Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (47)

Глава XIX

Кървава жар гореше на заник, когато сватбарската глота зачу в далечината тънкия звън на всички камбани от манастира „Свети Стефан“.

Наближаваха. До Константинопол им оставаха само три левги. Мария въздъхна, погледна Белослава и се помъчи да се усмихне. Сякаш внезапно бе загубила цялата си смелост. Още малко, съвсем малко и тя трябваше да срещне мъжа, който щеше да й бъде съпруг.

Ерик Филандър!

Име, което тя бе свикнала да произнася с омраза и гняв. А трябваше да свикне да го произнася с нежност… Сега, когато сърцето й бе препълнено с любов и копнеж по Радула… Това й се стори чудовищно жестоко. За миг се разкая, че се е съгласила да дойде. Отдалеч всичко това изглеждаше по-лесно, по-вероятно. А ето че тя чувстваше като че всичките сили я напущат. Сърцето й бе прямо и чисто. И тя не можеше да мами. С какво лице щеше да срещне тоя, който бе враг на Йоан-Асен и приятел на Борила…

— Марийо… — пошушна загрижено Белослава. — Бъди бодра. Деверът постоянно те наблюдава. Не губи дързост.

Невестата изправи глава. Това бе последният път, в който тя си бе позволила да живее с вълненията на сърцето си. Отсега нататък трябваше да има вместо сърце късче мрамор. Нито радост, нито скръб не биваше да тревожи кръвта й. И тя се помъчи да нагоди връз лицето си маската, която никога вече нямаше да я напусне: безстрастна и учтива любезност. Дотогава, докогато…

Тя не смееше да мисли за тоя безумен миг. И не знаеше как би могла да го доживее: да види отново Радул в една България, която щастливо и свободно крепне под скиптъра на Йоан-Асена…

— Belle soeur, наближаваме! — каза развълнуван Йосташ.

Мария подаде глава от прозорчето. В далечината се очертаваше двойната могъща редица на високите назъбени стени. Зад яките четириъгълни кули се издигаха безбройните камбанарии, кубета, дворци. От време на време Босфорът се синееше с гъста светлееща багра, обграден от зелени китни брегове.

Някога и баща й бе пристигнал тук, безпомощен пленник.

И ето че тя сега идеше в този град, тъй опасен и мамещо красив, идеше като негова господарка и царица — ала и като негов враг.

Градът, тъй безумно желан някога от великия Симеон, далечната и заветна цел на великия бранен блян на баща й Калоян, лежеше покорен в нейните нозе.

А сега българска царкиня щеше да седне връз престола на „Света София“.

И тя не можеше да откъсне зачарован взор от приказното видение.

Изведнъж в далечината се зададе голяма дружина конници.

— Императорът! — извика Йосташ. Подаде глава от прозореца, заповяда да се спре сватбената глота.

Наближаващата дружина също спря на двадесет стъпки пред тях.

Един конник препусна право към кочията.

Мария чака с високо вдигнато чело.

Сърцето й лудо се блъска. Но тя с нищо не издава вълнението си. Може би някое остро око би открило само едва забележимото треперене на ръцете й.

Анри скача от коня си, сваля аксамитената си барета, приближава до кочията, чиято врата двама сержанти са се спуснали да отворят, подава десница.

Мария се опира на ръката му, снишава глава и слиза.

— Добре дошли в Константинопол, мадам, нека бог ви дава радост, здраве и почит между нас!

— Нека бог ви пази, монсеньор!

Императорът полека вдига малката, тръпнеща ръка и навежда устни към нея. След това тържествено прегръща княгинята и я целува по бузата.

Двамата се поглеждат. Лека усмивка играе в очите на Анри. Не за пръв път той вижда тази гъвкава осанка, това царствено хубаво лице, тоя магьосващ поглед. И все пак той не се насища да спира очи върху прекрасната си невеста, весел и щастлив без мяра.

Българката, дъщерята на Йоанициус, варварската княгиня…

Всичко е забравено. За пръв път след дълго скръбно равнодушие кръвта му се събужда, сърцето му буйно жадува за радост и волност, за недопитите примамки на младостта…

Той се бе надявал да срещне една смутена, свенлива девойка. А се намираше пред едно спокойно, загадъчно лице, което разчупва чудната си невъзмутимост в лека, едва забележима усмивка. Очите й спират без удивление и възторг върху това благородно мъжко лице, чиято светла кожа е загоряла в непрестанни бранни походи, върху грижливо вчесаните му дълги кестеняви къдрици, върху тънката му, стройна снага.

Императорът е облякъл кремава туника, връз която е надянал сюрко от кърмъзен сатен, посипан със златните фландърски кръстчета. Къса наметка от тъмносин аксамит се вее на лявото му рамо. Връз копринената туника на дясното е извезан дребен бял кръст. На баретата му е натъкнато пауново перо. За колата му е закачен меч, изработен в Дамаск. Обущата му са от червена кордованска кожа. Този костюм, ушит според най-новата носия на Запад, бе приготвен във Фландрия и донесен заедно с другите сватбени премени, които той бе поръчал за себе си и невестата. Никоя дама в Константинопол не би могла да види хубавия император, който обикновено не сваляше от себе си най-скромната рицарска кръстоносна одежда, тъй пременен, без да се заплени завинаги в него. Ала Мария е изпълнена само със спомена за две смели и живи черни очи и нищо друго не може да смути сърцето й.

Анри веднага чувства тънката преграда, която невидимо се издига между него и хубавата българка. И лек хлад смразява искрено пламналото чувство.

Конниците приближават, скачат от седлата. Императорът един по един представя членовете на своя двор:

— Маршал дьо Вилардуен, великия виночерпец Милон дьо Брабан, барон Дьо Френ, великия столник Мокер дьо Сент Менеулд, капелан Филип, оръженосците Хюг и Оливие, трима тамплиери, пажовете…

Йосташ отстъпва мястото си на годеника. Кочиите отново потеглят, обградени от бароните, следвани от блюстителите. Кочията, сменена в Катасирти, е великолепно нагиздена с бели трендафили. Теглят я четири чифта яркобели коне.

Крепостните стени са почернели от народ. И ромеи, и латини чакаха с еднакво нетърпение тържественото посрещане на невестата, защото Анри бе спечелил с благородното си и справедливо отнасяне не само любовта на своите едноплеменници, а и на завоюваните народности. Докато шествието минаваше надлъж по протежение на дълбокия ров пред стените, людете радостно размахваха ръце, кърпи, шапки, като надаваха гръмки възклицания и приветствия.

Невестата трябваше да влезе през влахернските врата. До деня на сватбата тя щеше да пребивава във влахернския дворец, където сега я чакаха всички най-видни представители на баронските семейства и ромейското патрицианство. След венчавката тя щеше да отиде заедно с Анри в Буколеона.

Преминават моста с дванадесет дъги, постлан с багдадски златовезани килими, под които тече буен поток от водите на Цидарис и Ворбизе. Портите са широко разтворени, окичени с венци и пряпорци. Мощен вик се издига от претъпканите с народ градски стени, на всички наречия се чува възторжен възглас:

— Вива! Зито!

Въздухът трепери от звуците на безброй барабанчета, флейти и тромпети. Преди да влязат в града, кочиите за миг спират пред портите. Годениците приемат благословията на висшия клир. Млади девойки отварят клетки с гълъби.

Мрежа от бели криле забулва небето.

Хор от триста души запява радостен химн. Буря от цветя обсипва кочиите, които бавно минават по окичените и отрупани с трендафил и дафинови клончета улици. Сержантите с мъка удържат огромните тълпи. Всички гледат с възторг и почуда хубавата млада невеста, която от време на време леко вдига ръката си или кимва с глава, шествието от шестдесет бели коня, които влачат по земята дългите си покривала от червен аксамит, пищно облечената свита…

В голямата зала на Влахерна^[1] са събрани най-видните представители на останалите в Константинопол ромейски патриции, цветът на латинското рицарство, сродниците на императора. Наредени покрай колонадите от зелен мрамор и червен оникс, навъсени и бледни, младите високородни девойки чакат с присмехулно свити устни варварката, която Анри бе предпочел пред толкова изтънчени носителки на най-известните имена в света. Изправили високомерно глава, те мислят по какъв начин да покажат на дивата българка своето превъзходство.

В далечината отеква оглушителен глъч: викове, музики. Долу, в градините, бавно почва да се издига тържествена песен. След малко по широката стълба звънливо отекват бодове и саби, смесени с пъстър говор и смях.

На прага застава протовестиарий^[2] Конон дьо Бетюн.

Херолдите тръбят високо и стройно с тънките сребърни тромпети, окичени с фламандски щандарти.

Анри влиза в залата, водейки невестата за ръка.

Веднага всички дами се снишават в поклон до земята. Все пак те успяват за миг да хвърлят взор върху ненавистната българка. Мъжете свалят кадифени барети, самурени калпаци и шлемове, изопнали неподвижно тяло. Сродниците на императора пристъпват напред.

Сестрите на Анри: Йоланта дьо Куртене и Сибил дьо Линьи, прегръщат насълзени новата си млада снаха. Пиер дьо Куртене и Жерар дьо Линьи й целуват ръка. Старата им леля Лауранс дьо Монморанси, която е дошла нарочно за сватбата от Фландрия, прекръства с треперещи пръсти невестата и я благославя. След това благославя и прекръства братовия си син. Анри, който едва е преминал своята тридесет и четвърта година, но изглежда много по-млад, целува ръка на леля си.

— В този ден трябваше да бъде жива майка ти, Анри… — шъпне развълнувано старата жена.

Вторият брат на Анри — Филип дьо Намур — свежда чело над ръката на Мария.

Следват представянията. На Мария изтръпва десницата, която непрекъснато трябва да подава за целувка на стотици люде. Ала тя се държи бодро. С възхитителна усмивка и царствена гиздавост тя приема поздравленията. За всекиго има по някоя любезна дума, казана на фрушки или гръцки. Висока и стройна, с плътно прилепнала в тънката й снага руба от гълъбов сатен, с наметка от ален аксамит, подплатена с хермин. На челото й искри диадема с дълги елмазени висулки, спуснати по пет реда край ушите й. Наметката й се крепи с рубинова аграфа. Цялата й носия е смесица от византийски и латински одежди. Всички са поразени, омаяни.

Това ли бе дъщерята на Йоанициус? Българката, дошла от далечната земя на скитите… Младите баронеси и патрицианки изтръпват пред повелителния й взор. Смирено свеждат чело над ръката й, отвръщат смутени и заруменели на въпросите й.

Анри не сваля сивите си очи от нея, горд, безумно щастлив. Най-сетне той я запознава с целия й двор. Освен знатните моми, които получи за свои почетни дами при срещата на границата, сега тя се запознава със своя шамбелан, със своя капелан, с дамите на гардероба и трапезата, с ловджиите и коневодците си.

Анри непрекъснато се усмихва, с ведро, сияйнало лице. След това се оттегля назад и последният член от новата й свита, той казва:

— Сега имам за вас една хубава изненада, мадам — и плясва с ръце, — нека дойде първата горнична на високата невеста!

Мария гледа и не може да разбере. Сън ли е това, мора ли я мами?

Зад ониксовите колони се подава едно тъй познато лице. С бързи стъпки горничната прекосява, коленичи пред господарката си.

— Ожие! Ожие… — шъпне недоумяваща Мария. Простира ръце към валета си, ала не, това е горничната й… Тя извръща смаяна взор към императора.

Момата целува ръцете й, гледа я с препълнени от щастие очи.

— Най-сетне, мадам! — Сълзи обливат в радостно вълнение нежното й лице. — Цял живот не би ми стигнал да благодаря за всичко, сторено към бедния пленник.

— Когато научихме, че Готие дьо Монбелиар е загинал в битката при Адрианопол, а сестра му Одет безследно изчезнала, ние веднага запитахме дали тя не се намира в числото на пленниците. Отвърнаха ни, че жена не е улавяна в битката. Тогава в скръбта и мъката си по Бодуен и загиналите рицари ние не направихме по-основателни издирвания. Само на няколко пъти, когато запитвахме за другите пленници, споменавахме името на графиня Одет. Никога не сме мислили, че тя ще може тъй умело да прикрие, че е жена. После узнахме защо тя тъй строго е пазила тайната си. Вашите люде имали обичай всяка уловена пленница да омъжват за свой човек.

— Ожие… Одет — каза усмихнато Мария. — Кой би помислил. Сега чак си обяснявам всичко… всичко…

— Одет израсна заедно с брата си, близнака Готие. И заедно с него е изучила всички бранни изкуства. Често тя е била по-ловка от него във въртене на копие и меч. Затова, когато той взе кръста и тръгна в поход, нито за миг тя не се поколеба да го последва.

В горещо любопитство шумеше гъстата бляскава тълпа. Всеки използва приятната изненада на невестата, за да сподели своите впечатления. В това време долу разтоварваха белите коне и качваха веното в горните зали. Последвана от двора си, след като се сбогува със сродниците и синклита, Мария се оттегли за отмора в своите покои.

Анри я изпрати до вратата, където целуна ръката й, и се върна при гостите. Оттам те минаха да разгледат приказно богатото вено, което демоазелите бяха успели вече да наредят в залата на бисера.

Сам императорът никога не бе предполагал, че българската княгиня може освен красотата си да му донесе и толкова богатство.

Смаяни и възхитени, дворяните разглеждаха безбройните гиздила и скъпи камъни, прозрачни коприни и тежки аксамити, индийски маргарит, китените губери, мечите кожи.

Следните дни минаха в непрестанни тържества. Един след други следваха турнири и банкети, танци и шествия. В първия неделен ден след пристигането на Мария кардинал Пелагиус д’Албано трябваше да извърши тържественото бракосъчетание в църквата „Света София“.

Вечерта преди сватбата Мария пожела да отиде на гробовете на графиня Мария Фландърска, съпруга на Бодуена, и на младата императрица Агнес, първата жена на Анри.

Тя положи две огромни китки от свежи уханни цветя и дълго остана права пред мраморните плочи, углъбена в молитва. За пръв път след пристигането си тя можеше за миг да се почувства сама със себе си. Отново изплуваха в сърцето й с нестихващ копнеж стари спомени, жалба по родната земя, мъка по Радула. Днес тя беше още дъщеря на Иваница, българска княгиня.

Ала от утре… От утре я чакаше дълъг и тежък друм… Императорската диадема за нея щеше да бъде венец от тръни. Покритите с лъскави мозайки зали на Буколеона и Влахерна — златна клетка. Какво диреше тя тук, сред тоя нечуван блясък, сред тоя страшен разкош, между тия чужди люде… Тъй смазваща й се стори огромната и божествена самота на „Света София“.

О, това не бе тяхната мъничка проста църква „Свети Димитър“… И все пак там, пред иконата на светеца войник, тя можеше да намери утеха и подкрепа. Ала тук, сред невероятно красивата църква на василевсите, тя губеше дързост да дири божията помощ… Сякаш сърцето й бе пресъхнало за молитва.

Когато се прибра във Влахерна между две редици ликуващ народ и на прага на покоите си зърна Одет и Дафина, скъпи познати лица, душата й се малко поотпусна. Белослава бе отишла да живее в дома на Луи дьо Шател и бе твърде щастлива, за да може да мисли за своята братовчедка.

Императорът нощуваше в Буколеона. Ала всеки ден той идваше да я навести или да я заведе на някое тържество в тяхна чест. Той беше хубав и любезен момък. Ала сърцето й беше студено и равнодушно към него.

Затова, когато чу почтителния шъпот на Одет: „Императорът!“ — тя бързо се обърна, без да може да скрие изненадата си. Лицето й стана алено като цвят от неранза. Никога по това време Анри не бе влизал, без да се обади и без да предизвести.

Зад сводовете, крепени от четири мраморни колони и украсени със златна мозайка, Одет и Дафина изчезнаха в редица поклони. Изправена пред покритите с порфир стени, Мария изглеждаше още по-крехка и безплътна. Като свеж крин, като гъвкава тръстика. Тя изгледа учудено императора.

— Бъдете добре дошъл, сир! Аз не знаех, че тази вечер ще излизаме.

— Не, Мария — каза замислено той, — аз не съм дошъл да ви изведа. — Погледът му неспокойно се луташе по пъстрата мозайка на пода, който бе сякаш посипан с цветя.

За първи път той я наричаше Мария. Тя изтръпна. Какво искаше той, какво щеше да й каже?

Тя го помоли да седне връз мекия китен губер на миндера. И сама зае място върху стол от дъб и кордованска кожа, с високо тясно облегало. Кунда наостри уши, отправи умни очи към чуждоземния мъж, глухо изръмжа, Мария я дръпна за каишката от червена кожа, смъмри я с нежни, гальовни слова, потупа я по врата.

— Мария… — повтори императорът и спря нерешително. Въздъхна. Вдигна взор към нея. — От няколко дни, откакто сте между нас, аз непрекъснато ви наблюдавам. И не знам дали се мамя или не, но ми се струва, че вие криете нещо от мен. Вие тъгувате, Мария. И аз не знам за какво. Само за родината ли?

Тя побледня. Въпросът бе даден и тя трябваше да отговори.

Неволна въздишка разчупи гърдите й. Как й се искаше да му каже: „Имате право, сир. Благородното ви сърце не се е измамило. Аз наистина обичам другиго. Другиму бях по-рано обещана за невеста… И за него мисля ден и нощ…“.

Но тя нямаше право да мисли и говори за себе си. От този страшен миг трябваше да почнат нейните безкрайни измами. Тя бе приела вече своя тежък жребий. И трябваше да го изкара докрай.

Чародейна усмивка блесна по златистото й лице.

— Мамите се, сир. Нима изглеждам, че тъгувам? За какво? Не съм оставила в България нито баща, нито майка, нито братя и сестри. Това, което сте взели за скръб, вероятно е било почуда, изненада от красотата на Константинопол.

Лицето на Анри се изясни. Той стана, приближи до нея, погали искрящата й руса коса.

— Утре вие ще станете моя жена, Мария… И аз искам да бъда откровен с вас. Отначало аз се противих на този брак. Достатъчно беше, че първата ми женитба бе сключена по държавни съображения. Бедната Агнес, запомних я с добро. Ала не ми останаха много спомени от нея. Винаги улисан в походи, в тежки странствания от единия до другия край на новата ширна, неустановена империя… Тя дойде и изчезна така бързо, сякаш никога не е била… — Той взе ръцете й в своите. — Ала днес не съжалявам, че послушах съвета на бароните си и папата, Мария. Съвсем не, напротив…

Той стисна в лявата си шепа двете й нежни ръце, а с дясната повдигна лицето й към себе си.

— Погледнете ме добре, драга моя. Не приличам ли на най-щастливия човек на света?

Тя устреми към него големите си модри очи. Вярно беше. Никога император Анри не бе изглеждал тъй млад, тъй сияещ, тъй доволен. А все й се струваше, че някога вече е виждала това лице. И тя му каза съмнението си. Той весело се засмя.

— Мислех да остане като тайна между мен и Конон дьо Бетюн. Мъжът, който ви хвърли червената китка цвете, бях аз! Не можах да се стърпя. Струваше ми се, че бих умрял, ако трябваше да понеса още няколко мига съмненията и тревогите си. Мислех, че само като ви зърна, и ще мога да позная какъв човек сте. Какъв е човекът, с когото трябваше да прекарам живота си до края на определените от бога дни. Видях ви. И веднага почувствах, че не съм сбъркал. Вие бяхте жената, която съм дирил и чакал с години… А как щях без малко да ви изпусна. Само през Хема бяхме отделени, ала не се познавахме, не знаехме нищо един за друг. Или не. Може би знаехме твърде много. Ала то бе само зло и омраза. Нали? А сега… Мария…

Гласът му прозвуча тъй нежно, наситен с любов. Той се наведе, целуна ръцете й. След това доближи лице до нейното. Несмело, с очакване. След малко и устните му щяха да докоснат нейните.

Мария леко се дръпна, скочи. Анри веднага я пусна. Очите му се забулиха в скръб и гордост.

— Простете ми — пошъпна хладно той.

Настана тежко, непоносимо мълчание.

Императорът плесна с ръце.

Веднага на прага на сребърната врата застана Одет.

— Вашата господарка има нужда от голямо спокойствие, демоазел Одет. Тя още не е свикнала с нас. Дългият път, новите впечатления са я изморили. Тази вечер тя трябва да бъде оставена сама със себе си. Кажете на дамите да изоставят всеки церемониал при лягането. Бдете с вярната Дафина над съня й тази нощ. Граф Йосташ ще дойде с кочията да я вземе точно в десетия час преди пладне. Лека нощ, мадам. — Анри се поклони.

— Лека нощ, сир.

Императорът безшумно вдигна пурпурната завеса, която закриваше вратата на изхода към атриума, и изчезна.

 

 

Позлатената кочия премина друма от Влахерна до „Света София“ сред безброй викове:

— Да живее Мария! Зито, зито василиса Мария! Вива императрица Мария!

А името на Анри се произнасяше на всички наречия от многобройните му разнородни поданици:

— Да живее Анри! Да живее Арриго, да живее Енрико! Да живее Ерик, да живее Хайнрих!

Ромеи, пизанци, фръзи, генуезци, ломбардци, арменци, славяни, кападокийци, алемани, северняци, сирийци…

Многоликата империя ликуваше. Все едно дали на престола на „Света София“ щеше да седне василевс от рода на Ангелите или Комнините, дали барон от фрушката земя, или от Ломбардия. Нали по площадите се раздаваха безплатно до насита месо и вино, нали в Хиподрума всеки ден се устройваха непрестанни турнири и представления.

Кардинал Пелагиус, заобиколен от архиепископ Фантино, свещеник Лодовико и епископ Гервазиус, заедно с целия останал висш ромейски и латински клир, посрещна младоженците на прага на величествения храм.

Долу църквата е препълнена със сановници, рицари, патриции. Горе в емпорите са жените, гъсто притиснати една до друга: гиздави баронеси и високомерни ромейски патрицианки. Службата почва със съдействието на многобройните епископи, презвитери и дякони. Там е и Витлеем, на почетно място пред олтара. Седемстотин години тук са служили по източен обред, а сега ехти хорът на папския легат, отеква глухият шъпот на католическата служба.

Сто сребърни полилея висят на вериги от сребро. От трепета на хилядите бели вощеници по мраморните стени, по стъклената мозайка на сводовете, по стълбовете от сребро, яспис и порфир играят живи светлини. Вълни благоуханен тамян развяват сини була из въздуха. Тихо се издига църковният хор към огромния свод. Младоженците коленичат пред олтара. Кардинал Пелагиус отправя към тях обредните въпроси, благославя пръстените. Анри слага венчалната халка на пръста на Мария. Над тях громко отекват тежките камбани, хорът живо подема своята песен.

Мария е константинополска императрица.

Тя затваря очи. Сякаш леко се залюлява. Анри веднага подкрепя по-силно ръката, която тя е подпряла връз неговата. Той става.

„Gloria in exelsis Deo…“ — звучи мощно и тържествено хорът. Кардиналът подава на Анри короната на императрицата. Мария свежда смирено глава и приема причастието от ръцете на легата.

С бавно и тържествено движение Анри поставя императорския венец върху светлите медноцветни коси.

Церемониалмайсторът тръгва напред с дълъг позлатен жезъл в ръка и прави път за пищното шествие. Новобрачните пристъпят след него по дебелите сарацински килими, следвани от сродници, свитата и високите сановници. Високо и пронизително екват звуците от тромпети. Меко блестят коприни и аксамити. Диамантите излъчват сини и зелени мълнии. Снишеният развълнуван шъпот на сватбарите се носи като далечен ек на разлюляна от вятъра гора.

Анри и Мария сядат връз двата престола от сребро, злато и мед, чиито дръжки са обсипани с изумруди, оникс и елмази. Дрехите и на двамата са везани с тънка сърма и бисер. Краката им са обути в пантофки от червен аксамит и сандали от позлатена кожа. Пурпурната мантия на Анри се дипли в светли вълни, по четирите й краища са везани с елмази четири орела. В дясната си ръка той държи скиптър, в лявата — златно кълбо. Цялата църква сияе в пъстрата игра на мозайките, където със ситни камъчета са съчетани образите на Исуса Христа, света Богородица и светиите. Ала средището на най-гъстия блясък — това са те двамата, седнали връз царските престоли, излъчващи непрестанно сменящи се, трепкащи багри: ту снежно ослепителни, ту аленозлатисти, ту леденосини.

Някои отмахват взор с уморени зеници. Един по един се изреждат замаяните люде да се преклонят пред тия, които носят върху себе си вековните богатства и вековната слава на Константинопол. А Константинопол е зеницата на света, градът на градовете. И няма други равен на него.

В тоя миг на тоя престол стоят двама люде, изкачили най-високото стъпало на земната мощ и слава.

Горе, от емпорите, старата Дафина започва да чувства, че губи мярка за истина и измама. Тя скрито изтрива сълзите си. Нима това е Мария, нейната малка, драга девойка, чието везмо тя трябваше винаги скритом да работи, онеправданото сираче, над което трябваше да бди с тревожна майчина обич, дъщерята на Калояна, на тоя, чието име доскоро никой не дръзваше да спомене под смъртна заплаха, нима това бе наистина Мария — онова ослепително същество, което повече напомня жив кумир или някой от архангелите, изписани в четирите страни на църквата, отколкото жив човек?…

Това бе Мария. Тая, на която в този миг завиждаха хиляди жени. И все пак най-нерадостната жена на тоя свят…

Все по-гръмко и тържествено се разнася навън звънът на безбройните константинополски камбани…