Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (49)

Глава XXI

Одет влезе на пръсти, тихо отмахна завесите на прозорците. Бледото зимно слънце посипа с игриви блясъци златната мозайка на тавана, в средата на който бе изкусно изработен голям кръст от зелено стъкло, оживи багрите на дребните цветни плочки, които в ъглите на стаята рисуваха четири орела, а пред леглото представляваха многопъстър паун.

Мозайката по стените бе закрита по латински обичай с плат: златовезан на рози и звездички, с ивици малиново кадифе, прекарани три педи над пода.

След това Одет премести трисвещника от малката масичка до леглото на обикновеното му място върху скрина. Свещите бяха почти съвсем догорели. Тя вдигна книгата, подвързана с алена кожа и сребърна лента, разгледа ситния прекрасен ръкопис, изящните миниатюри и поклати глава.

Императрицата пак бе чела цяла нощ притчи и повести. Затова сега тъй тежко и непробудно спеше. Ала тя се мамеше. Мария следеше с полуотворени очи всяко движение на демоазелата. И когато я позова, Одет се стресна и уплашено се извърна.

— Нотър Дам дьо Влахерн да ви дава здраве, господарке!

— Добро утро, Одет. Аз пак се успах. А днес има доста работа…

Откак Анри бе заминал за сръбския поход, той бе оставил като своя наместница Мария. И сега байулата^[1] трябваше да ръководи всички държавни работи, да приема посланици, да урежда спорове, да председателства държавния съвет, да подписва закони, да отговаря на писмата на чуждите владетели…

Изведнъж Мария отметна сребровезаната покривка, прибра с две ръце тежките си плитки, хвърли връз нощната си руба от лека синя коприна широка ленена наметка, отиде в съседната баня от зелен мрамор. Нищо не й бе тъй дотегнало, както церемониалът, особено сега, когато към пищните нрави на ромейските василевси бе примесен и строго спазваният канон на западното дворянство. А тя трябваше да се подчинява и на двете.

— По-скоро, Одет!

Първата придворна удари гонга и веднага в стаята влязоха останалите дами. Мария им подаде ръка за целувка и зае мястото на креслото си в съседната гардеробна.

Седалото бе от червен марокен, бродиран със златни слънца, птици и кръстчета — девиза на фландърския дом. По края се спущаха дълги копринени ресни, закрепени със златни гвоздеи. Една от демоазелите подаде гребен от слонова кост, чиято дръжка бе красиво изработена в тънки фигури: цветя, грозде, звезди. Други три разплетоха великолепните коси, които падаха като искрящо покривало чак до земята. Петата завързваше около глезена на крака корделите на брокатените сандали. Друга държеше огледалото пред нея. Кунда легна пред нозете й, докато Дафина и Одет приготвяха одеждите й.

Демоазелите непрестанно бъбреха. От тях Мария най-напред научаваше мълвата на многохилядния град. Често пъти дори неща, които не знаеха и чуждите посланици: защо Теодор Ласкарис изпъдил втората си жена Филипа, дъщерята на арменския крал; защо граф Йосташ и жена му, епирчанката, не си проговаряли от няколко месеца насам; защо недоволните боляри убили унгарската кралица Гертруд…

Прислужници, облечени в тъмен вълнен плат, наречен брюнет, и закрити с покривало коси, шетаха насам-натам, носеха огън и дърва в камината, помагаха на демоазелите. Мария облече лека туника от син ленен плат и хвърли връз нея наметка от малинов сатен, поръбен със сиви ширити.

В близкия до апартамента частен параклис капеланът Пиер дьо Дуе, който, както Йосташ, бе също незаконен брат на императора, отслужи кратка утринна литургия. След това цялото семейство заедно с най-близките придворни се събраха на закуска: граф Йосташ и жена му, младата Йоланта, дъщеря на Йоланта дьо Куртене — императорската сестра — която се бе върнала с мъжа си във Франция, Тиери дьо Фландър, Лайранс и Адел дьо Монморанси.

Мария се оттегли, за да облече тържествената дреха за приемите. Днес байулата трябваше да приеме делегацията на пизанците, за да потвърди привилегиите им. Затова, докато се обличаше, Мария непрестанно прехвърляше през ума си всички възможности: как да удовлетвори исканията на пизанците, без да накърни честолюбието на генуезците — техните непрестанни врагове.

В държавни грижи, в милосърдни дела за болниците и приютите на Константинопол минаваха дните на младата императрица. С тях тя искаше да потисне тревожните въпроси на сърцето си: от България нямаше никакви верни вести. Какво ставаше с пропадналото дело, с людете на заговора — тя нямаше възможност да узнае. Посланията на Борила бяха винаги пълни само с приятни и бодри вести. Сякаш в царството му всичко вървеше гладко и щастливо, нямаше ропот и глухо недоволство, затаена омраза и жажда за мъст…

Нейната волева властна природа, асеновската кръв я увличаха в държавните работи и наскоро тя взе юздите на всичката управа, наложи навсякъде своето желание, стегна непокорствата, разсея недоволствата. Докато преди даваше само съвети на императора, сега като регентка тя изцяло бе взела властта в своите ръце и управляваше с известната упоритост и несломима воля на Иваница.

Всеки диреше при нея утеха и защита за неправди или гонения, тя разрешаваше с мъдрост и правда споровете, казваше последната дума в дългогодишните разпри. Ромеите я обожаваха като своя защитница от произволите на властващите латини. Самите латини уважаваха нейната безукорна справедливост и имаха доверие в управата. Желязната й ръка се почувства навсякъде. Тя отстрани негодните и недоволните, възвиси във власт най-способните люде, най-честните и безкористните. Дори и в далечната Тесалоника се почувства нейната непоколебимост, кралица Маргарита престана да се оплаква от притесненията на рицарите и непокорството на властелите.

Докато чакаше, тя работеше тъй, както я увличаше щедро надарената й природа.

Тя чакаше…

Какво? Кого? Сама не знаеше.

Все пак чувстваше, че нещо трябва да се случи. Твърде утихнала, премного спокойна беше родината й, за да може Мария да се заблуди в успеха на Борила. Нещо ставаше там, нещо се кроеше в мрака, а тя го не знаеше. Все пак то щеше някога да избухне неочаквано, внезапно, като буен неугасим пламък.

И тя живееше само за този миг.

Одет и Еглет й помогнаха да обуе сребърните сандали връз червените кадифени обуща, завързаха златотъкания пояс около талията й, сложиха й наметката с широки до земята ръкави, поръбени с хермин.

— Одет, дали няма пристигнали нови гончии в пропилеите? Върви, върви виж…

— Веднага, мадам. Ала ако има нещо, мисля, че те няма да ги забавят нито миг долу. Отивам.

След малко тя се върна.

— Няма нищо. Твърде е рано още. Докато императорът стигне в Средец, където ще се съберат съюзниците, и докато дойде обратно куриер — има още доста време. Делегацията на пизанците вече минаваше през зелената ротонда^[2] на път за триклиниума.

Мария сподави въздишката си. Не — тя не чакаше още вести от Анри. Други вести чакаше тя. Ала никой не й се обаждаше. Сякаш я бяха забравили.

Тя сложи диадемата на челото си. Взе скриптъра в ръце. Демоазелите изтичаха напред и разтвориха вратите. Тя мина през работната, съвещателната, слезе долу, измина редица приемни, зали, ротонди, кубикулуми^[3]. Навсякъде вратите се отваряха и затваряха след нея от почти невидима ръка на верен блюстител.

В триклиниума бе събран вече съветът на бароните. Рицарите стояха прави около престола по византийски етикет. Мария полека седна, кимна с глава. Херолдът съобщи, че делегацията пристига.

Пизанците влязоха в залата с хоругвата си начело. Повечето останаха близо до вратата след два дълбоки поклона. Трима от тях се отделиха и продължиха да наближават престола с бавна церемониална стъпка. Най-възрастният от тях се поклони още веднъж, коленичи и целуна сърмения сандал на байулата. След това стана. Разгъна пергаментния свитък и започна да чете:

— „Пизанската колония в Константинопол моли най-покорно императорската власт да потвърди според установения обичай нашите дългогодишни и крепко придобити привилегии. А именно: да имаме свое укрепено заселище край църквата «Света Ирина» и свои собствени пристани, да ни се позволи търговията с наши стоки в определените базари на Константинопол и във всички части на държавата. Ала ние искаме да припомним, че според хрисовулите^[4] от 1112 и 1192 година нам не трябва да се иска мито повече от четири на сто. Дори молим най-почтително това мито да се намали на две или най-много на три. Освен това молим за позволение да закръглим с няколко съседни имота границите на своята колония, както се допусна това на генуезците през 1202 година. Също така искаме позволение да имаме свой собствен съд, като венецианците.“

И той подаде на Конон дьо Бетюн предложението за договор.

— След три дни хрисовулът ще ви бъде върнат с мой подпис и скрепен с императорския печат — каза бавно Мария. — Ала още веднага мога да ви кажа, че всичките ви желания ще бъдат изпълнени само ако се съгласите да се качи митото седем на сто. Или митото ще бъде свалено до три на сто, ала нито една от новите привилегии няма да бъде потвърдена. Това са нашите условия.

И в двете условия, които поставяше, Мария искаше да ограничи разширението и силата на чуждите колонисти, които с прекомерните си привилегии подбиваха стопанското положение на местните търговци и разклащаха устоите на империята.

Пизанците се събраха за кратко съвещание. И дадоха отговора си: те приемаха да плащат по-високо мито, ала да получат привилегиите на другите колонии. Разбира се, те щяха да използват новите привилегии, за да се затвърдят по-яко в столицата на света, като смятаха, че при смяната на някоя династия или управа ще могат да намалят отново митото. Ала Мария разчиташе, че в настоящия момент е по-важно да се получат повече приходи за въоръжение и плата на рицарите, които напоследък отиваха наемници при по-богати господари. Държавата се нуждаеше повече от всякога от средства. А без средства нямаше сплотеност. За пари и най-преданият, дори най-верният можеше да служи на чужди господари. Новата незакрепнала империя имаше нужда от способни, ала и от добре платени управници. Защото честността на людете не бе чиста като златото.

Мария разпита пратениците за живота на колонията, за стоките, които флотата им бе докарала напоследък, за сигурността на морските пътища, за двете им църкви в града, за приходите на манастира „Свети Антоний“…

След като положиха пред престола сандъче със скъпи дарове, с грейнало от доволство лице пизанците напуснаха триклиниума.

— Нека даровете бъдат занесени в съкровищницата на болницата „Йоан Комнин“, която ще посетя след пладне — заповяда императрицата.

След пизанците тя прие делегация от най-видните ромейски патриции.

Докато херолдите известяваха знатните имена на всекиго поотделно, Мария си мислеше: „Венецианците и генуезците няма да протестират за новите привилегии на пизанците, защото им обещах да ги подкрепя в борбата им против папския легат“.

В това време пред нея вече свеждаше чело ромеецът Теодор Врана, съюзник на латините.

С наскърбен глас той извести, че въпреки всички напомняния на императора, кардинал Пелагиус отново е хвърлил в тъмница, оковани в тежки вериги, трима ромейски епископи.

— Ние предпочитаме да се изселим в Азия, вместо да търпим по-дълго това потъпкване на съвестта ни. Като последен опит ние написахме това изложение до Негово Светейшество папата. Затова молим вашето застъпничество пред Рим за нашите права.

Мария обеща да препрати молбата им до Инокентий заедно с препоръка за справедливост. След това извести на делегатите, че на следващия ден ще чака съпругите им за втора закуска.

Ромеите се оттеглиха очаровани. Ала едва бяха заглъхнали стъпките им по скъпите мрамори на кубикулумите, когато с най-голяма бързина пред бронзовите врати на Буколеона спря кочията на кардинал Пелагиус. С гневни стъпки той развя моравото си расо из многобройните ротонди и галерии, като помоли веднага да бъде приет от байулата.

След като го остави да почака четвърт час, Мария заповяда да го поканят в частните й приемни. Дочака го права, застанала до работната маса на Исак Ангел с любезна усмивка на устните. Като зърна легата, тя се отправи към него и му целуна ръка, след това му посочи едно кресло от аксамит, везан със златна сърма. А тя сама седна край масата.

— На какво дължа това приятно посещение, монсеньор?

Кардиналът овладя за миг гнева си.

— Научих се, че преди мене тук е била приета делегацията на ромейските първенци, мадам.

— Не са ви измамили, монсеньор.

Той я изгледа с блеснали в лютина очи.

— И те са ви предали някакво оплакване до Негово Светейшество, което вие сте приели да подкрепите?

— Това е самата истина.

Испанецът пламна. Мургавото му лице се изпълни с тъмна, гъста кръв.

— Вие няма да сторите това, мадам. Аз няма да допусна да бъда оклеветен несправедливо пред консисторията.

Мария се изправи. Кардиналът също скочи.

— Монсеньор… Преди всичко вие няма да бъдете оклеветен, защото всички оплаквания в посланието отговарят на истината. И второ, за последен път ви предупреждавам, че няма да допусна изселването на нашите лоялни поданици поради вашите излишни строгости. Не по този начин гърците ще се привлекат към римската църква. С насилие никога нищо не се постига. Дайте им време. То ще работи във ваша полза. А посланието на ромеите още утре ще замине с една венецианска галера за Рим. Защото аз дадох вече обещанието си.

Кардинал Пелагиус прехапа устни. Зад полузакритите му клепки трепна зловещ огън. Той бавно сложи ръка на гърдите си, леко се поклони.

Мария остана права и неподвижна край масата на василевсите.

 

 

Следобед, придружена от Йоланта и Адел, тя посети болницата, основана през първата половина на XII век от император Йоан Комнин. На входа я посрещнаха двама началници лекари заедно с всички жени помощници и прислужници. Мария обиколи всички отделения, разпита болните как ги гледат и лекуват, дали са доволни от храната и чистотата, дали имат някакви желания да изкажат… Тя се спираше край леглата на тежко болните, слагаше милостива десница по пламналите им чела, насърчаваше и утешаваше. За всекиго имаше скъп дар и блага дума. Някои се осмеляваха и целуваха тънката хубава ръка, изричайки благословии.

От съседното старопиталище бе пренесена една болна жена, която изживяваше последните си дни. Намерили я измръзнала по друма за Силиври. Къде е отивала, за какво се е била запътила — никой не знаеше. Най-напред я отвели в старопиталището, ала когато немощното й тяло не могло да се съвземе от студа, пренесли я в болницата.

Тя лежеше със склопени очи, извърнала глава към стената. Един от лекарите леко я побутна.

— Ефросина…

Болната помръдна, обърна се. Като видя знатната патрицианка, застанала до леглото й, тя се помъчи да прикрие грозотата на разпилените си сиви коси, закри с ръце страшната мършавост на врата и плешките. Погледът се избистри, слаба багра покри жълтото й сухо лице. Само едрите пъстри очи напомняха прецъфтяла голяма красота.

— Какъв подарък искаш за Великден, драга приятелко? — попита ласкаво Мария и погали ръцете й.

Ала тя не отговори. Мария повтори въпроса си и проследи взора на жената. Тя гледаше с широко отворени очи десницата й.

— Откъде имаш този пръстен? — попита жената и посочи изумруда на пръста й. Хлътналите й гърди се издигаха в тревожно вълнение, равнодушното й лице се бе внезапно оживило.

Лекарят се наведе над нея и пошъпна:

— Императрица Мария стои пред теб, Ефросина.

Болната се дръпна назад, сякаш докосната от мълния.

— Дъщерята на Йоаница… — пошъпнаха бледите й устни. Тя впи очи в лицето на байулата. Сякаш пред нея стоеше нежит, призрачно видение…

Далечен спомен изплува в паметта на Мария.

„Не искам да нося пръстена на хетерата Ефросина…“ — бе казала Целгуба. А по-рано още като малко момиче тя бе чувала Йоан и Добромир да се разговарят за чудното бягство на баща й от Константиновград…

Тя забрави всичко наоколо си. Сълзи задавиха гърлото й. Със замъглени очи тя отново погали ръцете на болната, след това косите й.

— Да… Дъщерята на Йоаница… Помниш ли го, Ефросина?

В този чужд град само тази умираща жена виждаше в нея не могъщата байула, а Калояновата дъщеря.

— Кажи… Какво желаеш, Ефросина? Всичко бих сторила, за да ти доставя малко радост…

Болната се усмихна, поклати глава. Една сълза бавно се спусна по лицето й.

— Нямам какво да желая вече…

Мария бързо извади изумруда от пръста си.

— Искаш ли го?

Ефросина целуна ръката й и след това полека я отстрани.

— Той е твой.

Вълнението, щастието внезапно я изтощиха. Тя се отпусна на възглавието, тежко дишаща, затворила очи. Носът й се изостри синкавоблед.

— Едва ли ще изтрае до вечерта — пошъпна лекарят, като впи любопитно очи в императрицата, без да може да отгатне тайната й.

Йоланта се докосна до младата си вуйна.

— Време е да ходим.

Мария с мъка се откъсна от леглото на старата хетера. Заръча да се грижат за нея с извънредно усърдие и да съобщават всеки ден за състоянието й.

Навън ги облъхна свежият зимен въздух, копитата на конете звънливо отекваха по едрите плочи, огромна тълпа загради кочията. С любов и преданост ромеи и латини приветстваха императрицата. Стражите едва пробиваха път. С лек галоп конете поеха пътя към Влахерна. Йоланта непрестанно чуруликаше, гледаше с наивен и весел взор ликуването на минувачите, пъстротата на големите улици, от двете страни на които се издигаха многокатни дворци с аркади и тихи градини или дюкяни, препълнени със скъпа стока. Ала Мария не можа да проговори нито дума, нито една усмивка не можа да разведри лицето й. Спомени из детинството, из хубавите дни, когато Калоян се връщаше от дълга бран и я питаше може ли позна какъв дар й е донесъл, изпълваха сърцето на Мария. Морно и тъжно тя вдигаше от време на време ръка за поздрав. И тази загадъчна скръб, това смирено безразличие подкупваха сърцата на всички. А из града се беше вече разнесла мълвата за кавгата с кардинала.

Дълго се тълпиха пред Влахерна людете да славословят и приветстват своята чудна василиса. Не, такава жена не бе сядала дотогава на престола на „Света София“…

В това време Мария бързо сваляше наметката си в преддверието на своите покои.

Преданият Валентин, който се бе върнал от пленничество в Търнов, пое дрехите й.

— Пристигнаха ли гончии от България?

— Още не, мадам.

— Това е Константиновият стълб… Сто стъпки висок, издялан от порфир. В основите му бе закопан древният Паладиум на троянците, който Еней някога бе занесъл в Италия, а стълбът бе пренесен от Аполоновия храм в Рим. На върха бе поставена статуята на Хелиос от Илион, но главата му бе заменена с тая на Константин Велики… А при Паладиума бе закопана частица от честния Христов кръст…

Библиотекарят на Буколеона кир Василий непрестанно обясняваше и разправяше с най-дребни подробности забележителностите на Столицата на света. Затова Мария го бе назначила за свой секретар и го водеше винаги със себе си, когато разглеждаше забележителностите на града. И днес, на отиване за службата в „Света София“, тя караше да запират тук-таме кочията, за да го запита нещо, убедена, че винаги отговорът му е готов.

— На това място — продължаваше ученият мъж — беше построена старата църква „Света София“. Константин я бе украсил с 427 древни статуи. Немалко от тях бяха християнски, но повечето езически. Днес почти нищо не е останало от тях.

Докато кочията бързо препусна към „Света София“, Мария неволно си зададе въпроса дали Константин Велики е въвел християнската религия в Римската империя, или е дал на разнородните племена, които образуваха населението й, една нова религия, включваща всички дотогавашни, за да може всеки народ да се кланя на воля и по съвест на божеството, което почита.

Хелиос, Ваал, Аполон — не бяха ли все образът на бога на слънцето? А Митра — на светлината? Също Рождество Христово се празнуваше в деня, когато се ражда слънцето. Това бе вечният копнеж на човека към светлината, която дарява живота.

— Ето и змиевидната колона… — продължаваше Василий. — Донесена е някога от Делфийския храм, където е била подарена от Павзантий заради голямата победа над Ксеркса…

Когато минаха край Хиподрума, ученият библиотекар дълбоко въздъхна:

— От цялата красота на Хиподрума нищо не остана… Всички барони позволиха да се разтопят най-красивите изваяния и да се превърнат в пари. Имаше една безценна творба на Фидий, представляваща троянската Елена. Тя магьосваше погледа на човека. Изглеждаше жива, сякаш ще проговори…

Людете се спираха, познаваха Мария и почваха да се трупат около кочията и да се покланят с радостни възгласи. Побързаха към „Света София“.

Във величествения храм ги посрещна бледен постник с расо на велик духовник.

Мария искаше да разгледа скъпите стъклени мозайки, порфирните колони, чудната дърворезба.

Когато влязоха вътре, Мария потръпна от огромния простор, който бе заключен в тези сводове. „Нима човешка ръка е направила това?“ — се питаше удивена тя. И си спомни скромната сграда на „Свети Димитър“ край брега на Етъра. Но нима българите по-малко чистосърдечно се молеха в малката си проста църква? Поразена, тя разглеждаше картините на мозайките, чудната игра на светлината, която се отразяваше в тях, огромните ясписови и порфирни колони, двойните аркади, които се редяха от двете страни по дължината на храма, огромните архангели, изписани горе, в четирите ъгъла, дръзката смелост на дъгите, продънващата се бездна на купола, покритите със златна мозайка сводове, стройните колони около олтара…

— Те бяха по-рано от чисто сребро, но сега са заменени… Ето тука имаше аналой, украсен с безценни камъни. Разсякоха го на дребни части и си го поделиха. Обкованите със сребро и злато амвони и врати, дивни и ненадминати по красота, бяха натоварени заедно със свещените съдове на мулета и коне, доведени чак в притвора. Някои от добичетата се изплашиха от лъскавия под и не искаха да влязат вътре. Биха ги до смърт и обагриха с кръв свещения храм…

Монахът замлъкна. Сякаш сълзи бяха задушили гърлото му. Пред строгия поглед на императрицата той не сведе чело. Придворните разглеждаха малко настрана чудните мозайки и слушаха обясненията на библиотекаря.

Мария се придвижи към главния олтар, углъбена в грижовна мисъл. Хиляди православни свещеници бяха измъчвани, преследвани и изпратени в изгнание, лишени от право и имот, защото не искаха да се откажат от родната си вяра.

— А тука… — продължи монахът — стана най-голямото светотатство. Насякоха иконостаса, разграбиха златните кръстове, обсипани с рубини и маргарит, които стояха около олтара, свещените съдове, дори трапезата от слонова кост насякоха като неверници също — и той се прекръсти, — божем бяха поели кръста, за да освободят гроба господен от сарацините.

Мария отново го изгледа изпитателно. Откъде вземаше толкова дързост този чуден монах? Не се ли боеше, че още тази нощ ще преспи в тъмниците на Влахерна? Ала тя знаеше, че и той, както кир Василий са убедени, че никога българката, дъщерята на Йоанис, няма да ги издаде. Даде му знак да се отдалечи. Той се поклони, пое милостиво подадената му десница, и като сведе чело, пошъпна едва чуто, сякаш четеше мислите й:

— Те имат господство над тялото ни, но не и над душата ни…

И се отправи с леки стъпки към дружината на придворните.

Мария коленичи пред гроба на Агнес Монфератска и детето й.

 

 

Когато отидоха да посетят храма при Фара, тя забеляза, че голяма част от гръцките свещеници бяха заменени с латински клир. Отслужиха вечерня по западен обред, преведена на гръцки език. След това Мария попита дали може да види съкровищницата със свещените реликви. Духовниците се спогледаха смутени. Всичко бе разграбено. В първите дни на завоеванието бяха допуснати много волности.

— Аз исках да видя късчето от хляба, който Спасителят е разчупил на Тайната вечеря. За него ми разправяше неотдавна пазителят на съкровището. Къде е отец Теофан?

Новият настоятел, патер Бенедикт, прехапа устни, спогледа се с другите духовници.

— Отец Теофан е заточен в един манастир на остров Проконис.

— Защо?

— Заловен бил в тайна преписка с патриарх Герман, който избяга в Никея.

— Това ли е единствената причина?

— Отец Теофан отказа да признае върховенството на светия отец Инокентий III.

Мария леко сбърчи вежди.

— Струва ми се, че отец Теофан не е едничкият, който не желае да се отрече от вярата на дедите си. Смятам, че не е този начинът, по който тукашните люде ще бъдат привлечени към католическата вяра. А сега покажете ми безценното съкровище.

Когато патер Бенедикт отключи златното ковчеже, обсипано с елмази, Мария го изгледа учудено.

— Само това ли е?

Патерът призна, че светата реликва била много по-голяма, но вождовете на кръстоносния поход разделили хляба на седем части. Едно късче изпратили на светия отец папата, другите пет подарили на собствените си родни места, а това било седмото.

Мария се прекръсти и поклони, разгледа със страхопочитание и любопитство късчето хляб. То не беше чисто бял безквасник, а потъмняло, покрито с шупли.

— Моля ковчежето да се пренесе на съхранение в двореца Влахерна. В императорския параклис ще бъде вардено много добре. И да бъде донесено лично от отец Теофан, който е негов законен пазител. Вярвам, че едва ли ще има вече желание да получава тайни послания от Герман II.

Молбата звучеше като заповед. Патер Бенедикт се поклони със скръстени на гърдите ръце. И след два дни тя биде изпълнена.

Императорските тъкачници получиха нареждане да приготвят нова завеса от сребърни и златни нишки за великата църква, посветена на „Светата Мъдрост“, на мястото на разкъсаната и поделена на безброй частици скъпоценна тъкан, направена още по времето на Юстиниан I. Осквернените кости на древните василевси, които бяха изхвърлени от гробниците им, за да бъдат разграбени диадемите и пръстените им, бидоха измити с оцет, опети и погребани. Опожарените и сринати къщи бързо се съживяваха отново. Ала само една непоправима пакост не можеше да се възстанови никога.

Веднъж разтопен, бронзът за сечене на черни пари не можеше вече отново да се превърне в дивните творби, излезли изпод длетото на Фидий и другите древни ваятели, да стане пак неоценима красота…

Услужлив глас тихо нашъпваше: „Тук, на Константиновия форум, имаше величествена статуя на Юнона, която разтопиха, за да вземат метал. Само главата й пренесоха с кола, теглена от четири коня. Разтопиха и чудната двойка на Парис и Афродита, която поема подадената ябълка, а хубавата Елена беше невиждано красиво изваяние, пред което се стичаха да се прехласнат чуждоземни от целия свят… Отвлякоха всичко… Само бронзовите коне на Хиподрума се запазиха за чудо, защото венецианците ги пренесоха в родината си… Те може би знаеха, че красотата няма цена в пари…“.

Мария нареди да се издирят всички редки произведения на изкуството, да се изкупят и поставят отново на местата им.

Препълненият със задължения ден завърши с доклада на протоспатария Ставракий. Зелените очи на ромееца, почти закрити от правите дебели вежди, виждаха всичко, знаеха всичко. Той носеше най-точните сведения за нуждите и желанията на народа, защото ги виждаше със собствените си очи и чуваше със собствените си уши.

Късно към полунощ Мария се събуди. И както често се случваше напоследък, за миг тя помисли, че е в Търнов и е сънувала някакъв чуден сън. После се сепна, огледа се и си спомни, че Търнов е далечен като сън, а тя наистина се намира в този златен затвор, претоварена с грижи и работа, без да има друга радост освен тая, да управлява и владее, да помага на слабите и онеправданите. При всяко събуждане тя за миг не искаше да си припомни коя е най-голямата й грижа от изминалия ден и от която още чувстваше сърцето си тревожно и потиснато. Но внезапно тя се сещаше какво досадно, противно и мъчително дело я чакаше да извърши през този ден и всички грижи я връхлетяваха отведнъж като ято злокобни птици.

И сега, седнала безсънна връз ложето си, Мария си нареждаше работата за идващите часове, като гледаше да завърши първо с най-неприятните, когато на вратата леко се чукна и Одет влезе с неспокойни очи, поклони се ниско и бързо пошъпна:

— Мадам, простете ми, че дръзнах да ви събудя. Но…

— Аз бях вече будна, Одет. Кажете.

— От два часа съпругата на великия доместик^[5] чака в малката приемна и моли да я пусна при вас. Имала някаква важна, неотложна молба. Но това е вече прекалено, мадам… Дори и нощем не ви дават покой…

— Нека веднага влезе, щом работата е важна. Ще я приема тук. Подайте ми мрежата за косите и една наметка…

Одет подреди дългите руси коси в сърмена мрежа и загърна императрицата с наметка от бели кожи. След това отиде да въведе късната посетителка.

Кира Пелагия влезе с висок плач, падна на колене пред Мария и простря умолително ръце:

— Искам правда!

Мария се изправи от креслото си, вдигна разтревожената жена и я накара да седне близо до нея.

— Говорете.

С ридания и вопли кира Пелагия разказа как внезапно дошли стражи и отвели мъжа й в тъмница.

— Поради каква причина? — сви вежди императрицата.

— Не знам. Никой не знае! Но той няма никаква вина. Никому зло не е сторил досега!

Мария леко се усмихна. Често пъти най-голямото непростимо зло е да не си извършил никакво зло. Сред общата поквара великият доместик изпъкваше със строгата си неподкупност и непоклатима вярност. А това мъчно се прощаваше.

— Не се тревожи, приятелко, всичко ще се проучи най-точно и истината ще излезе наяве.

— Но той не ще издържи изпитанията! Той е болен човек! — извика отчаяно ромейката и отново се хвърли ничком пред нозете на Мария. — Милост!

Регентката въздъхна. Откак Анри бе почнал да допуша гърци да се назначават на високи длъжности в гражданската управа и войската, латинското дворянство се бе страшно озлобило и диреше всякакъв случай да злепостави местните люде.

И тя изпрати просителката с уверението, че ще се погрижи да помогне в издирване на истината. И още рано сутринта повика старейшината на съвета на бароните, Жан дьо Френ, на бърз доклад.

Новините не бяха утешителни.

— Великият доместик кир Мануел е обвинен в държавна измяна, мадам.

— Как е възможно? — се сепна Мария и каза с негодувание: — Кир Мануил Тарканиат е бил винаги лоялен поданик.

— Но крои заговори против властта и особата на императора.

— Доказателства?

— Има. Признанията на съучастниците му.

— Какво точно целят те?

— Да свалят от престола император Анри и да сложат нов владетел…

Мария погали главата на кучето, което лежеше в нозете й.

— И кой ще бъде той?

— Някой от техните. Или никеецът, или оня от Трапезунд…

Тя стана и бавно се отправи към прозореца. Хубавото й чело бе сбърчено в упорита мисъл. Изведнъж се извърна и впи остър взор в очите на фръзеца.

— Кир Мануил признал ли е?

След късо колебание латинският рицар отговори:

— Не.

— Измъчвали ли са го?

Той наведе смутено глава и тихо каза:

— Да.

Лицето на императрицата беше непроницаемо.

— Довиждане, барон Дьо Френ.

Погледът, който латинецът й отправи, увери Мария, че партията в двора против българката се е увеличила с още един привърженик.

 

 

След една седмица Константинопол осъмна поразен от нечувани вести. Бил разкрит някакъв заговор против императора. Трима от най-верните му приятели влизали в числото на съзаклятниците, които били във връзка с ломбардите в Тесалоника, а начело бил сам старейшината на съвета на бароните. Жан дьо Френ признал не само участието си, но се разкрили и страхотни злоупотребления, подкупи и нечестни сделки. Барон Дьо Френ давал правото за събиране на налозите на непочтени люде, които му отделяли част от прихода, но после си събирали загубеното с надвишаване налозите и обиране на бедните люде. Парите си той изпращал във Фландрия, където мислел да избяга, ако превратът не сполучи. Жан дьо Френ признал също, че бил канил великия доместик Мануил да участва в заговора заедно с няколко други висши гръцки сановници. Но той отказал.

Съдът издаде на всички заговорници смъртни присъди.

Регентката ги подписа.