Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (13)

Глава XIII

Из цялата земя на родопското деспотство закипя трескава превара за сватбените приготовления. Ден и нощ златотърсачите промиваха пясъка в планинските потоци, зидари градяха нова кула в двора на Цепинската крепост; търговци от южните страни носеха сарацински килими, китайски коприни, индийски маргарит, златотъкани платове; технитари^[1] работеха сребърни и златни свещници, паници и чаши; изкусни майстори покриваха с тънка резба нови ракли, долапи, столове…

Деспот Слав искаше да покаже на невестата си, че не влиза в беден и прост дом, искаше да я заслепи, да я омае. Той непрестанно се съветваше с майка си, намираше всичко недостатъчно скъпо, бляскаво, изящно. Самата госпожа Тамара се надпреварваше със сина си в украсата и наредбата на новия дом.

— Кой знае невестата какво вено^[2] ще донесе, та нашите украси няма на нищо да приличат пред нейните — си казваше тя понякога сама на себе си, засуетена в бързината на наредбите, — ама нека да завари всичко поне чисто и ново.

И тя поръчваше безброй китени кебета, шарени черги, свилени пояси, бадемлии юргани от атлаз и аксамит, ягодообразни златни пъхти^[3], тънки платна, скъпи широки руби с пъстровезани ръкави, шамии от алена коприна…

Мина септември.

Людете напълниха едрите кюпове с жълто просо, пшеница и ръж, наляха бъчвите с люта и бистра ракия, прибраха сеното, скътаха си дърва, приготвиха се за зимата. Деспотът си избра дружина едри снажни момци, облече ги в скъпи доспехи. Заръча за коня, който му бе подарен от императора, сребърни юзди и латински чул от червена коприна. Беше вече готов и чакаше с горещо нетърпение вест от Ерик.

Но в това време латините водеха бран с Тодор Ласкарис, който бе нападнал съюзника им Давид Комнин, докато се биеха с Борила.

Щом Ласкарис научи, че латините идват на помощ на обградената от него Хераклея, вдигна обсадата и със страшна бързина прехвърли войските си отвъд протока, право по посока на Никея.

Плиснаха огромни дъждове, реките преляха коритата си, ранни студове докараха ледени ветрове, та Анри прекъсна похода си в отвъдната земя и се върна с людете си в Константинопол, гдето остана да чака маршал Вилардуен от Памфили.

Ала зидането на новата Памфилска крепост под надзора на маршала се проточи твърде много. Ранният студ забави привършването на работите. Наближаваше вече краят на октомври.

Тогава на Слав му омръзна да чака и без да предизвести някого за тръгването си, подбра сватбената дружина със скъпите дарове, съобщи на граф Йосташ да стегне людете си и замина към Константинопол, пламнал от нетърпение да види по-скоро невестата си.

Когато сватбарите преминаха през градските порти, две млади девойки изтичаха напред и лиснаха две менчета вода с натопен здравец. По-високата от тях се изправи и метна бърз взор към деспота. В очите на Мавруда годеникът видя само да се таи лъч от безгранична омраза — и потръпна. Сякаш тъмен облак за миг надвеси зла сянка над ярката му радост. Ало по-късно, по пътя, той забрави всичко зад себе си, увлечен само от едно-единствено желание: да зърне най-сетне Изабел.

През целия друм деспотът приемаше подаръци от людете, които излизаха на кръстовищата да пресрещнат пищната глота. При Филипопол рицарят Жирар дьо Стрем му въздаде почести като на сюзерен, от Станимака към тях се присъединиха части от фрушкия гарнизон, за да засилят охраната на императорския зет, след това пътят им продължи все покрай Хебъра, надолу по посока на Адрианопол и Аркадиопол.

Тежки облаци снеха небето към земята. В дъжд и вихри, сред воя на ветровете, по разкаляни друмища, по мостове над буйно придошли реки глотата неспирно летеше напред, почти без да почива, подтиквана от нетърпението на деспота. След кратка почивка при Цурул те поеха направо към Константинопол през бурята, която прекосяваше пътя им.

Наскоро редкият студен дъжд се пресече на сняг. Загърнати в дебели овчи кожуси, прибрали от конете всички скъпи чулове, Слав и граф Йосташ яздеха начело, провиквайки се от време на време, за да разберат приказките си, със замрежени от сняг клепки и заскрежени уста:

— Остава ли още много?

— Още три дни! — отвръщаше весело граф Йосташ на неизменно същия въпрос на деспота.

За да се развлича, Слав непрестанно си тананикаше весела песенчица, прибождайки буйния си кон:

Зоб ги зобя, мале ле,

боруйска бяла пшеница,

вода ги поя, мале ле,

станимашка бяла ракия…

И той не се забавяше веднага след това да си отпива по две-три глътки люта сливовица от жълтата бъклица, закачена на колана му.

Ала наскоро сватбарската глота настигна друга дружина конници, които се бяха събрали накуп посред друма.

Веднага стражите обградиха деспота и графа с издигнати копия и обнажени мечове.

— Кой е там? — се зачу вик през снежния вихър.

— Люде на императора Анри! — отвърна Йосташ. — А вие кои сте?

— Тук е маршал Вилардуен! — отвърна един едър мъж, който веднага скочи от коня си и се спусна към сватбарите. — Добра ви среща! Най-сетне пак да се видим! За къде сте се запътили в това лошо време? Аз мисля да се отбием тук наблизо в един хан.

— Никакво отбиване! — възкликна уплашено Слав. — За бога, маршале, какво думате? Ние чакаме с нетърпение да наближим края на пътя, вече сме от осем дни на път! И ми остават още три, докато видя годеницата си!

В грохота на виелицата отекна дружният гърлест смях на мъжете.

Конете изпръхтяха и струпаха глави.

— Само един ден, само един ден, деспоте! Утеши се!

— Как? — извика смаян Слав. — Графът ми каза, че до царствения град остават още три дни!

— Графът има право — каза усмихнат маршал Вилардуен, — ала принцеса Изабел сега не е в Константинопол, а в Силиври. Оттук до Силиври при добър ход може да се стигне за един ден… Дори при по-хубаво време и до вечерта…

— Къде е друмът за Силиври? — попита веднага деспотът и придръпна поводите на Байар.

Бурята бързо премина, изгонена от южния вятър. Зад тежките мъгли изпъкна къс бледосиньо небе. Снегът почна да се топи и изчезна.

Двете дружини заедно пътуваха за Силиври.

— Аз ще ви изпроводя до морето и след това ще отида при императора да му известя, че всички работи по възстановяването на крепостта Памфили са привършени. Ала вие, деспот Слав, ще намерите един много добър баща в лицето на монсеньор императора, ако се постараете да запазите любовта му.

— А Изабел? Каква е тя? — попита със страстно любопитство Слав.

— Ще я видите — отвърна маршалът, — но да ви кажа право, Изабел е наистина хубава, умна, любезна, кротка, търпелива, изобщо надарена с всички качества, които трябва да има една демоазела…

Слав слушаше прехласнат, сякаш хиляди звънчета пееха в сърцето му безумно волна и гореща песен…

 

 

Игривите отблясъци на пламъка чертаеха пътеки по тъмните коси на младата девойка, която стоеше замислена край камината с хурка и тънко писано вретено в ръка. Трите моми, които стояха около нея, се спогледаха и поклатиха глава.

От колко време вече Изабел стоеше неподвижна, спряла работата си, загледана втренчено в буйно лумналия огън… Изведнъж тя се стресна, въздъхна и отново в тишината на огромната полутъмна зала леко забръмча засукващата се прежда.

— Искаш ли да попеем нещо? — попита предпазливо Агнес дьо Брашйо и посочи на сестра си Маргарет да й подаде лютнята.

Изабел не отговори. След това си спомни, че бяха й задали някакъв въпрос, но не посмя да попита какъв е бил.

Залата се изпълни с бавни кротки звуци, нашепващи за млада тайна и неизречена любов. Нежната балада накара бузите на момичетата леко да почервенеят в неясен далечен копнеж. А сърцата им забиха буйно и весело, когато Мабил дьо Монморанси грабна лютнята и с пъргава ръка изтръгна от нея пъстър смях и пролетен лъх.

Изабел остави преждата и вретеното, разтърси глава, сякаш да отпъди невеселите мисли, плесна с ръце, направи няколко бавни плавни танцови стъпки, попривдигна грациозно с две ръце полата си, изви тънката си като вейка снага. Черните й плитки отхвръкнаха като палави змии зад гърба й, очите й заблестяха като оникс.

Все по-бързо и по-лудо дрънчаха струните на лютнята, пригласяни от топлите гласове на момичетата. Все по-вихрено се въртеше Изабел в унеса на танца. Изпод сребърната мрежа, която обвиваше косите й, надникнаха палави къдри, които се посипаха по снежното чело.

— Великолепно! Много добре! — се обади звучен мъжки глас откъм прага на вратата, която тънеше в полумрака. — Продължавайте! Това е любимата ми песен!

— Граф Йосташ! — извикаха момичетата с горещ възторг и се спуснаха към него.

— И татко ли е с тебе, чичо? — попита Изабел.

Изведнъж момичетата изпискаха и закриха лица с ръце, засрамени и смутени. Зад високата снага на графа стоеше един непознат мъж. Все пак през разперените си пръсти те успяха бързо да го разгледат. Изглеждаше чуждоземец и по носия, и по лик. Тъмна къдрава брада обкръжаваше пълноликото му лице, на което блещукаха като въглени две живи черни очи.

Бяла като смин, Изабел се дръпна към камината. Тя си спомни, че баща й бе оставил брата си Йосташ при родопския деспот. И повече със сърцето си, отколкото с разума веднага угади кой е непознатият, който стоеше неподвижно на прага и не сваляше очи от нея.

Графът направи знак на чужденеца да влезе вътре. След това отиде към братаницата си, подаде й ръка.

— Изабел, твоят годеник е пътувал неспирно ден и нощ, през бури и сняг, за да стигне по-скоро при тебе. Посрещни, както подобава, родопския деспот Алексей-Слав!

Демоазелите леко извикаха от удивление.

Момичето прехапа устни, окопити се, сложи тънката си бяла ръка връз десницата на чича си, пристъпи няколко крачки и се сниши в дълбок поклон. Свежата синева на дрехата й цъфна като огромно цвете в полуздрача на стаята.

— Добре дошъл в нашите предели, благородни деспоте… — прошушнаха разтрепераните й устни.

И когато вдигна несмел взор, тя видя как Алексей-Слав прегъва коляно и скланя къдравата си глава към нея, целувайки края на дрехата й, тъй както го бе научил от по-рано маршал Вилардуен.

След това той се изправи и двамата се изгледаха.

Лека усмивка трепна в очите им. Може би от първи взор деспотът не изглеждаше приказно красив кавалер, ала след като го погледна още веднъж, Изабел реши, че варварският княз, от когото толкова се боеше, може да бъде поносим за окото. Дори веднага й хареса откритият му весел взор, пълен с неприкрито обожание. Той не знаеше езика й, нито пък тя разбираше неговия, ала очите му говореха твърде много с безмълвното слово на любовта.

Още от първия миг, когато я зърна тъй крехка и стройна, с виеща се като тръстика снага и среброзвучен глас, Алексей-Слав почувства, че нито в най-смелите си блянове би могъл да си представи по-хубава и по-пленяваща девойка. Затова сега той стоеше пред нея като омагьосан, със замръзнал възторг във всяка черта на лицето, без да намери сили да откъсне очи от чудното видение.

Отведнъж можеше да се помисли, че тя има черни очи, ала сега отблизо в светлината на свещниците личеше, че зениците й са тъмносини. Слаба руменина бавно порозовяваше прозрачно светлата й кожа. Тънки, прави вежди придаваха лек израз на строгост връз лицето, което бе още тъй свежо и невинно, с детска уста и високо безоблачно чело.

Деспот Слав взе ръката й.

— Искаш ли да дойдеш с мен в Цепина?

Изабел се усмихна, леко вдигна рамене, погледна към чичо си, който ги наблюдаваше, изправен на две крачки от тях.

— Не разбирам… — пошушна тихо тя.

— Какво каза? — попита деспотът и повтори първия си въпрос на ромейски.

Йосташ разбра и обясни.

— На драго сърце ще дойда с тебе — отвърна Изабел, като въздъхна едва чуто.

Графът пак преведе и обясни.

— Защо да чакаме повече? — настоя Слав. — Нека отидем по-скоро в Константиновград да отпразнуваме сватбата и да заминем за моите земи, където те чакат с нетърпение и радост…

Изабел изгледа учудено годеника си и тихо се засмя, свеждайки клепачи към земята.

— Не си ли готова да заминеш? — попита огорчено Слав.

Ненапразно маршал Вилардуен бе нарекъл дъщерята на Анри кротка и покорна.

— Да, готова съм. Веното ми е вече привършено — отвърна тя и пак се засмя.

Трите демоазели се засуетиха да приготвят вечеря, достойна за пристигането на високия годеник. Разтичаха се валети и прислужници, почнаха да пристигат един по един местните рицари с дамите си, целият крайморски кастел се изпълни с глъчка и смях. Блеснаха всички прозорци в есенната нощ, запрепускаха гончии към столицата, кухните задимяха в примамливи изпарения.

На вечерята се поднесоха странни лакомства: желе от пауново месо, печени риби, подправени с лимон и дафинови листа, ала Слав не забелязваше какво сипват пред него, какво слага в устата си. Той непрестанно вдигаше чашата си с кипърско вино, чукаше се, пиеше наздравици. След това си засоляваше с великолепно сирене от Бри, за да потули лошия вкус на жилавото пауново месо, пак пресушаваше чашата си, опитваше от горчицата, от варените круши, от алените сладки неранзи…

Близостта на Изабел, която стоеше до него, го опияняваше. Той бършеше потта от зачервеното си лице, заслушан в нежната звучност на гласа й, задаваше й постоянно въпроси, които Йосташ превеждаше с приблизителна точност, молеше я да им изпее нещо или пак да потанцуват след яденето.

— Разбира се — каза графът. — Après la pense vient la danse!^[4] Всички ще танцуваме! — И той почна весело да пляска с ръце. — Нека дойдат флейтите и барабанчетата!

Слав изпя няколко песни. Широкият му ясен глас, тръпнещ в горещ копнеж и ликуване, се издигна на мощни вълни в обширната зала.

Изабел отпиваше от време на време от кръгъл златен бокал бадемово мляко, заслушана в унес. Може би затова по-късно в танците, очарована от смеха и песните на деспота, тя забеляза без въздишка, че пълната му ниска снага не приляга за красивите фигури на танца тъй, както стройните тела на младите пажове.

Най-напред танцуваха рицарите, докато дамите и демоазелите пееха със съпровод на лютня. След това трубадурът Херве запя, като си съпровождаше с арфа, а демоазелите танцуваха две по две със ситни отмерени стъпки, заловени за ръце в дълги редици. Начело вървяха Изабел и Мабил дьо Монморанси.

За вечерята годеницата бе облякла руба, ярка като пламък, косите й бяха прибрани в мрежа от ситни искрящи гранати. Тя цялата сякаш грееше със заруменелите си бузи и светнали очи. Деспотът не можеше да откъсне взор от нея, от кръшната й снага, която се виеше като змия в сложните фигури на стъпките. Кръвта му кипна в горещ порив, залудя гъста, неудържима. Щом затихнаха последните звуци на арфата и трубадурът замлъкна, Слав даде знак на един от людете си и изведнъж се понесе в луд, шеметен танц под съпровода на игриви звуци от меден кавал.

Всички се струпаха наоколо му и рицарите заедно с демоазелите почнаха да пляскат с ръце, подражавайки на българите, които подчертаваха с тропане на крака и диви викове буйния устрем на ръченицата. Макар и пълен, Слав се носеше като вихър с лека стъпка и огнен изблик в безбройните, постоянно сменящи се ритми на играта.

Едри капки рукнаха като град от челото му. Черният перчем падна над очите му и остана там, залепнал от потта. Той игра дълго, сякаш силите му нямаха край, докато лицето му потъмня като ален сатен и дъхът му пресекна.

Възторгът на рицарите и дамите нямаше край. Никога дотогава не бяха виждали такава буйна и пъргава игра. И танците на българите бяха като тях самите, като планините им, като вятъра, който свежда вековните им гори: шеметен, необуздан…

 

 

На другия ден деспотът и годеницата му, придружени от граф Йосташ, маршала и демоазелите на Изабел, заедно с голяма дружина рицари и сержанти, заминаха за Константинопол. Императорът, предизвестен от гончиите, излезе да ги посрещне на половина път и ги заведе в царския град, където ги чакаха гъсти навалици любопитен народ.

Цяла неделя траяха сватбените тържества. Слав бе обсипан с всички възможни почести, а на народа се отпусна в невероятно изобилие хляб, месо и вино, устроиха се турнири и танци…

Най-накрая Слав събра людете си, сбогува се с всички знатни барони и графове и замина с младата невеста към далечното си планинско гнездо. Подире им следваха коли, натоварени със скъпото вено на императорската дъщеря. Анри ги изпрати с многобройна свита на около двадесет стадия разстояние.

Когато наближи мигът на раздялата, императорът с мъка сдържа вълнението си, леко побледня, отмахна незабелязано от другите бликналата сълза от окото си. След това скочи от коня и подаде на деспината ръка, за да слезе от колата. Младата невеста целуна десницата му и бързо изтри клепачи с ясносинята си копринена кърпа.

— Belle fille^[5] — каза Анри и въздъхна дълбоко, — ще ви дам един съвет: бъдете мъдра и любезна. Вие се омъжихте за съпруг, който ви отвежда в далечни земи и който почти може да се сметне за варварин. Защото нито вие говорите родната му реч, нито той разбира нещо от нашия хубав фрушки език… За бога! Пазете се поради това да не бъдете прикрита към него, нито коварна или пък своенравна. Защото е голям срам за една благородна жена да презира мъжа си! Господ и людете я укоряват за това. Преди всичко — за бога! — пазете се да не замените своите добри навици с чуждите лоши. Бъдете толкова скромна, нежна, покорна и търпелива, колкото ще изисква мъжът ви. И почитайте всичките му близки от уважение към самия него!

Изабел изхълца едва чуто, скрила очи в кърпата си. Императорът млъкна със задавен глас. Пристъпи към дъщеря си, откри нежното й лице, порозовяло от студа като цъфнал шибой, изтри очите й и леко пошушна:

— Но пазете се преди всичко, да не би поради любовта и връзките си с тях, колкото и тесни да бъдат помежду ви, да не отвикнете сърцето си от обичта към нашата нация и рода, от който сте произлязла.

Деспината на Родопите преглътна сълзите си, вдигна чело, погледна баща си в очите. След това се поклони дълбоко и каза:

— Sire^[6], ако богу е угодно, наистина ви казвам, че за мене никога няма да научите лоша вест. Ала, beau, doux Sire^[7], мен ми се струва, че мигът, в който ще се разделим, е вече настъпил. И така, аз моля бога, ако му е угодно, да ви даде сила да победите вашите врагове и да уголемите почитта към вас.

Императорът прегърна дъщеря си и двамата се целунаха три пъти по бузите. Деспотът, който бе слязъл от коня си и чакаше на няколко крачки далеч от тях, приближи и прегъвайки коляно, целуна десницата на своя тъст и сюзерен. Анри го повдигна и прегърна. В това време Изабел се бе увила в дебела кожена наметка и качила отново в кочията. С нея пътуваше старата й дойка заедно с Мабил дьо Монморанси. Един валет хлопна вратичката на кочията, четирите буйни коня с опашки и гриви, лъскави като черна коприна, стремително се понесоха по покрития с мек сняг друм.

Младата невеста подаде глава от прозорчето, вятърът развяваше синьото було, с което бе увита главата й, тя махна няколко пъти с ръка.

Сякаш ледено острие прободе сърцето на императора.

Къде изпращаше той детето си? Познаваше ли добре варварския княз, комуто я бе поверил? В чии ръце, между какви люде отиваше единствената му дъщеря? Тъй кротка и смирена, тя не бе промълвила нито дума за упрек или непокорство при вестта за тази неочаквана женитба. Беше ли сърцето й доволно, не изпитваше ли това младо момиче, почти дете, боязън, като отиваше между люде, на които не познаваше дори езика… Не бяха ли те убили брата му Бодуен! Защо, защо той се бе съгласил да я омъжва така рано… За миг горещо разкаяние изпълни сърцето му. Ала бе вече късно.

Кочията, заградена от деспота и придружаващите го люде, летеше с чудна бързина към далечните страхотни планини на българите. Малката бяла ръка и синьото трептящо було ставаха все по-дребни и по-дребни…

И изведнъж, сякаш клъцнат от зловещо предчувствие, императорът пришпори Моро, спусна се подир отдалечаващата се дружина, настигна кочията и язди няколко време редом с нея.

На прозорчето се явиха теменужните, ясни очи на Изабел, грейнали от радост. Анри свали кожената си шапка, размаха я бавно три пъти, усмихна се:

— Добър път, Изабел!

Гласът му се изгуби в тропота на конете и колите. Той почна да изостава назад, след това се спря на един кръстопът и дълго следи с взор чезнещото шествие.

Снегът, който от сутринта бе престанал да вали, отново почна да се стеле: тиха танцуваща мрежа от бели искри.