Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (2)

Глава II

От тясното високо прозорче, покрито с цветни стъкла, се процеждаше бледа светлина, която хвърляше нежни петна връз мраморните плочки на пода. Беше съвсем тихо. Глухо отекваха сред този покой само бавните стъпки на царя — който се разхождаше околовръст на голямата стая — смесени със скърцането на пачето перо на писеца.

— Чакай малко — спря го Борил. — Преди да поздравим брата на великия жупан, трябва малко да си помисля дали това е удобно. Струва ми се, че напоследък Стефан-Владислав не беше много добре с Вълкана. Виж, с монаха Сава се погаждат, защото няма какво да делят. Но Вълкан е малко вироглав и прави доста бели на братята си. Все пак пиши така: „И на края, като ти припомням за последен път, че помежду нас мир и братство няма да има, докле не върнеш оня проклет враг на държавата ми, изменника и бунтовника Стрез, който няма да се успокои и смири, догдето не падне в моите ръце, изпращам…“. — Борил прекъсна думите си и се ослуша. — Не ти ли се струва, че нещо изшумоля зад вратата?

Той постоя така, вперил внимателно ухо към преддверието, настръхнал, недоверчив, бледен. Поклати глава и продължи:

— „Изпращам поздрави и добри пожелания на цялото ти семейство, както и на почтените ти братя, храбрия Вълкан и смирения монах Сава.“

Все тъй навъсен и неспокоен, Борил на няколко пъти спира думите си, загледан към вратата, след това каза:

— Добре. Свършихме с посланието до сръбския княз. Най-сетне, ако той продължава да упорства и да не ми връща оня окаяник, аз ще го накарам и по друг начин да ми се покорява. Сложи печата. Дай да го подпиша. В това време приготви нов свитък. Ще пишем послание и до Тодор Ласкарис. Никейският император може да ни бъде доста полезен в борбата против ония омразни кръстоносци.

Изведнъж той се сепна, изви острия си изпитателен взор към вратата. Някой бе похлопал рязко и решително.

Борил помълча малко, поглади тревожно рядката си руса брада, погледна към писеца. И каза:

— Свободно.

Вратата полека се открехна и на прага застана Мария. С наведено чело и скръстени ръце.

Царят я изгледа смаян.

Странна и нечувана дързост. Откога Мария бе получила позволение да слиза от горния кат на кулата — където беше стаята й — към царските покои и да чука на неговата врата?

Той пристъпи бързо към нея. Вдигна вежди в дълбоко удивление.

— Ти ли си била? Какво търсиш тук? Кой ти позволи да ме безпокоиш?

Лицето му бе студено като камък. Гласът му трепереше и не вещаеше нищо добро.

— Искам да те питам защо не ме пускат да отида с Дафина в църквата „Свети Димитър“, защо не искат да впрегнат кочията? Ако конете трябват, аз мога и пеш да отида. Ти ли не им позволяваш да ме пущат?

Борил все още я гледаше поразен, сякаш вдървен. Това момиче бе единственият човек в Търнов, който не се боеше от него. Кой друг би имал дързостта така да му говори? Не разбираше ли тя опасността, на която се подхвърля с безумната си смелост? Или той доста дълго бе търпял детските й волности и сега бе вече твърде мъчно да я научи на покорство.

Зла усмивка разкриви бледата му уста. Безцветните му очи потъмняха като стомана. Като змийски съсък отхвръкна задъханата му заповед:

— Прибирай се веднага горе и друг път да не си посмяла да ме безпокоиш по този начин! Хайде!

И той тропна с крак.

Но момичето не помръдна от мястото си.

Борил прехапа устни, започна да диша тежко. В очите му премина опасен блясък. След това се сдържа, извърна се към писеца:

— Готов ли е свитъкът? Почвай… „До светлия василевс^[1] на ромеите, кир Тодор — от Асен-Борил, цар на българите…“ Така. — След това се извърна: — Още ли си тук? Какво чакаш?

— Искам да отида в църквата „Свети Димитър“, искам да отида!

Девическото чело се сбърчи в закана. Мария отметна с упорито движение тежките си плитки, които напомняха нежния и сладък цвят на меда.

— Кажи им да ме пуснат! Искам да отида!

Борил се изсмя. Чудната настойчивост на момичето го развесели.

— Ами ако не ти позволя?

— Пак ще отида!

— Как?

— Аз знам…

Царят се извърна към писеца и забеляза усмивката, която той побърза да скрие.

Вчерашната строгост му се стори излишна и прекалена. Ако той почнеше да се бои от едно дете… Напразно той бе излял гнева си връз безпомощното сираче. Разкаян за вчерашната плесница, той я повика, подаде ръка за целувка.

— Добре, ще кажа да те заведат. Хайде, сега върви…

Мария леко се наведе, но не докосна устни до ръката му.

„Упорита като баща си“ — помисли учуден Борил и я изпрати до вратата.

След това остана дълго замислен, докато писецът Иван донесе свещник и треперливият пламък на вощениците изпълни със загадъчна сянка ъглите на стаята.