Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (29)

Глава I

Макар че широкият чардак, на който бяха събрани гостите, бе разположен към север, знойният въздух на късното лято нахлуваше през откритите дъгосводести прозорци и често изтръгваше въздишки на досада и умора между гостите.

— Уж лястовици и щъркели взеха да се събират на орляци и вече наближава Руян^[1], пък жарта все си тежи, не се вдига — каза госпожа Теодора и почна да раздава за пети път картите.

Играеха на тридесет и едно. Понеже този ден беше постен свети Иван и жените не можеха да работят, минаваха душните часове на деня в игри, песни и разказване на приказки.

Целгуба плесна с ръце и поръча да донесат разхладителни: компот от зарзали, бубонки, бадемово мляко, сок от ягоди с мед, изстудени в лед. След това отстъпи мястото си на Мария, оплака се от главоболие, отиде да се облегне на перилото на чардака. Госпожа Теодора проследи с взор снаха си, сви вежди и устни, леко въздъхна.

— Какви хубави ушнички^[2] има царицата — възкликна деспина Росана, за да прекъсне неприятното мълчание, което внезапно бе притиснало сърцата на жените. — От Солунския панаир ли са донесени? Не съм ги виждала досега…

Целгуба се извърна. Крушообразните бисери се залюляха край врата й в матов блясък. Тя се усмихна, извади от джоба на рубата си малко кръгло огледалце, отмахна капака му от слонова кост и го издигна към лицето си. Ала почти веднага го затвори и бързо го скри с ядно движение.

В жестоката неумолима светлина на летния ден тя бе забелязала тъй ясните тънки бръчки, които напоследък внезапно бяха обсипали челото и врата й, бяха изрязали две грозни черти от носа към устата й. Дълбоки морави сенки изкопаваха тъмни кръгове около подпухналите й клепачи. Бе затлъстяла, натежала. Гъвкавата й талия, на която преди се бяха толкова дивили и мъже, и жени, бе изчезнала.

— Да, от Солунския панаир са. Изпрати ни ги в дар граф Биандрате, наместника на кралството — отговори Целгуба. Ала мисълта й веднага премина към нещо по-значително и вероятно твърде неприятно, защото устните й се свиха в горчива гънка.

Преди няколко часа Борил бе получил вест от юг, двама гончии пристигнали със запенени коне. Но и досега той не бе я повикал, за да й съобщи новините, които очакваше от толкова време с нескрита тревога. Единият гончия беше от севастократор Стрез. Явно беше по говора на българите, които го придружаваха. А другият? Не можеше да бъде от Биандрате, защото графът бе заминал вече за далечната Ломбардия при своя любим маркиз — младия Монферато. Дали бе от Ласкарис, или Михаил Епирски?

От много време вече Борил нищо не й доверяваше. Какво кроеше с епирския деспот, какви важни вести чакаше от него — никой не знаеше.

— Научихте ли за невестата на Ериковия брат? — попита деспина Росана. — И тя се нещо разхленцала. Не й понесъл въздухът на Константиновград… Да не си замине и тя тъй рано като Славовата?…

— Като че и тя е едничка дъщеря… Или епирският деспот има и други деца? — попита небрежно госпожа Теодора.

— Епирският деспот няма законен мъжки наследник, ала има още една щерка — се обади жената на великия логотет, която знаеше всичко, що става по широкия свят. — Леля ми Ралина, нали живее в Дукля, от нейните писма знам, че втората щерка на Михаил Комнин била красавица за чудо и приказ, в чашка да я изпиеш! И млада, съвсем младичка. Нямала седемнадесет…

Неволно всички жени хвърлиха взор към Целгуба. Откакто в Търнов се бе пуснала мълва, че царят ще се напуска с куманката и сега води преговори с епирския деспот за щерка му Мария, никой вече не се боеше от мъстителността на царицата. Дори някои вече бързаха да й покажат пренебрежението си.

Царицата се обърна. Лъскавите й черни очи се спряха продължително на госпожа Струна.

Логотетката потрепери. Прехапа устни. Сведе чело над картите.

Целгуба разбра. Изведнъж всичко й стана ясно. Дългите й съмнения, тъмната й тревога се изясниха. Значи това беше. Колкото и да се мъчеше отчаяното й сърце да не вярва, да отрича, все пак това беше. Тих смях разчупи гърдите, избликна в гърлото, спря нечуто на устните й.

Тя се облегна още по-удобно на перилото, обгърна с поглед целия кръгозор, който се разстилаше пред нея. Промълви равнодушно:

— Слънцето залезе зад червени облаци… Утре ще има вятър… — И добави: — Аз слизам малко да се разходя в градината.

Едва когато забеляза, че се е закрила от очите на всички, Целгуба спря за миг, сякаш губеше свяст. Ярост я задуши. Всичко потъмня наоколо й. Тя сви юмруци в кипяща ненавист. Тропна с крак. Старата й гордост, старата й самонадеяност внезапно избухнаха, изгориха я цяла. Сякаш изведнъж някакви невидими вериги се скъсаха, сякаш мрачни була се издигнаха пред очите й.

Най-сетне тя бе отново предишната Целгуба, сестрата на княз Йона, дъщеря на непобедимия, храбър вожд Елти, волното чедо на Карпатите… Доста дълго вече бе търпяла.

Насреща й откъм главния вход се зададе дребната осанка на княгиня Сета. Като зърна царицата, тя й направи знак да чака, прибра с две ръце дългата си туника, затече се към нея. По мургавото й жълтеникаво лице бяха изписани загриженост и гняв.

Те заговориха по кумански:

— Зелгу преминал на страната на царя. С него са и Сот, Зепа и Блуш. Но Сокач, Тугортак и Боняк държат яко за тебе. Братята ми също. Ти знаеш, че сме ти верни. Коча се е настанил добре в Бдинската си прония. Там сме силни.

— Зелгу ще се върне при мен, като победя. Но тогава ще заповядам да го набият на кол.

Сета изтръпна. Погледна царицата с широко отворени очи. Сякаш за първи път я виждаше. Острият й студен глас пронизваше като резлив меч.

Целгуба тръгна с младата куманска княгиня към главния вход. Преди да се разделят, те дълго си шъпнаха и се оглеждаха встрани. След това царицата се запъти право към покоите на Борил.

Тя влезе спокойно, с някаква необичайна властност.

Асен-Борил веднага почувства това. Настръхна. Приготви се за отбрана. Неволно ръцете му посегнаха към разгърнатите пергаменти на масата, блъснаха ги набърже в едно чекмедже.

Севастократор Деян изви дребната си снага в угодлив поклон и напусна безшумно стаята.

— Нямаш ли днес гости — попита загрижено царят и приближи, като потриваше ръце, за да скрие досадата си.

„Нима му е студено? — помисли Целгуба и бегла усмивка премина по лицето й. — Колко е неспокоен. Как личи измамата в очите му.“

— Казаха ми, че пристигнали гончии. Дойдох да науча новини.

„Защо се смути толкова? Той, който винаги умееше да бъде тъй хладен и въздържан…“

— Ласкарис ми съобщи чрез Стрез големи новини… Разбил сарацините при Антиохия.

— Все такива новини да се чуват! А нещо друго?…

— Сега се разбра вече как се е зародила тази бран — побърза да пресече словата й Борил. — Иконийският султан Гаятедин Каикосру бил насъскан от бившия византийски василевс Алексей.

— Ами той нали е баща на Ласкарисовата жена?

— Тъкмо. Сам Алексей, който на времето си дал гостоприемство на Гаятедин в Константиновград, когато той бил преследван от брата си Рохнедин, сега поискал от бившия си приятел отплата за стореното добро. И го накарал да нападне с войските си неговия зет, да отнеме Никея от Ласкарис и да провъзгласи него за ромейски василевс. Какво не прави завистта! Добре, ала людете на Ласкарис, макар и по-малко на брой, се държали много дръзновено и освободили Антиохия, която била обсадена от сарацините. Уловили султана Гаятедин в плен и когато показали главата му, забучена на кол, пред неверниците, те се разбягали. А императора Алексей заточили в никейския манастир „Свети Хиацинт“…

— А другият гончия откъде беше? — го прекъсна този път Целгуба.

Борил сякаш не я чу.

— Така вместо престол и царски венец Алексей сега ще има да слуша до насита молитвите на монасите… — се изсмя Борил и отново безсмислено потри ръце.

— Той е получил това, което е заслужавал… — каза бавно и тежко Целгуба, — или може би той не е мислил навремето, когато ослепи брата си Исак Ангел, че все някога ще дойде часът на изкуплението?

Борил не отговори. Горчивината, която прозираше в гласа й, бе твърде опасна и многозначителна. Той внезапно вдигна чело, погледна я дръзко в очите. Омраза и досада премина като тъмен облак в студените му зеници.

Какво искаше да каже тази вече старееща жена с жълто подпухнало лице и вехнеща плът… Заканваше ли се? Предупреждаваше ли?

— Какви бяха новините от Епир? — попита Целгуба и седна на края на масата, като играеше небрежно с острия нож, който служеше за срязване връвчиците на печатите.

— Добри… — отвърна сухо Борил и извърна гръб, скръсти ръце, почна да се разхожда из стаята. — Голяма част от ломбардите минавали поради добра плата към Михаил Комнин. А напоследък, при едно сблъскване с латините, той уловил в плен сам конетабъла Амедео Буфа с цялата му свита, накарал да избият всички рицари, а бедният конетабъл заедно с капелана му и други трима барони разпънал на кръст…

— Сигурно и дъщерите му не ще са по-малко кръвожадни от него… Момичетата приличат на бащата… — подхвърли царицата и метна крадешком взор към Борила.

Той внезапно се извърна и спря на няколко крачки от нея. Лицето му бе зло и чуждо.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Чудя се как Михаил Комнин не щади дъщеря си, невестата на младия Йосташ, като дразни по такъв начин Ерик Филандър… Или той не мисли и за децата си. Сякаш вместо сърце има камък… Разправяха, че дъщеря му била болна.

— Коя? Мария?

Целгуба се изсмя.

— Не. Голямата…

Изведнъж тя захвърли ножа на масата, скочи.

— Тия ли са всичките новини?

Борил я изгледа мрачно. Вдигна рамене.

— Ерик Филандър се беше посъвзел след майския парламент в Равеника, където всички барони от империята му бяха сключили мир помежду си, ала победата на Ласкарис ще развали радостта му, защото Ерик беше в съюз с иконийския султан…

— Друга вест от Михаил Комнин?

Борил леко въздъхна, махна с ръка, сбърчи чело.

— Дребни работи. На 20 юни Епир станал васал на Венеция, Стрез и Михаил се готвят за голяма бран напролет. И Ласкарис стяга корабите си. Той ще нападне Ерик по море.

— Напролет? По кое време?

— Не знам точно… След събора против богомилите… — и изведнъж той млъкна.

Целгуба не биваше да знае всичко. Невярна и коварна бе куманската й кръв… За да се спаси от въпросите за дъщерята на епирския деспот, той твърде много бе развързал езика си.

— Значи, друго нищо…

Тя тръгна към вратата, без да кимне с глава, без да се извърне.

Само на устните й не изчезна тънката насмешлива усмивка.