Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (31)

Глава III

Беше петък на сирната неделя от 11 февруари 1211 лято, индикт 14, 11-а лунна година и 15-а година на слънчевия кръг, когато благочестивият цар Асен-Борил повели да се свика първият православен събор в България.

Сред голямата църква „Петър и Павел“ се издигна широка дървена площадка, облечена в скъпо сукно. Там поставиха престола на царя, креслата на владиците и великите боляри. За останалите клирици и мали боляри направиха зад креслата дълги пейки, облечени в ален аксамит. Пет стъпала водеха от земята към площадката. А от самата площадка до царския престол се отиваше с още три стъпала. Креслата и пейките бяха наредени от двете страни на престола. Около площадката беше опнато яко въже, край което пазеха въоръжени блюстители и което служеше да отделя напиращия многоброен народ.

Беше февруари, ала топлото слънце обливаше изчистената от сняг стъгда. Още от ранна сутрин развълнувани тълпи почваха да се стичат към събора, да си запазят по-удобно място за зрелището.

Четири часа след разсвет започнаха да пристигат и съборяните: великите и мали боляри, архиереи, епископи, свещеници и монаси.

От лявата страна на престола заеха място всички митрополити, които не бяха поискали палиум от папата: средецкият, дръстърският, ловешкият, белградският, овечкият заедно с търновския Марин и избрания на мястото на починалия Преславски Сава — Костадин, Борилов любимец. Липсваха примас Василий, велбуждският митрополит Анастасий и епископите Аврам Прищински, Кирик Нишки и Климент Бдински.

Отдясно седнаха новите велики боляри: великият логотет Николица, севастократор Деян, деспот Богдан, протостратор Коча, великият примикюр Михаил, властелите Станой, Павел, Банко, куманските вождове: Тугортак, Уза, Сот, Боняк, Блуш, Сокач и Зепа.

Останалият клир и малите боляри заеха местата си по дългите пейки зад креслата. Всички бяха облечени в дебели аксамитени кожуси, с мечешки калпаци на главата.

Забиха всички камбани на Царевец и Трапезица, на църквите в целия град. Бавно, с тежка и скръбна тържественост. Зашумя, залюля се целият народ.

Откъм моста се зададе шествието на богомилите. Заградени с гъста редица стражи, с вериги на шията и ръцете. Наредиха се пред стъпалата на площадката. Конник префуча към Царевец, за да извести на царя, че всичко е готово.

Асен-Борил дойде в закрита кочия, заграден с дружина стрелци. От мястото, където спря кочията, до стъпалата на престола му се изстъпиха две редици копиеносци.

Бавно изкачи царят стъпалата на площадката.

Пурпурната му мантия, подплатена с хермин^[1] и везана с бисер, се разстла като ярък пламък подире му. Под нея блестеше светла златоткана багреница, препасана с пурпурен пояс, на който висеше златен меч. По ръцете му се виеха златни гривни, на врата му искреше огърлие, обсипано с многоценни камъни.

Той седна на разлатия престол с ръчки от слонова кост и стъпи с десния си крак върху тъмновинената кадифена възглавница. В лявата си ръка стискаше държава, а в дясната — жезъл.

Камбаните спряха да бият. Народът започна да се притиска по-близко до площадката, за да може всичко да види и чуе.

Асен-Борил вдигна жезъла три пъти.

Задрънчаха зловещо железните вериги, размърдаха се като тъмно стадо заловените, блюстителите ги обградиха отвсякъде, поведоха десетина от тях нагоре по стълбите. Борил заповяда да снемат веригите им. След това даде знак на един дребен, белобрад и сух старец да се изстъпи пред него.

— Не се бой, Мануиле… Аз ви събрах не за казън, а за изправление… — каза милостиво царят, — разправи ни в какво се състои твоето учение, обясни ни недоволството на твоите люде, ние ще бъдем справедливи и ще отсъдим по право и по истина.

Старец Мануил трепна, изправи дребната си снага, скръсти ръце, отправи остър, изпитателен взор към царя.

— Радвам се, царю честити, че най-сетне ще мога да изкажа пред твое величество словата, които дълго време съм искал да ти бъдат известни… Аз няма да скрия нищо. И нищо нямам за криене. Ние сме християни. И досега само сме дирили чистата истина на християнското учение. Може някъде да сме сгрешили, ала намеренията ни са били светли и правдиви. Искам преди всичко да знам в какво ни обвинявате, за да се защитим!

Изправи се търновският митрополит Марин. Прекръсти се три пъти, благослови народа, който коленичи наоколо в църквата и навън, по цялата стъгда. След това се извърна към еретика.

— Вие не любите господа наш Исус Христос, вие не вярвате в светата неразделна Троица, не признавате светото причастие и не приемате Христовата кръв, не се молите с надежда на света Богородица Мария, не се кланяте на честния кръст господен, не целувате със страх и любов иконите на господа, Богородица и всички светци, не почитате евангелските и апостолските думи…

Марин седна. След него стана ловешкият митрополит.

— Вие смятате, че пророците са говорили по свой ум, а не чрез светия дух… Вие не почитате светците и не се кланяте на техните мощи… Вие хулите светата литургия и всички молитви, предадени на християните от апостолите и светите отци… Вие смятате, че всички твари, видими и невидими, са създадени не от бога, а от сатаната.

След ловешкия стана митрополитът на Дръстър^[2].

— Защо изопачавате евангелските и апостолските думи и не ги четете така, както са ги написали светите мъже? Защо смятате, че църковните чинове не са наредени от господа и от апостолите? Не беше ли казал Исус „Симоне Йонин, паси овцете ми“. Не остави ли той на заместниците на Симон Петра да продължат делото му до окончание века? Не са ли църковните йерарси заместници на Петра?

Подир дръстърския се изправи овечкият.

— Обвинени сте, че хулите честната женитба на людете и богатите, които носят брачни ризи с благоговение… Обвинени сте, че хулите ония, които ядат месо, и ги смятате недостойни да влязат в царството божие…

Овечкият митрополит седна. Зашумяха с глух шъпот богомилите, раздвижиха се, размениха си знаци и погледи.

— Аз не желая сам да защитавам своята вяра… — отвърна старец Мануил, — между нас има много по-достойни и мъдри люде, които биха могли да ми помогнат в тази тежка задача. Пуснете редом с мене дедеца Петър, съвършения брат Стефан, стройник Назари, гост Добромир, гост Лука.

Блюстителите отвързаха по знак на царя посочените богомили. Преди да влезе в църквата, Добромир се огледа наоколо. Далеч, от един прозорец, някой размаха светла кърпа. Беше Белослава. Той вдигна ръка за поздрав, кимна с глава. Там до стройната снага на девойката се тъмнееше друг образ — майка му. Още веднъж той размаха ръка.

Двамата блюстители му напомниха, че отново ще го свържат, ако продължава да прави знаци на людете.

Изведнъж грохотът на тълпата утихна. Всичко се стаи, занемя.

Старец Мануил простря бавно ръце нагоре. Бледото му лице се издигна с вдъхновен унес към небето. Гласът му, отначало тих, ала властен и ясен, се разля на широки вълни, все по-мощни и звънливи. Чуваха го дори навън, през широко отворените порти. Всички затаиха дъх, заслушани в чудните слова:

— Нашата воля и нашият копнеж е бил да изградим ново общество от съвършени люде и истински братя… Ние проповядваме чистотата на духа и плътта, за да стигнем до вътрешно просветление и сливане с бога… Чрез своя живот ние се освобождаваме от веригите на земното, за да проумеем чистите и светли истини, за да се роди в нашата душа Христос… Защото той е носител на светлината, а сатаната е носител на тъмнината. Ние, земните твари, сме творение на двете съвечни начала, които са в непрестанна борба: мрак и зора, лъжа и истина, добро и зло, смърт и живот, дух и плът, радост и скръб… Духът, който е затворен в плътта, копнее да се възвърне към своя първоначален отец — светлината. Затова ние отричаме плътта и се стремим да победим земните примамки, защото Сатанаил е техен господар.

Белградският митрополит поклати глава.

— Защо смятате, че Сатанаил е творец и господар на земята?

— Сатанаил се е наричал и Луцифер и е бил най-мощният ангел на светлината. Ала обзет от безумна гордост, той се възбунтувал против бога и примамил подир себе си ангелите на въздуха и водата. Бог им отнел всяка власт и ги низвергнал. Разкаян, Сатанаил помолил отца си да му прости и да му позволи да си създаде свой свят. Тогава Сатанаил създал видимия мир: слънцето, месеца, звездите, животните, дърветата. Най-сетне създал и човеците. От пръст. Без дух. Душите на людете им вдъхнал отец. Затова те принадлежат на бога, а плътта им — на сатаната. Но не се смирил пак гордият Луцифер. Той съблазнил първата жена и от нея се родило потомството на сатаната: Каиновият род. А от Адама е родът на Авела. На земята се възцарили потомците на Сатанаила и тяхната власт траяла до идването на Спасители, син божи, който припомнил на людете божието царство, което те забравили, понеже започнали да признават за единствен бог само Сатанаила. А когато на Каина се родил син, Енох, Сатанаил взел Еноха на небето и…

Митрополитът смръщи лице, даде му знак да замълчи.

— Ето как изопачавате всички думи на вехтия завет. Кой ви даде право да проповядвате неща, които не стоят писани там? Къде е казано, че Сатанаил е сътворил земята? Не стои ли там писано: „В началото бог създаде небето и земята… А земята беше пуста и неустроена; и тъмнина беше върху бездната; а божият дух се движеше над водата. И бог каза: «Да бъде светлина». И стана светлина. И бог видя, че светлината беше добро. И бог раздели светлината от тъмнината…“. Къде става тук дума за сатана? Вашето учение не е християнско, а манихейско. Там се говори за властта на бога и на демона като равни…

— А Мани не беше ли обещан още от Исуса като негов заместник? — се обади дедец Петър и се изстъпи пред старец Мануил. — Не пише ли в Йоановото евангелие следното: „Утешителят, дух свети, когото отец ще изпрати в мое име, той ще ви научи на всичко и ще ви напомни за всичко, що съм ви говорил…“. Каин и Авел са двете противоположни сили в природата, които вечно се сменят в неизменен ред: живот и смърт, светлина и тъмнина, дух и плът.

— А това не са ли двете лица на една и съща сила? — ловко подхвърли митрополит Павел Дръстърски.

— Това ни учи нашата, българската богомилска църква… — отвърна пак дедец Мануил. — Само драговишката църква смята, че те са враждебни сили, че не са дело на една първопричина…

— Затова ли смятате, че сатаната е сянка на бога? — се обади овечкият.

— Светлината не може да съществува, ако няма сянка… — се обади стройник Назари.

— Значи вие приемате учението на Мани, смесено с масалианството… — каза Павел Дръстърски. — Ала кажете ми къде в писанието се споменава името на Мани? Утешителят може да бъде и Маркион или Симон влъхва, или Карпократ… Вие проповядвате всичко да бъде общо. А тъкмо Карпократ проповядва, че слънцето и водата, и въздухът — всичко е дадено общо на людете. Затова всички блага на земята трябва да бъдат общи за всички. По този начин всеки от вас може да тълкува всичко посвоему. Не се придържате нито в думите на вехтия завет, нито в тия на евангелието. Така достигате до чудни, противни богу заключения. Защо съвършените ви люде се отказват от месо и вино, честен брак и потомство? Нали така те ограничават човешкия род, който по този начин ще се свърши. Защото обикновените братя се мъчат да ви подражават… Ето как от една първична грешка се стига до такива погрешни заключения…

— Вашите монаси не правят ли същото нещо? Само че те се оттеглят от света, от съблазните и гоненията, като предпочитат да управляват богатите си манастирски имоти, без да си дават труд да поучават невежите и сиромасите…

— Нашите монаси се оттеглят от света на съблазните по свое желание, за да издигнат духа си по-близо до божиите истини, ала не смятат, че целият човешки род трябва да им подражава. Те са доброволни отшелници, самотници, съзерцатели, подражатели на Христа, преписвачи на книги, пазители на свещени мощи…

— Затова ли те разнасят свещените мощи от град на град, за да събират повече пари от повече поклонници? — попита жлъчно стройник Назари с горящ взор. — От любов към бедността ли те трупат в манастирите несметни богатства, които събират аспра по аспра от сиромасите парици и отроци, за да живеят те самите в леност и безгрижие? Без да бъдат дори длъжни да носят бойно копие за защита на държавата?

Откъм тълпата се зачуха одобрителни викове.

Борил сви устни, погледна към митрополит Марин, даде му знак да отговори.

— Манастирите са богати и цветущи, ала самите монаси са най-бедните люде. Те нямат нищо свое, смятат се за нищо, за земен прах. Те се грижат само за преуспяването на своя манастир, за слава на светеца, когото почитат. Те се грижат да запазят чистото християнство, тълкуват книгите на древните, записват делата на нашето време… А вашите съвършени не странят ли от ръчния труд, не живеят ли от подаянията на братята? И каква е цялата им дейност? Да отричат единосъщната и животворяща неразделна Троица, да зоват демона миродържител, да повдигат народа към бунт и непокорство…

Гост Лука издигна ръка в знак, че иска да отговори, но Добромир буйно го изпревари и се запъти към престола. Блюстителите препречиха със сулици пътя.

— Вие ни обвинявате, че не признаваме светото причастие, че не се кланяме на кръста, че не целуваме със страх и любов светите икони, че не ходим в храмовете на литургия… Не е ли безумно да се кланяме на външни знаци, на плътски белези и да мислим, че с това изпълняваме целия си християнски дълг? Когато сърцето ни е пълно с лъжа и притворство, със злина и грях? Защо да се заслепяваме в обреди и външни знаци, а да не виждаме живеца, вечния премъдър дух на Христовото учение? Нали той сам ни учеше, че не трябва да се гледа външността на чашата, а какво има в нея? Митрополит Костадин се смята за чист християнин, понеже се причестява всяка неделя и се кланя три пъти на ден пред мощите на някой светия. А угодно ли е богу да взема десетък на гладните и голи парици и отроци, когато има суша и глад, да хвърля в робство тия, които поради неурожай са задлъжнели и не са платили кумерка си? Така ли спазва божиите заповеди: ако има две ризи, едната да даде на сиромаха? Ти, Бориле, който се смяташ безгрешен православен и си седнал тука да ни съдиш, не беше ли оня, който отне без всяко право и закон престола на Асеновите синове поради безумно себепревъзнасяне? Така ли изпълняваш поръките на евангелието: блажени смирените? Кой ти дава право да дириш сламката в окото на другите, а не виждаш гредата в своето?

— Стига — изкрещя преславският Костадин. — Нека замлъкне!

Стражите обградиха Добромир, готови веднага да го отведат при един знак на царя.

— Аз ще млъкна! Но богомилството няма да спре! Не сме ние, които го разнасяме! То вирее от беззаконията, от произволите на твоите люде, Бориле! Не съм аз, който го проповядвам, а алчността и безбожието на твоите епископи, които, вместо да бъдат истински народни пастири, развъждат несметни стада, търгуват със свети мощи, притесняват безимотните, трупат богатства… Сред безброй обреди и молитви те са загубили чистия дух на християнското учение. Аз не съм учен, нито мъдрец, за да мога да споря за учението на Мани и Симон влъхва, за арианството и православието на светите отци от Никейския събор… Те са непостижими за обикновения човешки ум истини. Не е ли безумна гордост да смяташ, че само ти разбираш и можеш да тълкуваш! Всеки приема това учение, което му е най-близко и най-ясно. А вие убивате хората за това, че не възприемат вашето учение за милост и любов! Каква дързост! Вие ни обвинявате, че празнуваме погански празници на летния свети Иван… Народът е свикнал от хиляди години на тоя ден да празнува лятното слънцестоене, както на Коледа празнува зимното, раждането на слънцето… Това са обичаи, останали от деди и прадеди. А не виждате как боляри и властели живеят на гърба на оголелия народ! Но тия боляри първи ще ти забият кама в гърба, ако не им трябваш вече. Ересите ги разнасят гладът, задълженията, данъците, тежките ангарии, които превръщат свободните люде в роби… Разнасят ги подкупите и измамите… На върха на властта изплуват най-порочните и негодните, а всичко честно и способно отива на клада… Или постъпва в манастир, отива в отшелничество, погнусено от безправието и лъжата… Коя е последната надежда на безправни и бездомни? Богомилството. Дай им правда, дай им хляб, дай им човешки свободи — и няма да има бунтовни учения! Но запомни — със събори и клади, с тъмници и анатеми ти няма да ги премахнеш! Никога!

Борил скочи. Държава и жезъл трепереха в ръцете му.

— А кой учи людете да не се покоряват на властта, да злословят за старейшините, да хулят имотните, да не се подчиняват на цар и боляри, да не работят църковните и манастирски имоти, да не блюстят тъмниците, да не ходят на война? Кой разстройва държавата сега, когато имаме толкова врагове, които ни дебнат отвсякъде, за да ни нападнат?

— Богомилите не са врагове на държавата — отвърна смело Добромир. — Те винаги са я бранили от врага! Не предложиха ли павликяните ключовете на Филиповград на цар Иваница?

— Знам аз кой бунтува богомилите против мене — отвърна ядно Борил, — това са привържениците на Йоана! Те се надяват чрез бунт и непокорство, чрез клевети и насъсквания да върнат тук сина на Асена!

— Така е! — отвърна спокойно Добромир и като размаха десница високо във въздуха, извика два пъти: — Да живее цар Йоан-Асен!

Всички изтръпнаха. Зашумя като развълнувано море огромната тълпа, отекнаха неясни викове, издигнаха се свити юмруци.

— Дързък е езикът ти, момко… Ще намериш това, което дириш…

— Аз не се боя от огъня. Ще вляза в него като Василий с усмивка на уста. Ала горко вам! Защото нашата мисъл, нашето учение няма да умре! То ще се издигне като светъл пламък, ще подпали целия свят и ще грее до скончание века… Ала вашите грехове ще останат да тежат само на вашите души!… И божията анатема ще ви постигне в нечакан час!

Борил махна с жезъла, блюстителите уловиха Добромира, отново завързаха ръцете му назад.

Митрополит Костадин стана.

— Признаваш ли, че твоето лъжовно словесие е дело на нашия враг, триж проклетия сатана?

— Не.

— Отричаш ли се от своята триж окаяна богоненавистна и скверна ерес?

— Не.

— Ще се върнеш ли към истинската вяра на бога наш Исуса Христа.

— Аз се смятам за истински християнин.

— Ще продължаваш ли да се числиш към сеячите на лъстивото нечестие на поп Богомил?

— Докато съм жив.

Костадин погледна към епископите и болярите. Всички от тях, с изключение на двама-трима, вдигнаха ръка.

— Затова ще бъдеш и осъден. Клада, бесило, кол или заточение? — се извърна той към Борила.

— Клада — отвърна мрачно царят.

Блюстителите хванаха еретика за лактите, поведоха го надолу.

Народът се развълнува. Далечни женски писъци отекнаха.

Разпитът на останалите продължи бързо. След няколко кратки въпроса и отговора присъдата веднага се издаваше. Неколцина се побояха. Отрекоха се от учението си. Други побързаха веднага да откажат, че са били еретици. Но повечето издържаха кораво докрай. Когато видяха, че присъдите са безмилостни, те престанаха дори и да отговарят, понеже знаеха каква ще бъде последната дума:

— Клада!

 

 

Късно вечерта млад монах разгърна в килията си нов свитък пергамент, изостри добре писалката си, потопи я в киновар и продължи да пише:

„Царят и тия, що бяха с него, им възразяваха с мъдри въпроси въз основа на свещеното писание, докато изобличиха тяхното злословно мъдруване. А те стояха като безгласни риби, паднали в недоумение от всяка страна. Благочестивият цар като видя, че те са всякак посрамени, че дяволът е паднал и смачкан, а Христос възвеличен, изпълни се с радост и заповяда да пазят както тях, така и прелъстените от тях. А те като видяха това, възвърнаха се към съборната църква. А тия, които не се покориха на православния събор, бяха подложени на различни наказания и заточения. След това благочестивият цар Борил заповяда да преведат от гръцки на български език Съборника, който да се чете в първата неделя на светия пост, според както още изпърво светите отци са предали на светата съборна и апостолска църква. По негова заповед тоя свети събор бе вписан в числото на православните събори. Преди неговото царуване никой друг не беше свиквал православен събор като тоя. Всичко това се извърши по заповед на благочестивия цар Борил в 6718 лято, индикт 14, 11-та лунна година, 15-та година от слънчевия кръг и четвърта от неговото царуване. Когато православният наш цар нареди добре всичко това и когато съборът се завърши, той влезе в църквата, дето след като поблагодари богу, изпрати всекиго да си отиде дома си.

На вси еретици — анатема.“

Монахът остави киновара да изсъхне, стана и се отправи към прозорчето на килията си.

Далече в мрака Търнов гореше, окичен с венец от дребни кървави точици.

В многобройните клади изпущаха сетен въздъх преданите синове на своята вяра.