава усмивка.

— Шегуваш се.

— Шара, една жена ни посети преди седмица, носеше чаша, която, по всичко личи, е от „Откривател“.

Тя се намръщи, а аз започнах да обяснявам.

Накрая ми се стори развеселена. Може би и разочарована, че съм стигнала до такова глупаво заключение.

— Чейс — каза тя, — всеки може да произведе чаша.

— На девет хиляди години е, съкровище. — Очите й се разшириха. — Успяхме да я проследим до семейство Уескот. Била е взета от дома им някъде към деветдесета година. От взломаджия.

— Но не знаеш откъде я имат Уескот?

— Не.

— Най-вероятно са я купили отнякъде. Имаш ли причина да подозираш, че наистина идва от кораба? Или от — не успя да потисне усмивката си — Марголия.

— Възможно е.

— Но не особено вероятно.

Кабинетът й беше на третия етаж. Стените бяха украсени със снимки на сблъскващи се звезди. Това беше нейната специалност. Беше защитила докторската си степен върху междузвездни колизии. Твърдеше, че била силно разочарована, задето се присъединила към астрофизиците твърде късно, за да види сблъсъка между Делта Карпис и звездата джудже преди шейсет години.

Един образ беше особено удивителен — компютърна графика, изобразяваща гледана отгоре жълта звезда, която беше на път да се сблъска с някаква бяла маса. Джудже, най-вероятно.

— Колко често се случват тези неща? — попитах.

— Колизиите ли? Във всеки момент това се случва някъде. Дори сега. Някъде в наблюдаемата вселена.

— Е, наблюдаемата вселена е доста голяма.

— Просто се опитвах да отговоря на въпроса ти.

— И все пак ще има доста останки — изтъкнах. — Всъщност чувала съм само за една такава катастрофа в живота си.

— Случаят „Поларис“?

— Да.

Тя се усмихна отново, за да ми покаже колко съм неинформирана.

— Сблъсъци има през цялото време, Чейс. Не виждаме много тук, защото при нас звездите са доста разпръснати. И слава Богу. Звездите никога не се приближават една към друга, но се приближават към някой от куповете…

Тя спря и се замисли как да ми го обясни по-ясно.

— Ако опишеш сфера около слънцето, с радиус от един парсек, знаеш ли колко звезди ще попаднат вътре?

— Нула — отговорих аз. — Няма нито една наблизо.

Всъщност най-близката звезда беше Формега Ти, на шест светлинни години разстояние.

— Точно така. Но ако отидеш в някой от куповете, да речем Колизоид, ще откриеш няколко милиона звезди, скупчени в същата сфера.

— Шегуваш се.

— Не се шегувам, Чейс. Те се сблъскват непрекъснато.

Опитах се да си го представя. Зачудих се как ли изглежда нощното небе на подобно място. Вероятно никога не ставаше тъмно.

— Имам въпрос — казах.

Тя оправи паднал кичур и го приглади назад.

— Така си и мислех.

— Ако искам да осъществя мисия, идвам при теб с план. Ти го поглеждаш и ако всичко е наред, го одобряваш, даваш ми кораб и пилот и аз потеглям. Нали така?

— Малко по-сложно е, но по същество е горе-долу така.

— Добре. В този план трябва да посоча коя звездна система искам да разгледам, нали? Също и план на полета, и специалните причини за мисията, ако има такива. Така ли е?

— Да.

— Изпълнявала съм подготвителни мисии и знам, че е имало последващи полети, със специалисти.

Тя кимна.

— Колко често? Ако се върна от мисия, при която съм посетила, да кажем, десетина системи, каква е вероятността някой друг да ги обиколи повторно?

— Обикновено поне при половината ще има повторни полети.

— Наистина ли? Толкова много?

— О, да. Разбира се.

— Значи, ако открия нещо, което не искам да се разчува…

— Вероятно ще предпочетеш да не споменаваш системата в доклада на мисията и ще я замениш с друга.

— Но ако го направя, вие ще забележите, нали?

Шара изглеждаше притеснена.

— Съмнявам се. Не знам как са процедирали преди трийсет или четирийсет години, но не виждам причина да се сравняват докладите с първоначално предложения план. Никой няма мотив да лъже и доколкото ми е известно, никога не е възниквал проблем.

— Предложенията за проучване от онова време още ли се пазят?

— Не ми се вярва.

— Ще провериш ли заради мен?

— Изчакай секунда.

Тя постави въпроса на изкуствения интелект и двете чухме отговора:

— Предложенията се пазят три години, преди да бъдат унищожени.

— Излиза, че ги държим по-дълго, отколкото смятах — каза тя. — Значи твърдиш, че семейство Уескот са намерили „Откривател“ и са фалшифицирали доклада?

— Възможно е.

— Защо биха го направили? Щяха да получат пълно признание.

— Но ако са се натъкнали на „Откривател“, дали е възможно и Марголия да е била нейде наблизо? Какво щеше да направи Службата за проучвания, ако бяха оповестили откритието си?

Шара се замисли и въздъхна.

— Точно така — рекох. — Щяхте да изпратите малък флот да търси Марголия. Така че голямото откритие вероятно щеше да бъде направено от някой друг.

— Предполагам.

— Затова не са го включили в доклада, Шара. Искали са да бъдат откривателите на Марголия. Най-голямото откритие на нашето време. Затова е трябвало да си замълчат за „Откривател“. Но корабният изкуствен интелект е записал къде наистина е протекла мисията.

— Да.

— Така че е трябвало да се подправи и неговият запис.

— Да.

— Според моя опит не е особено трудно да се направи.

— Аз не мисля така, но съм сигурна, че Маргарет Уескот е знаела как да го направи. Но наказанията са сериозни, ако те хванат.

— Но не е било вероятно да ги хванат.

— Така изглежда.

— Можем ли да получим достъп до изкуствения интелект на техните мисии?

— Не — отговори Шара. — Изтриват записите периодично. През няколко години. Не съм сигурна на колко точно, но доста по-малко от трийсет.

— Какво научи? — попита Алекс, когато се обадих на следващата сутрин.

— Не много — отвърнах.

Обясних му по-подробно и той каза, че бездруго не е очаквал кой знае какво.

— Алекс, може би оставяме на ентусиазма си да ни подведе.

— Може би. Не знам. Имам въпрос.

— Казвай.

— Знаем кои системи са изследвали. Или поне кои твърдят, че са изследвали.

— Точно така.

— Знаем ли в какъв ред са ги посещавали при всеки полет?

Погледнах записите и поклатих глава.

— Не.

— Трябва да разберем.

— Защо? Какво значение има?

— Хубаво е да имаме пълна картина на станалото. — Прокара ръка по слепоочието си. — Между другото Фен ми каза, че са открили още записи за кражби с взлом. Семейство Уескот е между ограбените. И докладът е включвал чашата.

— Значи Ейми ще трябва да я предаде.

— Опасявам се, че да. Не това ни показва, че Уескот са знаели колко е ценна.

— Но това все още не ни води доникъде.

— Може би не. — Изглеждаше неуверен.

— Какво има? — попитах.

— Ейми ми се обади. Говорила е с Хап.

— Казала му е какво става?

— Да. Мисля, че за нея е било нещо като малко отмъщение. Да му каже колко струва чашата, за да се изяде от яд.

— И?

— Той се ядосал, започнал да сипе заплахи. Срещу нея и срещу нас.

— Срещу нас? Тя му е казала, че и ние участваме?

— Само като име. Съмнява ме, че има за какво да се тревожим, но исках да знаеш. Дръж охранителните си системи включени.

 

 

Следващият ден ми се падаше почивен, но все още не бях готова да се откажа от Марголия. Закусих рано и седнах да гледам „Убежището“, стар, правен преди трийсет години филм за изгубена колония.

Беше едно от приключенията на Скай Джордан — много популярни по онова време. Ролята на Скай в целия сериал се изпълняваше от Джейсън Холкъмб, който според мен е най-сексапилният актьор. В този филм корабът му се приближи твърде близо до чуждоземно устройство, което изсмукваше енергия, и беше спасен от Солена, красива марголианка.

Играеше я популярна в онзи период актриса. Но аз я изтеглих, сложих се на нейно място и се нагласих да наблюдавам действието.

Солена превързва ранения герой, измъква го от мъртвия кораб и като използва силов щит, който препятства изсмукването на енергията, се отправя към дома.

Марголия е свят от блестящи градове и невъзможна архитектура. Гражданите й се наслаждават на пълно безгрижие. (Как го понасят не се обяснява.) Мястото изглежда прекрасно. Планините са по-високи, горите по-зелени, океаните по-обширни от тези на Римуей. Има слънца-близнаци, които сякаш се движат заедно по небето, три или четири луни и множество пръстени.

Ако семейство Уескот бяха открили нещо подобно, много ми се искаше да го видя.

Но тази Марголия е под заплахата на бейлоксите — орда злонамерени извънземни. Всъщност те са поставили изсмукващото енергия устройство. Появяват се с пълен набор от гущерски муцуни, гадни пипала и злобни червени очи, които блестят, когато светлините угаснат. Какво еволюционно предимство придобиват от тези си особености, не мога да си представя. Но изглеждаха грозни и отблъскващи като повечето от чудовищата, създадени със специални ефекти.

Въпреки напредналата си технология марголианците са забравили как да се защитават. Нямат бойни кораби, нито познанията как да ги строят. Не са обучени да водят война. (В някакъв момент очевидно са решили, че въоръжените сили нямат място в просветеното им общество.) И като капак на всичко те се противопоставят на убийството.

Освен това се появява Тангус Кор, приятел на Солена. Той започва да ревнува от Скай и заговорничи срещу него.

Солена разгадава намеренията му и застава на страната на героя, който междувременно дава, инженерни съвети на марголианците. Извънземните скоро ще ги нападнат и те се опитват да изградят бързо защита. Разглеждат новия кораб на Скай, който е кръстен „Боен орел“. Малък е, но, разбира се, има доста впечатляващи способности.

Междувременно Солена се влюбва в Скай и го отвежда в спалнята си. Случва се в нощта преди сблъсъка с враговете. Скай може и да не се върне, вероятно няма да се върне. Той се опитва да я предпази, но тя не иска да го слуша. Накрая, със сълзи на очи, тя разкопчава блузата си, разтваря я широко и му дава избор:

— Ако ме искаш, обещай ми, че ще ме вземеш утре с теб.

Е, какво да направи той?

Мога да си призная, че любимата ми част от тези симулации е да гледам как главният герой ме награбва. Знам, че жените обикновено отричат това, особено когато в стаята има мъже, но нищо друго не ми харесва така, както да гледам как Джейсън Холкъмб ме омайва с чара си.

Нещата малко се объркват, когато се оказва, че Тангус, кой знае защо, е в съюз с бейлоксите. Той почти разрушава новосъздадения флот, но след отчаяна престрелка и ръкопашен бой със Скай корабите излитат успешно.

Това, което публиката знае, за разлика от марголианците, е, че бейлоксите могат да се телепортират на къси разстояния. В разгара на битката те се появяват на мостика на „Боен орел“.

И ето ме там, наслаждавам се на действието, когато един от тях се материализира, врещейки, оголил зъби точно пред мен. Изпищях и паднах от стола.

— Това е смущаващо — каза Кармен, изкуственият ми интелект.

Седях в средата на пода и наблюдавах как битката кипи из дневната.

— Трябва да има малко повече ограничения за хората, които правят тези неща — отбелязах аз.

Спах през по-голямата част от следобеда, излязох на вечеря с приятел и се прибрах малко преди полунощ. Изкъпах се и се приготвих да си лягам, но спрях да погледам реката и спокойния пейзаж. Замислих се какъв голям късмет имам. Замислих се и за всички неща, които приемах за даденост. Добра работа, добър живот и добро място за живеене. Не беше Марголия, но пък имаше таверни и живо кино. И ако се свираш вкъщи и нощ след нощ гледаш симулации, чия е вината?

Угасих лампите, захвърлих халата си на стола и си легнах. Стаята беше тъмна с изключение на няколко квадрата лунна светлина на пода и светещия циферблат на часовника върху бюрото ми. Придърпах одеялата и се сгуших в уютната им топлина.

Утре пак на работа.

Тъкмо се опитвах да не подреждам задачите за следващия ден, защото това щеше да ме разсъни, когато Кармен ми каза, че имам посетител.

В този час? Веднага се сетих за Хап.

— Жена е — докладва Кармен. Чух я да разговаря с някого. — Казва, че името й е Ейми Колмър.

Това не беше добра новина. Пресегнах се към халата си и наредих:

— Пусни я.