Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (20)

Глава XX

Пълна месечина заливаше с мека бяла светлина затихналите храсти и ливади, голите стени и чукари, които се очертаваха с мощни линии в чистата прозрачност на небето, сякаш изсечени от сребро.

Беше светло като ден.

Леко шумоляха тъмните борове, залюлени от родопския вечерник, издъхващи влажен дъх на здравец, росен и чубрика. Далече в глъбините на леса отекваше ромонът на потоците, които скачаха от камък на камък надолу към реката, тихо зовяща с равния си плясък. От време на време вик на кукумявка разчупваше величествената тишина на планинската нощ.

Откак бе чула подвижният мост на крепостната стена тежко да изскърцва зад гърба й, сякаш криле бяха поникнали на Мавруда, тъй леко и бързо се спущаше момата надолу по грейналите пътеки между два реда цъфнали храсти от глог. От време на време тя се извръщаше гузно, да не би някой да забележи, че не отива по посока на дома си, в края на селището, а се отправя към колибите на дърварите. В крепостта тя бе казала, че снаха й се внезапно разболяла и я викат вкъщи да погледа братовите си деца.

Като стигна до една катуна, ниско прихлупена в земята, с широк комин от върбови пръчки и сламен покрив, тя тихо похлопа на единствената врата, която служеше също и за прозорец, ослуша се и без да чака отговор, влезе вътре. Слезе няколко стъпала надолу в земята.

Старата дребна женица, която шеташе около огнището, бързо се обърна и попита:

— Донесе ли всичко?

— Донесох.

Мавруда въздъхна тежко, отметна плитките си от раменете, разтърси глава и седна край огъня. След това разгърна вързопчето, което носеше под елека си.

— Ето… Тази сутрин рано при изгрев-слънце набрах синя комонига, чемерика и жълт алтон.

Старата Елвана взе билките, натопи ги в едно менче с вода и ги остави да врат на огъня.

— Ами другото?

— И него нося…

Момата взе от джоба си плетена кесийка и извади оттам два-три черни лъскави косъма, свити на топче, парченце сърмен колан, няколко отрязани нокти, къс от копринено елече…

Старата грабна нещата, червените й очи светнаха с кървав блясък, тя отиде под пламъка на бялата борина, закрепена над вратата, и дълго ги разглежда. След това кимна няколко пъти, измъкна по две-три влакна от сърмения колан и коприненото елече, прибави космите и ноктите, извади от една калаена кутийка две счупени игли и няколко трънки, свърза всичко на възел и го подаде на Мавруда.

— На. Това ще го сложиш в потайна доба под камък на кръстопът. И точно когато месечината превали над Сечената скала, ще го залееш с водата, дето ври хе там. Каквото прокълнеш, ще се сбъдне. Само не забравяй, като изговаряш клетвата, да си свалиш пръстена. Иначе не хваща.

Мавруда скри възела в пазвата си, скръсти ръце. Мълча дълго, заслушана в прашенето на боровите клонки. Отражението на пламъка зачервяваше русите й коси. Мургавото й лице бе неподвижно и безстрастно, сякаш издялано от дърво. Най-сетне тя каза:

— Искам да ми направиш още една магия. За мене. Искам да ми дадеш нещо, от което пак да му стана драга. Не е достатъчно само да ги разделя. Той може после да си намери друга…

Старата измърмори нещо, рови дълго в една проядена, изгнила от влагата и времето ракла.

— Ще имаш ли още петдесет аспри да ми дадеш?

— Не щеш ли жълта перпера^[1] с трендафил по средата? — отвърна ядно девойката.

— Двадесет даваш ли? — и вещицата простря алчно костеливата си мургава ръка.

— Давам, ала после, бабо Елвано. Като хване. Засега ще ти донеса само един товар бяла борина, ще има да си светиш цяло лято.

Старата сопнато се извърна, изду сърдито изпъстрената си с черни петна долна устна, нечуто прошъпна: „Треснал те свети Илия! Дано те стрела прониже!“ — и пак почна да рови из раклата.

След дълго мърморене и дирене тя извади от една медна кутийка голяма сребърна пара със заострен край. Подаде я на момата.

— Трябва да уловиш жив лиляк^[2], да му прережеш гърлото с тая пара, да го изсушиш и да зашиеш едно от крилата му заедно с нокътя в елека си… Ще видиш как всички ще почнат да тичат подире ти като пчели на мед…

Светлите очи на Мавруда блеснаха студено. Само гласът й се прекърши, когато пошъпна съвсем тихо, сякаш на себе си:

— Що ми трябват всички… Само той да не ме гледа вече с тоя зъл поглед…

И тя сниши глава на коленете си, захълца глухо и сподавено. Старата свали менчето, прецеди билките, наля водата в едно пръстено крондилче. След това изтича до вратата, надникна навън.

— Хайде, бягай по-скоро, че ми се струва, като да се връщат синовете ми.

Когато Мавруда излезе от дъбравата и наближи друма, за миг си помисли, че няма да има повече дързост да стигне до определеното място. Тъй дълбока и тайнствена бе кротостта на гората, тъй дебнещи бяха сенките на огромните борове. От време на време тъмни облаци закриваха светлия лик на месечината и тогава тревожна полумрачина сгъстяваше пълната със заплаха тишина.

Ала изведнъж тя се сепна, кръвта й се вледени. Някъде из глъбините на гората измуча крава.

— Месечината е слязла на земята и сега пак иска да се качи горе: Тако ми свети Рангел, ако вече стъпя на това място… — пошъпнаха изстиналите й устни. И тя хукна назад.

Ала насред пътя се спря. В жилите й кипна резнякът на младостта: буен, неукротим. Злобата и огорчението замъглиха взора й. И тя отново видя да израства пред нея една от многобройните картини, които я преследваха ден и нощ…

Връз площадката на една от бойниците искри небето, цялото посипано с трепкащи ситни звездици. Слав и деспината се разхождат край назъбените стени, обвеяни от свежия вечерен хлад. Той е обвил десница около кръста й, а тя, омразната латинка, се смее с тънкото си гласче и му бъбри нещо на проклетия си неразбран говор. А витите й гривни дрънчат тъй среброзвучно, като звънчета… И деспотът не може да откъсне взор от очите й — тъмносини като гроздови зърна…

Мавруда стисна до болка пръстения крондил, сякаш искаше да го счупи. Черно було замрежи очите й. Огнена ненавист цяла я изгори.

— Ще отида, ще отида…

И тя отново се върна назад, нагази росните ливади, стигна до друма, намери кръстопътя. Преди да подири камък, тя сложи под езика си стрък изсушено жълто самовилско цвете, да не я срещат нехвелити неща. Подири наоколо. Погледът й спря върху един малък гладък къс от плоча. Тя го занесе в средата на кръстовището, сложи под него магията, свали пръстена си, изля билярската вода, гласно изрече три пъти заклинанието си…

И последният черен облак отмина. Месечината отбули ясно лице, заля с млечни отблясъци всички скали, пътеки, ливади. Задуха хладен вятър, залюля се гората в широк неспирен шъпот, заскърцаха клони, затрепкаха листа. Из тишината изплуваха хиляди чудни глъхнещи звуци, сякаш плясък от води, едва доловим женски кикот… Вихър се изви по друма…

Мавруда усети как остри бодове се забиват в главата й, краката й натежаха като олово.

Самодиви, самодиви се къпеха във вира… Не дай боже, ако им беше нагазила ризите по моравата…

Тя се огледа наоколо, прекръсти се, духна и плю в пазвата си.

И изведнъж със сетни сили се отърси от вцепенението си, което я беше смазало, спусна се по белите пътеки, разсечени от сенките на леса, изчезна зад трептящите храсти.

В далечината се издигаше кръглият силует на крепостта, окъпан в светлосин въздух, невероятен като сън.

След няколко седмици Мавруда отново отиде при вещицата. Оплака й се, че магията не била хванала. Напротив, деспотът бил повече от всякога запленен от жена си. А латинката от ден на ден ставала по-хубава: млада и свежа като зората.

Старата я изгледа изпод вежди.

— Тогава остава само едно. То поне не може да сбърка. Приемаш ли?

Момата се поколеба. Червеното й лице пламна още по-ярко. Но това трая само един миг. С угаснал глас тя каза:

— Приемам.