Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
noisy
Корекция и форматиране
ira999
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Фани Попова-Мутафова

Заглавие: Дъщерята на Калояна

Издание: пето

Издател: Издателство на Отечествения фронт

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“

Излязла от печат: 25.VI.1981 г.

Редактор: Катя Цонкова

Художествен редактор: Петър Добрев

Технически редактор: Станка Милчева

Художник: Пенчо Мутафчиев

Коректор: Кева Панайотова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6030

История

  1. — Добавяне

Глава XII

За пръв път през живота си това лято от 1213 година император Анри се почувства изморен. Тъй страшно му бяха дотегнали вечните разправии между венецианския и френския, от една страна, и между латинския и ромейския, от друга страна, клир. Цялата му империя кипеше в непрестанни борби, несигурна, заградена отвсякъде със заплахи, изненади, невяра. Самите му най-предани рицари за по-висока плата минаваха на страната на Ласкарис и Михаил Епирски. Биандрате си бе заминал за Ломбардия, ала често оттам идеха недобри, опасни вести. В заговор с младия Гулиелмо той се канел да се върне и да осъществи старите си планове. А това значеше да се почне всичко отново. Но и външните врагове непрестанно дебнеха, алчни и неусмирими. У българите на север ставаше нещо. А ако слуховете бяха верни, нищо добро не можеше да се очаква и оттам. Наследникът на Калояна се канеше да се върне, за да си завземе престола… При слабата власт на Борила латините имаха винаги победа. Ала при един буен Асеновец, любимец на народа… Работите щяха може би да почнат отново, както по времето на страшния Йоанициус.

А това бе по-лошо от всичко.

Анри имаше толкова много нужда от мир, за да заздрави най-сетне своята разтърсена издъно държава… Понякога чувстваше такава жажда за покой и отмора… Ранната смърт на дъщеря му бе сломила самотното му сърце. И сега той живееше по-затворен и суров живот, отколкото най-фанатизираните му тамплиери. Напразно пратениците на чуждите държави загатваха от време на време за някоя нова женитба с някоя знатна западна принцеса. Анри махваше с ръка, усмихваше се тъжно и кротко. Ако не беше живото противопоставяне на верните му кавалери, той сам би се зачислил в ордена на милосърдните рицари целомъдреници.

И сега в този зноен летен ден той се разхождаше из уханните градини на остров Родос, където се бе оттеглил в кратка почивка, сам и замислен. Параклисът на манастира заби за първа вечерня. В далечината галери и триреми тихо се плъзгаха по гладката повърхност на морето. От време на време чайки се спущаха с пронизителен писък до самите води и отлитаха нагоре. Нито едно листче на смокините и неранзите не помръдваше сред горещата тишина.

От дъното на алеята през свод от розови храсти се развя бяла мантия, която чевръсто приближаваше към Анри. Тамплиерът очевидно беше развълнуван и бързаше да съобщи нещо. Щом зърна императора, той се поклони, положи дясната си ръка връз черния кръст, извезан под лявата му плешка.

— Преди пет дни в Константинопол дошъл папски легат! И преди малко пристигнал тук с наша галера…

— Слава богу! — въздъхна Анри и лицето му цяло се преобрази от нескрита радост. — От колко време вече го чакахме! Нека дойде тук. Доведете го в беседката. Там ще поговорим. Или не. Аз ще отида да го посрещна. Пригответе приемната!

Той се отправи към главната кула на манастира. Тъкмо в този миг из кочията, която го бе довела от пристана, слизаше кардинал Пелагиус д’Албано, придружен от игумена Нектарий. Той прибра с една ръка тъмносинята мантия, подплатена с атлаз, която бе сложил над бледоморавото си расо, с другата отметна назад тъмносиния капишон и главата му остана само с плътно прилепналата за темето му морава шапчица. Запъти се с пъргави стъпки към императора, който вървеше насреща му с протегнати ръце.

— Най-сетне! — каза Анри и целуна десницата му. — Цяла година ще стане как ви очаквам!

Кардиналът го благослови. По мургавото му лице се изписа благоволение. Малките му черни очи блеснаха като въглени.

— Случиха се беди — каза той и тръгна редом с императора по посока на манастира. — През август миналата година Негово Светейшество изпрати собствения си нотариус — магистър Максимус — да види как стои работата с тия прочути избори. Ала венецианците, нали си ги знаете, по стар обичай направиха всичко възможно да попречат на пътуването му. Тогава решихме аз лично да дойда като пълномощник на Негово Светейшество. Беше наистина крайно време да се сложи ред в тия работи…

Анри погледна бегло силно извития нос на кардинала, яко очертаната му челюст и разбра, че е дошъл мъж, който няма да пожали средства, за да разреши най-сетне всички заплетени въпроси.

От всички страни пристигаха като ято лебеди белите мантии на тамплиерите. Рицарите са кланяха, целуваха ръка на госта, разпитваха за Рим и папата, за новини от Запад.

Императорът задържа кардинала на вечеря. След като каза лека нощ на рицарите и се оттегли с госта в покоите си, той отвори широко прозореца на малката работна стая. Помоли кардинала да заеме място в дъбовото кресло пред масата. Сам седна върху ниска дървена пейка край прозореца.

— Да поговорим най-сетне. Кой ще започне пръв?

— Разкажете вие по-напред. Как стои историята с избора?

Анри се усмихна, поглади с длан дългите си кестеняви къдрици. Поклати глава.

— След като почина патриарх Морозини, веднага се явиха налице старите вражди. Венецианците заеха с войските си „Света София“ и избраха за патриарх декана Филип.

— Да. А френците не признаха избора и пратиха оплакване до Рим, като представяха за одобрение своите трима кандидати. Те не бяха лоши — каза кардиналът, — доколкото си спомням, това бяха: кремонският епископ Сикардо, кардинал Пиетро ди Сан Марчело и канцлерът на парижкия университет Роберт дьо Кърцон. Все пак Негово Светейшество ги посъветва да се примирят с венецианците и те отговориха, че са съгласни, като изявиха готовност да гласуват за венецианеца Фантино, архиепископ на Хераклея. Дотук знаем всичко съвсем подробно, ала после какво стана?

— Тъкмо тогава почнаха най-големите разправии. На 24 декември стана гласуването. Фантино получи 18 гласа, а свещеник Лодовико от църквата „Свети Павел“ във Венеция получи 16 гласа. Но за Лодовико гласуваха 9 духовници, които тогава отсъстваха от Константинопол. И двама се провъзгласиха за патриарси. Привържениците и на двамата изпратиха оплаквания до Рим.

— Получихме ги. Ала в оплакванията и на двете партии противната страна бе обрисувана с такива черни бои, че не можахме нищо да решим. Но за това ще решим, като ги видя и двамата… — махна с ръка решително легатът. — Друго ново насам?

— Все така. Неуредици. Размирия. Не мога от външни врагове да си отворя малко очите, за да понаредя вътрешните си работи. А как стана това нещо със смъртта на Беатриче? Тука чухме много и разни мълви…

Анри въздъхна, сбърчи чело. Внезапната смърт на младата невеста на алеманския император тъй много напомняше бързия край на Изабел…

Той стана, отиде до прозореца. Тихата южна нощ лъхаше в лицето му тежки и сладки ухания.

— На 8 август император Отон се венча в Нордхаузен с дъщерята на покойния си враг и на 11 същия месец той бе вече вдовец. Казват, че била отровена от някакви си италиански дами, които Отон водил подире си. Казаха се и други неща, ала те са много невероятни.

— Не знам защо, но ми се струва, че и моята Изабел загина по същия начин — каза Анри и дълбоко въздъхна. — Чудни и невероятни бяха причините, с които обясниха смъртта й.

— Но смъртта на младата императрица Беатриче повлия страшно много на привържениците на Отон, които почнаха вече да минават на страната на Фридрих.

— Къде е сега! Фридрих? — попита Анри.

— Остави жена си за регентка на Сицилия и замина да приеме алеманската императорска корона, която князете на Южна Германия му предложили. Боя се, че тази нова вражда няма да мине само в разпри между северните алемани, които са с Отон, и южните, които са с внука на Фридрих Барбароса. На страната на Отон се обявяват: вуйчо му, английският крал Йоан, брабанският херцог, твоят племенник, фландърският граф заедно с много други видни князе. А на страната на Фридрих е, разбира се, френският крал Филип Август, щом от другата страна се е наредил най-омразният му враг — английският крал. С Фридрих е и папата.

— А това е най-важното — каза полека Анри.

— Негово Светейшество поддържаше Отон, докато той запазваше правдините на италианските земи. Щом почна да притеснява италианците, папата го отлъчи от църквата и нареди да се избере на негово място братанецът на покойния Филип, младият Фридрих.

— Как изглежда това момче, та той е съвсем млад?

— Красавец, едва седемнадесетгодишен. А има вече двегодишен син и е осигурил престола си.

Анри разбра, че кардиналът ще говори за някоя важна поръка на папата и побърза да отдалечи още за малко съдбоносния разговор.

— Дали тази работа в Алемания ще доведе до бран на Запад?

— Изглежда. Ала не по-рано от идущата пролет. Сега Фридрих и Филип Август се мъчат да привлекат към себе си датския крал. Щях да забравя най-любопитното нещо, което се случи напоследък! Филип Август и Ингебург се сдобриха най-сетне!

Кардиналът се изсмя късо и отсечено.

Анри подскочи.

— Невероятно!

— И все пак чудото стана. Но нали датският крал Валдемар трябваше да се привлече против Англия. И веднага бедната Ингебург стана желана и любима съпруга. Кралят я прибра с най-големи почести от Етан, където вече 17 години тя живееше като затворница. Освен това той иска да премахне всяко недоволство у народа си против престола в тежките часове, които го чакат. Защото след кратката бран, която той има с Англия и Фландрия миналия месец, разбра се, че борбата ще продължи, и то на живот и смърт. Англичаните му изгориха всички кораби. А Фландрия все още не се отрича от васалството си към Англия. Всичката вълна, която се добива на острова, се преработва във фландърските тъкачници, а оттам се разпраща по целия свят. Но ти знаеш по-добре от мен фландърските работи!

— Чудни и невероятни събития станаха тази година. Но това, което ми се стори най-необикновено, бе отричането на английския крал от земите му, които предаде във власт на папския престол, за да ги получи обратно от папата като феод, ставайки негов васал! И тъй Йоан остана крал без земя!

— Не е много невероятно — забеляза замислен легатът, — още Григорий VII навремето си имаше мисълта да направи всички световни господари васали на църквата. Тогава те биха могли да решават споровете си за земи и права не с бран, а чрез посредничеството на своя върховен повелител. Все пак Йоан е толкова неверен и зъл човек, че това подчинение към църквата не произтече от искрено покаяние за всичките му безчестия, а за да не бъде без опора в борбата си против Филип Август.

— Безпокоя се за Фландрия — пошъпна Анри. — На нея са сложили око и Англия, и Франция. Бедната ми роднина! Тя твърде много процъфтя напоследък, твърде много богатства натрупаха нейните граждани… И е лакома плячка за всекиго…

— Брат ти Филип не стори добре, като даде Бодуеновата дъщеря Жана на Фердинанд Португалски за жена. Опърничав момък, със зло и коварно сърце излезе той. Откак стана фландърски граф, забрави клетвата си за вярност към френския крал и на всичко това почна да се отнася зле с братаницата ти. Трябваше да дадете момичето на Инхилрам дьо Куси. Макар че беше англичанин, поне беше благороден човек.

— Знам, знам — въздъхна Анри и отново побърза да отклони разговора. — Тая година действително беше забележителна. Как стоят сега работите с ония на юг, португалци, леонци, кастилци?… — Той седна на края на пейката, наведе чело.

— Зле. Маврите събират огромни войски, за да ги нападнат, а освен това тази година там има глад. Лоша жътва от миналото лято и суша тази година. На всичко отгоре и сарацините в южните земи надигат глава. Все пак по-добре щеше да бъде, ако нашите рицари, вместо да си леят кръвта да изтребват еретиците в Южна Франция, си дадяха повече труд да заминат към светите земи и да жертват живота си за освобождаването на Ерусалим. Негово Светейшество написа саморъчно писмо до султана Малек Адел с предложение за мир и преустановяване на враждите завинаги. Инокентий прави всичко възможно, за да прекратява споровете между князете и да урежда размирията между народите.

Последните думи кардинал Пелагиус д’Албано каза с твърд и решителен глас. Той извади от джоба на моравото си расо свитък телешка кожа, подпечатана с папски сигили. Стана. Целуна посланието, поклони се и го подаде на императора, който също се беше изправил.

— А тука Ваше Величество ще види поръките и съветите, които Рим дава на Константинополската империя.

Анри се поклони, целуна свитъка, разчупи печатите. Хвърли бърз поглед върху писмото. Сви вежди.

— Вие сте се отбивали в столицата на българите? — прозвуча гласът му в дълбоко удивление. — Нали не бяхте добре с Асен-Борил?

И той погледна смаян към испанеца.

Мургаволикият кардинал не трепна. Само гласът му стана още по-безстрастен и хладен.

— Приятелите стават врагове, а враговете приятели, когато това се изисква от по-висши съображения. Асен-Борил обеща да не преследва повече униатите в своята държава. И прие всички условия, които аз му предложих.

— И какви са те! — попита полека Анри.

— Обещах да го подкрепим в борбата му против Йоан-Асен. Обещах да му помогнем в един поход против сърбите, за да си завземе загубените през 1208 година области. Обещах да го пазим от нападенията на Епир, Слав и ломбардите. Ако в държавата му се вдигне бунт, нашите войски ще го потушат.

— Какво разбирате под „наши“ войски? — извика Анри.

— Твоите.

Императорът отвори широко очи, сякаш не можеше да проумее думите, които бе чул.

— Но това значи съюз с българите?!

— Точно така. Негово Светейшество намери разрешението. Когато вие двамата с Борила си подадете ръка, всички останали по-дребни врагове ще изчезнат сами по себе си. Защото борбата между латини и българи не прави нищо друго, освен да помага на разни случайни люде като Михаил Епирски, Тодор Ласкарис, Стрез и Слав, да се разширяват за ваша сметка. Не забравяй новия таен съюз между Епир и сърбите. Той е насочен толкова против българите, колкото и против латините.

Анри поклати глава. Това, което чуваше, беше невъзможно. Чудовищно. Съюз с българите, които бяха убили брата му, които бяха отрязали главата на Монферато, които бяха уморили Енрико Дандоло… Ненавистните варвари, които толкова пъти ги бяха унижавали.

Пелагиус д’Албано схвана колебанието. Той приближи до императора.

— Не забравяй само едно, Анри. Никога не трябва да се допусне Йоан-Асен да се качи на българския престол. Никога! Ти забрави ли страшния Йоанициус? Борил е слаб. И заедно с него и България е безопасна. Ала не забравяй! Йоан е син на Асена Първи и братов син на Йоанициус! Народът, войската, еретиците — всички са с него! Това значи смъртна опасност за империята. Разбра ли ме?

Анри кимна с глава.

— И какво обещава срещу нашата помощ Асен-Борил?

— Помощ против Епир, против Никея, против Биандрате, против великия жупан. Не забравяй, че сърбите и досега не искаха да те признаят за сюзерен. И твоето положение не е тъй редно и ясно.

— Знам.

— Ласкарис бленува за часа, когато ще възстанови ромейската власт в Константинопол. Деспот Слав ще се сроди с Комнините, а Михаил Епирски има големи завоевателски стремежи: той успя вече да изгони венецианците от Корфу. А сега заел Албанон!

Императорът не отговори. Всичко това бе тъй неочаквано, тъй чудно. Той още не можеше да се опомни, да свикне с тази мисъл.

— Освен това — добави легатът — папата желае този съюз да бъде скрепен с брак. Само така може да бъде траен и як.

Анри го погледна ужасен.

— Коя ще искате да дам на този убиец Борил? Някоя от сестрините ми ли?

Кардиналът поклати глава. Тънка усмивка трепна върху устните му.

— Ти ще трябва да поискаш племенницата на Борила, принцеса Мария.

— Дъщерята на Йоанициус!

Възмущение и гордост трепнаха в гласа на фламандеца.

— Дъщерята на този, който уби брат ми? Не. Никога няма да се съглася. Да взема една варварска принцеса… Никога.

Испанецът вдигна леко рамене.

— Това е волята на папата. Свикай съвета на бароните. Те ще кажат думата си. Още утре трябва да се върнем в Константинопол. Време за губене няма. Младият Асен събира войски да потегли към Истъра.