Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (8)

Глава VIII

Забиха в луда превара всички малки и големи църкви на царския град. Изпълниха се улиците с празнично пременени люде, метнаха се по прозорците и чардаците пъстрокитени черги, екнаха по всички стъгди тъпани и гайди…

Още в първия миг, когато научи вестта за успеха на българите при Боруй — първата победа на сина й — госпожа Теодора, която бе останала като наместница в Търнов, заповяда да се накичи празнично градът, а през идващата неделя да се отслужат навсякъде молебени в чест на цар Борила.

За този тържествен ден тя облече най-скъпите си одежди, поръча да съобщят на Целгуба, че ще отидат да се помолят в църквата на победоносеца Димитър, и сама отиде да вземе Мария, за която бе приготвила изненада — скъп подарък.

Момичето бе в градината, откъм западната страна на палата. Още отдалече госпожа Теодора чу някакво тихо бъбрене, смях, след това внезапно шумът утихваше, чуваха се някакви странни привиквания, после отново почваше същият сподавен кикот.

Царевата майка сви вежди, очите й станаха зли и студени. Тя продължи пътя си с тихи стъпки, спря зад едни храсти, полека ги разгърна.

Мария седеше на тревата и държеше в ръцете си дребен сокол. Тя го галеше нежно и го зовеше с най-сладкия си глас. Единият му крак бе завързан за дълга връв, омотана около ръката й. После тя отвърза шапчицата, която закриваше очите му, и го остави да литне. Но преди това допря човката му до една паничка с любимата му храна. Птицата хвръкна, направи няколко кръга, след това, помамена от виковете на господарката си и от храната, която я чакаше, отново слезе долу, кацна върху ръката на момичето, клъвна два-три пъти, пак отлетя.

Мария се засмя с глас. Свали венеца от жълта кичеста ружа, с който бе нагиздила челото си, приглади весело косите си.

— Видиш ли, Дафино, вече свикна с мене. Повикай го ти, да видиш как няма да дойде.

Старата бавачка погледна с любов царкинята, остави везмото, което работеше, върху коленете си, извика:

— Шико! Шико!

Соколът дори не изви главата си към нея. Ала при зова на Мария пак се върна. Девойката почна да пляска с ръце, да сипва храна в паничката, да пои птицата в шепата си, да глади перата й: стоманеносини, изпъстрени с бели и жълти петна.

Дафина се поогледа наоколо, вдяна нов зелен конец свила в иглата си и каза:

— Да е отнейде да ме види госпожа Теодора как ти работя везмото…

Мария отново звънко се засмя. Сложи внимателно кожената качулка, която закриваше очите на птицата, върза връвта на крака й върху едно клонче. След това въздъхна, понацупи се и взе кадифения плат за ръкави от бавачката си.

— Дай, дай ми го, че ако ни зърне някой, ще си изпатиш!

И почна да боде бързо и припряно ситните извивки на шарката. Дафина скръсти ръце, погледна я малко, след това поклати глава.

— Не става. Веднага личи кое е твоето, кое е моето. Ще познаят. Дай аз да си го довърша, пък ти си поиграй с Шико…

Мария весело й хвърли омразната везба в ръцете и отново започна да зове любимата си птица. Да чете, да играе с кучета и соколи, да язди кон — това бе страстното й увлечение. Ала преждата и чекръкът, станът, хурката и везмото не бяха любимите занятия на дъщерята на Калояна.

— Дафино!

Един корав, разлютен глас за миг ги смрази в безмълвна уплаха. Старата жена скочи и започна да разтребва с треперещи пръсти конците и плата с наведено чело, с подкосени колене.

Мария изтича по посока на гласа. Видя леля си, застанала зад трендафиловия храст — навъсена, с ядно святкащи очи. Избърза към нея:

— Лельо, Дафина не е крива. Аз я карам да ми шие везмото. Не й се карай. Мен не ме бива за везмо. Когато почна да шия, излиза много грозно, никой не би могъл да го гледа!

— Разбира се, че никога няма да се научиш на ръкоделия, когато има кой да ги прави вместо тебе… Еднъж грозно, дваж грозно — най-накрая все ще поемеш работата… Дафино, веднага се прибирай в горницата ми. Отсега нататък ще й прислужва само Билена. Бърже!

Старата жена приближи, поклони се до земята, погледна с обич и жалост към момичето, отмина.

— А ти — продължи госпожа Теодора — върви веднага да се облечеш с най-хубавата си руба^[1]. И макар че не заслужаваш, ето. Вземи това. За спомен от първата голяма победа на цар Борила…

Мария сложи на тънката си китка гривна от тежки златни халки. Закопча я с кръгче от рубини. Леко въздъхна. Усмихна се. Ала мъката за Дафина не можа да се стопи в наскърбеното й сърце.

Всъщност гривната бе взета от скъпоценностите, които бе оставила покойната първа жена на Калояна. Мария имаше право на нея толкова, колкото и на огромните богатства, които бе получила в наследство от дяда си Алцеко. Но сирачето не подозираше нищо, не знаеше, че приходите от имота й отиваха за безкрайните разходи по тържествата и даренията, които тъй щедро пилееше настойникът й — цар Борил. И затова се зарадва — с женска жажда по бляскавите и красиви неща — на хубавия дар.

На отиване за църквата царската кочия бе обградена от тълпи ликуващ народ. Млади девойки и деца хвърляха връз госпожа Теодора, царицата и Мария китки миризливи върбички, късметниче, бяло звездиче, червена комонига, кандилки… На слизане пред църквата стражите с мъка запираха тълпите, които се притискаха да изразят възторга и радостта си.

След всеки победен поход войските се връщаха с ценна и обилна плячка: щитове, копия, скъпи кожи и копринени туники, пешаците водеха по два-три коня, други предпочитаха пленници за прислуга и помощ в домашната работа, а наемниците получаваха голяма плата.

Внезапно един млад момък се хвърли към царицата. Целгуба изписка и се дръпна назад. Стражи препречиха копията си пред нея. Стратор Златан се спусна с издигната сабя.

Момъкът падна на колене, простря ръце, извика с пресечен от сълзи глас:

— Милост! Милост прося, светла царице… Само ти можеш да ни помогнеш!

Стражите спуснаха петиците на копията към земята, страторът прибра сабята си в канията. Царицата се окопити, смутена от чудната и неочаквана уплаха, която я бе обхванала.

— Милост! — продължаваше да вика момчето. — Утре перперакът ще ни продава стоката, защото не сме си платили кумерка. А търговията ни тази година вървя зле, не можахме да си приберем вересиите навреме. Баща ни лежи закован на едно място, лоша болест запря краката му, майка ни сама едва ни изхранва… Нека не ни продават стоката! Макар че съм малък, аз ще отида наемник и ще припечеля за кумерк… Двойно ще ги платя догодина!

Сълзите и жалбите на момчето накараха Мария да настръхне. Високият му отчаян вик я удари в сърцето, което заби силно и тежко. Тя загледа царицата в лицето с напрегната тревога.

Целгуба недоволно сви вежди, че трябва да се бави на това опасно място, толкова близо до тълпите. От смъртта на Калояна тя изпитваше непобедим ужас от съприкосновението с народа. Прибързаната й втора женитба с племенника на Иваница бе отекнала с дълбоко негодувание сред чистите и строги нрави на селяните и гражданите, особено при богомилите. А тайният упорит слух за участието й в заговора против великия цар й бе спечелил пламенната ненавист на мнозина, които се бяха заклели да отмъстят за ранната му смърт.

Тя промълви няколко думи на протовестиария, който бе застанал с великия логотет и великия примикюр пред входа на църквата, посочи момчето и отмина заедно с госпожа Теодора, която бе свила недоволно устни от неуместния страх на царицата и от това, че молбата не бе отправена към нея.

Мария направи няколко стъпки след тях недоумяваща, безпокойна. Сърцето й се стопи от жалост. В очите й падна сянка. Тя бързо се върна назад, с внезапно движение изтръгна гривната от ръката си и я хвърли към нещастника.

Момчето улови гривната във въздуха, избухна в ярки възклицания и благословии. Тълпата шумно се раздвижи, размаха шапки и ръце, напря по-близо до царкинята в изблик на обич и преданост:

— Да живее Калояновата щерка!

Виковете отекнаха чак вътре в църквата, където царицата бе седнала вече на престола. Тя се спогледа с госпожа Теодора. И една и съща мисъл премина през ума на двете: прав беше Борил, като бе запретил на Мария да излиза.

На връщане кочията избърза по пътя към Малката порта. Ала едва царското шествие бе стигнало до средата на друма, когато целият град се разбуни, зашумя, въздухът се изпълни с тревога, от всички страни екнаха женски писъци, празнично пременените тълпи почнаха да се трупат на купища по пътя, отдето бе преминал като бесен вихър нов царски гончия.

Войските на Борила бяха избити! Сам царят без малко не бил пленен! Княз Йона убит! Алагатор Рекирад убит! Стратор Константин убит! Войводата Тодор убит! Целият лагер пленен от латините! Българският наместник изгонен от Филиповград! Тракия превзета от латините!

Никога дотогава Търнов не бе чувал такива страшни вести. Като обезумели се блъскаха люде от уличка в уличка, капнали в тревога и скръб, отчаяни плачове екнаха по къщите на избитите войводи и войскари, всички камбани зазвъняха с бавен и глух зов…

Когато чу вестта за смъртта на брата си Йона, царицата падна като подкосена в кочията. С бързо движение госпожа Теодора заповяда на кочияша да подкара в най-голяма бързина към палата, понеже веднага почувства грохота на народното негодувание, което се надигаше с бързината на буйно придошли води.

И седна до снаха си с високо издигната глава, корави зеници и стиснати устни, едва сдържаща болката и яростта си. Деспина Росана се помъчи да подкрепи загубилата свяст царица, която полека-лека се съвзе, скри лице в ръцете си, заплака тихо и горещо.

Само Мария остана замислена и неподвижна. Свита в единия ъгъл на кочията като подплашена птичка, в този миг тя единствена мислеше за този, който никога не бе се връщал в България с разбити войски.

Госпожа Теодора се бунтуваше за неуспеха на сина си, Целгуба оплакваше брата си.

Мария скърбеше с всичката горещина на асеновската си кръв за тъмното петно, което засеняваше родната й земя, престола, на който бе седял непобедимият й баща.