Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (38)

Глава X

Някакъв необясним копнеж караше Мария все по-често да желае да излиза извън Царевец. Затвореният живот на калето й тежеше като непоносима верига, забавите на младите болярки й досаждаха, тревогата по подготовката на бунта отнемаше съня на нощите й, веселата усмивка на устните й.

А навън лъхаше горчив пролетен вятър, ведър мирис се издигаше от шупналата плодна пръст, ярка зеленина заля бреговете на Етъра.

Мария извести на госпожа Теодора, че ще отиде за вечеря в църквата на свети Йоана Рилски на Трапезица, и без да дочака отговор, се облече и заповяда да оседлаят любимия й бял кон. Дори сама излезе, отправи се към конюшните и помогна да го приготвят. Тя страстно обичаше конете и кучетата. Като влезе в конюшните, няколко от едрите породисти коне извърнаха глави към нея и започнаха да цвилят. Тя поглади един алест, с бяла звезда на челото, потупа по ноздрите друг, сив, на черни ивици, мина край всички, като помагаше ту на един да вчешат гривата, ту на друг да изтъркат с четки лъскавия като коприна косъм. След това сама пристегна ремъка на синьото седло, което слагаха на Снежан. Като минаваше край загарниците, песовете почнаха радостно да скимтят и да се дърпат на синджирите.

Навън по тесните улички се струпваха люде и сваляха гугли с изненада и почит. Малки деца спираха белия кон и подаваха китки. Жените махаха с ръка, обграждаха царкинята, отвръщаха на въпросите й. Мария не обръщаше внимание на подканите на стражата да се не спира и без да се бои от гнева на Борила, дълго разговаряше с людете, разпитваше ги за грижите и неволите им, обещаваше помощ и застъпничество там, където можеше да се чуе думата й. В полите на Трапезица се бе събрала огромна тълпа. Чуваха се женски писъци, груби мъжки закани.

Юмруци се издигаха в светлия въздух. Мария не се стърпя, скочи от коня си, отправи се към тълпата. Людете се стъписаха назад, свитите юмруци паднаха, гласовете млъкнаха.

— Какво има? Какво става тук? — попита царкинята.

Всички се спогледаха, наведоха глави. След това една стара жена с разчорлени коси и бледо лице се хвърли пред краката на девойката.

— Набедиха ни! С подла измама искат да ни изхвърлят от дома ни.

— Не е вярно! Не е вярно! — се развикаха внезапно всички и отново вдигнаха ръце с ядни движения, освирепели, сякаш обезумели. — Синът й е болен от проказа, а тя го държи вкъщи! Да ни зарази всички! Да пламне целият град! Дръжте ги, дръжте ги! Подпалете къщата им! Да се изчисти из дъно скверният им дом!

— Милост! Помощ! — се разписка старата. — Лъжа е! Синът ми е чист и здрав! На гърдите му има рана от копие!

— А къде се губи по цели дни, та се таи като звяр в бърлогата си? Защо не смее да излезе по белия свят? Кой го е ранил вкъщи с копие?

Богомилката изгледа отчаяно Мария. Само тя можеше да помогне. Не беше ли дъщеря на Калиянчо?

— Лъжци и измамници! — се развика тя задъхано. — Вие знаете добре кой е синът ми. Знаете къде ходи и кой го е ранил. Знаете кой пуска нарочно мълвата за проказата! Само да го изчистите от света! Да се отърве Борил от него! Така е, бога ми! Да беше жив цар Иваница, нямаше да доживеем такива дни. Ама доще ден да видим и Асеновия син в Търновград. Тогава, ако съм жива, пак ще приказваме!

Всички изтръпнаха. Изгледаха побледнели Калояновата дъщеря. Стражите отблъснаха старата с ниско сведени сулици.

— Не се приближавай към тази жена, светла госпожо. В дома им е открита проказа и те не искат да го напуснат. Затова тя сега се мъчи с клевети да спаси имота си.

— Къде да отидем? Кой ще ни даде къшей хляб? — извика старата и почна да се дърпа назад пред островърхите сулици.

— Аз ще проверя това нещо — каза Мария и понечи да тръгне към сгушената под скалите къщица.

Стражите й препречиха пътя.

— Царкиньо!

— Оставете ме — каза спокойно девойката. — Докато не докосна с ръка болния, не прихваща. А пък освен това аз не вярвам, че тук има болест. — И тя продължи пътя си. — Трябва да проверим това нещо.

Стражите отново препречиха стъпките й.

Откъм моста затрополиха конски копита. Приближаваше дружина стрелци. Като видяха събраната тълпа, те се отбиха от пътя и се отправиха към людете.

— Хей, добри хора, какво има? — извика протостратор Радул. Ала като зърна между тях дъщерята на Калояна, изтръпна, сви вежди, скочи от коня и се затече. Поклони се дълбоко. След това пак се обърна към тълпата: — Какво става тук? — попита тревожно и отправи тъмен взор към младата девойка.

Като го зърна, Мария леко почервеня. Разправи му с няколко думи.

Радул разбра. Махна с ръце.

— Всички да се дръпнат назад! Доведете тук болния! Донесете ми чесън! Бърже!

Ужасени, людете се разблъскаха назад. Глух шъпот се издигна.

Той натри ръцете си с чесън, разгърна ризата на младия момък, който бе дошъл, прикрепян от майка си. Сведе лице до раната. Разгледа я внимателно.

Той знаеше, че с това си деяние ще възбуди омразата и подозрението на Борила, ала не можеше да остави един от най-преданите находници на съзаклятниците да бъде убит от насъсканата и заблудена тълпа.

— Вижте! — извика протостраторът. — Нима това е рана от проказа? Ето, аз напипвам под подутото място забитото острие на копието. След няколко дни счупеното желязо ще пробие и ще излезе навън. Като че ли не сте виждали рана от бран.

Някои се престрашиха, приближиха до болния и разгледаха любопитно раната. Вярно беше. Подутината не бе проказа. А гнойта, която течеше, показваше, че остатъкът от копието скоро ще пробие забралото място.

— Не е проказа! — се развикаха смаяните люде.

Старата жена падна на колене пред Мария, целуна дрехата й, ръцете й.

— Света Мария Темнишка да ти е на помощ! Господ да те благослови! Ти спаси чедото ми, живота ни, имота ни!

Людете напряха, обградиха ги, нададоха възторжени викове. След това всеки започна да разправя своите неволи. Един искаше препоръка пред Борила да приеме сина му в царските конюшни, някаква жена молеше малко пари, за да довърши веното на дъщеря си, една вдовица със седем сираци се просна пред краката на царкинята и занарежда теглата си: от месеци вече те не виждали брашно в къщата си. Хранели се с боб и праз. А и те се привършвали вече… Млада мома искаше да освободят годеника й от тъмница… Старец искаше няколко аспри, за да си купи памук за нова риза… Русокоса жена разправи за мъжа си, отдавна пленен от латините при Филиповград, за страшната си сиромашия, за гладните си и голи деца…

Мария раздаде всичко, което имаше в чантата, окачена с тънко синджирче за колана й. Свали янтарите от врата си, обеците от ушите си. Накара протостратора да запише кой от какво се нуждае: брашно, памук, лен, борина… С мъка стражите й проправяха път сред гъстата навалица, която без малко щеше да я задуши. Всеки искаше да докосне дрехата, ръката й, да я види отблизо, да целуне края на полата й, да я обсипе с благословии.

Радул подаде стремето на коня. Девойката леко се опря на рамото му, пъргаво скочи на седлото. Махна с ръка за поздрав. Камбаните на „Свети Йоан Рилски“ биха втори път.

Дълго людете останаха като приковани на мястото си, без да могат да отвърнат зачаровани очи от крехката и тънка мома, която препускаше с коня си по моста над Етъра, заградена от четиримата копиеносци. Може би най-късно откъсна взор от чудното видение великият войвода Радул.