Джак Макдевит
Загадката на Марголия (35)

33

Бъдещето не е по-несигурно от настоящето.

Уолт Уитман, „Песента на брадвите“, 1856 година по земния календар.

— Можеш ли да го поправиш? — попита Алекс.

Огледах опустошението и отвърнах:

— Не съм оптимистично настроена.

Отвъд илюминатора огромни червени облаци скриваха половината небе.

— Не те карам да бъдеш оптимистична. Просто го позакърпи някак.

Наблюдаваха ме с надежда, докато оглеждах пораженията.

— Бих могла да го поправя — рекох, — ако имахме части и време. Разполагам само с Калу, ако се нуждая от помощ. Релетата са повредени, кабелите са изгорени. Дайте ми седмица и ще успея да направя нещо.

— Толкова ли е зле? — въздъхна Алекс.

— Така изглежда.

— Имаме три часа и петдесет и седем минути — обади се Калу, — преди да стигнем точка, от която няма да можем да се върнем.

Предполагам, че се опитваше да помогне.

Погледнах Шара.

— Защо не го наричате червено джудже?

— Винаги са наричали подобни обекти кафяви джуджета.

— Яхтата е единственият ни изход — заяви Алекс.

— Съмнявам се, че Уинди ще ни покани.

— Харесва ми да пътувам с вас, приятели — вметна Шара. — Винаги ли ви се случват подобни неща?

Въпреки опита й да се пошегува изглеждаше уплашена.

— Някой да има идеи?

Тя донесе мехлем против изгаряне и намаза крака ми, докато аз седях с отметната назад глава и затворени очи.

— Знае ли Уинди, че сме загубили тласкачите? — попита Алекс.

— Няма начин да го е пропуснала — отвърнах. — Сега чака Чарли да й докладва, че и комуникационните ни системи са извън строя и не можем да се свържем с никого. После ще го прибере и ще се оттегли.

Алекс погледна тялото и рече:

— Ако разбере, че Чарли си е получил заслуженото, просто ще ни зареже.

— Вижте. — Посочих илюминаторите. Яхтата на Уинди се приближаваше към дясната ни страна. Подготвяше се да прибере Чарли.

Огледах я набързо и казах:

— От клас „Лотос“ е. С капацитет за трима души. Пилот плюс двама пътници.

— Господи! — възкликна Шара — Трябва ни нещо по-голямо.

Алекс се взираше в приближаващата яхта.

— Само ако се тревожим за Уинди. Аз лично пет пари не давам за нея.

— Хайде, хайде — прекъснах го. — В нормите за безопасността винаги е заложен определен резерв. Възможно е да качиш на борда един или двама души повече. Като се има предвид големината на това нещо, бих казала един. Но ако успеем да превземем яхтата, можем да се обадим на Бранков. После само ще трябва да издържим, докато ни дойде на помощ.

— Смяташ ли, че има още някой с нея? — попита Шара.

— Съмнявам се — отвърна Алекс. — Това не е от онези полети, на които каниш приятели.

Шара — беше се облегнала на страничната преграда — попита:

— Добре, как ще ги направим? Тя няма да ни отвори.

— Може и да ни отвори. Нали очаква Чарли.

— Значи й даваме Чарли? — попитах.

— Точно така. Калу, можеш ли да възпроизведеш гласа на Чарли?

— Струва ми се, че да. — Подскочих. Сякаш Чарли бе жив и се разпореждаше: — Искам да ви напомня. Без изненади. Ще стоиш пред въздушния шлюз, когато се отвори. С вдигнати ръце. Ако не си там, ще го убия. Разбираш ли?

Тонът и произношението бяха съвършени.

— Добре — каза Алекс. — Чудесно. Сега нека се обадим на Уинди и да оставим Калу да си поиграе на Чарли и да й докладва, че всички са мъртви и си идва у дома. Ще й каже да отвори въздушния шлюз. Ако облека неговия скафандър, ще премина, без да ме познае.

— Ти? — попитах.

— Кой друг? — Знаеше какво ще последва и ми отправи предупредителен поглед. — Колкото по-скоро го направим, толкова по-добре.

Увери се, че лазерът е в него.

— Трябва аз да отида — настоях.

— Защо?

— Имам повече опит във вакуум. А този път животът на всички ни зависи от това.

— Чейс, твърде опасно е.

— Мислиш, че не е опасно да седим тук и да чакаме как ще се развият нещата?

Той пое дълбоко дъх и издиша бавно.

— Знам, че можеш да се справиш, но тук е заложен животът ни. Трябва да дадем най-доброто от себе си. Може да се наложи да убием Уинди. — Изгледа ме изпитателно. — Готова ли си да го направиш?

— Ако трябва.

Шара ни наблюдаваше.

— Знаете ли — каза тя. — Не искам да създавам допълнителни проблеми, но тази жена е психопат. Може би смята, че това е идеалната възможност да се отърве от единствения човек, който я свързва с всичко това.

— Мислиш ли? — попитах.

— Защо не? Ако бях на нейно място и действах като нея, в мига, в който Чарли се обади и ми съобщи, че всичко е уредено, ще му кажа: „Сбогом, Чарли, hasta la vista^[1]“, и ще продължа по пътя си.

С Алекс си разменихме разтревожени погледи.

— Права е — каза той.

— Тогава какво ще правим?

— Най-добре да помислим, преди да се обадим.

— Трябва ни по-добра идея — заяви Шара. — И тъй като и моят живот виси на косъм, ако някой ще прави скока към „Лотос“, настоявам да е най-опитният сред нас. — И погледна към мен.

— Добре — предаде се Алекс. — Чейс, ти получаваш задачата.

— Съгласна.

Той стоеше навътре и встрани от илюминатора, за да не се забелязва от другия кораб.

— Каза, че „Лотос“ е малък. Има ли вътрешни въздушни шлюзове?

— Не. Само пилотска кабина, три малки каюти и зона за поддръжка.

— Значи след като влезеш, няма повече препятствия?

— Никакви.

— Добре. Имам идея.

— Каква?

— Разполагаме с едно предимство.

— Какво е то?

— Главният ни шлюз е от лявата страна.

— Защо това да е предимство?

— „Лотос“ е от дясната ни страна, не може да го види.

— И така, готови ли сме? — попита Алекс. Носеше жълтия скафандър на Чарли. Шара и аз бяхме в скафандри от „Дух“.

— Готови.

— Един въпрос — каза Алекс. — Когато ти говориш с Калу, има ли начин Уинди да чуе?

— Не. Корпусът би трябвало да предоставя добра защита.

— Не забравяйте, че вратите за изстрелване ще са отворени — предупреди Шара.

— Вярно. Забравих.

— Значи ще ни чуе.

— Има такава вероятност.

— Добре — каза той. — Трябва да помним това. Готови ли сме?

Кимнахме.

— Да действаме.

Шара и Алекс тръгнаха към хранилището на долната палуба. Изчаках пет минути, в които се взирах в приближаващото джудже. В горните слоеве на атмосферата му бушуваше буря — кръгло, по-тъмно от кървавочервените облаци петно.

Лазерът на Чарли беше у мен. Проверих мощността му и го окачих на колана си. После си сложих въздушните бутилки и изтласкващата раница.

Когато изминаха петте минути, казах на Калу да се подготви и да отвори канал за връзка с „Лотос“.

— Уинди — каза Калу с гласа на Чарли, — имаме проблем.

— Какво става, Блинк. Защо се забави толкова?

Калу отговори:

— Унищожих главните системи, но те имат авариен мостик. В зоната за изстрелване. За спешни случаи.

— Унищожи и него.

— Работя по въпроса.

— Какво имаш предвид с това „работя по въпроса“, Блинк? Просто го размажи. Къде е Бенедикт?

— Избяга.

— Би ли повторил?

— Избяга, Уинди. Лазерът засече. Затова имаме проблем.

— Проклет да си, Блинк. Казах ти да провериш всичко.

— Беше зареден, но проклетото нещо гръмна в ръката ми.

— Къде си сега?

— На спомагателния мостик.

— Добре. Направи, каквото трябва. Натроши всичко на парчета, ако се налага. Ами комуникациите?

— Имат дългообхватни предаватели.

— Тогава не им позволявай да ги използват. Убий ги.

— Жените вече са мъртви.

— Поне това си свършил, както трябва.

— Бенедикт излезе през въздушния шлюз, когато лазерът гръмна.

— Не можеш ли да го откриеш?

— Тук някъде е.

— Добре. Зарежи го. Просто разруши контролните табла и блокирай комуникациите. Кажи ми, когато приключиш.

 

 

Отворих верига до Алекс. Заради възможността Уинди да ни чуе нямаше да разговаряме. Просто я оставих отворена за шест секунди и я изключих. Алекс щеше да чуе изщракването, а шестте секунди тишина означаваха, че фаза едно е минала по план. Начало на фаза две след пет минути.

Разкачих Калу и сложих чиповете с паметта и програмите му в джоба си. Две минути по-късно бях навън, окъпана от тъмночервената светлина.

Ако Уинди не гледаше към „Дух“, нямаше да имаме проблем. Но бях сигурна, че се е вторачила в кораба. Вероятно вниманието й беше приковано в шлюза на товарното отделение, откъдето беше влязъл Чарли и който все още беше отворен.

Точно пет минути след като бях отворила веригата към Алекс, изпратих записано съобщение с гласа на Чарли:

— Уинди, открих кучия син.

Секунди по-късно, ако бяхме успели да синхронизираме времето, две фигури, облечени в скафандри, едната в жълтия на „Лотос“, другата в зеления на Службата за проучвания, се вкопчиха една в друга до отворените врати. Битката беше тиха, тъй като, радиото на Чарли беше счупено. (Нямаше начин да насложа звук към това, което Уинди щеше да види.)

Но проработи.

— Блинк! — извика тя. — Убий го. Не го оставяй да се приближи до мостика ми.

Изкачих се върху „Дух“ и се изстрелях към „Лотос“.

— Блинк! Отговори ми! Пипнал си го. Довърши го!

Шлюзът на товарното отделение се появи пред погледа ми, докато се отделях от корпуса и се устремявах към яхтата. С периферното си зрение забелязах движение, но не успях да различа какво точно става.

За минутата, която ми беше нужна да стигна до другата страна, бях изключително уязвима. Напълно видима за Уинди, ако за миг откъснеше поглед от театралната битка.

Въздушният шлюз на „Лотос“ беше затворен. Приземих се възможно най-внимателно и натиснах ръчния лост. Шлюзът се отвори и аз се плъзнах вътре.

Външният люк се затвори и започна компресирането. Уинди сигурно вече бе наясно, че някой е нахлул във въздушния шлюз. Лесно щеше да се досети какво става.

Гласът й се разнесе по връзката:

— Кой е там?

Каква глупачка.

— Знам, че си ти, Алекс. Но няма да успееш.

Чувах я как трака по люка. Вероятно се опитваше да заключи отвътре. Но въздушните шлюзове нямат подобни приспособления. От съображения за сигурност. Винаги можеш да отвориш вътрешния шлюз, щом налягането се изравни.

— Връщай се, Алекс. Ако минеш през тази врата, ще умреш.

Гласът й беше истеричен.

Въздушното налягане се изравни и помпата се изключи. Зачудих се какво ли ме чака отвъд люка. Откачалка с лазер или шок-индуктор.

Престрелката можеше да се развие по всевъзможни начини, а залогът бе твърде голям, за да рискувам. Замислих се за въпроса на Алекс. Можех ли да отнема живота на Уинди? И осъзнах, че това е единственият сигурен начин да спася останалите.

Обърнах контролната поредица на шлюза и започнах декомпресия. Уинди разбра какво правя и заяви:

— Умно. Избягай, докато можеш.

Познавах плана на яхтата. Отвъд страничната преграда от дясната ми страна имаше каюта. От лявата — складово помещение.

— Предполагам, че сте убили Блинк — продължи Уинди. — И сте ми разиграли тази постановка. Но както и да е. Блинк не беше особено кадърен, нали? Как успя?

Въздушното налягане падна до нула. Отворих външния люк и погледнах към „Дух“. Шара и Алекс стояха до вратите на товарното отделение и гледаха към мен. Бяхме се разбрали да стоят встрани, докато не приключи всичко. Така или иначе нямаше какво да направят.

— Ако не искаш да говориш с мен, няма проблем. Не се обиждам. Разбирам, че си разстроен. Съжалявам, че нещата се стекоха така. Нищо лично. Просто не мога да ти позволя да изнасилваш находищата! Твърде добър си в това.

— Здравей, Уинди — проговорих. — Как я караш?

— Чейс! — Звучеше ужасено. — Теб ли е изпратил? Този страхливец е изпратил теб?

— Идеята беше моя.

— Той е дори по-жалък, отколкото мислех.

Зачудих се дали Алекс чува това.

— Само че не е убил никого.

— Много си позволяваш, Чейс. Как смееш да ми четеш морал?

— Съжалявам, че мислиш така.

Избрах дясната страна, тази към каютата. Освободих лазера от колана си, прицелих се и натиснах спусъка.

— Стой настрана, Чейс. Върни се, откъдето дойде.

Червеният лъч се вряза в метала. Той закипя и по преградата плъзнаха черни капки. Наблюдавах ги със задоволство. Представих си я как стои от другата страна. Дългогодишната ми приятелка. Бог да ми е на помощ.

— Добре. Махни се от шлюза. Потеглям. Ако си все още там, ще те раздрусам здраво.

Не мога да кажа, че изпитвах съчувствие към нея.

— Махай се, Чейс. Изчезни оттам!

Направих разрез с дължина около половин метър.

— Там ли си, Чейс? Последна възможност.

Направих успореден разрез. Малко по-надолу. Още мехурчета, още въздух.

— Чейс?

— Тук съм.

Въздушното налягане в яхтата беше два килограма на квадратен сантиметър. Въздухът нахлу в шлюза.

Замига бяла светлина. Сигнализираше предприемането на маневра. Опасност. Затегнете коланите.

— Какво правиш? — изкрещя Уинди. — Чейс, престани!

Беше отишла в предната част. Вероятно тъкмо е сядала в креслото си, когато са се появили предупредителните светлини. Палубата се разтърси. Двигателите се включваха.

Направих вертикален разрез, за да свържа другите два.

— Каквото и да правиш, Чейс, моля те, спри. Моля те. Ще се разберем.

Сбогом, Уинди, помислих си. И започнах четвъртия разрез, за да завърша правоъгълника.

Страничната стена зейна, когато започнахме да се ускоряваме. Бях отхвърлена назад. Буря от дрехи, пластмаса и кърпи влетя във въздушния шлюз и излетя през отворения люк.