Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
noisy
Корекция и форматиране
ira999
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Дъщерята на Калояна

Издание: пето

Издател: Издателство на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“

Излязла от печат: 25.VI.1981 г.

Редактор: Катя Цонкова

Художествен редактор: Петър Добрев

Технически редактор: Станка Милчева

Художник: Пенчо Мутафчиев

Коректор: Кева Панайотова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6030

История

  1. — Добавяне

Глава XVIII

— Виж, това платно мама е поръчала чак от Тулуза. Само там работят такава коприна, нали е тънка като паяжина? Тия килими са от Дамаск. А това сандъче от слонова кост е донесено чак от Антиохия — Никейската. Гледай каква чудна гривна от сив кехлибар. Взехме я от един търговец, който я намерил в Родос. Този маргарит пък е от Индия… Вземи го в ръка… Колко тежи!

Добромир взе едрите бисери на дланта си, леко ги подхвърли и остана така с протегната напред ръка, замислен, с празен взор.

Белослава отмахна стъклената запушалка на малко кръгло шишенце, пръсна няколко капки уханна вода по ръката си, намаза буйните си тъмни къдрици. След това сведе глава под лицето на момъка, нежно поглади бузата си в гърдите му.

— Това е мускус…

Добромир затвори очи, притисна силно до себе си любимото момиче. Огърлицата трептеше в ръката му, излъчвайки топло сияние от последните лъчи на слънцето, което падаше на полегати ивици през високия прозорец.

Навън бавно забиха клепала. Беше време за втора вечерня.

От прага на тихо открехналата се врата отекна гласът на Зоя.

— Славо, ще дойдеш ли с мене в „Свети Димитър“? Севина и Марина са вече готови и чакат…

Момата бързо се отдръпна. Лицето й пламтеше в кърмъзен огън.

— Ей сега, мамо. Показвах на Мирчо новите неща. Сега ще се облека. Нали и ти ще дойдеш с нас? — се обърна тя към годеника си.

Добромир вдигна болезнено лявата си вежда, сякаш нажежено желязо му бе докоснала някоя стара рана, погледна към княгинята, чиято все още стройна снага се открояваше; тънка и изящна, връз тъмния фон на отворената врата. Погледна към девойката, която бе вперила в него с остра изпитателност едрите си черни очи. След това въздъхна, поглади с нетърпеливо движение челото си.

— Съжалявам. Не мога. Тази вечер съм много зает…

И той посегна към шапката си, оставена на близката ракла. Белослава прехапа устни. В очите й избликна закана. Тя задиша бързо и тревожно. Майка й предпазливо затвори вратата след себе си, отдалечи се с тихи стъпки, докато премине бурята. Свадите между годениците напоследък бяха зачестили. Дори и двете малки дъщери близначки, които се бяха родили малко по-късно след Белослава, вече разбираха, че има нещо необяснимо и чудно в държането на бъдещия зет, затова се обадиха на майка си, че отиват сами на вечернята, придружени от няколко другарки.

— Довиждане… — Добромир протегна ръка съвсем бледен, с безкрайно скръбен взор.

Белослава извърна гръб, скръсти ръце, отиде до прозореца, без да отговори.

— Довиждане, тази вечер съм зает с много важна работа, Славо… не мога да ви придружа… повярвай ми… — повтори Добромир и приближи до нея. Ала тя вдигна рамене, не се обърна, остана все тъй безмълвна, с неподвижен взор. С бързо и решително движение момъкът нахлупи шапката до веждите си, отправи се към изхода. Тогава внезапно момата изтича, превари го, разпери ръце пред затворената врата:

— Аз знам къде отиваш!

Момъкът се навъси. Синя жила се изопна на челото му.

— Мамиш се, Славо. Пусни ме, ще закъснея…

— Не! Не се мамя… Ти отиваш при тях! Затова не искаш да дойдеш на църква, затова не пиеш вече вино, затова все мълчиш, затова престана да се смееш, затова не ядеш месо, затова не идваш вече на ловни празненства! Знам, знам всичко аз… Затова вече престана да ме обичаш! Да, те са ти по-драги. Аз виждам, че на края ще те отделят от мене съвсем. Мразя ги! Ненавиждам ги! Ала няма да оставя да те отнемат! Няма!

Добромир въздъхна дълбоко. Погледна девойката, която стоеше пред него цяла разтреперана от гняв и мъка. В сянката на дългите мигли очите й излъчваха искри, устните й потръпваха бледи като шипков цвят.

— Аз не отивам при тях, Славо. Вярвай ми. Друга работа ме зове…

— Закълни се! — И тя приближи, надникна дълбоко в очите му.

Той поклати глава. Гласът му сряза натегнатата тишина — остър и бляскав.

— Не мога. Но ти трябва да ми вярваш…

Тя се изсмя. Ядно, високо.

— Не можеш? Защо? Защото те никога не се кълнат. Смееш ли сега да отречеш?

Добромир не отговори. Свали шапката си, запремята я от ръка в ръка. Челото му потъмня.

— Тогава къде отиваш? Защо криеш от мене? Толкова ли малко доверие имаш в нас? — В отпадналия й глас прозвучаха скрити сълзи. Тя отпусна ръце, полека се смъкна връз дървената пейка, която отиваше покрай стената, от вратата до прозореца.

Добромир седна до нея, погали нежно косите й.

— Славо, не мога да ти кажа. Дал съм дума. Ала бъди уверена, че никога не съм те мамил. Тази вечер не отивам при людете, за които мислиш.

Тя бързо вдигна чело.

— Тази вечер! А другите вечери? Защо не искаш да идваш на службите в църква?

— Откак Светия старец Василий гине в манастирската тъмница, не ми дава сърце вече да слушам словото на новия владика. Не мога да гледам оня кръвопиец набожно да се кръсти пред олтара, само на пет стъпки от който лежат останките на Иваница. Не, не мога! Сърцето ми не иска да приеме лицемерната служба на духовниците, които сложиха царския венец връз челото на един убиец… Защото устата им са пълни с мед и угода, с благочестие и смирение, ала душите им са тъмни и грозни като пъкъла… Сърцата им — алчни за земни наслади… Животът им — опакото на това, което проповядват.

Белослава остана дълго време замислена. След това хвърли бързо поглед към момъка. Бледа усмивка разчупи коравата упоритост на лицето й. Тя сложи ръка на рамото му. В очите й сипна ведрина.

— Защо от някое време насам ходиш с такива стари, износени дрехи, храниш се тъй малко, отбягваш веселби и люде…

— Колко бърже досажда веселието на плътта, как лесно се насища сърцето на земните блага… А душата е неутолима… И догонва все по-чисти, все по-недостижими висоти… — пошъпна тъжно момъкът.

Момата плахо спря очи връз вдъхновеното му лице, внезапно засенено от мрачен облак. Пак сведе чело.

Някой тихо похлопа. Надникна старата ромейска прислужница на Зоя.

— Един търговец иска да покаже на светлата княгиня чудни гиздила от Александрия.

— Да дойде — отвърна неуверено Белослава и не посмя да се извърне към момъка, който бързо бе скочил, протягайки ръка към шапката си. — Почакай още малко. Искам ти да ми избереш нещо.

Добромир въздъхна нетърпеливо.

На прага застана дребен сух старец, загърнат с черна наметка, с боси крака, обути в налъми. Той сне качулката от челото си, приближи със ситни крачки, тропайки по зелените плочки на голямата стая.

— Научих, че милостивата княгиня Белослава дирила сърмени колани и мрежи за коса. Това е най-новата носия в Константиновград. Донесоха ми ги от земите на иконийския султан през панаира на Александрия.

Той разтвори една олющена кожена чанта. Вътре блеснаха, навити като змии, плетени колани от сребро и злато, мрежи от сърма, тънки като паяжина, огърлици от ален мерджан, ковани гривни, изкусно изработени пъхти. Отиде към масата в средата на стаята, почна да ги нарежда по аксамитената покривка.

Белослава протегна омагьосана ръце към тях. Погали ги с жаждащи пръсти. Обърна се към момъка:

— Колко ще ми прилича тази гривна от тъмни изумруди. Дали е много скъпа? Мама ще ми я вземе…

Добромир извади кесията от джоба си.

— Колко струва гривната? — попита той със сух и равнодушен глас.

— Десет перпери, милостив болярино — отвърна старецът и едва забележима аленина полази по жълтото му като пергамент чело.

Добромир мълчаливо преброи жълтиците на масата. Белослава плесна с ръце, хвърли се на шията му. След това веднага сложи на ръката си мрачно блещукащите камъни.

— Ах, колко е хубава. Не съм виждала подобен цвят… Хубава стока имаш, старче… Друго какво носиш?

Бледите зеници на търговеца се изпълниха с прозрачен блясък. Гласът му прозвуча чуден, неузнаваем. Той се поизправи, огледа се наоколо:

— Ако можете да пазите тайна, ще ви кажа… Бих могъл да ви предложа много по-скъпоценни неща… — И той заби очи в очите на болярина.

Добромир го изгледа внимателно, лицето му се промени.

— Какви? Покажи ни, старче, няма никому да кажем! — помоли горещо девойката, изпълнена с любопитство.

Непознатият поклати глава:

— Тези съкровища не могат да се видят с очи… Не могат да се похванат с ръце… Те са гиздила на чистите сърца. Те са украсата на нашите просветлени души… Тях не могат крадци да ни отнемат, нито може ръжда да ги хване… Това са елмазите, които ще ни освободят от веригите на Сатанаила, от властта на суетния, измамен, видим мир, за да отправим духа си отново към далечната му прародина… Това са светлите знаци, които ще ни приближат до легионите на Михаила, за да победят по-скоро княза на бездната…

Той издигна ръцете си високо нагоре, гласът му загърмя:

— Елате при нас… Освободете се от тежестта на земните примамки и възлезте към храма на любовта… Тесен и стръмен е пътят към него, само святост и чистота, само себежертва и служба за народното благо могат да ни доведат до неговото преддверие. Покайте се, дорде е още време! Защото противникът дебне и има хиляди начини да ви победи…

Белослава метна незабелязано взор към момъка.

Добромир поглъщаше всяка дума на непознатия с унесени очи и озарено от възторг лице.

Старецът бързо прибра вещите си, затвори чантата.

— Ако искате, мога да ви посетя още веднъж… Тогава ще ви донеса други накити, друга стока…

— Ела! — отвърна кратко и беззвучно момата. След това отиде да го изпрати навън. Търговецът се сбогува и пое отново своя път — от селище в селище, от дом в дом. Той предлагаше стоката си както в болярските дворци, така и в скромния дом на технитаря, влизаше в селските хижи, бродеше по сборове и пазарища.

Когато се връщаше по стълбите нагоре, Белослава срещна годеника си, който бързо слизаше, преметнал късата си наметка през рамо.

— Много закъснях! Довиждане!

Той отмина, без да се докосне до нея, отново станал студен и недостъпен, по-чужд и унесен от всякога.

Белослава влезе в стаята, подпря ръка на стената, склони чело към нея и дълго и неутешно плака. След това се отправи с тежки, отчаяни стъпки към пезула в ъгъла, доля с благоуханно масло кандилото, падна на колене пред лика на божията майка.

От долния кат на палата долиташе едва чуто звукът на становете, тихата песен на тъкачките. Ден и нощ в дома на княгиня Зоя се работеше в усилен труд веното на младата невеста. В една стая везеха тънките коприни, в друга шиеха, в трета плетяха, точеха сърма, в четвърта работеха завивки, опнати на огромни гергефи.

И целият този трескав непрестанен шум достигаше до ухото на скръбната девойка като тънък присмех.