Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
noisy
Корекция и форматиране
ira999
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Дъщерята на Калояна

Издание: пето

Издател: Издателство на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“

Излязла от печат: 25.VI.1981 г.

Редактор: Катя Цонкова

Художествен редактор: Петър Добрев

Технически редактор: Станка Милчева

Художник: Пенчо Мутафчиев

Коректор: Кева Панайотова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6030

История

  1. — Добавяне

Глава XXIII

Влажните и студени ветрове, които духаха зиме откъм Мраморно море, бяха утихнали. Пролетта дойде по-рано и поръси с нежен цвят кипналите в буйна зеленина крайбрежни градини. Небето се избистри в свежа синева. Босфора се изпълни с галери и триреми. По площадите, край портиките продавачи нагласиха сергии, отрупани със стоки.

Байулата се премести от зимната спалня в лятната, цялата изработена от порфир, бял карарски и зелен тесалийски мрамор. Двойни врати от пъстроцветно стъкло извеждаха към широката тераса, която продължаваше в дълга галерия с отворени аркади. Под тях се снишаваше чак до морето кипарисова градина.

Беше необикновено топла пролетна вечер, пълна с нега и копнеж. Мария разтвори стъклената врата, излезе на терасата. Вдъхна дълбоко морски въздух. Далече насреща блещукаха светлинки от Златния град, ширно разпилян по малоазийския бряг.

Долу откъм тъмните кипариси се издигна тиха песен. Сребърни звуци от цитра звъннаха в синята тишина. Млад глас запя химна на императрицата на Константинопол. За мощната байула с нежна ръка и кораво сърце. За господарката на соколите, конете и загарите, бляна на всички трубадури…

Мария сви вежди. Отдръпна се от перилото, на което се бе облегнала, остана в сянката на една колона. Самота и скръб, неутолима жажда по родната земя, по родния Хем, копнеж по Радула я прекосиха като огнена треска.

Топлият глас на провансалския трубадур раздипляше сънни приказки, неизречими копнежи, затихваше в потулена скръб…

Кулите на Влахерна бяха препълнени със златотъкани платове, пурпур, хермин и жълтици. Доходите на ширната империя се вливаха всеки ден в хазните като златен поток. Всичко, до което тя се докоснеше, беше само коприна, яспис и порфир, скъпоценен камък, сребро, аксамит и слонова кост…

А как пуст и дотеглив бе разкошът наоколо, когато човек се разхожда сам и печален из безбройните огромни зали — празни, блеснали в студеното сияние на скъпата си мозайка — когато младата кръв копнее по неизживените сънища!

Песента затихна. Долу, където свършваха градините на двореца, морето се разбиваше на брега с безброй ситни белопенни вълни. Звездното небе тръпнеше далечно, в спокоен равнодушен блясък. През протока лъхаше вятър от южната земя, наситен с топлина и чудни непознати ухания.

Откъм спалнята се мярна тънка тъмна сянка. Одет викаше с тревожно радостен глас:

— Гончии! Гончии пристигнаха преди малко! Мадам… Мадам…

Тя диреше навсякъде господарката си. Мария се спусна. Сърцето й заби в безумна надежда. Бяха пристигнали вести. Откъде? Какви? Най-сетне нямаше ли нещо да среже равното безразличие на дните й?

Когато понечи да отдръпне пурпурната завеса, за да изтича по-скоро към триклиниума, където главният доместик приемаше гончиите, тя внезапно застана като вкаменена на мястото си. Одет също трепна изненадана и сведе чело в дълбок поклон.

— Сир Анри!

Тъй радостно прозвуча дълбокият, нежен глас на Мария, че дори самата тя се удиви от него. Но веднага неволното ликуване, трепнало във вика й, се промени в дълбоко безпокойство. Тъй застарял, тъй съсипан изглеждаше императорът, сякаш бяха минали десетки години, откакто не бе го виждала. Колкото и да бе сърдечна и топла усмивката на очите му — щастливи, че най-сетне я виждат — Мария не можеше да се измами. Нещо се бе случило. Защо той се връщаше от похода тъй бързо и тъй внезапно? Тя кимна на Одет да излезе, отправи се към Анри, който стоеше все тъй мълчалив и неподвижен до прага, пребледнял, неузнаваем. Подаде му ръце. Бързо и леко го целуна по челото.

— Какво значи това, сир? Вие ме плашите… Какво се е случило… за бога, говорете…

Анри откачи тежкия меч от колана си, свали шлема, морно се отпусна в дълбокото ниско кресло на Алексей Трети. Поглади с две ръце челото си, от средата към слепите очи, въздъхна, вдигна очи към жена си, късо и дрезгаво се изсмя.

— Походът свърши, преди да е почнал, Мария… — И той пак сведе чело надолу, загледан в нещо невидимо. Лицето му изразяваше само дълбоко страдание и безмерна обида.

Тя изтръпна, приближи до него, сложи десница върху облегалото на креслото.

— Не разбирам…

Той буйно вдигна глава, скочи, дръпна кожения вратник, който го задушаваше. Гласът му потъмня от гняв и болка:

— Какъв позор! Да бъде проклет мигът, когато стъпих на тази земя. О!

Той стисна юмруци. Удари по главата си. Извърна се към стената.

Мария побледня. Протегна несмело ръце в сестрински порив, леко погали косите му, внезапно побелели край челото. Горещо съжаление я изпълни.

— Анри… — пошушна едва чуто.

Веднага той се обърна, привлече я към себе си, скри лице в рамото й — като безпомощно малко дете. Трепетно майчинско чувство избликна в сърцето й. Тя продължи да милва хубавите му кестеняви коси, челото му, с нежна целебна ръка.

— Анри… Анри… Кажете, разправете ми всичко…

И тя изслуша поразена разказа за невероятното коварство на Михаил Епирски, за лукавото лицемерие на великия жупан, който предпочиташе да избие с хитрост враговете си, пред опасностите на откритата бран, за измяната на ломбардите…

— А нашите войски? Бориловите?… — попита плахо Мария.

Императорът махна с ръка.

— Всички се разпиляха. Още при Ниш няколко от войводите му се разбунтуваха. Трябваше да му дам наши дружини копиеносци, за да го пазят в Търновград. С какви люде съм тръгнал да правя съюз, да водя бран… Като че не познавахме ромеите още когато преди толкова години ослепиха дожа Енрико Дандоло… А после? Алексей Трети ослепи Исак Ангел, Мурцуфъл удуши сина на Исака, който пък не си сдържа обещанието към нас, сетне същият Алексей ослепи и Мурцуфъл… Добре че поне Алексей и жена му Ефросина сега си изкупват греховете в тъмниците на далечния Монферато…

Разбунтувани войводи… Латински войски в Търнов… — тия чудни слова се блъскаха в бурна превара в ума на Мария.

Борил бе окончателно изгубен…

Този позор, този несполучлив поход бяха напълно провалили и последната му надежда да се закрепи. Днес го поддържаха на престола единствено латинските войски. А това бе вече началото на края.

Тя се разтича, плесна с ръце, заръча веднага да се сложи обилна трапеза, заповяда да се приготвят любимите ястия на императора, който като всеки фръзец обичаше много свинското месо, супите и сиренето. И без това оставаха още няколко дни до великите пости.

Чак на трапезата, когато се събра цялото семейство, императорът леко се разведри. Той погледна усмихнат към сестриницата си и каза:

— За Йоланта се явиха двама знатни жениха… Двама крале. Да видим кого ще си избере…

Хубавата мома почервеня и сведе очи надолу.

— Асен-Борил и Андрея Венгерски…

Императрицата престана да яде. Гласът й леко трепереше, когато тя каза решително и твърдо:

— За Борил и дума не може да става. Аз го познавам твърде добре, за да допусна някога Йоланта да попадне в подобни ръце.

Момата погледна с благодарност към вуйна си.

— Тогава остава Андрея II… — каза замислено Йосташ. — Ала няма още половин година, откак съзаклятници боляри убиха кралица Гертруда… И Венгрия е неспокойна, опасна страна.

Анри се навъси. Така беше. Обаче новият съюз, който той замисляше с Андрея против сърбите, не му позволяваше да откаже.

Защото Анри бе непоколебимо решил да отмъсти за нанесения срам.

— А тук работите как са, Мария?

— Напълно в ред, сир…