Джак Макдевит
Загадката на Марголия (16)

14

Човек винаги се е смятал за върха на сътворението, частицата от Вселената, която мисли, причината за всичко. Без съмнение това е удовлетворителен поглед върху нещата. Но Вселената може да е на различно мнение.

Марик Клостнър, „Дневници“, 1388

Въпреки че Боркарат не беше родният дом на немите, той беше център на влияние. Тук се формираше политиката спрямо хората и се предлагаше на независимите политически единици в Единението. Тук се срещаха представителите. И оттук, по време на възобновяващите се периоди на враждебност към Конфедерацията, се насочваха действията.

Нямаше въоръжени сблъсъци между немите и хората през последните няколко години, но дългият конфликт все още тлееше. Вече никой не помнеше защо е започнал. Никоя от страните не се интересуваше от собствеността на другата. Никоя страна не заплашваше активно никого. И все пак тази антипатия бе още жива. Политици и от двете страни получаваха гласове, като обещаваха да са твърди с чуждоземците. (Чудех се как немите имат политици, щом умовете им бяха повече или по-малко отворени за всички.)

Името Единение е подвеждащо. Свободните държави на немите — светове, херцогства, орбитални градове и какво ли не още — бяха повече социални обединения, отколкото формални политически единици. Но можеха да действат като един с невероятна ефективност. Някои наблюдатели спекулираха, че вече се заражда групово съзнание.

 

 

Слязох от „Комар“ с облекчение. Спрях на служебното гише, където друг човешки аватар с моя образ ме упъти как да стигна до музея в Провно.

Совалката, която ми трябваше, беше означена с мълния. Беше претъпкана и едва си пробих път навътре. Нищо не разкрива чуждоземната природа на обществото на немите, както начинът, по който взаимодействат — правят си път, прибират багажите си, настаняват децата си на седалките, разпитват се кой ще заеме местата до прозорците. И всичко това в абсолютна тишина. Е, може би не абсолютна. Има го, разбира се, шума от дрехите, от затварящите се врати и от въздуха, изпускан от възглавниците, щракането на обезопасителните колани. Но никъде не се чуваше глас.

Вече бях прекарала повече от седмица в компания на неми и бях започнала да не обръщам внимание на усещането, че съм разголена пред погледа им. Просто не се тревожи за това, казвах си. Но не можех да се въздържа понякога да не погледна към някой пътник и да си представя как му махам за „здрасти“.

Обикновено имаше физическа реакция, среща на погледите, повдигане на вежда, понякога дори ми махаха в отговор.

Опитвах се да мисля с топлота и по възможност неясно. И всъщност моята реакция спрямо тези същества — първичният страх и отвращението — се стапяше с всеки ден. Но докато седях в совалката и се опитвах да чета, все още не се чувствах удобно.

Минахме през атмосферата, спуснахме се през здрачаващото се небе, попаднахме на малка турбулентност и накрая изплувахме от облаците под звездното покривало. Градовете долу сияеха.

Стюардесата спря до мен и каза:

— Ще се приземим след седем минути — Не можах да разбера откъде идва гласът.

 

 

Прекарах нощта в хотел до реката. Ашиюрските архитектурни стилове, поне на Боркарат, са по-различни от всичко, което ние сме правили. Човешките сгради, независимо от културните тенденции, са статични и симетрични. Независимо колко еклектичен е дизайнът, човек винаги открива баланс и пропорции. Сградите на немите, от друга страна, са етюди от движение, от течения, от енергия. Симетрията липсва. Гледан отдалече, хотелът ми се стори недовършен, сякаш част от него беше проектирана в друго измерение.

Хапнах в ресторанта обградена от неми. С гордост мога да отбележа, че успях да се овладея. Останах на масата си, без бързане изядох храната си и изобщо не трепвах, когато някое дете ми хвърлеше ужасен поглед и заравяше лице в полите на майка си.

Зачудих се на каква възраст се проявяват телепатичните им способности. Можеше ли едно дете в утробата да общува с майка си?

Двама човеци, мъж и жена, влязоха в ресторанта. Видяха ме и дойдоха при мен. Все едно бяхме стари приятели. Поканих ги да седнат и си бъбрихме цял час. Бяха от Санкт Петербург, една от древните земни столици.

Мисля, споменах, че ашиюрите не пият никакъв алкохол. Бях чела някъде, че при тях няма наркотици и те не разбират човешкия стремеж да се притъпят сетивата. Така че чашите, които вдигнахме тази вечер, бяха с безалкохолни напитки, но си обещахме да се съберем отново у дома. Удивително е колко близки станаха Санкт Петербург и Андикуар.

Спах добре, като се изключи, че се събудих посред нощ след особено реалистичен сексуален сън. И отново се зачудих дали немите могат да улавят нощните излъчвания. Бях ли уплашила децата на трите етажа? Нищо чудно, че не им харесваше да има хора наоколо.

Замислих се за двойката, която бях срещнала на вечеря. Бяха млади, женени отскоро. Но се обзалагам, че тази нощ са спали отделно и вероятно са излъчили повече емоционални вибрации за всяка антена на немите, настроена на тяхна вълна, отколкото би го сторила някоя хубава старомодна лудория. Светът на немите не е място за меден месец.

 

 

Музеят за извънземни форми на живот се намираше в разширение на парковата част на Провно, сред дълга верига от острови в едно от югоизточните морета. Парковата площ бе посветена на обществени сгради и исторически паметници. Гледката бе затулена от монументи на исторически фигури. Имаше потоци и хиляди малки същества, които молят за подаяния идващите посетители.

Архитектурата бе хиперболична — покриви, които се издигат като океански вълни, наклонени кули, реещи се стълбове. Тълпите се движеха по дълги извити пътеки, които понякога се изкачваха до горните нива. Навсякъде имаше изобилстващи с растения градини, в които можеше да се оттеглиш, за да се насладиш на играта на природата. Всичко изглеждаше леко и крехко, почти безплътно като светлината.

В парковете влизането на частни превозни средства беше забранено. Посетителите можеха да влязат с въздушно такси, макар че повечето идваха с магнитно левитиращ по водата влак. Не бях виждала такъв и нямах идея как са се справили с инженерното решение.

Музеят беше разположен между два подобни, но не напълно еднакви обелиска. Беше изграден от бял мрамор и украсен с арки и колони. Към него се издигаха пътеки, така че напомняше на един от онези детски пъзели, които можеш да разглобиш и сглобиш наново, но всеки път получаваш нещо различно. Подвижна рампа ме закара до предния вход, където се озовах пред изписана със знаците на немите стена. Въведох надписите в бележника си и той ми съобщи, че музеят е основан на неопределена дата (не го биваше да конвертира добре дати и времена) и че тук са добре дошли всички форми на живот.

Влязох вътре, а децата на немите ме зяпваха изумено и се разбягваха уплашено. Но аз се усмихвах любезно и продължавах напред.

 

 

Бихте очаквали, че в музей, посветен на чуждоземни биологични системи, ще има множество холограми на различните форми на живот в действие. Но това изобщо не беше така. Може би се опасяваха, че посетителите могат да отнесат холограмите вкъщи. Имаше само изложбени витрини, пълни с препарирани същества.

Сигурно бяха избрани заради външния им вид — гигантски създания с толкова огромни челюсти, че като нищо биха могли да погълнат всъдеход; змии, които можеха да ме използват за клечка за зъби; хищници с всякакви форми и размери, някои невероятно страховити; и жертвите — малки, сладки пухкави същества, които можеха да тичат бързо, и по-добре.

Имаше растения, способни да погълнат добре сложен техник, и същества с множество крайници, които живееха по дърветата на Баринор, където и да беше това, и крадяха деца. Зачудих се защо някой би избрал да живее при такива условия. Особено ако има деца.

Радвам се, че нямаше препарирани хора. Може би не ги бяха включили в колекцията, понеже понякога идваха и човешки посетители. Имаше няколко птици и гущери от Римуей и тигър от Земята. Но единственият човек беше аватар — брадат мъж, който приличаше на неандерталец. Когато го приближих, той изръмжа.

Покажи най-доброто от себе си, нали така. Чудех се колко ли деца на немите получават първите си впечатления за човешката раса от този тип.

Той пазеше Залата на хората — цяло крило, посветено на единствения друг известен технологичен вид. Тя беше голяма и кръгла, с куполообразни, високи три етажа тавани. Навсякъде имаше витрини и маси с експонати. Бяха изложени примитивни и модерни оръжия, изображения на различни божества, музикални инструменти, облекла от различни култури, незавършена шахматна игра, съдове. Една от нишите беше подредена като бизнес офис. Много от експонатите бяха маркирани с дата и бе посочен светът, от който са взети. Имаше визьори, чрез които да се потопиш в историята на различните предмети. Както и редица книги, всички преведени на опростения език на немите. Прегледах ги и открих „Републиката“, „Последните дни на американската държава“ от Върнел, „Четири романа от Харди Бошийр“ и куп други. Като цяло колекцията не беше представителна — предимно модерни автори и отчайващо малко класици.

В центъра на залата се намираше моята цел. „Сокол“. Немите се бяха наредили на рампата и чакаха реда си, за да влязат през въздушния шлюз. Излизаха от другата страна през отвор в корпуса.

Близо до мостика пишеше: „Департамент за планетарни проучвания“, обозначителният номер: TIV 114, и, разбира се: „Сокол“. Навигационните светлини бяха включени. Това означаваше, че корабът има енергия. Бях си донесла малък генератор, в случай че се наложеше да го захраня.

Имаше около четирийсет неми в залата, но никой от тях не се движеше. Гледаха право напред и се преструваха, че разглеждат експонатите, но неподвижността им ги издаваше. Една от жените стоеше до статуя на древен бог и ме наблюдаваше. Всички ме гледаха през нейните очи.

Тя вдигна ръка. „Здравейте“.

Усмихнах се и се загледах в „Сокол“, като си казах какви хубави извивки има и как би ми харесало да го пилотирам. Опитах се да не мисля за истинската причина за посещението си. Постепенно останалите посетители се раздвижиха. Доколкото видях, никой не се обърна към мен.

Минах покрай експонатите, като стисках чипа за сваляне на данните.

Имаше гид-станции, където можеше да се получи информация за хората. Научих, че сме високо в еволюционната скала, но все пак по-долу от ашиюрите. Мислим за себе си като за разумни и в ограничен смисъл наистина сме такива, въпреки че основната ни форма на общуване е лаене. Добре де, „лаене“ е мой превод. Гидът каза: „като произвеждат звук или шум“.

Бяхме описани като притежаващи някои достойни за уважение черти — лоялност, сравнителна интелигентност и състрадателност. От друга страна, сме неискрени, зли, избухливи, безнравствени, коварни, двулични и като цяло поддържаме общество с много полицейски части, тъй като се нуждаем от тях.

— Индивидите са възприемчиви — каза гидът — и обикновено могат да бъдат приближени без страх. Но когато са в група, поведението им се променя и става проблематично. По-вероятно е да се съгласят с общото мнение, отколкото да изразят своето по въпроса.

Ето още един откъс:

— Изглежда има пряка корелация между големината на групата и нейната склонност да се съвещава или да прибегне до насилие или друго съмнително поведение или предпочитание на индивидите да се съгласяват, когато лидерите предложат насилствено или опростено решение на разглеждания проблем.

Това е феномен на колективната реакция.

Няколко от книгите бяха описани като даващи особено подробно описание на умствените ограничения на хората. Започвах да се дразня.

Държах „Сокол“ под око, докато обикалях залата и се опитвах да заглуша мислите си. Отново се зачудих колко голям е телепатичният им обхват. Надойдоха още неми и докато се разхождах нехайно покрай експонатите, те също се наредиха да разгледат кораба.

Осъзнах, че опашката няма да намалее, и заех място отзад. Имаше около десетина пред мен, включително двама по-млади индивиди. Бяха женски. Видях, че реагират — едната докосна лакътя на другата и се уви по-плътно в робата си.

Беше ми се насъбрало вече. Опитах се да изпратя съобщение. Към всички, които слушаха. „Хората, които си мислят, че превъзхождат другите само заради произхода си, обикновено се оказват глупаци“. Не знаех как да го визуализирам, така че не вярвам много от посланието да е стигнало до тях, но се почувствах по-добре.

 

 

Люкът към мостика беше отворен и видях уредите и мястото на пилота. Но пред него бе опъната синя ограничителна лента с надпис: „Не минавай“. Имаше две седалки — едната за пилота и една за пасажер или техник. Реших, че тук са седели Уескот — Маргарет пред пулта за управление, а Адам на съседното кресло. Погледнах през илюминатора към сивите стени на музея и се зачудих какво ли са виждали те.

Пред пилотското място се намираше четецът. Бръкнах в джоба си и докоснах чипа.

Името на изкуствения интелект бе Джеймс.

Наведох се през лентата. Щеше ми се да имах няколко минути насаме.

— Джеймс — прошепнах. — Там ли си?

Нямаше гласов отговор, но светна зелена лампа. Не бях запозната с таблото за управление на „Сокол“, но все пак някои неща са идентични за всички кораби от всяка епоха. Зелената лампа винаги означава, че изкуственият интелект е включен. Първото препятствие беше преодоляно. (Предположих, че са изключили звука, за да не стресне някого.)

Лентата беше твърде високо, за да я прескоча, така че я повдигнах, минах под нея и тръгнах право към четеца, без да обръщам внимание на суматохата зад гърба пи. Вкарах чипа и казах:

— Джеймс, свали навигационните записи, свързани с доктор Адам Уескот.

Още една лампа светна. Бяла. Чух как прехвърлянето на данни започва. Обърнах се и се усмихнах на немите зад мен. Здравейте. Как сте? Харесва ли ви посещението? Опитах се да изобразя мисълта за рутинна поддръжка. Вместо това ми хрумна, че немите могат да решат, че се опитвам да открадна кораба, да излетя през залата с него и да потегля към Римуей, преследвана от охраната им по целия път. Виждах как „Сокол“ се издига над кулите на Боркарат, после ускорява към дълбокия космос. Колкото и да се опитвах, не можех да изхвърля този образ от главата си.

Разбира се, подобно развитие на нещата беше невъзможно. Голяма част от кораба липсваше, а някои от секциите бяха подменени. Двигателите бяха най-малкото разкачени, а вероятно и махнати. Пък и нямаше гориво.

Чипът бръмчеше и жужеше, докато данните, събирани повече от десетилетие, минаваха през системата. Прегледах другите уреди, както би направил техник от поддръжката.

Все повече неми се тълпяха пред мостика, за да видят какво става. Сигурно се ровеха в главата ми, за да проверят дали не съм откачила. Надявах се да заключат, че това е начин, по който се държат низшите видове, и да спрат да ми обръщат внимание. Зачудих се дали тази мисъл беше моя, или бе дошла отвън.

Една двойка се дръпна настрани, но други заеха местата им. Чаках бялата лампичка да смени цвета си, което щеше да означава, че прехвърлянето е приключило.

Изправих седалките. Погледнах към портала. Проверих показанията на екраните. Оправих ризата си.

Щеше ми се да си бях донесла бърсалка за прах.

Погледнах отново към портала. Двама неми в сини униформи се приближаваха към „Сокол“.

Лампата оставаше бяла.

Тълпата се разтвори, за да им даде път, и чух тежки стъпки.

Охранителите пристигнаха. Изглеждаха строги. Но пък при ашиюрите това не може да се каже със сигурност. Опитах се да предам: „Почти приключих. Изчакайте още малко.“

Те минаха над лентата. Единият хвана ръката ми и ме издърпа встрани от четеца. Погледнах назад — лампата още беше бяла.

Искаха да отида с тях, а аз не бях в положение да откажа. Почти ме изнесоха през въздушния шлюз и гъстата тълпа. Излязохме от залата, тръгнахме по рампата, през фоайето и влязохме в страничен коридор.

Бях безпомощна. Излъчвах всички протести, които ми идваха наум. Но нищо не проработи. Не можеш да говориш с тези типове. Не можех да използвам невербална комуникация. Не можех дори да използвам стария трик.

Замъкнаха ме през двойни врати в коридор, водещ към множество кабинети. Осъзнах, че нямаше просто да ме изхвърлят, отивахме към задната част на музея.

Вратите бяха от тъмно стъкло и до тях бяха монтирани ашиюрски символи. Едната се отвори и ме набутаха вътре. Озовах се в празен кабинет. Видях вътрешна врата, две маси и три или четири стола. Всички стандартен размер за немите. Пазачите ме пуснаха и ме сложиха да седна.

Останаха прави — единият до вратата, през която бяхме влезли, другият до вътрешната врата, която след миг се отвори. Появи се женска в облекло, което бих определила като работни дрехи. Цветът им беше белезникав.

Тя ме погледна, после размени поглед с моите придружители. Като че ли си предаваха информация. Накрая пазачите излязоха от стаята. Очевидно не ме смятаха за заплаха.

Женската бръкна в джоба си, извади преводач на кабел и го уви около врата си.

— Здравей, Чейс — каза тя. — Аз съм Селота Мовия Кабис. Можеш да ме наричаш Селота.

Дори при тези обстоятелства беше трудно да не се засмея. Казах й цялото си име.

Тя се вгледа в мен.

— Радваме се, че реши да ни посетиш днес.

— За мен е удоволствие — казах. — Това е прекрасен музей.

— Да. — Тя седна на стола срещу мен. — Мога ли да попитам какво правеше в „Сокол“?

Нямаше смисъл да лъжа. Преводачът нямаше да й помогне да разчете мислите ми, но се чудех дали й беше необходимо.

— Опитвах се да сваля навигационните записи.

— И защо? „Сокол“ е в Залата на хората, откакто съм тук. Сигурно от двайсет и пет години.

— Да, от доста време — съгласих се.

Тя се съсредоточи върху мен. Не се опитваше да скрие, че рови в главата ми.

— Какво е „Откривател“? — попита след малко.

Обясних й. После й разказах за връзката му с Марголия и какво представлява тя.

— Девет хиляди години?

— Да.

— И се надяваш да откриеш това място?

— Знам, че е твърде оптимистично, но се надяваме да намерим кораба.

Сивите клепачи скриха за миг очите й. Вдигнаха се отново. Роговиците бяха черни и ромбоидни.

— Кой знае? — каза тя накрая. — Намериш ли едното, то може да те отведе до другото.

— Както виждаш — подех, — трябва ми помощта ти, за да получа информацията от „Сокол“.

Тя остана неподвижна, мислеше. После взе решение. Вратата към коридора се отвори. Обърнах се и видях единия от пазачите. Селота му махна. Той държеше чипа в дясната си ръка. Зачудих се дали мога да грабна чипа и да избягам.

— Не — каза Селота. — Не е добра идея.

Охранителят й го предаде, обърна се и излезе. Тя включи лампа и разгледа чипа внимателно. После се обърна и ромбоидните й очи се взряха в мен. Получих ясното усещане, че тя мисли, че общува с мен. Изведнъж като че се сепна, поклати глава съвсем по човешки и каза:

— Все забравям, че трябва да говоря.

— Предполагам — казах аз.

— Чудех се дали не те притеснява възможността там да има жива цивилизация. Твоите собствени хора, след девет хиляди години. Няма как да предвидиш какво ще откриеш.

— Знам.

— Без да се обиждаш, но хората са непредвидими.

— Понякога — съгласих се. — Не очакваме да открием жив свят, но ако успеем да намерим първоначалното място на заселване, можем да съберем някои артефакти. Те ще са доста ценни.

— Сигурна съм.

Изчаках с надеждата, че тя ще ми даде чипа и ще ми пожелае късмет.

— Може би ще се споразумеем.

— Какво имаш предвид?

— Ще получиш чипа.

— Ако…?

— Очаквам щедро дарение, ако откриеш това, което търсиш.

— Искаш артефакти?

— Мисля, че е разумно споразумение. Ще оставя подробностите на твоето великодушие. Вярвам, че мога да ти се доверя.

Изправи се.

— Благодаря ти, Селота. Ако успеем, ще се погрижа музеят да си получи своето.

— Лично през мен.

— Разбира се.

Тя обаче не ми даде чипа.

— Чейс, учудена съм, че не дойде първо при нас.

Стоях и се опитвах да изглеждам така, сякаш опитът за кражба е рационален начин за действие.

— Съжалявам — казах. — Сбърках, но ако трябва да съм честна, не знаех дали ще ми разрешите.

— Страхувала си се, че ще се опитаме да вземем всичко за себе си.

— Не казах това.

— Но си го помисли. — Тя сложи чипа на масата. — Ще чакам да се обадиш.