Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (55)

Глава XXVII

Тишината лежеше гъста и плътна, като наситената багра на безоблачното небе, като яркото синило на утихналото море, които се провиждаха през мраморните колони на терасата. От време на време само се чуваше лекият шум на прелистена страница или едва доловима въздишка.

Мария няколко пъти се усмихна, продължавайки да чете, след това постави знак на прочетената страница, затвори дебелия том, подвързан в червена „българска кожа“ и позлата, и загледа внимателно към Одет, която усърдно везеше някакъв ръкав на костения си гергеф. Упорито сбръчканите вежди и стиснати устни издаваха, че е вглъбена в някаква всеобхващаща мисъл.

— Пак ли неприятности с Филипа?

Девойката трепна уплашена, скочи и понечи да се сниши в поклон, бързо спряна от едно движение на Мария.

— Не, мадам.

— Наистина, откакто Шарл дьо Шанли замина с посолството за събора в Рим, Филипа няма вече от какво да се дразни и да ви преследва. Но ако тия въздишки са за далечния пътник, то не остава нищо друго, мила Одет, освен да побързате с работата си над гергефи и станове, та поръчките ви да бъдат готови след завръщането на посолството. И ако не го примами някоя италианска красавица, ще можете да се омъжите най-сетне, защото всеки знае, че Шарл дьо Шанли няма око за друга хубавица тук освен за вас. А освен това той добре знае, че Филипа Руис предпочита да пресмята колко владения той ще наследи във Франция, отколкото колко качества на достоен мъж притежава. Тогава? Ще ви ставам ли скоро кръстница?

— Не е това, мадам… — и лицето на Одет пламна в буйни багри.

Мария се усмихна отново. Горката девойка. Тайната й, тъй дълбоко стаена, бликаше от всеки неин поглед, от всяко нейно движение. Всеки отсенък на гласа й издаваше колко много и безнадеждно тя е влюбена в императора, тъй далечен и непостижим, макар че не една от благородните девойки в Двора тайно разчитаха на смъртта и на втората императрица, за да заемат мястото й, и бързаха да привлекат вниманието на Анри.

Но какво тогава я смущаваше тъй очевидно, каква нова грижа я вълнуваше така дълбоко? Не така отслабнала и посърнала…

— Какво се е случило, Одет? Жирарови са получили известие, че са отлъчени от църквата, но те са ваши братовчеди по майка и това не засяга рода ви. Какво има тогава? Нямате ли доверие в добрата си приятелка?

Девойката задиша неспокойно. Тя остави бързо гергефа настрани и вдигна помрачен от сълзи поглед към императрицата.

— Не се отнася до мене!

— А до кого? — прозвуча бързо и загрижено гласът на Мария.

— До вас! Позволявам си да ви отправя един укор, милостива господарке. Но не мога повече да мълча. Кардинал Пелагиус не е човек, който може безнаказано да се предизвиква. Научавам, че зле ви се е заканвал…

Императрицата се изсмя.

— Това ли е? Знам. Известно ми е. Но кардиналът не може нищо да ми стори. Аз съм залогът за мир между латини и българи. А папа Инокентий държи за този съюз.

Одет упорито поклати глава, след това сниши гласа си, огледа се наоколо:

— Той е испанец и не прощава. Филипа му е сродница. А двамата пък са близки на… — девойката пошъпна едва чуто — … отец Доменико Гусман.

И изведнъж млъкна уплашена, че е произнесла името на прочутия изтребител на еретиците в Южна Франция.

— Но той е далеч, мила моя. Сега в Рим се основава с папска благословия орденът на доминиканците.

— Разправят, че Негово Светейшество сънувал как отец Доменико подпира с ръка падащата Латеранска базилика. Затова ще му възложи да провежда инквизициите всякъде, където се появи следа от ерес. Достатъчно ще е едно подозрение, една клевета…

Мария презрително се усмихна.

— Кой би посмял мене да наклевети и в какво?

Одет прехапа устни. Помисли малко… След това каза с треперещ глас:

— Пущат се слухове от ухо на ухо, че вие, че…

— Какво? Говори!

— Вие сте била във връзка с тукашната еретическа църква на покойния богомилски папа — българина Никита.

Мария не промени нито погледа, нито гласа си, когато каза:

— А с какво ще докажат това?

— Филипа Руис щяла да се закълне, че…

— Пак Филипа! Какво има против мене тази жена, която съм отрупвала винаги с милости и дарове? Е?

Одет отново се огледа наоколо и приближи до ухото на Мария:

— Филипа щяла да се закълне, че имате тайни срещи с отец Теофан, пазителя на реликвата от пасхалния хляб. А той бил член на Драговишката тайна еклезия в Константинопол…

— И какво е обещано на Филипа, за да извърши това мерзко дело?

Мария потупа по врата дресирания гепард, който напоследък й бе станал любимец и с който ходеше на лов за дивеч.

Одет сведе чело в безкраен свян. След това прекрасните й чисти очи се взряха с отчаяна тревога в очите на Мария. Как да изрече тия грозни, страшни думи? Как да почерпи сили?

— Кажете! — Мария отново погали гепарда, който бе подпрял лапи на коляното й.

Одет пое дълбоко въздух и каза бързо:

— Филипа Руис се готви да замести мадам на престола.

— Филипа? Как е възможно?

— Всички смятат, че отец Доменико Гусман, след като основе ордена на монасите проповедници, ще получи от папата най-високата длъжност: главен ръководител на инквизицията в целия свят.

— Сега всичко ми е ясно. Това ли е всичко, Одет?

— Това.

— А защо мълчахте?

— Отдавна го таях само в себе си. Не смеех дори да мисля за тия грозни и зли неща. Мадам стои толкова високо над тях. Защо да ви тревожа напразно. Но сега съм спокойна. По-добре е човек да знае, за да вземе навреме мерки.

Мария остана дълго замислена. След това погледна внимателно девойката. Заградена отвсякъде с врагове. Явни и тайни. Нима можеше поне за миг да подозре и нея? Най-вярната от верните? Изпитваше ли я Одет, или говореше като искрен приятел?

Дълбоко чувство на непоколебима увереност изпълни Мария. Тя се усмихна.

— Благодаря ти, Одет. Вярното приятелство е най-прекрасното нещо, което съществува и което е рядък дар. Инак човек би загубил вяра във всичко. Злината на хората не може да се избегне. Но цената на обичта е неизмерима. Ти ме стори щастлива днес, повече, отколкото ме разтревожиха тия празни брътвежи на злобните люде… — Тя пак се усмихна. — По-рано папата беше сънувал, че Латеранската базилика се руши и пак някакъв монах я подкрепя да не падне. Но тогава това беше Франческо от Асизи… Затова сега основават два ордена. Франческо проповядваше смирение, скромност, любов към човека… Учението на катари и патарени. И с това примамваше еретиците към църквата. Но сякаш не са постигнали големи успехи. Църковните князе мъчно ще се откажат от разкошния си живот в богатите манастири. А людете искат думите да отговарят на делата… Затова сега ученият отец Доменико, като не можа с убежденията на разума да накара еретиците да се откажат от своите вярвания, ще си послужи с оръжие, по-сигурно от догмите на католическата църква. Тя е милостива, тя не иска да пролива кръв като северните фрушки барони. Тя само изгаря на клади, от любов към ближния…

Мария пресече дръзките си думи, загледана учудено в Одет, която бе вперила към вратата широко отворени от ужас очи. Проследи погледа й, бързо скочи. С няколко стъпки приближи към завесата, която закриваше входа. Дръпна я. Там стоеше невъзмутима и загадъчно смълчана Филипа Руис. Беше ли чула последните думи? Какво диреше там тайното ухо на Латерана във Влахерна? Нямаше свидетели. Ала напоследък бяха издадени няколко присъди за еретичество въз основа на показания, дадени от неизвестни обвинители. За ерес — изгаряха на клада, отнемаха имотите, режеха езика, одираха живи, зазиждаха в стените на тъмниците, набиваха на кол…

Трябваше да се действа смело и без колебание.

Дъщерята на Калояна улови Филипа за ръка и я заведе пред книгата.

Отвори я и посочи заглавието.

— Както виждаш, това не е тайният требник на катарите, нито Вечното евангелие на отца Йоаким. Това е светото писание на апостол Лука. Бях любопитна да прочета мястото, от което светият отец Инокентий III е изградил великолепната си проповед пред събора в Рим, а именно думите на Христа пред учениците му, казани на Тайната вечеря: „Пожелах с вас да ям тази пасха, която е последна за мен“. Друго какво искаше да узнаеш?

Филипа цяла потрепери. Мургавото й лице пожълтя като восък. На страшния удар трябваше да се отвърне също така бързо и решително. Тя измъкна ръката си от тая на Мария, предизвикателно отметна глава назад, в тъмните й очи загоря мрачен пламък.

Двубоят бе открит. На живот и смърт.

— Не знае ли мадам, че желанието на Негово Светейшество е — само духовните чинове да четат Новия и Стария завет? Съборът забранява на миряните да тълкуват правилата на Христовото учение. Само светата католическа църква има право да определя отношението на миряните към догмите на апостолическата вяра, към учението за любов към ближния…

Мария я изгледа втренчено.

— Сведенията ви са точни, но малко закъснели, Филипа Руис. Моите гончии рано тази сутрин донесоха окончателните постижения на последното гласуване. Съборът е отхвърлил точка втора от петнадесетия декрет, според който никой мирянин няма право да чете светото писание, затова си позволих да чета евангелието на апостол Лука. Ала е одобрил с пълно мнозинство точка осма на шестия декрет, според който никой мирянин няма право да тълкува пред многолюдно събрание или в частен разговор верски въпроси. Как се осмелявате в мое присъствие и това на Одет дьо Монбелиар да разсъждавате върху отношенията между миряните и светата католическа църква?

Заплахата, изречена твърдо и строго, бе недвусмислена.

— Вървете си, Филипа Руис Мендоза д’Ескорие. Освобождавам ви завинаги от досегашната длъжност при мене. Така езикът ви ще замълчи, без да става нужда да бъде отрязан.

Испанката се поклони съвсем ниско, за да прикрие сгърченото си в смъртен ужас лице. При вратата се поклони още два пъти и излезе. Нито една дума не можа да се откопчи от смразените й устни.

Мария погали безкръвното лице на Одет.

— Не бой се. Тя няма да каже нито дума, ако държи за живота си. Защото Пелагиус ще я пожертва, за да не признае, че е имал тайни съгледвачи в дома на императора.

От този ден противобългарската партия във Влахерна загуби един от най-ревностните си служители.

 

 

Стръмните улички на царевград Търнов се пълнеха с любопитни люде, които се блъскаха и натискаха, за да излязат в предните редици и видят пищното шествие, което се точеше откъм Устето към Боярския рът.

Пурпурни платове се вееха по чардаците, килимите бяха метнати по прозорците, друмът бе обсипан с цветя. Десет реда конници, обкръжени в бляскави доспехи, тръбяха високо със сребърните си тромпети, по които се вееха пъстроцветни знаменца. После следваше конницата на фръзите, всички облечени в скъпи туники от коприна и кадифе, надянати върху железните брони. Защото кой беше сигурен в тази опасна страна, родината на богомилския папа, където един владетел беззаконник чакаше с трепет дали всеки следващ ден няма да донесе мъстителната кама на незнаен убиец?

Гостът на царя, кардиналът, легат на папа Инокентий, яздеше великолепен черен жребец, облечен в дълго наметало от алено кадифе. Главата на красивото животно бе украсена с пера и скъпи камъни, които искряха при всяко извиване на гордата му шия.

Бледото лице на кардинала бе вцепенено в недостъпна затвореност. Само малките му живи очи от време на време хвърляха поглед с изпитателно любопитство към смълчаните тълпи.

Не се ли намираше той сред царството на бугрите, извора на еретиците? И враждебното мълчание, което го обкръжаваше, го караше да потръпва. Ненавист и недоверие лъхаше от тия втренчени очи. Само да се махне по-скоро, да завърши по-бързо своята мисия.

Във Франция албигойците бяха смазани с огън и меч, в Италия валдейците бяха унищожени. Но тука гнездото на размирниците още не бе разчистено. Не бе помогнал и съборът преди четири години.

Затова сега папският легат носеше на българския цар най-страшното оръжие против бунтовниците — вулата на Инокентий III с решенията на римския консилиум.

Голямата приемна на палата в Царевец бе претъпкана с властели и духовни чинове. Бяха надошли не само великите, но и всички малки боляри, както вътрешните, тъй и външните, защото всеки се боеше да не го укорят, че не е показал усърдие. Цар Борил седеше на своя престол с жезъл и държава в ръце. Царската корона искреше върху челото на узурпатора с мрачни блясъци, излъчвани от кървавите рубини и теменужните аметисти. Навън всички камбани на църквите биеха бавно и тържествено.

Кардиналът, облечен в парадните си одежди, заграден от дванадесет монаси със запалени едри вощеници в ръка, произнесе на латински заповедите на консилиума, събрани в седемдесет и два декрета, които той четеше един по един, точка по точка. Тълмачът превеждаше с безукорна точност. И при всяко ново предписание Борил сгърчваше устни, като се мъчеше да наподоби приветлива усмивка, докато погледът му бе втренчен неподвижно далеч в някаква точка, за да прикрие страшното вълнение, което постепенно го овладяваше.

„Ако духовният глава осъди, то светският глава е задължен да преследва и наказва виновника, отнемайки му имота и живота.“

„Във всяка енория един духовник и трима миряни, които са дали клетва пред епископа, ще се грижат да следят за проявите на еретичество във всеки дом.“

„Еретик е този, който прави завещание без присъствието на свещеник“.

„Еретик е този, който не се изповядва и причестява поне три пъти в годината.“

„Еретик е този владетел, който не успее да изкорени ереста от държавата си.“

„Еретик е този, чиято плът изгаря при мъчение с нажежено желязо.“

Но Борил бе престанал да слуша. Под тежката си багреница той усети как тръпки го побиват. Искаше му се да изкрещи: „Спри! Стига! Не мога да слушам повече!…“.

Да изкорени ереста! Но как?

Клади, бесилки, отнемане на имотите — не помагаха. Как можеше да се бори срещу цял един народ? Можеше ли всички да се набият на кол, или да се одерат живи? Малко ли загинаха след събора в 1211? Малко ли побягнаха в чужди земи и разнесоха навсякъде учението на бугрите като бунтовен пламък, неугасим и страшен?

А ереста плетеше невидима мрежа навред, из цялата страна, из целия свят. И всеки можеше да попадне в нея: парик и властел, отрок и клирик. Знаеше ли кой беше таен богомил? Може би сядаше на трапезата ти, може би и в този миг те гледаше в очите?

Сгърчените в безумен страх устни продължаваха лицемерно да се усмихват с приветливост и доволство, ръката, която стискаше окървавения жезъл, трепереше.

— А сега ще прочетем златната вула, която светият отец изпраща на Ваше Величество.

Кардиналът разчупи печатите, разгъна пергамента:

— „Пресветият повелител и всемирен папа, пребиваващ в седалището на блажения Петра, глава на апостолическия престол и на римската църква и учител на целия свят, Негово Светейшество Инокентий III, изисква от повелителя на всички българи и власи да даде клетва, че ще стори всичко, за да изкорени ересите от държавата си, ако иска да бъде смятан за верен син на светата майка Църквата. В противен случай, според предписанията на каноническите закони и примера на светите отци, в името на отца и сина и съдействието на светия дух ние ще бъдем принудени да го отлъчим от лоното на светата майка Църквата и да го осъдим с анатемата на вечното проклятие… Затова благочестивейшият цар Борил трябва да положи клетва, че ще…“

Клетва!

Хиляда клетви би положил Борил, стига с това да запазеше короната и живота си.

А невъзмутимият глас, които вещаеше ужас и смърт, продължаваше:

— „Владетел, който не успее да изкорени ересите от страната си, ще се смята за отлъчен…“

Отлъчване!

С това страшно оръжие папата държеше цялата светска власт в ръцете си.

— „Прокълнати ще бъдат благата им и телата им. Прокълнати ще бъдат плодовете на утробата и на земята им. Връз тях ще паднат всички проклятия, изразени от господа чрез устата на Моисей срещу народа, непокорен на закона му. Да загинат при второто пришествие. Никой християнин да не смее да ги поздравява. Никой свещеник да не чете пред тях светата литургия и да не ги причестява. Да бъдат погребани без опело, като животни… Който седне с тях на една трапеза или говори с тях, или ги приема в дома си — да бъде отлъчен като тях. Освен ако това е с цел да ги накара да се покаят. Някакви договори с тях няма да се смятат за законни. Никакъв дълг към тях не бива да се изплаща… И нека тяхната светлина угасне, тъй както угасват тези светлини, които държим в ръце…“

Дванадесетте монаси захвърлиха свещите на земята и ги стъпкаха с крак.

— „Децата на отлъчения също да бъдат прокълнати за вечни времена. И никакъв свещеник да няма право да им отслужва обреда на кръщението, венчаването и опелото. Отлъчването освобождава поданиците от клетвата за вярност и им позволява да изберат нов цар…“

Сякаш мълния срази царя. Треперенето на ръката му стана очевидно. Погледът му стана стъклен и без израз. И той престана да слуша безпощадния глас, който продължаваше:

— „Отлъчва се и този, който знае, че някой е еретик, но не го е съобщил…“

Никога богомилите нямаше да се откажат от бунтовните си деяния, докато цар Борил стоеше на българския престол… Неговата упоритост да носи короната на вуйчовците си без право се равняваше на упоритостта, с която народът искаше в страната да владее правото и законът.

Борил стисна силно челюстите си. Затвори очи. През клепачите си видя страхотните картини на бъдещето. Той щеше да удави в кръв цялата страна, нито един бунтовник нямаше да остане жив, друмовете щяха да се украсят от двете страни с бесилки и колове, а вонята на мършите щеше да напомня всекиму какво го чака. И деца, и жени нямаше да бъдат пощадени. Той сам щеше да трупа дървата на кладите. За най-малкото подозрение мечът на палача щеше да отсича глави и да реже телата на късове…

Но Борил щеше да смаже всеки опит за бунт и размирия. Щеше да ги удуши още в самия им зародиш.

Гласът на легата продължаваше да изрежда постановления и заплахи. И събраните около кървавия престол усетиха, че за всеки от тях настъпват дни на нерадост и тъмен ужас. И почнаха да се споглеждат, дирейки този, който трябва да бъде предаден.

Заразата се предаваше от горе надолу. Издайничеството, подслушването, клеветата се разпространяваха с бързината на пожар в суха степ. Всеки почна да се бои от всекиго. Баща от син, брат от брата, верен приятел нямаше вече. Никой не смееше за нищо да говори. Кое беше право? Кое криво? Всеки можеше да те наклевети, че си еретик, ако му пречиш нещо. А кои бяха еретици?

За Борила — привържениците на Асеновите синове. За граф Дьо Монфор, вожда на феодалите от Северна Франция — жителите на южните области, защото френският крал искаше да ги присъедини към държавата си, а алчните му рицари искаха да плячкосат тия богати земи. За покварения клир — всички проповедници на първоначалната апостолическа вяра за чист и скромен живот. Знакът еретик се поставяше на съперника, на политическия противник, на изобличителя, който разкрива грехове и недъзи…

Учените черноризци не се занимаваха вече с поучавано на простите люде в истините на вярата като божии слуги, а прекарваха времето си в спорове и свади, леност и пороци. Поради тях людете намразваха църкви и манастири, отвръщаха се от лъжата и лицемерието.

И си създадоха своя вяра.

Така изникна българската вяра на богомилите, самоволно като чист извор, таена с векове в сърцето на народа. От дните, когато Рим бе потъпкал слънчевия химн към Орфей и Дионис, за да наложи с правото на силния нетрайния култ към златните императорски статуи. От дните, когато Византия се бе помъчила под булото на християнското учение да пороби и владее чрез своята църква людете, които бяха слушали проповедите на апостол Павел, събрани в своите общини, братя, свързани само чрез закона на любовта. От дните, когато смели воини бяха преминали великата река и донесли преклонението пред едничкия творец и тройното му начало. Люде, които диреха истината, почитаха правдата и умираха за свободата. Едничките ценности, които даваха смисъл и радост в живота.

Това бе вярата на бугрите, назована различно из различните земи. Но тия чисти люде, които се отвръщаха от лъжата и лицемерието и не можеха да премълчават злото, си подаваха ръка и пръскаха бунтовното богомилско семе из целия свят.

Катари, патарени, валдейци, павликяни, бабуни, албигойци всички тия богомили бяха приели за свои общи правила неизменните истини от всички времена, бленувани от всички поколения, които богомилският папа, Никита българинът, бе оповестил на събора им през 1167 година в селището Сен Феликс де Караман край Тулуза в Южна Франция:

„Само законът на любовта дава право на човека да владее над човека.“

„Вярата трябва да бъде свободна и приета доброволно.“

„Храмът е там, където се молят люде с чисто сърце и чисти ръце.“

„Всички люде са братя чеда на един отец, затова са равни помежду си.“

„Мир за всички люде и всички народи.“

„Свобода за всички люде и всички народи.“

„Всеки човек да живее от своя труд.“

„Не убивай, не кради, не лъжи, бъди справедлив, делата да отговарят на думите ти, бори се за правдата и свободата, създай от себе си съвършен човек…“

И хората поглъщаха с възторг всяка дума на великото учение, готови да умрат с радост, за да го въплътят в дело, от Прованс и Гаскония, от Ломбардия и Босна до Чехия и Рейнските земи, до Хемските предели и Константина града. Защото нямаше бесило, което да унищожи правдата, нож, който да убие свободата, и клада, на която да изгори истината.

И пак тръгнаха апостолите на богомилската проповед.

Недоволството и бунтът се разрастваха по-непобедимо след всяка нова заплаха, след всяка нова присъда. Като див и свиреп звяр, скрит в мрачното си леговище, цар Борил не се насищаше да измисля все по-страшни и нечовешки мъчения. Жестокият му бяс не се утоляваше вече да гори живи хора. Но преди това заповядваше да ги намажат със смола. Преди да доближат босите крака на разпитваните жертви към мангала с жаравата, затваряха нозете им в дървени стегала, за да не могат да ги поместят. Той диреше опитни технитари да му изливат калъпи за правене на невиждани дотогава уреди за изтезание: железни обръчи с шипове отвътре за стягане на главата, шлемове, които имаха плътно затварящи устата запушалки — за да замлъкнат изобличителните слова. Той се заканваше дори да направи железни калъпи, колкото човешки бой, за да нагрява бавно людете вътре, та живи да се опекат… Но трябваше да накара враговете си да признаят кой подкопава престола му, кой тайно работи за връщането на законния наследник, кой бунтува парици и отроци…

Ала нищо не изплаши апостолите, съвършените братя, да продължат делото си.

От бордей на бордей, от кошара на кошара, от млина на млина те влизаха и разнасяха пламъка на ропота и бунта. Безстрашно се вмъкваха в богатите манастири, както в схлупените хижи, в дома на търговеца, както в работилницата на технитаря, под расото на монах проповедник, под наметката на странстващ продавач или певец гуслар — навсякъде. И носеха лъх от надежда сред гладните и онеправданите, сред унизените и потиснатите. От Несебър и цялото Поморие до Бдин и Подунавието, та чак до равна Романия и долната земя Охридска.

И богомилските общини растяха и се множаха.

Парици и отроци грабваха мотики и коси, нападаха властелските палати и манастирските имоти, разграбваха храни, за да нахранят чедата си, после побягваха в непристъпни планински усои и всяваха трепет у всеки жесток притеснител. В потайни места се трупаха оръжия, скътваха се припаси — за уречения очакван ден.

За деня, когато чудните сияйни слова на богомилската проповед щяха да станат истина и дела.