Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (11)

Глава XI

Не измина много време, и презвитер Добрейшо поиска да се яви пред високия самодържец. След обичайните приветствия той заяви:

— Аз вече завърших учението на княгиня Мария. Тя изучи всичко, което знам. И започна да дири и чете книги, които са трудни и непонятни за нея. Ето какво намерих вчера в ръцете й. Взела го от книгите на блажения си баща.

Борил хвърли бърз, изпитателен поглед към учения духовник и взе от ръцете му книга, подвързана в тъмночервена кожа, с полуизтрити краища. Усмивка сгърчи тънките му устни.

— Къде била… Кой би помислил, че Мария чете „Бранния закон“?

Той възнагради и освободи презвитера. Заповяда да известят на царицата, че иска да говори с нея, седна в дълбокото си кресло и запрелиства дебелите пергаментови листа, изпъстрени с много чертежи и забележки, писани от ръката на Асена или Иваница, редове, подчертани с червено:

„Когато вражеската войска се привлече в гориста планинска долина, внезапно да се напада и обкръжена отвсякъде, да се унищожи до крак.“

„Когато врагът се примами с привидно бягство и се увлече далече от главното си ядро, да се бие по части с двойни клещи.“

„Разбитият враг да се преследва неуморно, безпощадно докрай, до пълното му унищожение, преди да се е съвзел и отново събрал силите си…“

„При преследване на врага да не се задържат сили за обсаждане на крепости, а ако не могат да се превземат веднага с щурм, да се изоставят за по-късно.“

„Когато силите ти са по-слаби, предпочети мира и отстъпката, но само докато успееш да разделиш силите на противника.“

„Събирай войските си в пълна тайна. Нападай бързо, неочаквано и стремително. Врагът трябва да бъде приближен в най-голяма тишина и ударът да се нанесе преди разсъмване, в най-голяма мрачивина.“

„Обкръжаването на врага може да става по два начина… Първо…“

Борил стана, почна неспокойно да се разхожда. И той бе приложил плана на Крума при Катасирти и на Асена при Трявна. Но не бе успял. Не бяха ли учили заедно с Иваница „Бранния закон“ от войводата Пройко? Не бяха ли същите войски победили при Адриановград, при Сер и Навплия? Защо сега се бяха огънали? Не бяха ли раздали навреме големите наемнически плати? Оръжейниците денонощно ковяха оръжия. Храната бе обилна. Защо?

Дълбоко в него отговорът ехтеше с жестока неумолимост. Кипяща ярост преля в жилите му. Той сви пестници, готов да излее на някого гнева си.

Отново падна тежко в креслото си, закри лице в длани. Въздъхна. Нещо тихо изшумоля. Вдигна чело.

Пред него стоеше царицата. Във втренчения й поглед бе застинала почуда и ненавист. Каква нова лоша вест бе разкривила лицето на Борила в такава грозота? Тя чакаше изтръпнала.

— Така ли се грижиш ти за това момиче, Целгу? Няма ли за него игла и везмо? Благочестиви книги и молитви? Защо сте й позволили да рови в стари книги, които не са за нея? За какво се грижиш ти изобщо? Освен да раздаваш правдини и пронии на своите кумани? Особено на бдинските? Завчера пак си дарила с три села войводата Сечу…

Той скочи и изведнъж изкрещя в лицето й:

— Нима мислиш, че нищо не виждам? Ти създаваш свои привърженици! Да бъдат верни само на тебе! Кого мислиш сега да сложиш на престола, след като убиеш и втория си мъж?

Ударът беше страшен и неочакван. Гневът на царя за миг се изпари. Тя никога нямаше да му прости тия думи. Понечи да заглади, усмихна се, протегна ръце към нея:

— Прости ми, Целгу. Но страшно се ядосах на това проклето момиче.

Раната за поражението при Филиповград го гореше с неугасим огън и никога нямаше да му даде покой.

Куманката презрително отблъсна ръцете му, извърна се и без да продума, напусна стаята.

 

 

 

Трябваше да получи на всяка цена впечатление, че страната е усмирена, недоволствата потъпкани, размирията изкоренени. По-голямата част от помилваните заточеници и затворници се завърнаха по домовете си. Някои от тях, като патриарх Василий и боляр Пантелей, отказаха да напуснат заточението си. Царица Елена не прие дори пратениците на узурпатора и остана да прекара самотните си дни в монашеската килия на обителта „Пресвета Богородица“.

Заредиха се забави след забави. Палатът на Царевец отвори широко врати за непрекъснати приеми и тържества. Изпълни се най-после дълголетната гореща мечта на Целгуба. След годишнината от смъртта на Калояна тя започна да устройва големи ловджийски състезания, следвани от обилни гощавки и весели танци. Но най-големи приготовления се правеха за последния лов на есента, който трябваше да стане през деня на Малка Богородица.

От няколко недели напред търновските знатни госпожи почнаха да си шият руби за голямото тържество. В трескава превара ехтяха железарниците, не смогвайки да изпълнят многобройните поръчки стрели, копия, мечове, ловджийски ножове. Царица Целгуба си направи ботушки от кордованска кожа, везана със златна сърма. Деспина Росана мислеше да порази обществото с новия си бял жребец. Ръкавичарите имаха възможност да употребят всичкото си изкуство в изработването на причудливи и скъпи шарки по ръкавиците на болярките. Властели от далечни краища се приготвяха за път до престолнината, получили нарочна царска златопечатна покана.

Докато Ерик подготвяше в Константиновград сватбените тържества за дъщеря си, Борил искаше да покаже на близките и далечните си врагове, че държавата му е в ред, грижите му намаляват, престолът му е окончателно закрепен — и си позволяваше удоволствието да урежда шумни и пищни забави. Освен това той бе получил вест от ломбардите в Солун, които му предлагаха мир и съюз против император Ерик и съюзника му деспот Слав.

Горите на Орловец никога не бяха побирали в себе си толкова много люде, толкова звуци на рог и фанфари, такъв неспирен кучешки лай, цвилене на коне, сребрист женски смях, гърлени мъжки провиквания. Царят и царицата яздеха начело на многобройната пъстра дружина, следвана от стотици ловджии, песяци, крагуяри, прислужници, оръженосци. Между яркоцветните болярски одежди тук-таме се мяркаше и някое тъмно расо на духовник. Нямаше човек, свободен и имотен, който да не ламтеше за удоволствията на лова.

Когато наближиха забела^[1], екнаха в пъстър шум тържествените звуци на ловджийските музики. Ездачите се наредиха в полукръг по ръба на дъбравата, пред широките поляни, които пресичаха на това място гъстотата на гората. Музиките млъкнаха.

Един от оръженосците на царя изсвири три пъти с рог. С това се даде знак, че почва ловът. Главният царски крагуяр първи пусна своя сокол да излети във въздуха. Подир него пусна своята птица Борил. След миг прозрачната синевина на топлия есенен ден почерня от многобройните птичи криле, които се разпериха във висините, правейки мощни кръгове, насърчавани от виковете на своите господари. Песяците отвързаха кучетата от ремъците им. Едрите животни се спуснаха с пронизителен лай по петите на подушен дивеч.

Част от ловджиите останаха по поляните, задоволявайки се с по-дребен лов. Болярките целеха със стрели, на чийто край имаше оловни топки, които служеха само да зашеметяват зайците, а не да ги убиват. Други, които имаха стрели с наточени остриета, за да пробиват коравата кожа и гъстата козина на мечките, глиганите и елените, се залутаха във вътрешността на гората да дирят по-рядка дивиня^[2].

Мария отвърза своя нов крагуй^[3], опитомен майсторски от Ожие, погали кафявата му човка, свали качулката му, откопча халката. Крагуят излитна нагоре, дрънкайки със сребърните висулки, които бяха закрепени с дълга верижка за краката му. Девойката засени очи с ръка, за да следи хвърченето на своята птица, която скоро се превърна в почти незабележима черна точка.

Изведнъж крагуят се отпусна като камък надолу и сграбчи една яребица. След това я донесе на господарката си. Много пъти пуска Мария своя едър Ило, който всякога й донасяше нова плячка. Най-накрая той улови рядък чер гълъб със сребриста ивица около шията. Неведнъж царкинята опъваше лъка си и тетивата му избръмчаваше в точен и непогрешим прицел. Тя заръча да наредят лова й в кошовете, остави болярките и подири братовчедката си Белослава, която бе отишла навътре в гората. С копие в десница и щит от върбово дърво, покрит с кожа, в лявата, навила светли плитки около главата, Мария приличаше на млад юноша, тъй тънка, висока израсла, с дълги ръце и тесни бедра. На десетина стъпки разстояние подир нея следваха няколко оръженосци, песяци и крагуяри. Искаше й се да улови поне едно сърне или лисица, жива, малка, за да я отгледа вкъщи.

Цар Борил бе навлязъл с глотата си навътре в гората. Закрити в кола, окичена с клони, ловджиите му се мъчеха незабелязано да стигнат до местността, гдето обитаваше прочутият едър глиган, който напоследък бе убягнал на толкова засади и гонитби.

Мария леко яздеше най-обичния си бял жребец, следвана от верните си хрътове, по една тясна пътека между едри широкостволести дъбове. Бледожълтата й руба, със същия златист оттенък като косите й, трептеше като ярко светло петно сред зеления полумрак на горските сенки. Изведнъж тя спря, между дърветата й се бе мярнала розовата руба на Белослава.

Понечи да я позове, ала гласът й спря на гърлото. Бързо се извърна, даде знак на оръженосците си да останат назад.

— Когато поискам да ме стигнете, ще ви изсвиря два пъти! — извика високо тя. Подаде им лъка си. Взе копието и усмихната се отправи към братовчедката си, която успя навреме да се отдръпне от болярина Добромир, който бе приближил коня си до нейния и бе обгърнал с десница кръшната й талия.

— Дирих ви навсякъде. Не ми се искаше да оставам с ония там… — Мария въздъхна и скърши горчива гримаса. След това добави: — Иска ми се и аз да уловя някоя по-едра дивиня. Да ми падне някое сърне например!

Очите й — светли като цветовете на лена — жадно се разшириха. Тя стисна крепко щита до жилавото си тяло, след това го отпусна на верижката, закачена на шията й, подръпна юздите на коня. Ясно й беше, че е излишна между двамата влюбени. Отдавна вече траеше обичта на Добромир и Белослава, ала много беди и изпитни бяха прекъснали нежно разцъфтяващото чувство.

Беше минала вече една година от смъртта на боляра Сеслав, а скоро щяха да отслужат и девет месеца от загиването на Белота в Стрезовия бунт. Госпожа Евпраксия се бе прибрала в мъжовите си кули край Камчия заедно с по-младия си син Витлеем, който бе дошъл за погребението на баща си от Рим, а след това бе останал в България по изрична поръка на Борила. Княгиня Зоя се бе завърнала от карвунските си земи най-вече заради Белослава, която вехнеше от копнеж по шума и веселбите на престолнината, по задирките на знатни момци, по тържествата, на които би могла да покаже богатите си накити и руби. След годишнината на Белота тя щеше да я венчае за Добромир и щеше да се прибере пак край морето.

Край снажната си румена белолика братовчедка Мария изглеждаше съвсем като дете, само израсло необикновено високо. Взорът, мисълта, движенията й бяха лишени от всякакво кокетство, пълни със свежа наивност и чистота. Тя не можеше да разбере закачливите усмивки, гизденето на Белослава. Радостта на младата мома, че е задиряна от толкова хубави левенти, беше чудна и необяснима за царствената й връстница, чието юношеско сърце бе още затворено и студено като късче мрамор. Мария гледаше най-много със снизхождение и лек присмех към увлечението на Добромир и Белотовата дъщеря. При всеки случай не избягваше да ги подиграе с тънка безобидна шега или закачка. И сега, като бодна коня си, тя весело им махна с ръка:

— Гледай да не пуснете корен на това място!

И изчезна с хрътовете си в завоите на тясната пътечка.

През клоните надничаха ивици гъста синева и топли розови облаци. Шумът на глотите все повече почна да се отдалечава. Цялата гора затихваше, окъпана в златен прах и тайнствен шепот. Мария спря за миг и се ослуша.

Леко се чуваше само шумоленето на жълтата и червена шума под копитата на коня, ромонът на пенестите потоци, които подскачаха от камъче на камъче в скалистата долчинка, която пресичаше гората отляво. Тя слезе от белия жребец, седна върху една мъхеста скалиста издатина под могъщата сянка на едър ширококлонест дъб, подпря брадичката връз облегнатата си на коляното ръка.

Самотата и тишината й бяха по-приятни от неспирните смехове и глъч на ловджийките, от дръзките задевки на момците.

И отново в душата й избликна нестихващата скръб, тихото отчаяние, което се таеше дори и под най-сърдечните смехове. Тя бе сама в света. Ето и Белослава вече я отбягваше, увлечена от новото си чувство. Йоан-Асен и Александър бяха далече. Нямаше другари. Майка си не помнеше. А баща й…

Сърцето й се счупи. Непреодолимо хълцане избухна в гърлото й. С внезапно движение тя отпусна чело връз преплетените си пръсти.

Някакъв лек шум я накара да трепне, да поднесе рога до устните си. Песовете наскачаха, наостриха уши. Ала преди още да изсвири, преди да се окопити, на пет стъпки от нея мина в лудо бягство огромен глиган. Едрото му тяло чупеше клоните, мачкаше тревата, оставяше диря сред храстите.

Глиганът, гонен от царя и глотата му!

Вятърът вееше в обратна посока на дивото животно, което не бе могло да подуши неочакваната човешка близост. Мария се метна като мълния на коня си, бодна го, политна с бърз галоп подир звяра. Със снишена до земята муцуна хрътовете сочеха като стрели дирите му, надавайки от време на време стръвни виения и скимтения. Далече някъде ечаха призиви от рог. На Мария, увлечена, пламнала в страстта на гонитбата, не остана време да отговори. В последните седмици латинският пленник я бе научил на редица изкусни рицарски упражнения, които бяха засилили необикновено инак тънката й снага. Мускулите й бяха добили якостта на желязото, ловкостта й в хвърляне на копие нямаше равна на себе си. Най-сетне сега й се удаваше случай да премери на дело своята пъргава сила. Тя следеше дирите на хрътовете, пресичаше пътя на дивия звяр, промъкваше се с коня си през проломите, които огромното тяло на глигана правеше между клони и шубраци.

Няколко от загарите^[4] останаха назад. Но четири продължаваха да следват безумната й гонитба. Чуваше се само пращенето на клоните, виковете на царкинята, която насъскваше уморените си песове, писъкът на изплашени птици, които хвърчаха по всички посоки.

Преминаха морави, влязоха в нови гори, отново се заредиха пъстри поляни, посипани с цветя, сенокоси^[5], дъбрави…

Внезапно глиганът, разгневен, се обърна назад, повдигна се на задните си крака, готов да се хвърли.

По-бърза от него, Мария метна с всичка сила копието, което се заби в четинестия му корем. С див вой загарите се хвърлиха към него, повалиха го, завързаха отчаяна борба. С последни сили глиганът успя да разпори два от тях с острите си два зъба, след това се гътна на една страна сред огромни локви кръв. Конят спря, цял потънал в пот и пяна. Останалите два загара стъпиха с предни крака върху поваленото животно и заскимтяха.

Царкинята скочи от коня си, поразходи го малко из тясната полянка, заградена с високи белокори буки, върза го за стъблото на едно дърво, приближи със страх и любопитство до ранения глиган, който хъркаше в предсмъртни тръпки. После изсвири два пъти с рога си.

Никой не се обади.

Чак тогава тя разбра колко много се е отдалечила. Загарите почнаха високо да лаят, конят почна да рие земята с предния си строен крак. Отново изсвири Мария с рога, после още веднъж, още много пъти. Най-сетне тя измъкна копието си от тялото на звяра. Отвърза коня, метна се на него, подири обратния път. С жален вой загарите се отделиха от мъртвата плячка, след това отново се върнаха и започнаха да ближат кръвта на глигана. Но позовани с остър вик от господарката си, те напуснаха лова и почнаха да душат пътя назад.

Дълго се лутаха морните животни, дирейки следите си, едно от тях тръгна по една посока, другото по друга. След това, повикани от Мария, се върнаха обратно. Тя отново изсвири с рог и сама пое по една пътека, която й се стори позната. Ала един от загарите все клонеше в друга посока. Тогава тя тръгна по неговите дири. Стори й се, че е намерила правия път. Пусна коня си по тази посока, пресече няколко ливади, отново навлезе в непроходими гъсталаци. Разбра, че е сбъркала, тръгна в обратна посока. Пак спря.

Сърцето й се сви.

Как щеше да замръкне сама в това непознато пусто място? Сред неизвестността на следващия миг, който можеше да носи всяка лоша изненада…

Ослуша се. Стори й се, че чува някакъв далечен, глух шум. Тръгна по неговата посока. Шумът взе да става все по-ясен и по-ясен. Отекваше удар от балта връз дърво.

Мария се усмихна, червенина избликна по изстиналите й бузи. Дървари бяха. Щяха да й посочат пътя. Беше спасена.

Хрътовете замърдаха тревожно уши, разлаяха се.

Спуснаха се към един гъсталак. Отново се ослуша Мария да чуе посоката на ударите.

Ала те бяха престанали.

— Хей! Кой е там? — извика силно девойката и млъкна, надяваща се да чуе някой да се обади. Сърцето й биеше лудо в тръпнеща тревога. Гората дремеше, залюляна в широка пееща тишина. Обади се само далечен плах вик на кукувица.

Тогава тя препусна коня си по една широка виеща се пътека по посока на ударите, които отекваха преди малко. Кучетата се спуснаха пред нея. Избързаха напред, изчезнаха в шумака. След малко се зачу силният им ядовит лай, сякаш се спущаха връз някого. Някакъв женски глас изписка.

— Кундо! Бельо! — извика Мария.

Под един бук се бе свила в безмълвна уплаха някаква девойка. Прегърнала със слабите си ръце ствола на дървото, тя сякаш диреше от него помощ и закрила. На няколко стъпки от нея беше захвърлена малка балтийка. По-надалеч бе вързано дребно сиво магаре, натоварено със съчки и клони.

Когато зърна пред себе си царкинята на кон с копие и щит в ръка, облечена в буйни багри, метнала колчан със стрели на кръста си, момичето за миг затвори очи като пред някакво чудно видение. След това се сгуши още повече, смъкна се на колене пред дървото, сниши глава в раменете си като смъмрано животно.

— Сама ли си тука? Откъде си дошла, знаеш ли друма за Търновград? — обсипа Мария с въпроси бедното момиче.

То леко се окопити, вдигна несмело очи към амазонката и промълви:

— Нали няма да ме обадиш на кефалията^[6]?

— За какво? — попита учудено царкинята.

— Загдето сека дърва в забела…

— Та тази гора не е ли бранище?

— Цялата е царски забел, на нас ни е забранено да си вземаме дърва от нея…

Мария слезе от коня. Присъствието на човешко същество изпари и последната капка боязън от сърцето й. Тя подаде милостиво ръце на момичето, накара го да стане.

То отново попита с все повече нарастващо доверие:

— Нали няма да ме обадиш на кефалията — и като видя непознатата да му махва благосклонно с ръка, добави: — Ами ти коя си?

Мария се усмихна, погали кучетата си.

— Знаеш ли пътя за Търновград?

Девойката не настоя в любопитството си, изгледа само още веднъж с нескрито възхищение и удивление чудното момиче и каза:

— Оттук не го знам. Трябва да минем край нашата млина^[7], за да ти покажа друма. Мене ме е страх да ходя много нататък — тя посочи мястото, откъдето бе дошла Мария, — казваха, че вчера някой виждал тъдява люде от четата на разбойника Темелко.

Двете момичета бързо поеха пътя към селото на дърварката. Мария на кон, другарката й пеш, уловила повода на магарето с дървата. Те подкачиха весел разговор. Мария разпитваше за живота им в селището, за приходите от млината, за домашните й, като оставяше от време на време по някое дърво знак с копието си.

— Баща ми се върна с много рани от войните, не може да се вдигне от легло. Братчетата ми са още дребни. Майка ми посреща и изпраща людете, които идват да си мелят брашното. А пък аз трябва да се погрижа да събера малко по малко дръвца за зимата, че тази година беше лятото сухо, нивите изпогоряха, не можаха да изпълнят отроците ямите с жито, не идваха много люде на млината — въздъхна момичето, — а пък има да плащаме травнина^[8], волоберщина^[9], пчелиня^[10].

Те излязоха от гората и тръгнаха по едни ширни полегати сенокоси. Кротък ветрец разлюляваше шипковите храсти, галеше избледнелите от слънцето треви. Много далеч някъде отекваше звън на хлопатарки.

Изведнъж момичето посочи с ръка и извика:

— Ето нашата млина!

Върху гол скалист хълм се издигаше, оградена с дребни кипурии и пръти, малка схлупена жрънка^[11] със сламен покрив и решетки на прозорците. Пред вратата се чернееше дребна жена, която се оглеждаше на всички страни. Като зърна отдалеч дъщеря си с непознатия конник, тя закърши ръце, избърса с престилка брашното от лицето си, затече се към тях.

— Олеле нам! — се развика и разплака тя. — Уловили са я в забела! Каква ли казън ще ни сторят сега… Горко ни!

Тя се спусна надолу по баира, спря за миг задъхана, пребледняла, след това се хвърли пред краката на коня, простря ръце.

— Прости ни, светли господарю! От немотия го сторихме, в кесията ни не можеш намери ни аспра, ни бодка… А стопанинът ми лежи на одъра, от мястото си не може да помръдне… — Тя вдигна пълни с отчаяние очи към непознатия конник и остана смразена. В широко отворената й уста се мяркаха черни, проядени зъби. Една сълза се задържа за миг в окото й, което блесна като елмаз.

Това не бе мъж, а жена, дори крехка девойка.

— Мамо, болярката бе загубила дирите си, отделила се от царската ловджийска глота. Трябва да я заведем до Търнов… Тя обеща да не ни обажда — каза весело момичето. След това се обърна към Мария. — Ето виждаш ли где се белее оня друм там? Той води за престолнината. Все по него, ще те изведе чак до градските порти…

Млинарката^[12] стана, отърси праха от полите си, избърса очи. Хвърли бърз, изпитателен поглед към непознатата.

— Болярката е много млада и неопитна. Как ще я пуснем да се връща по друмищата. Ей след малко и слънцето залязва. Нека преспи у дома, утре ще извикаме Райко от съседния стас^[13] да я проводи.

— Аз не се страхувам, като знам друма, не бойте се, сбогом, добри люде! Благодаря ви… сбогом!

— Почакай, господарке, няма да те пуснем! Тъкмо съм варила рачел от тикви… Ще те почерпим, поне една вода ще сръбнеш, не може!

Мария наистина беше жадна. Тя подкара коня към млината, съпроводена от двете жени, които бързо припкаха край нея.

— Свети Димитре Чудотворец, и ти, пречиста Владичице наша! Досега не бяхме имали такъв висок гост в нашата млина — мълвеше жената, цялата заруменяла и изпотена от вълнение. — Горане, прибери кучетата, Момчула, извести на баща си!

Тя изтича напред, разтвори широко вратата, поклони се доземи.

— Бъди добре дошла! — и се залута някъде да приготви малка закуска.

— Къде е болният ти баща? Искам да го видя! — каза Мария на момичето, докато едно от малките му братчета разхождаше коня из двора.

Двете влязоха в една бедна гола стая, пълна с бръмчащи мухи и прашен въздух. Подът бе постлан с неравни, разкъртени плочи. Ниският дървен таван бе прогнил и почернял от дима на огнището.

По стените бяха накачени щитове, лъкове, мечове — ценна плячка от стари победни битки.

Вляво под прозореца лежеше сух мургав мъж, с кестенява брада и светли очи. Като видя знатната посетителка, той побърза да се вдигне на лакът, кимна с глава. Сламеникът под него зашумоля от усилието му да стане.

Мария му направи знак да лежи спокойно.

— Добре си ни дошла, светла болярко… Пазил те господ от доброненавист и вълшебство…

— Добре съм те заварила, жрънкарьо — каза кротко тя и седна връз едно малко трикрако столче край ложето му. — Залутах се из забела по един глиган, та загубих глотата си…

— Ами глиганът какво стана? — попитаха любопитно в един глас раненият и дъщеря му.

— Лежи под един дъб, около двеста стъпки надалеч от мястото, гдето срещнах Ракида — каза Мария, като погледна засмяна девойката. — Из пътя все оставях белези по дърветата. Упътете утре натам ловджиите, които ще ви проводя.

Домакинята влезе с бакърена тепсия в ръце, отрупана с есенни плодове, рачел, млин, медовина. Когато я поднасяше, сухите й корави пръсти трепереха.

Мария хапна по малко от всичко, изпи чаша студена вода. След това стана.

— Още веднъж съм ви благодарна от все сърце… — каза тя и извади от кожената чантичка, която висеше на колана й, тънка златица^[14]. Подаде я на Ракида. — Вземи. Ти ми помогна много. Инак кой знае какво щях да правя… Вземи, вземи, не се срамувай!

— Не може такава млада девойка да броди сама из друмовете — настоя жрънкарят, — чия дъщеря си ти, от кой род е баща ти?

Мария въздъхна, замисли се.

— Чий е този образ на златицата? — попита тя скръбно.

Жрънкарят пое парата, погледна я.

— Това е благоверният цар Иваница, бог да успокои душата му — каза той. — Колко пъти съм бил с него по бранните полета… При Боруй, при Варна, при Одринграда… Ех, друго беше при него! Не бяхме изживявали такива дни като сегашните… Бледолики латини, тия същите, които при цар Иваница бягаха от нашите войски само като чуят името му… Сега трябваше те да ни разсипят… Да не бях жив да прекарам този срам!

— Ти познаваш ли лично цар Иваница? — попита Мария и отново седна на столчето. — Виждал ли си го в лицето? Помниш ли го? — заразпитва жадно тя. — Как изглеждаше на бран? Умееше ли ловко да върти копие? Нали беше много добър? Викаха му Калоян… Ти беше ли при Солун, когато го убиха латините? Или ромеец беше? Аз не вярвам, че свети Димитър го пробол с копието си! Свети Димитър ни закриляше. Цар Иваница имаше вяра само в него!

Сянка падна връз лицето на войскаря. Той задиша тежко. Бръчки се извиха като змии по челото му.

— Разбрах, че ти не си от ония болярски родове, които веднага преклониха чело пред оня триезичник, пред оня проклет убиец!

— За кого говориш, жрънкарьо?

— За Борил! Не е вярно, че латини и ромеи убили царя! Не е вярно, че свети Димитър го пробол! Това го пуснаха тогава като мълва из войските, за да не се опетни името на истинските убийци!

Мария усети как кръвта заледява в жилите й. Не помръдна, не каза нито дума. Само сърцето й биеше като разлюляна еклива камбана, с шеметен грохот, чак до слепите очи. Ала гласът й не трепна, когато каза:

— Имаш право! А какво знаеш по-точно за убийството на царя? Искам да знам какво се мълви измежду народа…

— Уби го войводата Манастър по поръка на царицата и на Борила! Кълна се в копието на свети Димитър! Това го знаят всички. Макар че пред света се говори друго… Народът всичко знае, колкото и да крият от него.

Мария стисна силно устни. За миг сякаш загуби свяст. Черно було обви челото й. Окопити се. Лицето й стана сурово и неподвижно, сякаш от камък. Тя се изправи. Подаде ръка на жрънкаря, който я целуна с почит.

— Бъди благословена, светла болярке. На сърцето ми олекна, като видях, че още има властелски родове, верни на спомена за цар Иваница… И нека това, което казах, си остане тука… Макар че няма човек, който да не го знае… Ала ти не бива, не бива да се връщаш самичка. Слънцето залезе вече… И не ни каза от кое коляно произхождаш?

Мария посочи златицата.

— Този образ тука е на моя покоен баща…

Тя изтича бързо навън, последвана от кучетата си, които бяха легнали връз прага, с вярно впити в нея влажни очи, стъпи чевръсто на жълтата зенгия, метна се на синьото седло, размаха ръка на Ракида и майка й, които бяха застанали поразени пред къщния вход, бодна жребеца, отмина сред облаци прах.

На заник небето светлееше в тънка позлата, връз която се облягаха далечни пепелявосини хълмове.