Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (32)

Глава IV

Беше светла мартенска нощ. През сводестите прозорци на преддверието светлината на месеца обтяга ярки жълти ивици по черните и бели четвъртити плочки на мраморния под. Блюстителите се разхождат с едва чути стъпки пред царските покои. От време на време те се спират пред високите прозорци и разменят по някоя дума.

— Ето вече трета смяна след полунощ наближава. Без малко и блюстителите ще започнат да се сменят на половин час — пошъпна едрият мизиец, подпрян на сулицата^[1] си.

— Не вярва никому цар Борил! На сянката си не вярва дори… И има право. От изменническа ръка загина цар Асен. От неверен меч умря цар Калопетър. А не беше ли десницата на най-предания, която заби копие в бедрото на Калояна? Предателство и измама цъфти под този покрив… — отвърна влахът Янкул.

Мизиецът се озърна страхливо.

— Мълчи! По-тихо… Тук и стените имат уши. Отвсякъде дебне невяра…

— А от нея се бои най-големият неверник! Всяка нощ царят обикаля сам, слухти като дива свиня, затваря всички входове, след това отново става, пак проверява стражите и главните порти. Защото казано е: който вади нож, от нож умира…

— Тихо! Той е…

Двамата блюстители се разделиха и почнаха да се движат с бавни, отмерени крачки нагоре-надолу по преддверието. Из сянката изникна тънката осанка на Борила — със скръстени на гърба ръце и наведена глава. Той отмина стражите, без да ги забележи, углъбен в мисъл, чужд за всичко наоколо си. Влезе в престолната, обиколи няколко пъти цялата зала, загърнат в меняващата се игра на сенките и лунната светлина. Отиде до един прозорец, облегна лакът на перилото, въздъхна дълбоко.

Най-сетне бе дошъл часът, подготвян от толкова време. След три дни българските войски щяха да потеглят за решителна бран, която трябваше веднъж завинаги да измие тъмното петно от Филиповград. Всичко беше намислено до последната подробност. Победата трябваше да бъде изтръгната на всяка цена. Иконийският султан бе в мир с Никея. Тодор Ласкарис бе готов да потегли с корабите си за Константиновград. Михаил Епирски щеше да нападне Солун. Стрез щеше да пази българите откъм Слав. А сам Борил с безчет войски щеше да издебне Ерик и людете му на път от Солун за Константиновград. Това беше големият план. Нямаше никакво съмнение, че щеше да успее.

Този път Ерик беше заобиколен безнадеждно от всички страни.

И все пак Борил усещаше как тъмна тревога стяга сърцето му. Сън и покой не можеха да слязат над клепките му. Като неизчерпаем извор бликаше ереста и невярата из цялата страна. На мястото на десет изгорени богомили се явяваха сто, влашките и куманските наемници едва успяваха да сринат до основи кулата на някой разбунтувал се болярин, непокорството избухваше в други три. Затворите бяха пълни с богомили, непокорни властели, парици, монаси, отроци. Едва в последните недели размирията бяха позатихнали.

Само едно не можеше да си прости. Слабостта, която бе проявил, като бе послушал молбите на Целгуба — да замени смъртното наказание на Добромир със заточение. Наистина. Белотовица и дъщеря й бяха платили огромен откуп и той го бе приел, понеже имаше нужда от средства за предстоящия поход. Ала по пътя за далечната крепост Демничик дръзкият безумец бе успял да избяга с помощта на тълпа въоръжени богомили, които бяха нападнали стражата му. И сега той тайно обикаляше всички градове и селища, отново бунтуваше и размиряваше народа. Двеста перпери бяха обявени от глашатаите по всички местности за награда томува, който го залови. Ала сякаш проклетият триезичник бе прокопал като плъх подземни входове по цялата страна. Тъкмо щяха да го заловят някъде, и той изчезваше по чуден начин…

Борил отново въздъхна с гняв и недоволство. Скръсти жилестите си сухи ръце, пак се залута в полумрака на потъналите в тъмнина зали.

Изведнъж той се сепна. Студена пот овлажни челото му. Дръпна се назад, извика с предрезнял глас:

— Кой е? Кой е там?

— Аз съм… Не виждаш ли? Не викай като безумен. Кой би могъл да бъде?

— Какво правиш тук по това време? — Кръглите му ястребови очи се втренчиха изпитателно в нея.

— А ти? Ти какво правиш?… Не мога да заспя. В прозорците ми блести огънят на кладите. Долу, откъм подземията, се носят писъци и стонове. Как ще мога да заспя? И нощем ли? Не ти ли омръзна да погубваш людете? Стига толкова! Душата ми се отвърна от толкоз кръв! Не виждаш ли, че колкото повече ги гониш, толкова повече те се умножават. Нима искаш да изтребиш цялото си племе? Дай им каквото искат!

Борил сви гъстите си светли вежди, облегна се на гърба на едно кресло. На избледнялото му от светлината на месеца лице трепна ядна усмивка.

— Нали те послушах да отменя смъртната казън на Добромира? Видя ли какво стана?

Целгуба наведе чело. Прибра косите си, които се пилееха по раменете.

— Не можах да откажа на безбройните молби на Белотовица и дъщеря й. Ала сега те моля по своя собствена воля. Дай им каквото искат!

Борил се изсмя дрезгаво, зловещо.

— Те искат сина на Асена! И нищо друго не може да ги укроти! Сякаш само той е способен да размахва бранен меч за България, тоя невръстен хлапак! Аз ще им покажа сега кой стои на престола им. Още малко търпение… Всичко ще се оправи.

Целгуба поклати глава.

— Не, те няма да се усмирят, догде не видят Йоана в Търнов. Най-сетне какво? Повикай го, нали той е наследник на престола? И без това държавата ти няма наследник!

Тя приближи няколко крачки до него, цяла обляна в хладни сребърни лъчи, заплашителна, зловеща.

Борил прехапа тънки устни. Разбра накъде бие тя с въпросите си. Но можеше ли той да й каже, че очакваният наследник не можеше да бъде синът на Асена, а детето, което щеше да му роди дъщерята на епирския деспот?

Той разтърси леко изгърбените си плещи, сякаш облъхнат от внезапен студ.

— Не мислиш какво бръщолевиш. Да стъпи кракът на Йоан в Търнов? Не знаеш ли, че още щом премине Истъра, и целият народ ще го провъзгласи за цар и ще ни помете оттук. Не знаеш ли, че всички богомили са с него, почти всички боляри, най-влиятелните епископи? Само куманските главатари и още двама-трима воеводи са още с мене. Техните войски и влашките отреди ме поддържат. Нима не знаеш, че ако престана да им плащам, и те ще ме изоставят. А ако Йоан дойде тук, ще подири сметка и за зестрата на Мария… А тя е почти наполовина похарчена. Да го повикам! Защото не мога без неговата подкрепа, нали? Не. Аз не трябва да показвам, че се боя. Няма да се спра пред нищо! И ще наложа своето.

Той доближи до прозореца. Простря ръка.

— Ето там се дигат нови бесилки за утре. Ще натрупам клади до небето високи, ще напълня всички тъмници, реки от кръв ще пролея, но ще ги унищожа! Тежко томува, който не зачита повелите на моя синодик!

Целгуба скръсти ръце на гърдите, обори чело. След това каза тихо:

— Стига вече с богомилските гонения! Ти загуби всяка мярка!… Ръцете ти са кървави и страшни… — Тя вдигна лице и впи очи в неговите, приближи още по-близко, дъхът й опари лицето му. — Всяка нощ сънувам как пламъци ме горят и черен дим ме задушава. Не мога да отида вече на църква… Подире ми достигат плачове и проклятия на безброй вдовици и сираци. Стига! Стига!

Борил тихо се изсмя.

— Ръцете ми са кървави! Да!… А твоите? Не са ли кървави? Нима е чиста душата ти? Кажи?…

Тя се дръпна назад, притисна с длан сърцето си, сякаш прободена от жестока болка.

— Мълчи! Мълчи!

— Защо? Кой сложи сулицата в ръцете на Манастър? Само аз ли? Кой уби Иваница? Кажи…

— Мълчи, стига… — простена тя.

— Няма да мълча… — И сега той приближи до нея, улови ръцете й, разтърси ги. — Ще говоря… Ще викам… Нека чуят всички, нека знаят всички… Тогава ще ми олекне… Тогава ще слезе сън за клепките ми… Да. Убийци сме. И двамата. Убийци. Убийци. Аз убих вуйчо си… А ти мъжа си! Защо мълчиш? Не е ли така? Защо мълчиш? Защо плачеш? Нищо не може да се върне… Нищо не може да помогне… С плач мъртви не се връщат.

Целгуба се дръпна, изтри очи, отметна гневно глава. Гласът й изсъска, напоен с омраза и яд:

— Ти си виновен! Ти беше жаден за царски венец и ме помами… Защо? Аз бях царица… Ти омая душата ми с клевети и коварство! После разбрах, че било измама гнусното ти твърдение, че Иваница щял да иска униатска принцеса! А ти сега си, който чакаш отговор от Михаил за втората му дъщеря. Мълчи! Всичко знам! Знам, че беше пращал най-напред и за сестрата на Комниновци! Ала ще я дадат на Слав! Не те огря… Мълчи! Знам го от вярно място! Горко ми на мен, грешницата! Ала получих заслужено своята казън… Пази се! Тя няма и тебе да убегне!

Царицата отмина, закрила лице с ръце, разтърсена от непобедима черна мъка. Светловезаната й туника потъна в тъмната сянка.

Отново закънтяха в празните зали бавните тежки стъпки на тоя, който не можеше да намери никъде покой — до разсъмване.

Пак приближават двамата блюстители глава до глава. Тих шъпот се разнася из мрачивината.

— И всяка нощ все така… — Мизиецът се прекръства. — Бродят като нежити… Грешната им любов се превърна в пъклена омраза. И това е най-голямата им казън…