Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
noisy
Корекция и форматиране
ira999
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Дъщерята на Калояна

Издание: пето

Издател: Издателство на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“

Излязла от печат: 25.VI.1981 г.

Редактор: Катя Цонкова

Художествен редактор: Петър Добрев

Технически редактор: Станка Милчева

Художник: Пенчо Мутафчиев

Коректор: Кева Панайотова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6030

История

  1. — Добавяне

Глава XVI

Оставаха още малко дни до заминаването. Веното бе привършено. Определени бяха вече лицата, които ще придружават невестата заедно с четиристотин български стрелци освен латинските копиеносци.

Бавно наближаваше краят на септември. Дъждовете бяха престанали, пътищата изсъхнали. Всяка седмица от Константиновград пристигаше куриер с писмо и подаръци, на които Мария отвръщаше с благодарност и подходящ дар. В столицата на императора се извършваха с трескава бързина последните приготовления за посрещането. В приемните на палата бяха изложени даровете и веното на царкинята. Всеки ден там се стичаха боляри и болярки от цялата страна, за да се дивят на нечуваното велелепие. Борил бе разтворил широко кесия и харчеше без сметка, за да заслепи латините с богатствата си. Ала зестрата на Мария трябваше да се предаде непокътната. И той пестеше от всички свои лични разходи само да добави похарчените пари.

Беше топъл и приятен есенен ден. Заобиколена от най-близките си другарки, седнала в дълбокото кресло на Асеновци, с верния бял хрът в нозете, Мария слушаше разказите на Луи дьо Шател, който й описваше хубостите на Константиновград, блясъка на двора, където тя щеше да бъде господарка, изброяваше й имената на Ериковите сродници и близки приятели, разправяше за подвизите на императора, за храбростта и благородството на рицарите…

Обикновено те разговаряха на латински, служейки си с фрушко наречие, което Мария бе изучила от бургундската Агнес. Ала понякога, за да угоди на момичетата, които нищо не разбираха, Луи се опитваше да говори на ромейски, който отбираше по малко. Винаги най-любопитна бе Белослава. Докато царската годеница можеше по цели часове да мълчи, унесена в далечни странни мисли, чужда на всичко около себе си, Белослава разпитваше и бъбреше неспирно, задаваше безкрайни въпроси, искаше всичко да чуе, всичко да знае.

— Ала вие за какво станахте рицар? И за какво изобщо един мъж напуща дом и родина и става рицар, предприема такива дълги странствания? — попита Белослава, като погледна игриво младия хубав момък с палавите си черни очи.

— „Бог и дамата на сърцето“ е нашият девиз… Вярност към бога и вярност към дамата, това е нашият закон, нашата върховна добродетел. Ние защитаваме слабите, потиснатите, онеправданите. Ние се славим с подвизи, за да получим после от нечия хубава ръка достойна награда. Ние странстваме по целия свят, защото нашето отечество е там, където можем да проявим своята доблест…

Белослава го слушаше омаяна. Ето, това бяха слова, които й харесваха. Тя си спомни за Добромир и въздъхна. Той бе вече напълно загубен за нея. Напоследък Витлеем бе дочул за него мълва, че преминал в Романия. Все пак никой не знаеше нищо положително за него: жив ли бе, или мъртъв.

— Нашите фландърски графове са образец какво трябва да бъде един рицар — продължи Луи. Ала внезапно той се усети, че споменаването името на Бодуена ще бъде неприятно, и продължи само за Анри. — Императорът съчетава всички най-важни качества за един рицар: храброст, милосърдие, скромност…

Той хвърли скритом поглед към царкинята. Ала тя сякаш не бе го чула дори. Тъй празен и уморен бе погледът й, сякаш загубен в шеметни глъбини… Мисълта й бе там, все там, край бреговете на Евксинското море… Там, в кулата на несебърския властел, бе заточен Радул. И тя отново за стотен, за хиляден път преживяваше със затворени очи мига на последното свиждане. И сякаш тежък облак слизаше над сърцето й, което бавно и безнадеждно биеше в пустотата на света.

— Как изглежда император Ерик? — попита с живо любопитство Белослава.

Рицарят се усмихна.

— О, не. Не бих желал да го описвам, за да не създам неверен образ в ума на царкинята. Ще кажа само, че няма жена на света, която, като го види, да не го залюби… Няма.

Белослава плесна с ръце.

— Ах, как искам да го видя! Марийо… Ще ти дойда веднага на гости. Макар че мама не ме пуша, но ще дойда за сватбата: искам и аз да разгледам Константина града, да видя чудните църкви… Босфора… Златният рог… Света София!… Ах, защо не ме пущат?

Луи дьо Шател се усмихна. Светлите му пъстри очи засияха.

— Мадам, няма нищо по-лесно от това да дойдете в Константинопол. Уверявам ви, че ще сторя всичко възможно, за да ви помогна… Но ще ми обещаете само едно нещо.

— Какво? — възкликна възторжено Белослава.

— Да ми помагате и вие…

— Но по какъв начин? — попита горещо момата.

— Това е моя тайна. Ще ви кажа утре… Като дойда да пия медовина у вас, както гласи поканата ви.

 

 

На следния ден трите дъщери на княз Белота даваха голям прием у дома си в чест на годеницата и на латинските гости.

Момите се изсмяха и почнаха да шъпнат. Хрътът скочи, почна да трие галено муцуната си в дрехите на Мария. Тя го потупа нежно по светлата козина, изпъстрена с едри кехлибарени капки. Рицарят взе от ръцете на Петкана лютнята и почна да я настройва.

— Искате ли песента за Ричард Лъвското сърце?

— Кой е бил той? — попита малката Марина, дъщерята на богатия златар Евтим.

— Засрами се — каза Мария, — може ли да не знаеш кой е бил Ричард Лъвското сърце!

— Ах, тогава трябва да ви разправя за него! — каза Луи дьо Шател. — Но неговите истории нямат край. Ще ви разправя само как той се спаси от пленничество. Но преди това ще ви изпея песента, която пяхме, когато преди десет години тръгнахме за кръстоносния поход от Венеция. Тогава бях съвсем млад юноша, но няма никога да забравя тоя чуден първи октомври…

Той опита още веднъж няколко пъти струните. Гласът му бе висок и нежен като на девица:

Adieu! Les dames de vaillanse,

Qu’il fait si plaisant accoler

En la guerre il faut aller…

Adieu, m’amour et ma plaisance,

Adieu, celle que dois aimer

Gentes demoiselles de France

Priez pour nous Dieu de coeur fin,

Car chez le peuple sarrasin

II faubra endurer sutfrance.

Adieu.[1]

Дълго остана да звучи в магьосаната тишина гласът, който очарова младите моми. Няколко чифта черни очи не можеха да се отделят от хубавите му руси коси, веселия светъл взор, тънката снага, благородното голобрадо лице. Сякаш най-мъчно се откъснаха палавите очи на Белослава.

Адио…

Дълго остана да звучи в магьосаната тишина последният звук на песента, чист и кристално звънък, изтъкан от възторг и копнеж.

Изведнъж всички зашумяха, надпреварвайки се да изкажат възхищението си. Прислужници внесоха грозде и ябълки, праскови и червени дини, държани в ледена вода.

— Искам да знам как крал Ричард се освободи от плен… — попита Мария. — Спомням си, че той бе един от най-любимите витязи на братовчеда ми Йоан-Асен…

— О, тя е чудна история на приятелство и вярност… — каза Луи дьо Шател. — Вие не може да не знаете, макар че сте всички тъй млади, за двамата прочути витязи на третия кръстоносен поход: Саладин, султана на сарацините, и Ричард, английския крал, когото наричаха Лъвското сърце заради безбройните му подвизи. Едва ли някога в някоя бран са се срещали двама противници, тъй равни по сила и юначество. След славните си победи крал Ричард се качил на своя английски дромон на път за родината. За зла беда корабът потънал близо до бреговете на Италия… Понеже Ричард не смеел да мине през земята на вечния си враг, френския крал, той поел пътя през Алемания. Макар че и там имал много врагове, все пак предпочел по-малко опасния път. За да не го познаят, той се преоблякъл като обикновен пилигрим. Ала необикновената му буйност го издала и той бил уловен в плен от войскарите на австрийския херцог, който не можел да му прости някаква обида при обсадата на Толемаида. От този миг се загубили напълно следите на краля. Някои казвали, че бил загинал при потъването на дромона. Други смятали, че все пак той се спасил от вълните, но къде се е укрил, къде е попаднал, по кой път е тръгнал, какво му се е случило, жив ли е, или мъртъв — никой не можел да каже. Минало много време. Напразно майка му и младата му съпруга Беренгария изплакали всичките си сълзи. Напразно те изпращали находници до всички владетели. Никой нищо не знаел.

Всички слушаха с напрегнато внимание, вперили очи в устата на разказвача.

— Най-сетне някакъв негов верен приятел, един благородник от Арас на име Блондел, се преоблякъл като трубадур и тръгнал да обикаля всички земи. Не останало страна, която да не обходил. Цяла година и половина той странствал от Бургундия до Турингия, от Прованс и Аквитания до Шлезия и Каринтия. Веднъж той попаднал в земите на австрийския херцог. Отседнал в една странноприемница, близо до неговия замък, и почнал да разпитва ханджийката дали херцогът не държи някой знатен пленник. „Да — отвърнала жената, — имаме тук един, които е затворен вече близо четири години. Но не знам кой е, все пак видно е, че го пазят много добре. Изглежда да е някой много знатен господар…“ Като чул тия слова, Блондел без малко не изгубил разум от радост. Ала не издал с нищо изненадата си и прекарал нощта там. На следващия ден отишъл в църква да се помоли за помощ и сполука. След това се отправил към замъка, представил се на херцога и го помолил да остане при двора му като трубадур. Понеже Блондел бил хубав момък и отличен певец, херцогът на драго сърце го приел в двора си. Скоро Блондел станал любимец на всички. Минало доста време, ала той не узнал нищо за знатния пленник. Веднъж, когато се разхождал из градината, той чул някой да пее. Песента била твърде позната на Блондел, защото той на времето я съчинил за своя приятел Ричард. Трубадурът изтръпнал. Огледал се наоколо. Приближил до кулата. И запял втората строфа от песента. След това взел виолата си и засвирил една също тъй позната на двамата мелодия. Крал Ричард разбрал най-сетне, че е намерен.

— И после? — възкликнаха едновременно момите.

— После Блондел поискал от господаря си отпуск, за да споходи родината си. Получил кон, дрехи, пари и заминал направо за Англия. Можете си представи радостта на кралицата и васалите му. Веднага те изпратили двама пратеници до херцога да претоварят за освобождаването на краля. Изплашен от голямата си отговорност, херцогът предал пленника на алеманския император. След дълги преговори най-сетне откупът бил определен: двеста хиляди марки естерлини. Цяла Англия взела участие в подписката и огромната сума била събрана. И Ричард Лъвското сърце се върнал в родината си, посрещнат с небивал възторг… За това той трябвало да благодари само на предаността на своя приятел…

— Друга някоя история, разправете ни още! — извикаха въодушевено младите девойки.

— Не, нека ни попее песента за Лъвското сърце — извика Белослава.

Луи дьо Шател пя за Лъвското сърце, за кастеланката от Файел, чийто ревнив съпруг я накарал да изяде сърцето на верния й рицар, за триполитанската графиня, която видяла за първи път своя предан кавалер чак на смъртното му легло, погребала го и се покалугерила… Разправи още безброй дребни и весели или пламенни, страшни, увличащи случки из рицарския живот.

Стаята се изпълни със слънце и смях. Сякаш думите на сладкодумния чужденец потекоха като пъстър поток от уханни цветя.

Той се мъчеше всякак да угоди на бъдещата си господарка, да види усмивка на строгите й устни, лъч от приязън по сбърченото й високо чело. Ала напразно. Тя си оставаше все тъй равнодушна и хладна, без радост, без тревожен копнеж…

Накрай той скочи, разгърна с десница синята си аксамитена наметка, поклони се, слагайки ръка на сърцето си. Отстъпи няколко крачки назад, без да се извърне, и се поклони още веднъж. Белослава го изпрати до вратата.

Рицарят отнесе със себе си негата на две очи, в които дремеше някакво обещание.

Бележки

[1] Сбогом! Доблестни дами,

за нашата прегръдка тъй скъпи,

ний тръгваме вече на бран…

Сбогом, любов и радост моя,

сбогом, моя обична ти.

Гиздави френски демоазели,

сърдечно молете бога за нас,

че страдания ни очакват да понесем

при сарацините. Сбогом.