Майкъл Ридпат
66 градуса северна ширина (32)

Глава 31

Хижата бе единствената постройка в самотната долина. Бьорн насочи пикапа към нея, като се опитваше да избягва дупките по пътя. Бяха толкова много, че Бьорн се учуди как Харпа не се събуди от друсането.

Пътят открай време беше лош. Години наред той бе най-прекият маршрут от Стикисхолмур на юг към Боргарнес. Виеше се край разкривените вулканични скали, в това число и покрай Тролката от Керлингин, нарамила торба с откраднати дечица. След това правителството прокара нов път през съседния проход, няколко километра на запад. Вече нямаше никакъв смисъл да се минава по стария път и той бързо се влоши.

Хижата бе стара, може би на стотина години, и бе построена като подслон за пътници, замръкнали на прохода. Като малък, Бьорн бе отсядал в нея няколко пъти с чичо си и леля си, просто за удоволствие. Къщурката беше близо до пътя, на върха на едно хълмче, за да не я затрупват снеговете. От двете страни на долината се извисяваха скалисти стени, по които потоци и водопади се спускаха към реката край пътя. Имаше места, по които зеленееха трева или мъх, но иначе долината бе покрита предимно с чакъл, камънаци и голи скали. Въпреки че небето бе ясно, тук в планината цареше влага. Мъглата се стелеше около камъните, а въздухът бе изпълнен с ромона на течаща вода.

Вратата на хижата бе отворена — никога не я заключваха, за да могат пътниците да я използват. Вътре бе изненадващо чисто. Имаше следи от скорошен престой — опаковка от дъвки на пода и празна бутилка от водка на единия перваз. Явно пастири. Бьорн бе почти сигурен, че събирането на добитъка в района е завършило преди не повече от седмица. Имаше печка, а една стълба водеше към спалното помещение горе. От Рейкявик Бьорн беше подкарал пикапа право към къщата си в Грундарфиордур, за да натовари провизии, спални чували, шалтета, дърва за печката, храна и друга екипировка за лагеруване, достатъчна за три дни.

Взе и въже.

Положи спящата Харпа в един чувал в спалното и напали огън в печката. Сложи вода за кафе.

Провери телефона си. Нямаше обхват, както и очакваше. Това можеше да се превърне в проблем. Трябва да поддържа връзка с останалите през идните два-три дни, което означава да кара обратно към Стикисхолмур, докато намери покритие.

Направи си кафе и излезе да го изпие навън. Седна на стъпалото на входа и загледа как дневната светлина изчезва от влажната долина с настъпването на вечерния сумрак. От другата страна на реката излетя гарван. Граченето му се стопи в мъглата.

Зловещо място. Бьорн с усмивка си спомни за една нощ, която прекараха тук с братовчедите като малки. Какъв страх бяха изпитали! Тролката от Керлингин им беше хвърлила око, но имаше и друго. Всички деца в района знаеха историята за шофьора на автобус, който минавал през прохода без никакви пътници, но нещо му подсказало да се обърне назад. Автобусът бил пълен…

… с призраци.

Но сега Бьорн се чувстваше на сигурно. И най-важното — тук и Харпа бе в безопасност. Прииска му се двамата да могат да останат тук завинаги, откъснати от външния свят, от света на кризата, банкерите и корумпираните политици. Света, срещу който бе решен да се бори.

Можеше ли да накара Харпа да разбере защо той и другите постъпиха така? Щеше поне да опита.

От нея не се чуваше нито звук. На теория, приспивателното трябваше да я пусне след осем часа. На практика, Бьорн очакваше Харпа да спи цялата нощ.

 

 

Кръчмата в Шордич бе препълнена и осемте студента едва се събираха край двете слепени маси, на които седяха. Софи не познаваше почти никой от тях, но когато приятелката й Тори я покани да излязат за по едно питие, тя прие. Бе прекарала един непродуктивен следобед в библиотеката.

Тревожеше се за Зак. Единственият отговор, който получи от него на всичките си съобщения, беше: „Много е зле“. Искаше й се той да говори с нея, а не да се затваря в себе си.

Около масата имаше три момичета и четири момчета. Тя не ги познаваше добре, независимо че следваха заедно политически науки. Разговорът премина от Биг Брадър към Джулиън Листър. Тя слушаше с половин ухо.

— Е? Ще оживее ли?

— Казват, че ще се оправи.

— Аз пък чух, че бил в критично състояние.

— Не, тази вечер чух по радиото, че щял да се възстанови напълно.

— А кой стои зад това?

— „Ал Кайда“.

— Те използват бомби, не куршуми.

— „Ал Кайда“ явно имат клон в Холандия.

— Холандия ли?

— Да, забелязали някакъв мотор с холандски номера да се навърта около мястото, откъдето е стреляно.

— Исландците са били.

Софи наостри уши. Момчето, което говореше бе високо, с дълга къдрава коса. Май се казваше Джеф.

— Исландците!? Не се излагай бе, Джош! Защо не гренландците тогава?

Не Джеф, а Джош.

— Не, сериозно — Джош се наведе напред с блеснали очи. — Има логика. Исландците мразят Джулиън Листър откакто започна кредитната криза. Той им иззе всички авоари и ги нарече сбирщина терористи.

— Е, много хора мразят Джулиън Листър. Това нищо не доказва.

Джош сниши глас.

— Нали си спомняш, че миналото лято работих като научен асистент в Долната камара? Бях помощник на Анита Норис, заместник-министър на финансите. Е, Зак Самуелсон, исландецът, ме пита къде щял да ходи Джулиън Листър на почивка това лято. Извинявай, ама що за въпрос е това?

— Е, значи какво? Зак е стрелял по него, така ли?

— Или е казал на някой свой приятел в Исландия.

Софи усети как ушите й почервеняват. Всички на масата гледаха към нея, освен Джош, който явно единствен не знаеше, че тя ходи със Зак.

— Какво? — Джош усети, че нещо не е наред.

— Голям си задник бе, Джош! — скастри го Тори.

— Ти какво мислиш, Софи? — попита едно от другите момчета, Еди. Въпросът бе добронамерен, Еди искаше да даде шанс на Софи да се застъпи за приятеля си.

— Бас държа, че Зак се е зарадвал на това, което стана с Листър — продължи Джош. Все още не беше загрял.

— Не е така — обади се Софи. — Аз го познавам, а ти не. Зак няма нищо общо с това.

— Да, Джош — намеси се Тори. — Само глупости приказваш. Не говори за неща, за които нищо не знаеш!

Джош най-накрая стопли. Огледа събеседниците си.

— Извинявай. Не знаех, че ти е приятел — каза той на Софи.

Тя му се усмихна вяло.

— Няма нищо.

Но щом темата се смени, Софи допи чашата си и си тръгна. Трябваше да се махне оттук.

 

 

Магнъс крачеше напред-назад в малката си стаичка. Чувстваше се като затворник. Арни бе чакал Фрики и когато най-накрая младежът се прибрал с приятелката си, Арни го отвел в участъка. В момента той и Вигдис разпитваха Фрики. Магнъс искаше да е при тях, или поне да чува какво казва младежът. Но не можеше да ги безпокои. Трябваше просто да чака.

Беше звъннал на Шарън Пайпър, за да разбере дали има нещо ново за френската двойка на почивка в Индия. Нямаше. Магнъс бе затворил телефона с ругатни. Устните описания не му вършеха работа. Трябваше да потвърди самоличността на Исак чрез очна ставка, за да го допуснат отново в разследването. Без това, връзката между убийството на Оскар и Исландия си оставаше просто спекулация, както биха отбелязали Снори и Балдур. Но Магнъс вече бе говорил с Шарън. Не вървеше да й се обади пак.

Свечеряваше се и Магнъс бе гладен. Взе си палтото и излезе навън. На една пресечка от квартирата му, нагоре към църквата, се намираше „Вита бар“ — единственото подобие на ресторант в квартала. Магнъс си поръча хамбургер и бира. Изгълта сандвича набързо.

Вместо да се прибере, Магнъс реши да се разходи по улиците. Очакваше мобилният му телефон всеки момент да звънне. По едно време се озова пред входа на Халгримскиркя. Голямата църква се извисяваше над него, осветена на фона на нощното небе. Пред нея бе паметникът на Лейфур Ериксон, първият европеец, стигнал до Америка. Статуята бе зареяла поглед на запад, към Америка. Може би изпращаше Магнъс към дома.

Телефонът му иззвъня. Вигдис.

— Здрасти. Разприказва ли се? — попита я Магнъс.

— Не — каза тя.

— Е, как не!? Нищо ли не каза!?

— Абсолютно нищо.

— Адвокат ли иска, какво?

— Не. Не иска адвокат. Много е странно. Просто си седи. Изглежда нещастен. Не е арогантен или нагъл, каквито стават, когато си мислят, че ако мълчат, не можеш да ги пипнеш. Сякаш след малко ще се разплаче.

— Е? Разплакахте ли го?

— Магнус, дай по-кротко! — сряза го Вигдис.

— Добре де — Вигдис имаше право. Магнъс знаеше, че тя е добър детектив. Трябваше да й се довери. А най-трудно се разпитваха заподозрени, които отказваха да говорят. — Извинявай, Вигдис. Какво ти подсказва интуицията?

— Че е виновен. Знае за какво става дума. Питах го за Габриел Орн и Оскар, и Джулиън Листър, и той изобщо не се изненада от въпросите ми. Знае имената на Харпа, Синдри и Бьорн. Изглежда знае и че ще отиде в затвора.

— Тогава защо не говори?

— Не знам. Мисля, че е най-добре да опитаме с добро. Ако не стане, винаги можем да го задържим в ареста за една нощ.

— Балдур съгласен ли е?

— Да, разбрахме се.

— Една нощ в килиите върши чудеса — каза Магнъс. — Трябваше и аз да съм при вас. Ще ми звъннеш, ако излезе нещо, нали?

Магнъс се върна в квартирата си и зачака обаждане от Вигдис. Напразно. Ингилейф също не го потърси. Странно. Митингът за Айссейв беше късно следобед. Къде ли е отишла след това?

Ингилейф беше пълна мъгла за него.

В крайна сметка намери утеха в една сага — изпитан лек от юношеските му години. Отвори Сагата за Ейр. След няколко минути потъна в света на норвежките заселници — Кетил Плосконосия, Бьорн Ориенталеца, построил първата къща в Бярнархьофн, Арнкел, Снори Годи и Торолф Куция. Районът около Бярнархьофн му се струваше далеч по-близък и истински в сагата, отколкото в спомените му.

Към единайсет часа на вратата се позвъни. Беше Ингилейф.

— Здрасти — тя го целуна, когато й отвори. — Здравей, Катрин — Ингилейф махна на хазяйката му и тръгна нагоре към стаята му. Спъна се на едно стъпало. — Опала!

Когато влязоха в стаята, тя го целуна отново.

— Извинявай, че се забавих — каза Ингилейф.

— Няма нищо.

— Ама как съм се напила!

Магнъс вече бе забелязал.

— Къде беше? — попита я той, като се опита да не звучи укорително.

— Разреших ти случая.

— Как така?

Ингилейф започна да разкопчава ризата му.

— После ще ти кажа.

— Как така си разрешила случая? Да не си се видяла със Синдри на митинга за Айссейв?

— Аха! — Ингилейф се усмихна.

Ризата на Магнъс вече бе разкопчана. Ръцете й се насочиха към панталона му.

— И това си го планирала от самото начало, нали?

— Аха!

Магнъс усети как му причернява от гняв. Изрично й бе казал да не прави нищо такова. Отдръпна се от нея.

— Че какво лошо? — попита Ингилейф. — Трябва да се гордееш с мен. Той ми каза всичко.

— Какво? Какво ти каза?

Ингилейф седна на леглото.

— Всичко — как е застрелял Оскар и британския министър, всичко.

— Той ли е застрелял министъра?

— Е, не точно той. Той и приятелите му.

Магнъс седна до нея на леглото. Колкото и да й бе ядосан, трябваше да узнае какво е разбрала.

— Кои са тези приятели?

— Не знам. Не го питах. Но са цяла групичка. Той е водачът. Вярват, че капитализмът е нещо зло. Мога да ти цитирам всички недостатъци на капитализма, слушах няколко часа лекция по темата.

Ингилейф се олюля и сякаш щеше да полегне, но се изправи.

— Застанах зад него на митинга за Айссейв на „Аустурвьолур“. Той ме заговори. Отидохме на кафе. Пихме кафе. Отидохме у тях. Пихме. Пихме още. И още. После той започна да ме съблича.

— И после?

Ингилейф изхихика.

— И после дойдох при теб, много ясно. Той не остана доволен. Май си помисли, че съм се възползвала от него.

— И може би е прав — каза Магнъс.

— Е! Призна, че смятат да убият някои от хората, отговорни за финансовата криза — директорът на Националната банка, бившият финансов министър на Англия и други.

— Кои други? Каза ли ти?

— О, да. И това изтръгнах от него — Инголфур Арнарсон.

— Кой е той? Откривателят на Исландия?

— Не знам. Предлагам да го потърсиш в указателя и да му кажеш да си заключи вратата, а после да арестуваш Синдри.

— Не мога да го арестувам — каза Магнъс.

— Защо!? — попита Ингилейф. — Той всичко си призна, нали? Мога да дойда в съда и да свидетелствам срещу него.

— Думите ти нищо не струват — сряза я Магнъс.

— Как така нищо!? Ти сега завиждаш. Просто те е яд.

— Да ме е яд? Защо да ме е яд?

— Яд те е, защото разбрах повече за една вечер, отколкото ти за цяла седмица.

— Глупости! — възкликна Магнъс. Това, което наистина го жегна, бе, че в думите на Ингилейф имаше зрънце истина. Яд го беше. Тя бе използвала незаконни прийоми: бе измамила не само закона, но и самия Магнъс. — Не можем да използваме тази информация като доказателство. Ако адвокатите на защитата открият, че аз и ти имаме връзка, а те ще го направят, най-вероятно цялото дело ще пропадне.

В действителност Магнъс не знаеше дали това важи в Исландия. Но със сигурност би било огромен проблем в Щатите.

— Защо ми се ядосваш, след като ти помогнах!? — попита Ингилейф. — Имаш ли изобщо представа колко е гнусно да говориш с този дърт извратеняк часове наред, да му търпиш ръцете по цялото си тяло и го за какво? Заради тебе!

— По цялото тяло? — не се въздържа Магнъс.

— Сега пък ревнуваш!

— Естествено, че ревнувам! — викна той. — Не съм те молил да правиш това! Не съм те молил да съблазняваш Синдри!

— Е, не съм го съблазнила точно. Освен това, ще говоря, с когото си искам!

— Да говориш, да, ама другото?

— Сега да не ме обвиняваш, че спя с други мъже?

— Не знам — каза Магнъс. Но този въпрос не му даваше мира, когато мислеше за нея. — Може би. Спиш ли?

Ингилейф го изгледа.

— Закопчай си ризата. Аз си тръгвам.

За момент Магнъс искаше да й каже да остане, но само за момент. По нейните правила, тя можеше да идва и да си отива, когато си иска. Така да бъде.

Тя излезе и тръшна вратата зад себе си.