Майкъл Ридпат
66 градуса северна ширина (24)

Глава 23

Магнъс точно се бе върнал на бюрото си, когато телефонът му иззвъня.

— Магнъс, Шарън се обажда.

— Имаме ли снимка?

— Да. Сега отивам към участъка да я разпечатам, за да я покажа на съседката на Гунарсон.

Пулсът на Магнъс се ускори. Идентифицирането на заподозрян щеше да бъде първото неоспоримо доказателство, че съществува връзка между смъртта на Габриел Орн и убийството на Оскар.

— Ако не излезе добро копие, в нашия архив сигурно има снимка на Исак. Пита ли го къде е бил вчера?

— Затова ти се обаждам. В момента съм в кабинета на свещеника към исландското посолство, проверявам версията на Исак. Каза, че е отишъл на сутрешната служба в посолството. Свещеникът потвърди.

— Ех!

— Да, но Исак стъпвал там за първи път. След службата останал, специално, за да говори със свещеника, което ме кара да мисля…

— Че си е уреждал алиби?

— Може би.

Магнъс се замисли. Знаеше, че рискуват да изкривят фактите, за да паснат на хипотезата им.

— Не бива да прибързваме.

— Да, сигурно. Ще видим какво ще каже съседката.

— Знаеш ли нещо за разследването в Нормандия?

— Само от новините. Не съм си вряла носа в този случай, както ти ме посъветва.

— Благодаря ти, Шарън.

— За нищо.

Но Магнъс усети липсата на ентусиазъм в гласа й. Молбата му й представляваше проблем, без съмнение. Кофти.

 

 

— Можеш ли да ми обясниш защо не си в Полицейската школа!? — озъби се Балдур на Магнъс.

Магнъс въздъхна.

— Вигдис намери нови улики във видеоматериала от януарския митинг, когато убиха Габриел Орн.

— Мислех, че този случай е приключен?

— Да, знам. Но чуй какво открихме… — Магнъс разказа как са разпознали Синдри в заснетия материал и как е минал разпитът му, но без да спомене, че Синдри се е сетил за срещата им в „Гранд Рок“. В заключение, Магнъс каза:

— И така Харпа, Бьорн, Синдри и Исак са свързани. Харпа, Бьорн и Синдри са се запознали в деня, когато е убит Габриел Орн. Исак се е спречкал с Харпа в „Б-5“ в часа, когато Габриел Орн е умрял. Той отговаря на описанието на исландския куриер, който е търсел адреса на Оскар в Лондон, няколко дни преди убийството. Харпа е свързана с Оскар — той е баща на сина й и знаем, че са се срещали в Лондон през юли. Бьорн и Харпа имат любовна връзка. А пък Синдри… Синдри е анархист, който вярва, че насилието ще ни избави от капитализма.

— Това нищо не доказва — каза Балдур. — Единствената истинска връзка между тези хора е, че ти ги подозираш всичките.

— Точно така — отвърна Магнъс. — А сега трябва да се доберем до веществените доказателства.

— Какво предлагаш?

— Да закачим опашка на Синдри и на Бьорн. Да поискаме разрешителни за обиск на домовете и компютрите им. Да прегледаме телефонните им сметки, за да видим дали са говорили един с друг. Да идентифицираме Исак и да кажем на британската полиция да го арестува.

Балдур поклати глава.

— Няма да стане.

— Защо? — попита Магнъс.

— Защото това би превърнало случая в лов на исландски терористи.

— Може би така и трябва.

— Не! — Балдур тропна с ръка по бюрото си. — Не! Не и без доказателства.

— А ако се окажа прав? Какво ще стане, ако утре гръмнат още някой банкер?

Балдур събра ръце пред лицето си и затвори очи. Магнъс го остави да помисли.

— Е? Какъв е мотивът? — попита инспекторът след известно време.

— Харпа е имала лични проблеми с Габриел Орн и с Оскар. Всички са жертви на кредитната криза и може би искат да си отмъстят на отговорните за нея: банкерите и британското правителство.

— Половината страна пострада от кризата и никой не е тръгнал да убива. Исландците не правят така.

— Мнозинството — може би. Но тук става въпрос за трима или четирима души. Знаем, че Синдри вярва в насилието. Може би и другите са като него. Исак следва политически науки, според майка му, имал радикални възгледи.

Балдур поклати глава.

— Това не е убедително. Хайде да помислим за алибитата. Ако ти си прав и някой от тях или всички заедно са отговорни за похищенията над Оскар и Листър, то поне един от четиримата трябва да е бил в Лондон миналия уикенд и във Франция — вчера. Кажи ми за алибитата.

Магнъс знаеше, че Балдур е напипал слабата брънка в хипотезата му.

— Оскар бе застрелян миналия вторник, вечерта. Харпа е била на работа в пекарната, Бьорн е бил за риба на лодка от Грундарфиордур, Синдри е бил на премиера на някаква книга, макар че още не съм проверил това.

— А Исак?

— Той е бил в Исландия при родителите си.

— Добре — каза Балдур. — Какво знаем за вчера? Някой от тях да е бил в Нормандия?

— Харпа я разпитвахме късно следобед в събота — едва ли би успяла да стигне до Франция навреме. Бьорн го видях с очите си в неделя. Синдри е бил в „Гранд Рок“, а Исак — на църква в Лондон.

— Тогава как са застреляли двете жертви?

— Алибитата им са съмнителни, особено това на Исак — каза Магнъс. — Нямал е основателна причина да се върне в Рейкявик миналата седмица. А появата му в църквата прилича на умишлен опит да си осигури алиби.

— Нещо си ги съчиняваш, Магнус.

Проклетият Балдур отново бе прав!

— Може би има и някой друг — каза Магнъс. — Пети съучастник. Човекът, който е дръпнал спусъка. Убиецът.

Балдур се усмихна.

— И аз това казвам, Магнус. Може би някой друг е дръпнал спусъка. Двама други: един в Лондон и един в Нормандия. И може би никой от тях няма нищо общо с Исландия.

— Добре — каза Магнъс. — Може би греша, но има минимален шанс да съм прав. Сигурен съм, че между убийствата има връзка, просто още не сме я открили. Не знам какво ще излезе накрая, но трябва да продължим да търсим. Защото ако се окажа прав, някой друг ще пострада в най-скоро време.

Балдур се облегна в стола си. Магнъс знаеше, че Балдур не го харесва, а това беше идеална възможност за инспектора да го плесне през ръцете и да го изпрати в Полицейската школа. Магнъс бе работил за различни шефове в Бостън, които биха направили именно това. Но Балдур бе старомодно ченге и уважаваше интуицията. Въпросът беше дали уважава Магнъс.

— Ето какво ще направиш: тършувайте тримата още два дни. Но тихичко, разбираш ли ме? Говорете по случая само помежду си, дори не го споменавайте в участъка. Не искам да се окаже, че трябва да убеждавам Комисаря, че ни грози терористична заплаха. И ако не намерите сериозни доказателства, прекратявате разследването. Разбра ли?

— Разбрах — отвърна Магнъс.

 

 

Софи изключи радиото в кухнята и изплакна чашата си за кафе. Бе изпаднала в режим „отлагане“. Трябваше да е в библиотеката още преди няколко часа. Имаше да пише есе за появата на неравенство при социалистическите правителства, а още не бе започнала да чете камарата книги, които я чакаха.

Не знаеше къде е изчезнала мотивацията й. Тази година й бе последна и наистина трябваше да се стегне. Може би съвместният живот със Зак не беше толкова добра идея. Той нямаше проблеми с ученето — бе много умен и живо се интересуваше от политика, особено от трудовете на старите марксисти, които вече не бяха на мода. Преподавателите го обичаха, защото им напомняйте за доброто старо време, когато Икономическата школа бе люлка на радикалната политическа мисъл, а не просто билет за света на инвестиционното банкерство. Той имаше желязна дисциплина, но Софи обичаше да пилее времето си край него.

Зачуди се за какво го търсеше полицията. Когато го попита, той не отговори. Но тя се досещаше — Зак продаваше наркотици на дребно, само на приятели, колкото да свърже двата края. След кредитната криза миналата година, стипендиите и заемите от исландското правителство загубиха голяма част от стойността си.

След като полицайката си тръгна, Зак изглеждаше напрегнат. Софи може би трябваше да каже на останалите съквартиранти за полицейското посещение, за да изчистят къщата от всякакви нелегални субстанции, в случай че ченгетата се върнат за обиск.

Но сега — на работа. Заредена с нова решителност, Софи се насочи към входната врата и видя как тя се отваря.

— Зак? Какво правиш тук?

Той изглеждаше угрижен.

— Нали щеше да ходиш в библиотеката? — каза той.

— Там отивам. Какво става?

Зак мина покрай нея и тръгна към стаята си.

— Майка ми… Татко се обади. Състоянието й се е влошило.

— О, не! — възкликна Софи и го последва. Тя знаеше всичко за рака на майка му. — Ужасно съжалявам!

— Връщам се в Исландия — каза Зак и извади един сак от гардероба.

— Кога? Сега ли?

— Да. Ако побързам, ще хвана последния самолет.

— Колко е зле? Така де, това ли е… — Софи не събра смелост да каже „краят“.

— Не знам, Софи, наистина. Възможно е. Трябва да се прибера.

Зак погледна встрани от нея, докато изричаше последната си реплика.

— Ела — каза Софи и протегна ръце към него. Той не й обърна внимание. — Ела!

Бавно, без желание, той се изправи и я остави да го прегърне. Софи леко се жегна, когато той я отблъсна. Понякога той просто поставяше бариери, които тя не харесваше. Но как можеше тя да знае какво е майка ти да е на смъртно легло?

Наблюдаваше го, докато си стягаше багажа. Изпаднаха в неловко мълчание. Тя бе наясно, че не му се говори за майка му.

— Казаха, че Листър може би все пак ще оцелее — обади се тя. — Чух го по радиото.

— Жалко — каза Зак.

— Е-е, не говори така! — възмути се Софи. — Знам, че той обяви исландците за терористи, но не беше лош човек.

— Според теб — каза Зак, — но заради него фалира цяла държава и хората в нея едва ли споделят мнението ти.

Софи пое дълбоко въздух. Никога не го бе виждала толкова напрегнат. Прииска й се да го прегърне и успокои.

Посещението на полицайката я тревожеше. Понечи да го пита отново за какво е ставало въпрос, но се отказа. Само щеше да го разстрои допълнително. Остана да го гледа безпомощно, докато той напълни сака си. Беше много бърз. Софи усети необясним пристъп на страх, сякаш той я напуска завинаги.

— Колко ще останеш? — попита го тя.

— Не знам. Ще разбера, когато видя как е мама.

— Звънни ми, когато я видиш. Обади ли се в университета?

— Не. После. Всъщност, можеш ли да говориш с Макгрегър от мое име? Аз също ще му се обадя след ден-два.

Доктор Макгрегър бе декан на Факултета по политически науки.

— Да, разбира се.

Десет минути по-късно Зак замина. Софи седна на кухненската маса и се разплака.