Фани Попова-Мутафова
Дъщерята на Калояна (30)

Глава II

С бързи стъпки госпожа Евпраксия се завръщаше от първата утринна служба към дома си. Някакво чудно безпокойство стягаше сърцето й. От деня, когато големият й син Добромир бе забягнал в неизвестни и опасни странствания из цяла България, тя не можеше да има покой нито един час. Сякаш всеки следващ миг трябваше да й донесе непозната напаст, лоши новини. Добре че поне малкият й син Витлеем остана настрана от ереста. Иначе Борил щеше и него да преследва, за да се отърве от омразните привърженици на Йоан-Асена.

Тя изкачи на един дъх стълбите на кулата, отметна вдовишкото си було и веднага попита излезлия да я посрещне отрок:

— Тук ли е Витлеем?

— Тука — отвърна прислужникът.

Евпраксия въздъхна облекчено, сякаш се бе надявала да чуе непозната, грозна вест.

Други бяха по-раншните времена. И покойният боляр Сеслав беше близък с богомилите. Но Калоян не им пречеше да изповядват вярата си, вслушваше се понякога в мъдрите им съвети, очистваше всеки недостойник, посочен от тях. Така покварата се пресичаше веднага и от корен, за да не може да вирее като отровен бурен.

Болярката приближи до прозореца замислена, мълчалива. Ала щом очите й се спряха надолу, към тясното дворче, тя плесна с ръце, погледна към небето, сякаш дирейки помощ оттам, и възкликна:

— Пак идат! Дано свети Илия ги тресне! Орли да ги разкъсат! Какво дирят? Нали Мирчо го няма? Вече сто пъти им казах, че е побягнал на „Чуй петел“!

Отдолу се зачуха тежките стъпки на стражите. Глух глас попита:

— Тук ли е болярът Витлеем?

Веднага се обади самият глас на младия послушник:

— Тук съм. Какво дирите?

Госпожа Евпраксия се спусна към вратата. Ала преди да успее да улови дръжката, тя се отвори и в стаята влязоха Витлеем, старият Никола и петима блюстители.

— Кастрофилакс Куртекс ни даде повеля да прегледаме дома ви. Казват, че сте имали скрито оръжие. А знаете, че е забранено да се укриват мечове, стрели и сулици.

— Кастрофилакс Куртекс ще направи по-добре най-напред да си отиде в Скития и там да раздава заповеди… — отвърна раздразнено Витлеем, — а пък власи като вас по̀ е редно да си пасат стадата по планините, вместо да ходят по людските домове със сулици в ръка…

Госпожа Евпраксия тихо приближи и дръпна сина си за ръкава.

— Моля ти се, не ги люти… Потърпи малко…

Влахът Пудил се озъби със злорада усмивка:

— Ех, едно време не ни давахте да влизаме повече от двама-трима на ден из градовете ви… Сега пък е дошло наше царство…

Госпожа Евпраксия пак дръпна сина си.

— Моля ти се… — и добави високо: — Ето дома ми… Прегледайте… Нищо нямаме…

След половин час цялата болярска кула бе превърната наопаки: разкъртени дъски и плочки на подовете, разхвърляни дрехи из ракли и долапи, разбъркани чекмеджета, разкопан двор…

След като ги изпрати до главната порта, Витлеем отиде при майка си и каза замислен:

— Те дирят повод да ме заловят. Защото знаят, че Добромир получава сведения чрез мене за този край…

Не минаха няколко дена и стражите отново се явиха навъсени, гневни.

— Пак ще претърсваме… Получили сте вест от забягналия. Дайте писмото доброволно или ще разрушим дома ви…

Витлеем сви рамене.

— Вече месеци нямам вести от брат си. Търсете.

Отново власите почнаха да чукат с петите на сулиците по дъските на подовете, разкъртваха стените, разместваха плочките.

Особено грижливо бе претърсването на Витлеемовата стая.

Госпожа Евпраксия следеше с набурено сърце как дръзките ръце хабят дома й.

— Нели предната неделя разкъртвахте тези дъски? Едва ги нагласиха майсторите и сега пак… — и тя пошъпна едва чуто: — Росници да ядете макар…

Изведнъж Пудил се спусна към блюстителите, улови един от тях за ръката:

— Стой! Ей там край раклата… я виж какво се подава…

Ала той сам избърза, коленичи на пода, полека и внимателно вдигна разкованата дъска. Под нея стоеше сгънат лист на четири. Той го грабна, подаде го на най-дребния от людете си, който имаше живи и хитри очички.

— Я чети, виж какво е това!

Витлеем и майка му ги гледаха поразени. Никога този под не е бивал разбутван освен предната неделя, когато власите бяха дирили там. Явно беше, че те сами са оставили писмото.

Госпожа Евпраксия усети как ледени талази обливат гърба й. Улови сина си за лакътя, сякаш да го брани от тъмна напаст.

Дребният влах зачете:

„Как господ узнал от свети Ивана по какъв начин да превземе царството на дявола.“

Пудил се изсмя.

— Аха, хубави книжки имате… Я да видим от коя ръка е преписано.

Той взе листа, изписан със ситни красиви букви. Гледа го известно време, след това посочи няколко думи, написани по-едро с червено мастило.

— А това какво е?

— Да се предаде на болярина Витлеем за разнасяне между отроците.

Влахът се изсмя още по-ехидно.

— А, значи и с такива работи се е занимавал нашият смирен послушник? И се прави на божа кравица? Видиш ли го ти потайният му нечестивец? И нему не бил чист восъкът…

Госпожа Евпраксия се изстъпи напред, разпери ръце пред сина си.

— Ние сме богомили! Покойният боляр Сеслав беше богомил! И синът ми Добромир, и аз! Ала Витлеем е невинен. Витлеем не се меси в тия работи… Напротив, той държи за папата… Той е против богомилското учение… Това писание е гнъсна измама. Вие сте го поставили тука и само дирите причина да го хвърлите в тъмницата!

— По-полека, болярке… — се обади Пудил, — ще се види, ще се изпита тая работа. Ако Витлеем е невинен, ще се разбере от разпита! — И той се обърна към момъка: — Хайде!

Блюстителите го заобиколиха. Госпожа Евпраксия изписка отчаяно и се хвърли между тях, обви с две ръце сина си.

— Не! Той е невинен! Уловете мене! Аз съм еретичката! Него оставете! Аз ще отговарям пред събора!

Пудил махна с ръка. Стражите изблъскаха немощната жена, извиха назад ръцете на момъка, оковаха ги.

Стаята се изпълни с изплашени прислужници. Старият Никола застана пред блюстителите. Ала Витлеем му направи знак да мълчи.

— Не се гневи, дядо Никола. Имай търпение. Работата ще се изясни. На тебе предавам дома си. Пази и бди над майка ми!

Жените се струпаха около болярката, която беше примряла.