Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Огън и лед (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
66 Degrees North, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Майкъл Ридпат

Заглавие: 66 градуса северна ширина

Преводач: Матей Тодоров

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ProBook

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Албена Раленкова

Коректор: Марко Кънчев; Катя Калфова

ISBN: 978-954-2928-20-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2400

История

  1. — Добавяне

Глава 7

— Ето ги! Идват!

Синдри погледна към планинския склон и видя бялата вълна, която прехвърли билото — първо няколко дузини, после стотици и накрая повече от хиляда овце, забързани надолу към кошарите. От двете страни на гъмжилото се виждаха тъмните силуети на овчарските кучета, които отривисто поддържаха строя на стадото. След малко се появи конник, после още един, още няколко.

Гледката бе величествена.

Тълпата посрещачи, предимно фермери от района и семействата им, сочеха и ръкомахаха. Пастирите бяха излезли преди три дни да съберат овцете, които прекараха лятото по пасищата в хрупане на тучна трева. Това беше годишното „ретир“: събиране на добитъка — един от най-важните дни във фермерския календар. Синдри не се бе занимавал с това, откакто напусна фермата на шестнайсетгодишна възраст, но спомените му бързо се събудиха.

Самият Синдри беше събирал овце три пъти, откакто навърши четиринайсет години. Първите два пъти бе изпълнен с вълнение, докато яздеше с баща си и съседите по пасищата в търсене на добитъка. Третият път бе пълна катастрофа. Времето бе лошо, а предната вечер Синдри се напи до припадък в една кошара и баща му чете конско, задето не е поел своята част от работата.

Две седмици след това, Синдри напусна дома си и замина за Рейкявик — музика, дрога и алкохол, а после в Лондон — още дрога и алкохол. Баща му бе дълбоко и непоправимо разочарован от него. А това не беше справедливо. Едва двайсетгодишен, Синдри се превърна в харизматичния фронтмен на групата „Девъстейшън“, чиято хаотична анархистка шумотевица стигна до второ място в класациите на Острова. Синдри бе сензация както в родината си, така и в цяла Европа.

Но това продължи по-малко от година. Парите бяха достатъчни, дрогата да не свършва. Песните започнаха да губят мелодичността си и Синдри се върна в Рейкявик.

Бе загубил десет години от живота си. В края на краищата, Синдри успя да си стъпи на краката и се хвана на работа в една фабрика за риба. Той овладя бунтовническата си енергия и й даде посока. Присъедини се към една екологична групировка в Исландия, която негодуваше срещу използването на исландската природа с търговски цели. Написа книга, „Капитално изнасилване“, която сравняваше простия, изпълнен с работа живот на исландския фермер, който се грижи за ресурсите си и живее в мир с природата, и действията на градския, заседнал капиталист, който само черпи ресурси и унищожава природата. Капиталът изнасилва света около себе си — това бе основната идея.

Книгата стана много популярна в Германия и Синдри спечели още малко пари. Баща му не одобряваше заниманията на сина си и Синдри се връщаше в родната ферма все по-рядко. Истината беше, че Синдри бе толкова отдалечен от фермата, в която отрасна, колкото и градските капиталисти, срещу които роптаеше.

Синдри огледа добре познатите му хълмове, блеснали в златно и кафяво под лъчите на септемврийското слънце. Небето бе бледосиньо и тук-там се виждаха наперени облачета. Конете и кучетата бяха обградили огромното стадо и го водеха към селските кошари. Синдри видя най-малката си племенница, десетгодишната Фрида, която подскачаше от нетърпение да види любимото си агънце.

Зарадва се, че я вижда толкова щастлива. Малката бе прекарала много тежка година.

Синдри въздъхна. Фрида най-вероятно няма да гледа агънцето си много дълго време.

Оказа се, че финансовите затруднения, които брат му има от Коледа насам, не са резултат от банкерското източване на земеделски приходи, както Синдри предполагаше. Имаше и нещо друго, макар че пак банкерите бяха виновни.

По-малкият му брат Мати пое семейната ферма, когато баща им почина. В продължение на три години, Мати инвестира на фондовия пазар — с изумителен успех, поне в началото. Мати успя да утрои парите си е лекота.

Ипотекира фермата и продължи да влага. След още едно удвояване на богатството си, Мати си купи нов „Ланд Крузър“ и заведе цялото семейство на сафари в Африка. И продължи да инвестира. С новите си познания, Мати прецени, че „Одинсбанки“ е най-обещаващата банка в Исландия. Две години по-рано бе инвестирал първо в нея. А когато цените на акциите спаднаха, Мати усети, че моментът е подходящ за купуване и набута цялата си печалба в акции на банката.

След това, разбира се, всичко ужасно се обърка.

Мати още не бе казал на жена си Фрея. Тя беше наясно, че той е инвестирал част от спестяванията им на фондовия пазар и знаеше, че Мати се притеснява, че парите им са малко, но нямаше представа колко сериозно е положението, докато в една мартенска сутрин не се събуди и не видя, че мъжът й не лежи до нея. След като не успя да заспи повече, Фрея излезе да търси Мати. Намери задната врата отворена и видя следи от стъпки в снега.

Обу си ботушите, наметна се с едно палто и тръгна по следите в тъмното. И така намери мъжа си — на любимото му място в основата на баира, който тръгваше от къщата, където поточето образува вир сред камънаците.

Фрея не бе чула изстрела. А може би го бе чула. Може би точно той я бе събудил.

Самоубийството я съсипа. Но тя беше силна жена, фермерска дъщеря от съседната долина, и бе твърдо решена да не предава Мати, въпреки това, което той й причини. Семейството понасяше удар след удар. Банката заплашваше да изземе имота, ако вноските по заема не се изплащат. Фрея трябваше да се грижи и за децата, и за фермата.

Синдри се почувства ужасно, когато всичко това се случи. Винаги бе харесвал Фрея — руса жена на около четирийсет години, с волева брадичка и будни очи. Бе обичал и по-малкия си брат, който изпълни дълга си, поемайки фермата от родителите им. Мати бе силният, трудолюбив фермер без излишно въображение, когото Синдри с течение на времето започна да идеализира като истинския герой на Исландия.

Но може би истинската героиня бе Фрея.

Докато гледаше как овцете влизат в кошарите на селото в долината, Синдри отново се сети за Бяртур. Този човек винаги присъстваше в мислите му. Синдри винаги му се бе възхищавал, но през последните дванайсет месеца, Бяртур се превърна в мания за него.

Бяртур не беше реален човек. Макар да беше съвсем истински за Синдри заради целите и идеалите, които въплъщаваше. Той бе измислен герой от романа „Независими хора“, написан от нобеловия лауреат Халдор Лакснес през 1935 г. Бяртур бил ратай, но успял да спести достатъчно, за да си купи собствен имот. Нарекъл ивицата си обработваема земя „Лятната къща“. Бяртур бил силен, решителен, горд и най-важното — независим. През годините, описани в книгата, той се сблъскал с ужасяващи трудности: смъртта на жените и децата му, пропадналата реколта и последвалият недоимък на сено за овцете му, надменното отношение на по-заможните му съседи, проклятията на местните духове.

Но Бяртур от Лятната къща не се предал. Започнала Първата световна война — „Благословената война“, която донесла високи цени и просперитет за исландските овцевъди. Последвали подобрения: старите кошари със стени от кал се сменили с нови бетонни постройки.

Първоначално Бяртур устоявал, но в крайна сметка и той взел заем от местното Кооперативно дружество, ръководено от Инголфур Арнарсон — съседски син, кръстен на първия заселник в Исландия — и си построил къща.

Но крахът следва възхода, както нощта следва деня. Парите започнали да недостигат. Фермерите не успявали да погасяват задълженията си. Инголфур Арнарсон заминал за Рейкявик, където скоро станал директор на Националната банка, а после и премиер.

Новата бетонна къща на Бяртур била студена и ветровита — почти необитаема. В края на краищата, Бяртур също започнал да изостава с плащането. Къщата и нивата били продадени на търг, а Бяртур тръгнал в неизвестна посока с болната си дъщеричка на ръце, да търсят ново начало.

Но дори в края, когато вече нямал пукната пара, Бяртур запазил достойнството и свободолюбието си.

Сега, във времето след финансовата криза, Исландия трябваше да си спомни Бяртур.

За съжаление се оказа, че Мати не е като него. Мати не устоя на банкерите, на заемите, на лесните пари. И, подобно на голяма част от исландското население, това го погуби.

— Синдри! Ще ни помогнеш ли да разделим овцете? — попита Фрея, забързана към него. — Ако си спомняш как се прави.

— Ще си припомня — каза Синдри и я последва в кошарите.

След като вкараха животните в общинските кошари, всяко семейство трябваше да прибере собствените си овце. Всяка бе маркирана, но фермерите и без това познаваха животните си и дори ги викаха по име. Фрида бързо откри любимата си Хирна — наедряла и заякнала след цяло лято паша по хълмовете. Синдри не можеше да разбере как фермерите успяват да разпознаят животните. Имаше смътен спомен от детството си, когато всяка овца сякаш имаше физиономия, но сега всички му се струваха еднакви. Освен черните, разбира се. Те бяха любимките на Синдри.

— Хайде! — викна му Фрея. Синдри влезе в мелето. Намаза няколко ритника в началото, но бързо си припомни как да обкрачва овцете, избягвайки рогата им, и как да ги води към кошарите им. Работата беше тежка, но фермерите от долината бяха превъзбудени — радваха се, че животните им се прибират. Овцете щяха да попасат около месец на частните ливади, преди голяма част от тях да заминат към кланиците. Останалите щяха да прекарат зимата на закрито, обгрижвани от стопаните си.

Всичко приключи за два часа.

— Благодаря, Синдри — каза Фрея. — Много ни помогна. Отиваме да полеем в къщата на Гули. Ще дойдеш ли?

— Не — каза Синдри и обърса чело. — Трябва да се връщам в Рейкявик.

— Защо не останеш да спиш тук? — попита Фрея.

Синдри се усмихна.

— С удоволствие, но утре трябва да свърша една работа.

Фрея го изгледа странно. Явно не вярваше, че Синдри може да има някаква наистина важна работа. А и доскоро си беше така.

— Е, радвам се, че се видяхме. Благодаря за помощта. Ако някога намериш малко свободно време и ти се прииска да дойдеш, тук винаги има нужда от още две ръце. Не можем да ти платим, но ще те нахраним добре.

— Може и да дойда — каза Синдри. — Знаеш ли вече кога ще продавате фермата?

— Банката още не ни е натиснала, но аз нямам никаква възможност да се оправя с вноските. Защо са заели на Мати толкова много пари, никога няма да разбера.

— Съжалявам, че се стигна дотам — каза Синдри.

Фрея сви рамене.

— Какво смяташ да правиш? — попита той.

— Искам да продължа с фермерската работа, ако мога. За да отраснат момичетата като мен. Но не знам как. Брат ми работи в Рейкявик, има малка софтуерна фирма. Казва, че ще ми намери работа. Не ми се мести в Рейкявик, но може и да се наложи.

— Дръж ме в течение — каза Синдри. — Успех, Фрея! — и я целуна по бузата.

Докато вървеше към колата, за да поеме по дългия път към Рейкявик, Синдри си помисли, че може би Бяртур все още е жив.

Почувства се толкова засрамен, че му прилоша. Именно градските жители като него бяха прецакали фермерите, не само банкерите и политиците като Олафур Томасон, но и купувачите в бутиците по лъскавите търговски улици, прахосниците, живеещи на кредит, спекулантите. Да, Синдри винаги бе оплювал капиталистическия строй, но дори той напусна провинцията. А брат му попадна в клопката на лесните пари.

Синдри винаги обвиняваше другите за това, което стана в Исландия, но истината беше, че се чувства виновен, колкото тях.

Бе задължен на Фрея и на Фрида. И смяташе да направи нещо по този въпрос.

 

 

В полицейския участък, Магнъс се обади на сержант Пайпър, а Арни и Вигдис слушаха до него. След срещата с Емилия, Магнъс и Арни разпитаха малкия брат на Оскар в луксозната му къща в Рейкявик. Той бе явно разстроен, че семейното богатство е изчезнало, но по-скоро възхваляваше брат си, че го е натрупал, отколкото да го обвинява, че го е загубил.

Вигдис се срещна с опечалените родители и претърси апартамента на Оскар в Тингхолт. Нищо. Банкерът не бе стъпвал там от девет месеца. Единствените посетители бяха чистачката, веднъж на две седмици, и една секретарка от ОБиДжи, която събираше пощата.

Магнъс предаде тази оскъдна информация на Пайпър.

— Така че не можем да заключим, че убийството е свързано по някакъв начин с Исландия — каза той — или пък с Русия. Какво става при вас? Разбрахте ли нещо за моторите?

— Не много. Единият моторист е дребен наркопласьор — продава на богатите в Кенсингтън. Твърди, че не знае нищо за Гунарсон. И ние сме склонни да му вярваме. Освен това, той кара Кавазаки 900 кубика, а според един от свидетелите, моторът на убиеца бил по-малък.

Магнъс силно се съмняваше, че това е убиецът. Беше му писнало от всеобщата склонност на ченгетата по целия свят да лепват престъплението на първия дребен наркопласьор, когото заловят. Британската полиция поне устояваше на това изкушение.

— А нещо за другите?

— Да. Единият мотор е бил откраднат миналата седмица от Хаунслоу — Сузуки 125 кубика. Опитваме се да го открием. Може да излезе нещо там.

— Ами рускинята?

— Пак я разпитахме, но нищо. Обаче ми се стори прекалено хладнокръвна. Може би крие нещо. Имаме и една истинска следа.

— Каква?

— Една съседка каза, че някакъв мъж идвал преди няколко дена и носел пратка за Гунарсон. Сбъркал номера на къщата. Тя не знаела къде живее Гунарсон, но един от другите съседи упътил мъжа към адреса му.

— Интересно. Успя ли да го опише?

— Да. Бил млад, на двайсет и нещо, с къса руса коса, пет и осем — пет и девет. — Магнъс се зарадва да чуе познатите футове и инчове. Все още не можеше да се оправя с метричната система. — Широко лице, трапчинка на брадата, сини очи. Носел черно кожено яке и карирана риза, но бил спретнат. Много спретнат. Прекалено спретнат за куриер, според съседката. Говорел с акцент.

— Какъв акцент?

— Там е проблемът. Свидетелката е французойка, макар че говори добър английски. Виржиния Рожон. Беше го запомнила добре. Според нас го е харесала, каза, че бил хубавец. Акцентът му звучал като полски, но не беше сигурна. По-скоро от северна или източна Европа, отколкото Испания или Италия.

— Възможно ли е да е бил исландец?

— Исландският акцент разпознава ли се?

Магнъс се замисли.

— Да. Мисля, че да. Вкарайте някой исландец да поговори с нея, може да й прозвучи познато.

— Добра идея. Ще се обадя в посолството или на някой приятел на Гунарсон в Лондон.

— Освен тази следа, няма нищо друго, така ли?

— Не. Още сме в ранен етап, а вече сме в задънена улица. Шефът иска да ме изпрати при вас, ако нямате нищо против.

— Разбира се — каза Магнъс. — Ще се радваме да работим заедно. Кога пристигаш?

— Най-вероятно утре. Ще ти се обадя, когато си резервирам билет.

— Добре. А пък аз ще те посрещна на летището.

— Никога не съм ходила в Исландия — каза Пайпър. — При вас е голям бахър, а?

— Бахър?

— Да, де, студ, мраз.

— Още не е завалял сняг, но сме на 66 градуса северна ширина. Няма нужда да си носиш плажното масло.

— Балдур ще се зарадва — подметна Арни. — Британско ченге на негова територия!

— Аз ще се грижа за нея — каза Магнъс.

Това му изглеждаше като загуба на време, но пък щеше да му е приятно да има англоговорещ колега до себе си.

— И сега какво? — попита Вигдис.

Магнъс се облегна в стола и се замисли. Най-вероятно убийството нямаше никаква връзка с Исландия, но не биваше да се изключват никакви възможности. Нещо повече, трябваше да действат, сякаш убийството наистина е свързано с Исландия, иначе със сигурност нямаше да забележат тази връзка, ако тя съществува.

Все още имаше хора за разпит и папки за четене, но Магнъс си зададе основния въпрос: кое от това, което вече знаеше, звучи малко по-странно?

— Арни?

— Да?

— Разкажи ми за смъртта на Габриел Орн.

— Сигурен съм, че няма връзка с този случай.

— Разкажи ми.

— Добре — предаде се Арни. — Това беше миналият януари, точно в разгара на демонстрациите. Всички кадри на полицията бяха мобилизирани. Изпратиха ни на улицата, дори детективите, работехме без почивка и всички бяхме скапани… Морето изхвърли един труп на брега, при алуминиевата фабрика. Тялото беше голо. Откриха дрехите на десет километра от там, близо до летището, при велоалеята, която върви успоредно на брега. Тялото беше на Габриел Орн Бергсон. Оказа се, че е изпратил две прощални съобщения, преди да скочи във водата: едно до майка си, която подаде сигнала, и още едно до бившата си приятелка, Харпа Ейнарсдотир, която ни се обади чак на следващата сутрин… Аз отидох да разпитам Харпа. Каза ми, че имали среща в някакъв бар, но Габриел така и не се появил.

— Но ти не й повярва?

— Имаше алиби. Видели са я в бара да го чака. Всъщност, дори се е скарала с някого там. Но останах с чувството, че нещо не пасва.

— Защо?

Арни се почеса по брадичката и силно смръщи вежди.

— Не знам. Нищо конкретно. Затова казах, че няма връзка с нашия случай.

— Сигурен ли си, че е било самоубийство?

— Мисля, че патологът имаше леки съмнения. Както и Балдур. Но ги натиснаха отгоре.

— Защо?

— По улиците ставаше революция — обади се Вигдис. — До този момент беше мирно. Но ако се разчуеше, че Габриел Орн е бил убит в нощта на демонстрациите, това щеше да хвърли нова светлина върху цялото положение. Политиците, комисарят, всички се страхуваха, че може да се стигне до насилие. Аз също.

— Арни, искам да ме чуеш — каза Магнъс. — Когато интуицията ти подсказва нещо, трябва да я слушаш. В повечето случаи ще сбъркаш, но понякога тя е най-надеждната улика, с която разполагаш.

Арни въздъхна.

— Добре.

— Къде живее тази Харпа?

— В Селтярнарнес. Да се обадя ли да проверя дали си е вкъщи?

— Не, Арни. Ще я изненадаме.