Джак Макдевит
Загадката на Марголия (33)

31

Има достатъчно светове за всички. Отидете и ще видите каньони, от които ще ви се завие свят, уединени плажове, пръстени от светлини, железни реки. Но си носете дъждобран.

Таврон Хам, „Дотам и обратно“, шестото хилядолетие

След като операцията започна, разговорите с Цезар приключиха. Алекс не напускаше оперативния център, освен ако не се налагаше. Гледаше неуморно образите, които прииждаха на всеки няколко минути и показваха ново парче от небето. Ако някоя от светлинките изглеждаше леко размазана, той се навеждаше очаквателно напред с надеждата, че Шара ще реагира или Калу ще отбележи попадение.

Понякога говореше с Бранков, който изрази възхищението си от начинанието ни.

— Желая ви успех — каза той. — Да се надяваме, че ще я откриете и че теориите ви ще се окажат верни.

Шара остана с Алекс първия ден. Докато вече не можеше да го понася. Той беше прекалено напрегнат. На втората сутрин тя го помоли да я уведоми, ако открие нещо, и избяга в общата зала. От време на време надниквах, за да проверя как е, но през повечето време бях с Алекс. От ненужна лоялност, предполагам.

— Защо се вълнува толкова? — попита Шара. — Вече направи голямото откритие. Какво толкова, ако неколцина марголианци са избягали в друга база някъде си?

— Права си. Никога не съм го виждала такъв. Мисля, че е заради „Откривател“. Беше пълен с деца. Това наистина го разтърси. Според мен не е убеден, че колонистите са знаели какво ще се случи с единия свят, но не и с другия. Трябва да са разбрали, че Марголия е по-безопасният от двата. Иска да си обясни защо са скочили в устата на лъва. Смята, че им го дължи.

— Ако изобщо са го направили — каза Шара. — Аз не съм убедена в това.

— И аз не съм. Но той има доста добри инстинкти.

— Чейс — възрази тя, — инстинктите са за храна и за секс. Нямат нищо общо с логиката. — Поклати глава. — Ако наистина са прехвърлили хора на Балфур, значи са сбъркали в сметките.

— Но не може да не са знаели какво ще стане, нали?

— Вероятно — въздъхна Шара. — Не зная.

Трябваше да сменим темата.

— Направо съм смаяна колко често се срещат тези кафяви джуджета — рекох. — Имаме ли карта на местните?

— Сигурно се шегуваш. — Усмивката й разцъфтя отново. Нейната игрива, далеч не наивна усмивка. — Никой не може да се прочуе с откриването на местни кафяви джуджета, така че няма кой да се занимава с това.

— Може би Научният съвет трябва да се замисли по този въпрос.

— Да, сигурна съм, че е сред приоритетите им. Веднъж го споменах пред един от членовете му и той ме попита с колко време ще разполагаме, ако някое кафяво джудже навлезе в системата ни.

— И с колко време ще разполагаме?

— Вероятно с двайсет-трийсет години.

— И какво отговори той?

— Каза, че двайсет до трийсет години са предостатъчно време, за да се погрижим за ситуацията.

— Сериозно ли говореше? Какво бихме могли да направим, ако подобно нещо се случи?

— Не можем да направим кой знае какво. Освен да евакуираме планетата.

— Да евакуираме планетата? Но имаме ли съоръженията за подобно нещо?

— Да натоварим милиарди хора? Съмнявам се. — В скута й лежеше отворена книга. — Не мисля, че математиката беше силната страна на онзи тип.

 

 

Спях, когато Алекс потропа на вратата ми през втората нощ.

— Имаме попадение — каза той.

Събудих Шара. Тя излезе по халат и седна пред екрана. Като че ли се виждаха две мътни звезди близо една до друга.

— Това ли е? — попитах.

— Има голям шанс. Калу, какво е разстоянието?

— Нула цяло шейсет и четири светлинни години — отвърна той.

— Рецесионна скорост?

— Двайсет и два километра в секунда.

Тя си записа нещо.

— Доста добро съвпадение. Вероятно е то.

— Вероятно? — ахна Алекс.

— Все още няма как да сме сигурни. Трябва да пренастроим оптичната чувствителност на телескопа на още по-голямо увеличение.

— Защо?

— За да ни даде трансверзалната скорост. Ще получим триизмерна картина и ще се уверим със сигурност.

— Колко време ще отнеме?

— Около четиринайсет часа.

— Добре — потри ръце Алекс. — След това ще можеш да откриеш къде е планетата, нали?

— Ако това е джуджето.

— Това е добре. Шара, ти си съкровище.

Тя се усмихна скромно.

— Правя, каквото мога.

Стоях наблизо, почти излишна.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не, благодаря. Ще се погрижа за всичко. Можеш спокойно да си доспиш — рече Шара.

— Добре, ще се видим сутринта.

Тръгнах към вратата, но Шара внезапно се обърна към Алекс.

— Но има нещо, което ти можеш да направиш за мен.

— Казвай.

— Никога не съм виждала кафяво джудже. Отблизо. Вместо просто да стоим тук и да чакаме данните, защо не се приближим?

— Добре — съгласи се Алекс. Не го показа, но не беше във възторг от идеята й. Не и в този момент. Но явно реши, че го дължи на Шара.

— Чейс?

— Смятай го за направено, шефе.

— Искам да кажа — намеси се Шара, — че би било хубаво да видим едно, щом така и така сме тук.

Желанието й ме учуди.

— Никога ли не си виждала звезда-джудже?

— Всъщност не — призна тя. — Не съм имала възможността.

— Е, ще поправим това положение.

Тя изглеждаше възхитена като дете на рожден ден.

— Донякъде ги смятаме за даденост. Много са и не правят нищо особено.

— Освен да се носят наоколо.

— Да — рече тя. — Освен това.

 

 

Малко преди да направим скока, получихме съобщение от Бранков. Бяха открили нещо, вероятно музей в чест на първите заселници. Повечето находки не можеха да се разпознаят. Експонатите, както и витрините, се бяха разпаднали почти напълно.

— Можем да разчетем само част от надписите. Земни дати и имена, които не ни говорят нищо.

Споменахме му, че може би сме открили кафявото джудже.

— Радвам се да го чуя. Значи можете да определите къде е Балфур? Натам ли се отправяте?

— Първо ще огледаме кафявото джудже. На борда имаме дама със специален интерес към компактните обекти.

— Добре. Успех. Дръжте ме в течение.

Изпратихме съобщение на Уинди. Безспорно беше добра политика да приобщаваш към работата си отговорника за връзки с обществеността на Службата за проучвания.

 

 

Направихме добър скок и излязохме на няколко дни път. Кафявото джудже приличаше на газов гигант, само че наблизо нямаше слънце, така че блясъкът му не беше от отразена светлина. Беше с около пет процента от слънчевата маса и цялото бе увито в облаци.

— Лекичко е — каза Шара. — Трябват му около осем процента слънчева маса, за да се запали.

За да стане истинска звезда. Имаше доста луни, единайсет, и неясен пръстен, който не се виждаше веднага.

Самото джудже — странен термин за толкова огромен обект — изглеждаше като обикновена сфера от зловещо пламтящи облаци с цвят на пръст, с няколко червени петна и ивици по повърхността. Температурата на повърхността му беше осемстотин градуса по Келвин.

— Петната са бури — уведоми ни Шара. Цял ден беше лъчезарна. Никога не съм я виждала така радостна. Срещаше се лице в лице с един от обектите, които оформяха гравитационния център на живота й, както сама заяви.

Стоеше пред илюминатора, окъпана в есенната светлина на джуджето.

— Не е ли красиво?

— Красиво е — съгласих се.

— Клас T — определи тя. — С много метан. Има и вода.

— Вода?

Кимна.

— Да.

Отидох при нея и тя ме прегърна.

— Чейс, взимам си думите обратно. Радвам се, че дойдох.

— Аз също.

Все още стояхме до илюминатора и си разменяхме любезности, когато баритонът на Калу привлече вниманието ни.

— Имаме трансверзалната скорост.

Шара се отдръпна и се върна в оперативния център.

— Да видим как изглежда.

Калу показа триизмерна проекция — кафявото джудже и следата му назад до времето на сблъсъка. А там, близо до стойката с мониторите, бяха Марголия, нейното слънце и точката на сблъсъка.

— Не се пресичат — казах. — Нещо не е наред.

— Калу, провери отново, моля те. — Шара ме погледна и сви рамене. Стават такива неща.

— Показанията са точни, Шара.

— Не може да бъде — възразих.

— Напротив. Изобщо не е близо до системата. — Тя провери диапазоните. — Не е този, Чейс. Най-голямото приближение възлиза на част от светлинна година. Една двайсета.

Алекс стоеше мълчаливо до люка и слушаше.

— Това означава ли, че сме подходили погрешно? — попитах. — Да не би да има две кафяви джуджета?

— Възможно е. — Шара седна до една от конзолите и триизмерното изображение угасна. — Всъщност шейсет процента от кафявите джуджета пътуват по двойки.

— Наистина ли?

— Да. Компаньонът е обикновено на по-малко от една десета от светлинна година.

Тя извика образите от телескопите на монитора. Снимки отпред и отзад, и встрани от двата лъча.

— Не изглежда много вероятно това да е подминало Марголия, а друго, несвързано с него джудже, да е разбило системата. Така че…

През илюминаторите вдясно видяхме появата на кървавочервена звезда. От първа величина.

— Да не е това?

— Ще ти кажа след малко — отвърна Шара.

 

 

Беше на по-малко от половин светлинна година от нас и радиалната и трансверзалната й скорост бяха почти идентични с тези на кафявото джудже.

— Това е едно от твоите кървавочервени джуджета — казах й.

— Така изглежда.

Шара щракаше по клавиатурата и следеше числата, които минаваха по екрана. Накрая ги замрази. Бяха координати. Шара върна джуджето назад, докато не се пресече с Тинициум. В точката на сблъсъка.

— Това е вашият нашественик — каза тя. — Няма съмнение.

— Добре. — Алекс седна до нея. — Как ще разберем какво се е случило с Балфур?

— Дай ми малко време.

Изпратих доклад на Уинди, после се прибрах в каютата си и се опитах да почета. Но бях уморена, затова просто лежах и се вслушвах в звуците на кораба. „Дух“ беше доста по-шумен от „Бел-Мари“. Каютите — по-тесни. И беше по-безличен. Не мога да обясня защо. Може би заради изкуствения интелект. Калу не беше особено обаятелен.

Накрая се отказах, взех си душ и се преоблякох.

Навън Шара обясняваше нещо. Изглеждаше мрачна. Алекс беше пребледнял. Тя ми махна.

— Не означава, че непременно е бил погълнат.

Алекс си пое дълбоко дъх и ми каза:

— Шара смята, че може да е имало сблъсък.

— С голяма доза вероятност — поправи го тя.

— Директен сблъсък? — попитах. — С Балфур?

— Възможно е.

Известно време никой не каза нищо.

— Вижте. — Шара снижи глас. — Да запазим спокойствие, трябва да проверим всичко много внимателно. Нуждая се от време, за да направя изчисленията. Тогава вероятно ще получим по-добра представа за станалото.

Алекс ме погледна и каза:

— Чейс, уведоми Емил. И ни закарай дотам.

— Докъде?

— До нашественика.

 

 

Завихме надясно. Нашественикът беше далечен червеникав отблясък. Насочихме се към него, дадохме данните на Калу и се закопчахме.

— Не скачай прекалено близо — предупреди ме Шара. — Да останем на прилично разстояние от него.

Винаги съм държала на сигурността. Заради моята предпазливост и неточността на квантовия двигател излязохме на почти три дни разстояние. Достатъчно близо.

Отново бях поразена от приликата на джуджето с газов гигант. Само че това беше червено и без видими луни или пръстени. Повърхността му кипеше от бури и циклони.

— Това ще е желязо — каза Шара.

— Кое?

— Облаците. Силикати и корунд.

Когато облаците се разделяха, се виждаха разрастващи се горещи петна. Шара прекара известно време над апаратите, а Алекс чакаше нетърпеливо.

— Какво търсиш? — попита я накрая, изгубил търпение.

— Изненада! Добри новини — не е погълнало Балфур. Но наскоро е закусило.

— Какво имаш предвид? — учуди се Алекс.

— Вероятно е хапнало луната на Балфур. Джуджето е минало на неколкостотин хиляди километра от планетата. И се обзалагам, че е отнесло луната й. Знаем ли дали Балфур е имал луна?

— Не.

— Обзалагам се, че е имал.

— Откъде знаеш?

Тя посочи линиите на средния екран.

— Атмосферата на нашия нашественик е наситена със силикати.

— И какво означава това?

— Че е погълнал луна. И това се е случило по време на пресичането.

Алекс пое дълбоко дъх.

— Откъде си сигурна, че не е Балфур?

— Не е планета. — Тя се завъртя да го погледне. — Земните луни се състоят от боклуците, откъснати от повърхността на световете при големите сблъсъци. Помисли за структурата на Римуей. Желязно ядро и силикатна мантия. Луната у дома не е нищо повече от беден на желязо материал от мантията. — Посочи екрана. — Виж линиите. Личи, че няма желязо.

Не можех да го видя и нямах никакви съмнения, че и Алекс не може. Но това нямаше значение. Шара можеше.

— И къде е Балфур?

Тя се усмихна широко.

— Бил е достатъчно близо, за да загуби луната си. Така че най-вероятно е последвал джуджето и сега е някъде тук.

— Можем ли да направим снимки?

— Опитвам се. Засега не го виждам.

— Добре. Може би е още рано.

— Да. Но има и друга възможност.

— И тя е?

 

 

Броени минути по-късно втората възможност се материализира — иззад джуджето изгря синя звезда.

— Наслаждавайте се на момента — извика Шара. — Ето го и Балфур.