Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (4)

Глава IV

Никога по-горещо и душно лято не бе слизало над скалистия Търнов. Но колкото въздухът бе тежък и парлив — непоносим за тялото — толкова по-парлива и непоносима бе тревогата, която притискаше душите на всички, които бяха изпратили бранници заедно с цар Борила на юг, против латините. От първата решителна битка щеше да заличи на чия страна ще тежи мечът на свети Димитър. Не беше ли вече оттеглил победоносният им покровител своето благоволение от българското оръжие? Или може би цар Борил щеше отново да прочуе по цял свят ненадминатите подвизи на своя род… И отново — както по времето на Калояна — трубадури и менестрели щяха да съчиняват песни, които да разнасят всъде славата на юнака Асен-Борил…

И както след адрианоградската победа — която нямаше равна на себе си — новият цар щеше да се завърне с още по-знатен пленник.

„Пригответе Бодуеновата кула — бе казал Борил на тръгване, — защото в нея ще ви доведа скъпоценна плячка, прекрасния латински император Ерик Филандър…“

И наистина нямаше по-опасен враг за новата Латинска империя връз развалините на Визанс от българите.

В български плен бе загинал дръзновеният Бодуен, граф на Фландрия и константиновградски император.

От българска ръка бе посечена главата на вожда на кръстоносния поход, монфератският маркиз Бонифаций, крал на Солунската държава…

От мъка и тревога поради адриановградското поражение бе умрял третият главатар на кръстоносците — представителят на Венеция, мъдрият дож Енрико Дандоло…

А в самата страхотна битка, в която бе паднал пленник Бодуен, бе загинал и цветът на латинското рицарство: най-храбрите, най-знатните фрушки^[1], ломбардски, венециански кавалери начело с внука на френския крал Луи дьо Блуа…

Останалите — бяха изчезнали в позорно бягство, натоварени на седем венециански кораба, към земите, откъдето бяха дошли. Тъй страшна и непоносима им се бе сторила бранната дързост на българите.

И ето сега, от всички тия знаменити рицари, от всички тия прочути благородници бе останал само един, може би най-мъдрият, може би най-храбрият: Ерик Филандър, брат на покойния император Бодуен.

„Новият Арес“ — така го зовяха ромеите, удивени от подвизите му.

От време на време тежка въздишка ломеше гърдите на госпожа Теодора, която вече няколко часа стоеше със скръстени ръце, впила очи в една точка, неподвижна и безмълвна като изваяние.

Наближаваше краят на юли. Вече от две седмици бе заминал Борил с войските на юг — и никаква вест отникъде.

Тя хвърли скритом поглед към царицата, която от няколко време бе отпуснала везмото на скута си, замислена и тревожна.

Изведнъж куманката скочи, изтича към прозорците, отмахна завесите, отвори стъклата.

— Ще умрем от задуха! Нека влезе чист въздух.

Госпожа Теодора стана, отиде полека към прозорците и ги затвори. След това спусна отново кадифените завеси.

— Влиза слънце… И от това става още по-горещо. Ако искаш, можем да отидем към Света гора…

Куманката стисна зъби и не отвърна нищо. Досега не бе й се случвало подобно нещо. Някой да й противоречи и да пристъпи желанието й. Навремето, когато бе жив Иваница, тя оставаше наистина самотна през време на безкрайните му бранни походи, но поне бе господарка на себе си. А сега… Новата й свекърва постепенно заемаше мястото й, искаше навсякъде да бъде почетена преди нея, да бъде изпълнена нейната заповед преди тази на царицата. Защото госпожа Теодора смяташе, че майката на царя има един чин по-горе от съпругата на царя. И Борил не се противопоставяше на тази нейна воля.

Понякога на Целгуба й се искаше да му извика: „Ти знаеш много добре, че на мене дължиш царския си венец. И че както аз го сложих на главата ти, така пак аз мога да го махна…“.

Но някаква странна боязън я правеше покорна и тиха като дете пред неговата студена усмивка и зъл поглед.

Откак бе седнал на престола, Борил не бе вече оня угодлив, смирен и влюбен деспот, какъвто тя го познаваше от по-рано. Едничката му мисъл не бе вече как да достави радост на прекрасната куманка…

Затворен в себе си, хладен и недостъпен, той сам замисляше своите кроежи за бъдни дни, получаваше и изпращаше послания, приемаше чужди пратеници, натоварваше гончии с поръчки до другоземни господари, без тя да знае нищо от това, което става наоколо й.

Единствен негов съветник и довереник бе госпожа Теодора — майка му.

И Целгуба кипеше в безсилен яд, разочарована и разкаяна.

Ако тя подозираше, ако тя бе знаела…

Беше ясно: Борил си беше послужил с нея като средство, за да постигне въжделената си цел — престола. Сега тя му бе ненужна, излишна. И той не се стремеше дори да скрие това.

Тя можеше да се бори с него. Все още родните й кумански вождове бяха предани на сестрата на главатаря си. Ала някакво безименно смирение, някакво чудно желание за подчинение я държаха в плен, може би дълбоко в своята женска същност доволна, че служи и се покорява…

— Да отидем на лов в горите на Орловец! Утре може да завали дъжд… Слънцето така прежуря, че времето няма да трае още дълго тъй ясно…

Госпожа Теодора се навъси, изправи високата си суха снага и каза строго:

— Днес, когато синът ми се пече по равнините на Романия, а може би да е ранен вече или нещо по-лошо… Днес ти можеш да мислиш за лов. Когато още не се знае изходът на битката… Когато животът на всеки тук е може би застрашен…

— Борил ще победи — каза спокойно и равнодушно Целгуба — и страховете ти са напразни… Знаеш много добре, че латините не могат да се мерят с нашите по сила и юначество… — Тя също стана и почна да свива ръкоделието си. — Тогава нека отидем малко на въздух към Света гора… — и тя бързо се извърна, за да не може старата жена да забележи внезапната бледост, която думите на госпожа Теодора бяха извикали по лицето й.

Тъй лекомислено те бяха премахнали Иваница. И наистина тя винаги по-рано нито за миг не бе допущала мисъл за поражение и разруха на царството. Докато Иваница бе жив, кой можеше да премери сили с Ромеоктона, с победителя при Адриановград…

Но сега… Когато силната Калоянова ръка бе изчезнала — вече никой не се чувстваше сигурен. От всички страни се къртеше спойката на Асеновата държава… От юг деспот Слав бе откъснал богатата област на Родопите — Ахридос. В Долна земя непрестанно боботеше подземно брожение, което можеше всеки миг да избухне. На запад сърбите бяха заели Нишката област и Поморавието чак до град Равна, а венгрите бяха нахлули в Белградската и Браничевската област.

Щеше ли това да бъде възможно, ако бе жив Калоян?

Днес само една победа можеше да закрепи царството…

Когато госпожа Теодора понечи да стъпи във впрегнатата кочия, която ги чакаше пред Малката порта, тя се озърна, сви вежди и попита:

— Ами къде е Мария?

Царицата, която чакаше да се качи подир нея, отвърна с престорено учудване:

— Защо питаш?

Госпожа Теодора се навъси още повече.

— Защо? Нима ще оставим момичето вкъщи, в тази задуха? Нима не виждаш напоследък колко е изтъняло и пребледняло, сякаш троха не слага в устата си… — И тя заповяда на стратор^[2] Тодор, който седеше до кочияша: — Повикай веднага царкинята…

Виновна и засрамена, Целгуба побърза да заглади грешката си:

— Ще отида аз да я подиря…

Спалнята на Мария бе на най-горния кат на палата. Когато царицата, изморена и запъхтяна от високите стръмни стълби, отвори вратата, отначало не можа нищо да различи в полутъмната стая, осветена само от тясно сводесто прозорче, издълбано високо в дебелата стена. След това, като свикна със светлината и се озърна, тя видя, че момичето го нямаше в стаята…

Целгуба надзърна зад широкото ложе, отвори раклата, забеляза вътре непокътната вълната, която бяха дали за предене на девойката, извади я навън, за да й напомни, че трябва да работи, извади също и гергефа, върху който стоеше опънат зелен аксамит за везмо, също тъй недокоснат, след това забеляза на дъното на сандъка някаква дребна кутийка от пожълтяла слонова кост, взе я и я разтвори.

Прехапа устни.

Вътре искреше в живи зелени пламъчета пръстен с огромен изумруд…

Значи тук беше пръстенът на Иваница, който тя напразно бе дирила толкова време…

Къде го беше намерило момичето? Тя се поколеба няколко мига, след това сложи пръстена на показалеца си. Затвори раклата и бързо излезе навън. Изпрати слугини да дирят из градините. Слезе в трапезарията, надникна в покоите на госпожа Теодора, в престолната зала…

Момичето го нямаше никъде.

Най-сетне, когато се отчая да го търси, тя хвърли поглед в бившата работна стая на Калояна и остана замръзнала от почуда.

Седнала в дълбокото кресло на баща си, Мария бе заровила глава в някаква дебела книга. На главата й стоеше вехт бранен шлем. Върху пода до нея лежаха разхвърляни ръждясали мечове и копия, щитове от върбово дърво, покрити с кожа, лъкове и колчани…

— Какво правиш тука? — извика царицата, като се окопити. — Картинки ли гледаш? Защо си вадила от килерите оръжия?

— Не. Чета… А пък с оръжията си играех на бран.

Целгуба пристъпи по-близо и надникна през рамото й. Наистина книгата не беше украсена с рисунки. Момичето гледаше буквите, като следеше с пръст редовете.

Куманката дълго я гледа недоумяваща. Шегуваше ли се Мария, игра ли й устройваше?

— Кой те научи да четеш?

— Сама. — Момичето не искаше да скрие досадата си от разпита и желанието си да остане по-скоро само, за да продължи приятното занимание…

— Как така сама… Отгде знаеш буквите?

— Питах писец Дейко… Днес за една, утре за друга… Научих ги.

— Но не се научи още, когато ме видиш, да ставаш права. Кога ще разбереш, че трябва да се държиш прилично? Каква мома ще стане от тебе? Я остави книгата, ела тук… Или не, дай книгата. Какво четеш? Снеми това от главата си.

— Приказките за добрия крал Артур…

— Какво? — куманката грабна книгата. Взря се внимателно.

Действително книгата бе написана с латински букви. Това бе вече премного. Тя изгледа поразена завареницата си.

— Четеш на латински! Фрушки приказки… Откъде знаеш езика, кой те научи на тяхното писмо…

Мария се усмихна. Сне шлема от главата си. Големите й светли очи засияха като звездел.

— Питах тълмач Христофор. А фрушки знам от леля Агнеса.

Целгуба седна върху дървеното кресло и не можа нищо да отвърне. Наистина, откога тя не се бе занимавала с момичето? Много години още преди смъртта на Калояна тя бе занемарила детето му, като бе оставила напълно на етърва си, царица Елена, на Калояновите сестри, госпожа Тамара и госпожа Теодора, заедно с прислужниците да се грижат за него.

Как бе расло то, какво бе мислило, с какво се бе занимавало през времето на ония страшни и тъмни дни, когато тя, увлечена в безумен копнеж по Бодуена, бе готова да остави съпруг и царство, за да го последва на край света, когато по-късно бе започнала тайната й подземна борба с Калояна, победата й, смъртта му…

Нищо не бе узнала тя тогава за живота на Мария… И сега трябваше да се изненадва от това чудно момиче. На студенината му към нея, на упоритостта му, на особеностите му…

Засегната, Целгуба започна да прелистя старите книги с пожълтели листи, подвързани в кожа с позлата.

— А тия книги за какво разправят?

— За Ахил и Александър…

Мария се спусна и грабна любимите си книги, сякаш се боеше да не й вземат „Александрията“ и „Троянската притча“, с които лягаше и ставаше. Царицата посегна да погали косите й, но девойката рязко се дръпна с дива гордост. Не обичаше да я галят, нито да я съжаляват.

— Остави сега книгите. Ела с нас. Отиваме с леля ти Теодора към Света гора… Ще береш цветя, ще подишаш чист въздух… А като обичаш да четеш, ще ти дадем учител по латински, но по-добре ще е да слизаш по-често долу да се учиш в тъкачницата, а отдавна трябваше вече да знаеш да везеш и плетеш. Хайде сега да потичаш из ливадите на воля…

И в същия миг, когато тя изрече думите, веднага видя колко са безсмислени. Мария не бе вече дете, което може да тича из поляните. Израсла необикновено много за възрастта си, тънка, мършава, крехка, макар че бе сторила петнадесет, отдалеч девойката изглеждаше като че ли е на осемнадесет най-малко. Само дълбоката светла невинност на взора й сочеше младата възраст.

Но Мария поклати глава и отвърна рязко:

— Искам да си доизчета приказката. Не мога да я оставя незавършена тъкмо на най-хубавото място. Искам да видя дали рицарят Манфред ще победи ламята…

Царицата въздъхна с облекчение:

— Добре. Ще кажа на леля ти. Дафина ще ти даде да вечеряш горе, в твоята стая. — И тя бързо се отправи към изхода, изплашена, че е много закъсняла. Но още на стълбите тя се срещна със свекърва си.

Госпожа Теодора я изгледа с потъмнели от гняв очи. Не каза нищо. Пресече с движение на ръката обясненията й и затвори подире си вратата на стаята, в която бе Мария.

След няколко мига тя отново се появи на прага. Момичето вървеше послушно след нея.

Небето блестеше и лъхаше жар като сгорещена бяла мраморна плоча. Напечените градски стени затваряха сякаш в огнен обръч крепостното селище. Гъстите кичури тъмна зеленина, които бяха покрили склоновете на Орловец и другите околни баири, изглеждаха отдалеч пепелявосиви. Кочиите преминаха бързо из пустия прашен път на потъналия в дълбока тишина Търнов. Етърът лениво влачеше водите си, сякаш разтопено старо злато… Стражите отвориха вратите на градските порти, застанаха мирно с вдигнати за почест сулици^[3].

Изгорелите треви изпущаха топло и горчиво ухание, тишината на ливадите и неподвижността на листата разливаха околовръст, чак догдето стигат очите, някакъв потискащ, смъртен покой…

Едва когато почнаха да наближават ливадите под Света гора, свеж и влажен въздух разведри замислените чела на трите жени, които дотогава бяха пътували мълчаливи, гневни и враждебни една към друга. Те слязоха от колата. Стражите разпуснаха конете да пасат и се пръснаха наоколо да вардят мястото от случайни пътници.

Мария се развесели, изтича към гората, пълна с птича песен и ведри ухания, набра си букет от невен и звездел, разбъбри се, затананика песенчица, слаба червенина обагри прозрачните й янтарни бузи. Спомени от минали хубави дни нахлуха в самотното й сърце и тя изтича към леля си и царицата, които помагаха на Йова и Дафина да постелят бохча на тревата за закуска. След малко пристигнаха кочиите на деспина Росана и княгиня Сета. Подир тях дойдоха още няколко болярски семейства, които госпожа Теодора беше поканила преди тръгването с бърз вестогонец до Трапезица.

След като се поклониха три пъти и целунаха ръка на госпожа Теодора и царицата, знатните търновки се поотпуснаха и разговорът веднага се завъртя около битката и новините, които идеха от юг.

Всички чакаха със затаена тревога да чуят някаква вест от царицата. Но и тя знаеше толкова, колкото всички други. Нито един гончия^[4] не бе пристигнал със запенен кон, изпратен от страна на царя. За добро или за зло никой не бе проводил към жаждащите известия близки нито една дума.

— Може би са се спуснали, както по времето на Бодуеновото поражение, да ги гонят на юг чак до Родосто и Константиновград — подхвърли като на шега деспината.

Болярките избухнаха в смях, насядаха по тревата, запресягаха лакомо ръце към редките и скъпи закуски, донесени в царската кочия, глуми и закачки скоро притулиха парливото безпокойство, което всяка от тях таеше в себе си.

Мария пристигна цяла зачервена, с препълнени от цветя ръце.

— Лельо, Белослава и майка й дойдоха ли? По-рано все играех заедно с нея и Добромир…

Деспина Стана побърза да промени разговора.

— Зоя и дъщеря й ми писаха скоро, че не ще могат да се върнат за зимата в Търнов. Трябвало да си приберат житата. Царкиньо, сега ела малко да похапнеш с нас… Да знаех, че ще те доведат, щях и аз да взема дъщеря си Бона. Колко много цветя си набрала! Какво ще ги правиш?

— Ще ги занеса на гроба на татка… Аз всеки ден му нося. Нали само аз ходя да му паля свещ…

Наивност ли беше, или предизвикателство?

Настана тягостно, смутено мълчание. Царицата се изчерви като ягода. Госпожа Теодора стисна устни, премига няколко пъти, помисли какво да каже, преглътна. Болярките сведоха очи, хапката спря на гърлото им.

Най-сетне госпожа Теодора се окопити. Тя поглади с трепереща от яд ръка момичето и каза:

— Право е. Откак латините убиха баща й при Солун, Мария всеки ден го споменува и подрежда кандилото над мраморната плоча. Хайде, сега седни да си починеш и закусиш.

Разговорът почна общо. Всички се надпреварваха да задават въпроси и да отговарят, като отбягваха да говорят с момичето, за да не попаднат пак в някое неудобно положение.

Мария почувства това отчуждаване, това пренебрегване. Обясни си го пак с това, че никой не я зачита, понеже всесилният й баща не е вече жив да я защитава. Една скрита сълза блесна в окото й. Тя престана да яде.

В шумната глъчка никой не забеляза това.

Залязващото слънце започна да хвърля дълги сенки по склона на хълмовете. Далече някъде отекнаха звънци от стада, гората зашушна в непрестанна тръпка, тихият плясък на потоците стана още по-хладен и свеж.

Далечните планини станаха яркосини сред бледото небе. Само на запад жива червена светлина багреше ръба на Дервента.

Когато царската кочия наближи градските порти, внезапно Мария разтвори широко очи и остана няколко мига така, сякаш тресната от мълния, загубила способността да говори, без да може да отмахне взор от ръката на царицата.

Това, което бе видяла, надминаваше всяко светотатство. Най-скъпото нещо, което момичето имаше на света, пръстенът, който цар Иваница му бе подарил при последното заминаване, от което не се бе върнал вече, блестеше върху пръста на ненавистната мащеха.

Царицата сбърчи вежди. Тесните й черни очи се свиха като на котка.

— Марийо, намерих този пръстен в раклата ти… Можеш ли ми каза откъде си го взела? Толкова малка, а мислиш вече за гиздила… Аз ще ти дам други, по-дребен. Да става на пръста ти.

Момичето наведе глава, за да скрие обилните сълзи, които мълчаливо обливаха страните му. След това с внезапно диво движение то протегна ръка, помъчи се да изтръгне светинята си.

Лицето на куманката потъмня от яд, та отстрани ръката на момичето и му заповяда да се държи прилично.

Тогава Мария обърна отчаяни очи за помощ към леля си.

— Татко ми го даде преди да замине, и ми каза да го нося за негов спомен!

Госпожа Теодора изгледа строго снаха си.

Куманката свали с презрение скъпия камък и го подаде на старата жена.

— Този пръстен не е носил никому щастие! Иваница ми разказа навремето историята му. Не искам да се гиздя с изумруда на хетерата Ефросина! Вземи го!

Госпожа Теодора прехапа устни, показа с очи момичето, което слушаше недоумяващо, поразено, след това сложи пръстена на кутрека си.

— Когато Мария порасне, ще й го дам за сватбата. Сега е малка и може да го изгуби…

От този миг в сърцето на Мария се стопи и последната капка обич, която имаше към леля си.

И момичето остана съвсем само, затворено в мъката и гордостта си, сред бездушието на толкова ледени и алчни сърца.