Джак Макдевит
Загадката на Марголия (20)

18

Модерните технологии направиха пътуването във времето възможно. Не в класическия смисъл на думата. Да се прескача напред-назад през вековете изглежда винаги отвъд мислимото. Не можем да се върнем да информираме Цезар, че би било добра идея да не стъпва във форума през март. Но можем да се върнем в неговия свят, да подслушаме мислите му и да чуем как бие сърцето му.

Джасмин Калана, „Пътешествия“, 1365

Минаваш през нещо като „Откривател“ и си мислиш за федерациите и правителствата, които са управлявали и загивали, докато корабът и безмълвните му пътници са се движили по самотната си орбита. Имало е тъмни векове, индустриални революции и екологични катастрофи. Религии са се раждали, процъфтявали са и са изчезвали. Имало е войни, диктатури, погроми, въстания, бедствия. Виждали сме златни епохи, периоди на продължително благоденствие, социални и културни възходи. Велики мъже и жени са идвали и са си отивали, както и злодеите, хората с идеи, бунтовниците и артистите. Науките са се развивали и западали. Брукинг беше направил известния си опит да достигне М 4 (и бе имал късмет да се върне невредим у дома). Трилиони човешки същества са се раждали и са изживявали живота си. Бе изминала повече от половината писана история.

— Някога бил ли си на по-старо находище? — попитах Алекс.

— Да, на Земята. Но не и като това.

Бяхме в една от трапезариите. Страничните прегради изглеждаха сиви и студени в светлината на лампите ни. На едната, близо до вратата, имаше едва различимо петно. Може би от течаща вода или разлято кафе. (Имали ли са кафе в онези дни?) Това ни напомняше, че хората наистина са идвали в тази стая, говорили са си, похапвали са сандвичи, пили са студена бира. Зачудих се дали Хари Уилямс е сядал на някоя от тези маси.

Тръгнахме обратно с контейнер с артефакти, четвъртия по ред. Сред останалото вътре имаше и бяла риза и жилетка. Емблемата на кораба беше извезана върху горния десен джоб на ризата, а силуетът на „Откривател“ беше избродиран на гърба на жилетката. И двете бяха в учудващо добро състояние. Бяха твърди като дъска, но когато ги отнесохме на борда на „Бел-Мари“, възвърнаха гъвкавината си.

Складирахме всичко в общата стая. Въпреки успеха ни Алекс оставаше в мрачно настроение. Беше направил откритието на кариерата си, но не показваше и капка задоволство.

— Това не е наше откритие, Чейс — каза той. — Семейство Уескот са го намерили.

Разбира се, не ставаше въпрос за първенството. Но реших да се включа в играта му.

— Колумб също не е първият човек, който е открил Америка. Но е бил достатъчно умен да извести за това и заслугата се приписва на него. Цялата.

— Връзки с обществеността — сви рамене Алекс.

Каква беше разликата?

Вгледа се в страничната преграда и след малко каза:

— Мисля, че трябва пак да поговорим с Хари.

— Защо? Какво очакваш да откриеш? Той не знае повече от нас за „Откривател“.

— Въпреки това искам да говоря с него.

Бел се подчини и Хари Уилямс се появи, седнал в удобно кресло.

— Здравейте — извика весело. — Радвам се да ви видя, приятели. Къде сме сега? Друг странен свят?

Преди някой да отговори, забеляза „Откривател“ през портала на мостика, присви очи и попита:

— Какво става?

— Двигателите са експлодирали — отвърна Алекс. — Само това знаем.

Хари отиде до илюминатора и се загледа навън. Изглеждаше изплашен.

— Бил е натоварен изцяло с деца — продължи Алекс.

— Кога се е случило?

— И това не знаем — отвърна Алекс. — Не знаем много повече от теб.

— Ами колонията?

— Още не сме разбрали къде е.

— Открили сте „Откривател“, но не знаете къде е колонията? Как е възможно? — попита Хари със задавен глас.

— Корабът се носи в система, където няма свят, годен за обитаване. Нямаме представа защо е тук, нито откъде е дошъл.

— Не може да е чак толкова трудно — настоя той. — Просто търсете клас K.

— Не ме слушаш, Хари. В тази система няма клас K.

Хари поклати глава. Не можеше да повярва.

— Къде сме сега? — попита.

Казах му за втори път. Тинициум 2116.

— Знаеш ли къде е основана колонията? — попита Алекс. Усетих растящото нетърпение в гласа му.

— Не, казах ви. Аз съм само комбиниран образ.

— Нямам предвид теб, аватара. Когато двата кораба са потеглили, Уилямс знаел ли е местонахождението на колонията?

— Не.

— Не си го знаел?

— Не и в смисъла, в който питаш. Не знаех как да стигна дотам. Знаех как изглежда светът, но нямах понятие от междузвездно пътуване.

— Просто беше уверен, че е някъде там?

— Да. Не се нуждаех от подробности. Те бяха несъществени. — Въпреки всичко той се усмихна. — Кажи ми, че нещо е на петнайсет градуса западно от Антарес и аз няма да имам и идея за какво говориш.

— Добре. Да опитаме другояче. Кой планира технически полетите до Марголия?

— Клемент Естебан.

Името не ми говореше нищо, но Алекс кимна и рече:

— Мъжът, който си е тръгнал.

— Да. В последната минута промени решението си. Не беше единственият.

— Как стана това?

— Естебан беше инженер. Направи някои от ранните проучвателни полети и откри летен свят.

— Той ли предложи идеята за колония?

— Не, не мисля. Ако трябва да съм честен, не помня кой пръв предложи идеята. Но… — Все още му беше трудно да контролира гласа си. — Надявам се, че са добре.

Говореше, сякаш първоначалните заселници все още бяха живи някъде.

Алекс продължи с въпросите:

— Хари, какви бяха дългосрочните планове за „Откривател“ и „Бремерхевън“?

— Имаш предвид след превозването на колонисти!?

— Да.

— Много прости. След третото пътуване двата кораба трябваше да останат с колонията. Щяха да бъдат качени на орбита, за да са достъпни, ако ни потрябват.

— Добре, смятали сте да ги поддържате. Но имахте ли хора и оборудване за целта?

— Да. Изпратихме орбитален кей с колонията. С всичките части и екипировка, които можеха да ни потрябват в обозримо бъдеще. Сред колонистите имаше и инженери. Не специалисти в този вид работа, но с желание да се научат. Но…

— Но какво?

— Не мисля, че бяхме особено загрижени за корабите. Не очаквахме да ни се наложи да ги използваме отново. Смятахме, че ще ни е нужно доста време, за да направим колонията жизнеспособна. Може би десетилетия. Не бяхме особено заинтересовани от поддържането на междузвезден капацитет. Нямахме нужда от него.

— Ясно.

— Щяхме да задържим корабите, за да не загубим технологията. За да сме способни да произведем наши собствени, когато му дойдеше времето.

— Да предположим, че колонията е била сполетяна от беда. Няма дългообхватни комуникации, не може да се обадиш за помощ.

— В каква беда може да сме попаднали?

— Чума — предположих.

— Щяхме да сме извънземна форма на живот. Никоя от местните зарази не бе опасна за нас.

— Как може да си толкова сигурен? — настоя Алекс. — В началото на междузвездната епоха идеята, че болестите могат да въздействат само на форми на живот от собствената си биосистема, е била още само теория.

— Говорихме със специалистите. Те твърдяха, че не е възможно.

— Грешили са, Хари. Имало е различни инциденти.

Хари Прочисти гърлото си, очите му се напълниха със сълзи. Знам, това беше само аватар, но трябваше да бъдете там.

Помолих Бел да намали емоционалните нива. Но тя отвърна:

— Съжалявам, Чейс, ако правя настройки по личността, не мога да гарантирам за точността на модела.

 

 

— Всичко е наред — каза Алекс. — Хари, изпратили сте пет хиляди души по средата на нищото и сте били толкова уверени, че нещо няма да се обърка?

— Бяхме много внимателни. Познавахме мястото. Уверявам ви, че беше безопасно.

— Да предположим, че някой си е променил мнението и е поискал да се върне вкъщи, тогава какво?

— Колонията щеше да е нашият дом.

— Стига, Хари. Знаеш какво имам предвид.

Хари затвори очи за момент и каза:

— Всъщност бяхме подготвени за това.

— Как?

— Психологическа работа. И ако се наложеше, връщане на Земята.

— И какво направихте?

— Знаехме, че има и такива, които няма да успеят да се приспособят. Освен това някои членове на екипажа щяха да се върнат. Те не бяха част от общността.

— Предположих…

— Предположил си грешно. — Сега гласът му беше гневен. — Ейб беше един от нас. Но само заради приятелката си, не от идейни съображения. Двама от инженерите нямаше да останат. По един на всеки кораб. Тая също.

— Капитанът на „Откривател“?

— И как щяха да се върнат у дома?

— „Бойкинс“ щяха да ги приберат.

— „Бойкинс“?

— Да. Щяха да ги закарат обратно, както и всички, които желаеха да се върнат.

— Значи още някой е знаел къде се намира Марголия?

— Разбира се. Пилотът се казваше Юравич. Марко Юравич.

— Той извършил ли е полета? Освен членовете на екипажа, върнали ли са се и други хора?

— Осъществил е три полета. Върнал е почти четиристотин души.

— Четиристотин?

— Всъщност дори малко повече. Допускахме, че ще се случи. Просто не знаехме колко ще се откажат. Умишлено не огласявахме възможността за връщане, защото бяхме наясно, че много хора ще дойдат, за да видят дали им харесва. Просто да опитат. А ние искахме само отдадени на идеята заселници. Но си давахме сметка, че трябва да сме готови и за това.

— И как сте очаквали, че четиристотин души ще запазят тайната?

— Те бяха като мен, Алекс. Нямаха представа къде се намира Марголия. А и не мисля, че на правителството му пукаше къде е.

— И членовете на екипажа не са казали на никого?

— Доколкото ми е известно. Такава беше сделката. Беше им платено добре и очевидно са удържали на думата си.

— Ами Тая?

— Тя не се върна на Земята. Сигурно й е харесал новият свят. Вероятно е намерила някого и се е установила.

 

 

На следващия ден отидохме за последно посещение.

Влязохме в каютите на капитана, на изпълнителните офицери и на трима от екипажа. Бюра и столове, поне закрепените за палубата бяха сравнително запазени. Имаха собствени бани. Не можах да се въздържа да не натисна панела над душа, но, разбира се, нямаше вода. Отвън, в коридора, преградите бяха потъмнели на местата, където тръбопроводите се бяха спукали.

Намерихме няколко снимки, прикрепени към страничните прегради. В кабината, която сметнахме, че е на Тая, открихме изображения на мъж, момиче, по-възрастна жена и дете на около пет години. В съседната каюта намерихме снимка на две привлекателни млади жени. Имаше и други. Вероятно на членове на семейството. Деца. Дори куче. Бях донесла найлонов плик, в случай че намерим нещо интересно. Но Алекс предложи да оставим снимките за хората на Уинди.

— Ако ги вземем ще ни обвинят в престъпление срещу човечеството — каза той.

В стаята имаше шкафчета. Срязахме вратите на някои и намерихме дрехи. Предимно работни униформи. Бяха в лошо състояние. Което беше жалко, защото на раменете си носеха символа на „Откривател“.

Направихме голямо откритие в капитанската каюта. В ъгъла на кабинета, който иначе беше празен, открихме малък кожен черен куфар. Вътре намерихме найлонов пакет с дванайсет лещи. Показах ги на Алекс.

Бяха залепнали за вътрешността на куфара и не можахме да ги извадим. Но кожата беше разкъсана и от двете страни и след като избърсахме лещите, успяхме да погледнем през тях. Алекс ги огледа на светлината на фенерчето, после отстъпи място на мен.

На всяка леща имаше образ. Но не успях да ги различа.

— Някакви идеи? — попита той.

— Всъщност не.

— Знаеш ли какво си мисля? — Взе отново куфарчето, насочи фенерчето на китката си към него и прокара лъча през лещите. На отсрещната стена се появи размазан образ. Алекс придвижи напред-назад импровизирания проектор и картината помръдна, но не стана по-ясна.

— Холограми — заяви той.

Кимнах.

— Може би. Да оставим Бел да ги разгадае.

Алекс пъхна куфарчето в товара ни.

— Защо хората не съхраняват по-добре записите си. Щеше да е хубаво, ако някой ни беше оставил написана на ръка бележка за това какво е станало. — Изсумтя раздразнено. — Можеш ли да си представиш колко ще струва подобно нещо?

— Да. Но хората никога не мислят за бъдещето.

— Имаме компания — съобщи Бел.

Изтичахме към мостика, но не видяхме нищо.

— Явно е УНП.

— Какво е УНП? — попита Алекс.

Обясних:

— Неофициалното му наименование е съгледвач. Напълно автоматизирано е. Обикновено ги използват за сонди.

— Дали е било оставено от някого?

— Оставено или доставено?

— Чейс, питам дали е могло да долети дотук само.

— Да ни е последвало през скока? Не. Подобна технология не съществува. Експертите твърдят, че не може да се осъществи.

— Тогава или някой е попаднал случайно на това място, или…

— Някой знае за „Откривател“. Бел, какво прави то?

— Приближава се.

— Време до пристигането му?

— Около единайсет минути. Движи се с висока скорост между другото. Изглежда, възнамерява да се блъсне в нас.

Спогледахме се и си спомнихме паркостроителните наноботи.

— Бел, запали двигателите. Алекс, най-добре да го смятаме за враждебно. Нека се върнем на кораба, преди да ни е достигнало.

Нямаше нужда да го убеждавам. Напуснахме бързо мостика и се спуснахме през лабиринта от коридори към въздушния шлюз. Докато се опитвахме да тичаме при нулевата гравитация, Бел ни, съобщи лошите новини:

— Прехвана ни.

— За какво говори тя? — попита Алекс.

— Има насочващ лъч. Просто се изстрелва и където и да отидем, ще ни последва. Може да ни приближи, когато си поиска.

— Ще трябва да скочим и да се измъкнем.

— Да, стига да имахме осем часа преднина.

Минахме през въздушния шлюз и тръгнахме по корпуса.

— Вероятно е бомба — каза той.

— Може. Но не му е нужно. Стига му само да се удари в нас и ще се взриви.

— Време до сблъсъка осем минути — съобщи Бел.

— Да видим какво е — казах й, като се изкачих на мостика.

Нашественикът беше на монитора. Беше малък — два линейни тласкача с двигателно отделение и няколко черни кутии отпред. Но достатъчно голям, за да ни изкара от строя.

— С каква скорост се движи?

— С хиляда и осемстотин километра в час.

— Ясно.

Идваше право към „Откривател“.

— Чейс — обади се Алекс, — не можем ли да използваме СБК?

Системата за бедствен контрол е корпускулярно-лъчево устройство, създадено да унищожава скали или лед, представляващи опасност.

— Не — отвърнах. — Има предпазител, който не позволява да се използва за стрелба срещу кораби и оборудване.

— Не можеш ли да го махнеш?

— Ако имахме време.

— Тогава какво ще правим? Каза, че не можем да му избягаме.

— Гледай и се учи, шефе. Гледай и се учи. — Заех мястото си, сложих предпазните колани и дадох знак на Алекс да направи същото. После наредих на Бел да ми прехвърли управлението.

Индикаторите за статуса смениха цвета си.

— Готово, Чейс.

Преместих „Бел-Мари“ напред, покрай корпуса на „Откривател“, по посока на приближаващия съгледвач.

— Разстояние двеста и десет километра — обяви Бел.

На носа на „Откривател“ беше изрисувано изгряващо слънце. Заех позиция на правата между него и нашественика.

— Тези неща са създадени да преследват астероиди — обясних. — И комети. Космически отпадъци. Не са пригодени да се справят с нещо, което може да се движи независимо.

— Значи ще…?

— Стоим и ще го чакаме. Когато се приближи, ще се отдръпнем и то ще се забие в „Откривател“.

— Няма ли по-добър начин?

— Радвай се, че има начин.

Той погледна кораба и рече тъжно:

— Не ми се ще да го повреждаме допълнително. Само да го пипна тоя Болтън…

— Мислиш, че е той?

— Кой друг?

— Може и да си прав. Ако ни отстрани от пътя си, ще вземе „Откривател“ и всичко останало за себе си.

— Чейс — каза Бел. — Върти се. На триста и шейсет градуса.

Наблюдавах го на екрана. Завъртя се, докато горивните му камери не се обърнаха към нас. Тласкачите се включиха.

— Спира — обяви Бел.

— Не е толкова глупаво, колкото смятах.

— Какво искаш да кажеш? — обади се Алекс.

— Разпознало е опасността и намалява скоростта.

Нямаше къде да се скрием.

Индикаторите за статуса на Бел примигнаха.

— Какво смяташ да правиш, Чейс?

— Мисля по въпроса.

— При сегашната скорост на забавяне ще се движи с двайсет километра в час, когато пристигне.

— Дай ми новото време за пристигане, Бел.

— Десет минути и четирийсет и четири секунди, ако настоящото състояние се запази.

Е, поне бях спечелила малко време. Пуснах спомагателните двигатели и завъртях „Бел-Мари“. Съгледвачът се появи в илюминатора. Право пред нас. Насочих се към него, предупредих Алекс, че се изнасяме, включих главните двигатели и започнахме да ускоряваме.

Той обърса уста с опакото на ръката си, но запази самообладание.

Минах на максималното възможно изтласкване. И двамата се забихме дълбоко в креслата, а „Откривател“ заплува назад.

— Увеличава мощността на двигателите — каза Бел.

— Ще спре напълно — обясних на Алекс. — Разбрало е, че се опитваме да минем покрай него. Ще забави достатъчно, за да може да реагира.

— Ако запазим сегашното ускорение, ще се движим с едно цяло и един километра в, секунда, когато го стигнем — обяви Бел.

— Имам въпрос — вметна Алекс.

— Казвай.

— Ще завиеш в последната минута, нали? Ще минеш на едната или на другата страна?

— Да.

— Какво ще стане, ако и то завие в същата посока?

— Вероятността е много малка. Но това е лесната част. Ако застане зад нас, на опашката ни, ще ни е много трудно да се измъкнем, а не знам дали можем да го надбягаме.

— Ясно.

— Затова трябва да го обезвредим, преди да се закачи зад нас. Трябва да ми помогнеш.

— Казвай.

— Ще изключа двигателите за момент, а ти вземи един от контейнерите и го натовари с най-тежките артефакти.

— Добре.

Съгледвачът все още не се виждаше през илюминатора, но нарастваше на монитора.

— Бел — казах, — поеми управлението, докато ме няма.

— Веднага, Чейс.

Свалих предпазните колани и взех въже и скафандър, които отнесох в общата зала, където Алекс тъпчеше артефактите в контейнера.

— Вземи. — Подадох му скафандъра. — Облечи го.

— Защо? — попита той озадачено — Ще излизам ли?

— После ще ти кажа.

Затворих контейнера. Алекс облече скафандъра, а аз скъсих въжето, като оставих около метър и половина, и го завързах за колана му.

— Шест минути — съобщи Бел.

— Добре. Изключи гравитацията.

Тя го направи, а аз вдигнах контейнера и рекох на Алекс:

— Да вървим.

Отворих въздушния шлюз и Алекс влезе вътре. Подадох му контейнера.

— Какво да правя с това?

— Ще ни спасиш.

Затворих люка, върнах се на мястото си и се закопчах. Отпред се появи проблясък.

— То е — каза Бел. — Двигателите работят.

— Добре.

— Пет минути.

— Алекс, чуваш ли ме?

— Съвсем ясно.

— Започни декомпресията.

— Направих го.

— Добре. Прикрепи въжето за една от дръжките, за да не изпаднеш през вратата.

— Задръж за секунда.

Блясъкът се усилваше.

— Хайде, Алекс.

— Как работи това нещо?

— Просто се прилепя.

— Мисля, че е дефектно.

— Завържи го тогава.

— Четири минути.

— Добре, справих се.

— Дръпни го силно. Увери се, че е стабилно.

— Добре е.

Инстинктите ми подсказваха да натисна спирачките.

— Добре. Въздушното налягане ще падне до нула след минута.

— Ясно.

— Когато зелената лампичка светне, отвори люка.

— Добре. Нали не искаш да кажеш, че ще го ударим с артефактите.

— Харесва ли ти да дишаш?

— Все още е насочено за сблъсък, Чейс — обади се отново Бел.

— Вероятно можехме да използваме и мивка, ако имахме повече време.

— Две минути.

— Бел, мощност към главните двигатели. Подготви се за излитане.

— Налягането е нула — обяви Алекс.

— Все още поддържа същия курс — каза Бел.

— Една минута и двайсет, Алекс.

— Отваряне на външния люк.

Въздушният шлюз беше от лявата страна.

— Избутай нежно контейнера, не го блъскай.

— Добре.

— Нека продължи колкото се може по-напред по сегашния ни вектор.

— Добре.

— Просто го пусни навън и ми кажи, когато си готов.

— Добре.

— Давай.

Чух го да мърмори, после рече:

— Замина.

— Много добре. Не се опитвай да затвориш люка. Просто се дръж. Завиваме след десет секунди.

— Добре.

— Девет, осем…

Алекс беше прав, че съгледвачът можеше да се досети какво правя и дори да реагира достатъчно бързо, като промени курса си. Но се съмнявах, че е възможно. По-вероятно беше да мина твърде близо и да се ударя сама в проклетото нещо.

— Четири, три…

Двигателите му все още работеха и се опитваха да го забавят.

Включих тласкачите отляво и се обърнах рязко надясно. Тласкачите от дясната страна на съгледвача се включиха в опит да последва хода ми, но беше твърде късно. Минахме покрай него, а контейнерът с артефактите се блъсна челно в носа му с обща скорост от близо две хиляди километра в час.

Небето зад нас се освети. Алекс се оплака, че не може да повярва, че наистина го е направил. Трябвало да има по-добър начин. Като се замислих, осъзнах, че можехме да напълним контейнера с вода. Но бързо прогоних тази мисъл.

Направихме няколко кръгчета, за да се уверим, че нищо друго не идва към нас.