Майкъл Ридпат
66 градуса северна ширина (16)

Глава 15

Докато караше на север от Рейкявик, Магнъс се почувства отлично. Вятърът бе издухал облаците и слънцето грееше от бледосиньото небе. Беше му приятно да е на път, да се отдалечава от хората и от суетнята на града. Сивата океанска шир блещукаше от лявата му страна, а планините се извисяваха отдясно.

Пътят минаваше дълбоко под Хвалфиордур, Китовия фиорд — един от най-дълбоките в Исландия, извиваше през една долина и пресичаше Боргарфиордур, чиято повърхност бе набраздена от силни течения. Малко след градчето Боргарнес, пътят се разклоняваше. На два километра от града се намираше църквата на Борг, където живеел Егил, героят от една любима сага на Магнъс.

Сагите бяха културен еквивалент на великите архитектурни паметници в други държави. В Исландия — земя с малко населени места и почти никакви големи постройки, хората намираха своята самоличност и своето минало в литературата. През юношеските си години в Америка, а после и на зряла възраст. Магнъс бе чел и препрочитал тези средновековни сказания и си бе представял равнините и фиордите в Исландия през десети век.

Сагите се превърнаха в спасение за едно самотно исландско момче, което не можеше да се впише в голямата американска гимназия. Егил бе един от най-необикновените герои в сагите: смел и жесток войн, който водил неравни битки в Норвегия и Англия, след което се завърнал във фермата си в Борг. Но той бил и пост и елегията, която написал за удавения си син, се бе запечатала в главата на Магнъс. Стана му някак приятно, че минава покрай тази ферма.

Пътят беше хубав, движение почти нямаше. Склоновете блестяха в оранжево на есенната светлина, а овцете приличаха на топки вълна, подготвени за приближаващата зима. Не след дълго се откри гледка към полуостров Снайфелс: гръбнак от назъбени планини, където глетчерът Снайфелс стоеше като бяла шапка върху спящия вулкан. Входът към центъра на земята, според Жул Верн. Магнъс зави при Вегамот, мина през прохода и влезе в планината. Пътят се изви нагоре и стигна до панорамна гледка към Брейдарфиордур.

Магнъс спря.

Под него се простираше Берсеркяхраун, замръзнала каменна река, която спускаше живописните си сиви и зелени дипли надолу към океана. На преден план, Свинското езеро се извиваше по ръба на лавата; нивото на водата бе ниско по това време на годината. Долу на брега се намираше фермата Храун, а от другата страна на заливчето, свита под собствен склон, бе сгушена Бярнархьофн.

Доброто настроение на Магнъс се изпари, когато усети как ледени пръсти сграбчват сърцето му. Страховете от детството никога не те оставят. Отвъд планината имаше друг проход, където стоеше Тролката от Керлингин, нарамила каменна торба, пълна с дечица. Долу в полето от лава бродеха убитите шведски берсерки. А в равнината на изток витаеше духът на Торолф Куция, убит от съседа си Арнкел преди хиляда години.

И във фермата долу, сега, през двайсет и първи век, живееше Халгримур, дядото на Магнъс.

Магнъс разтърси глава. Как може мъж на трийсет и три години, който е минал през какви ли не трудности, да се страхува от един осемдесетгодишен старец?

Но не го плашеше човекът, а спомените.

Магнъс погледна вдясно, над Хелгафел, към Стикисхолмур — група бели точици на брега на океана. Някъде измежду тях живееше Унур Агустсдотир, която пък имаше отговори на други въпроси.

Но преди това трябва да намери Бьорн.

 

 

Грундарфиордур бе още двайсет километра на запад по брега от Берсеркяхраун. Беше малко рибарско селце с бели къщи, църква и големи навеси за чистене на риба, сбутани покрай сърповидния пристан. Зад него се виждаха равнина от кафява трева, водопад и планини. От едната страна, издадена от водата, стърчеше огромна кула от зелено-сиви камъни, известна като Киркюфел, или Църковния склон.

Къщата на Бьорн бе малка, едноетажна постройка на западния край на селцето, точно до брега, в сянката на скалите.

Вътре нямаше никой. Съседът каза, че не е виждал Бьорн от няколко дни.

Магнъс се върна на пристана. Началникът на пристанището — висок мъж с оредяваща руса коса и очила — познаваше Бьорн Хелгасон много добре. На чаша кафе, той обясни, че Бьорн е продал лодката си преди няколко месеца, за да си изплати кредита и сега се цанел при други капитани в Грундарфиордур, Стикисхолмур и другите пристанища по северния бряг на полуострова. Имало три местни риболовни дружества, където Магнъс трябвало да провери.

Магнъс ги обиколи, но без успех. Разбра само, че Бьорн не се е качил на някоя от техните лодки.

По дяволите! Беше рисковано, разбира се, винаги беше рисковано да тръгнеш да разпитваш свидетел, без да провериш предварително дали си е у дома, но Магнъс често го правеше. Обичаше да ги хваща неподготвени. Много можеше да се разбере по изражението на един гузен човек, щом отвори вратата на полицията, без да ги е очаквал.

Магнъс се отби и през полицейския участък — кафява дървена сграда, точно зад пристанището. Там се срещна с един приветлив мустакат началник на четирийсет и нещо на име Пал. Още една чаша кафе. Пал бе явно развълнуван, че при него идва детектив от отдел „Убийства“, но се опита да прикрие вълнението си. Разбира се, че познава Бьорн. Макар да не беше родом от Грундарфиордур, Пал работеше там от десет години и много харесваше селцето.

Тежки времена бяха настанали за рибарите: както за частниците, така и за рибарските компании, които имаха фабрики в региона. Големи заеми, голямо нещо. Дори тук, на двеста километра от Рейкявик, хората бяха заемали прекалено много. Но за всичко бяха виновни проклетите банкери и онзи арогантен кучи син Олафур Томасон.

Магнъс изслуша търпеливо полицейския началник, докато той пееше традиционната песен за кризата, и го помоли да се оглежда за Бьорн през следващите няколко дена. Остави номера си на Пал и му каза, че търси Бьорн във връзка с убийството на Оскар Гунарсон.

После, след като се отби за късен обяд в едно местно кафене, Магнъс реши да отиде до Стикисхолмур. Може би Бьорн бе излязъл с някоя тамошна лодка. А ако не беше? В такъв случай Магнъс може да се отбие при Унур.

Магнъс засили колата през Берсеркяхраун, без да поглежда наляво към фермата на дядо си и стигна до хълмчето, високо едва двеста метра, наречено Хелгафел, или Светият хълм. Гледката му бе позната до болка. Един от първите заселници по тези места, Торолф Брадатия, решил, че това хълмче е свещено и че той и родът му ще бъдат погълнати от него, когато умрат. За да запази светостта на мястото, той повелил, че който ходи там да „плаши елфите“, ще бъде наказан със смърт. Естествено, съседите му направили точно това — изходили се върху хълма пред очите на слугите му и това дало началото на първата от безброй междуродови войни.

В църквата под хълма, спомни си Магнъс, беше гробът на Гудрун Освифсдотир, героиня от друга любима сага.

Един морски орел излетя от брега на езерцето до пътя и се насочи към хълмчето с разперена бяла опашка.

Този пейзаж, почти непроменен през последните хиляда години, вдъхна живот на сагите, които Магнъс бе чел и препрочитал на три хиляди километра от тук. Всяка от фермите, споменати в сагите, все още бе на мястото си, все още стопанисвана. Бярнархьофн, фермата на дядо му, бе кръстена на Бьорн Ориенталеца, Стир бе живял в Храун, вождът Снори — в Хелгафел, а Арнкел — отвъд планината. Фермите по тяхно време са били дом на много повече хора, отколкото сега. Най-често, както и сега, те изкарвали овцете на паша, гледали коне и ги хранели със сено от домашната ливада. Но по онова време се случвало и фермерите да кръстосват напред-назад из полето от лава, стиснали мечове и брадви, и тогава падал голям мариз.

Бабата и дядото на Магнъс и Оли им бяха разказвали някои от тези истории. Но им бяха дали мрачен привкус, който отначало вълнуваше момчетата, а после направо ги ужасяваше.

Магнъс влезе в Стикисхолмур, подмина старото си училище и стигна до пристана, обграден от многоцветни къщи, облицовани с ламарина, някои от които доста стари. На пръв поглед, градът не се бе променил кой знае колко. Голямата бяла болница и францисканският манастир се извисяваха от едната страна на пристанището. Когато беше малък, монахините в града му се струваха много странни: повечето идваха от Южна Европа. Исландия бе твърдо некатолическа страна и затова монахините и непознатите им ритуали се струваха екзотични на децата.

Болницата се казваше „Св. Франциск“, чичото на Магнъс, Ингвар, беше лекар в нея. Това също събуди спомени. Свижданията при Оли. Краткият престой на Магнъс, когато си счупи ръката — както каза на майка си — по време на игра в сеното. Лъжите. Сестрата, която не му повярва. Страхът, че ще го хванат.

С усилие на волята, Магнъс се върна в настоящето и разпита служителите в канцелариите на местните риболовни дружества. Те познаваха Бьорн Хелгасон, но не го бяха виждали от две седмици. Бяха сигурни, че не се е качил на лодка от Стикисхолмур.

Докато крачеше по кея, Магнъс се замисли какво да прави оттук нататък. Можеше да тръгне обратно на запад по полуострова до Олафсвик и Риф и да разпита там за Бьорн. Можеше и да се прибере вкъщи. Или…

Или можеше да се срещне с Унур.

Вътрешно знаеше, че решението вече е взето. Това бе една от причините да дойде чак дотук, за да търси Бьорн. Затова бе проверил в Стикисхолмур, вместо в Олафсвик. Кого се опитваше да баламоса? Той бе дошъл, за да се срещне с любовницата на баща си.

Лесно бе да намериш някого в малък исландски град. Върна се до канцеларията, отвори телефонния указател и потърси на „У“ като Унур — исландците подреждаха хората в указателя по малките им имена.

Тя живееше в чиста бяла къща на върха на скалите с изглед към пристана. Намираше се съвсем близо до модерната църква на Стикисхолмур, която бе необикновено здание: смесица между бяла кръгла църква от мексикански тип и космически кораб. Тя бе в строеж през цялото време, което Магнъс бе прекарал тук като малък. Не беше същият тип звездолет като Халгримскиркя в Рейкявик, но Магнъс се зачуди дали зад църковната архитектура в Исландия не стои някаква странна космическа теология.

Чудна работа.

Магнъс поседя няколко минути пред къщата. Може би най-сетне ще разбере защо родителите му са се разделили и защо баща му бе убит. Пое дълбоко въздух, излезе от колата и натисна звънеца.

Вратата отвори сивокоса жена със сини очи, красиви скули и прозрачно бяла кожа. Магнъс бе пресметнал, че ако тя е на възрастта на майка му, би трябвало да е на петдесет и осем. Изглеждаше на тези години, но бе запазила грацията и красотата си. Магнъс не можа да се сети как е изглеждала, когато я е виждал като дете, но явно е била захласващо красива като млада. Когато и баща му е бил млад.

— Да? — тя се усмихна плахо.

— Унур?

— Аз съм.

— Имаш ли нещо против да поговорим за няколко минути? Казвам се Магнус Рагнарсон — даде й време да разпознае името. — Син съм на Рагнар Йонсон.

В първия момент Унур изглеждаше объркана, но после устните й се присвиха.

— Имам против, да — каза тя. — Не искам да говоря с теб.

— Искам да те питам някои неща за баща ми.

— А аз не искам да говоря с теб за него. Това беше много отдавна и няма нищо общо с теб.

— Има и още как! — каза Магнъс. — Едва наскоро разбрах за връзката ви. Това обяснява много неща от детството ми, много неща за майка ми и баща ми, но все още имам купища въпроси.

Жената се подвоуми.

— Знам, че няма да ти е приятно, на мен също. Но ти си единственият човек, който може да ми помогне. Вече не си говоря с родителите на майка, или по-скоро те не ми говорят.

Унур кимна.

— Не се учудвам. — Пое дълбоко въздух. — Добре. Но мъжът ми скоро ще се върне. Той работи в болницата. Когато си дойде, сменяме темата, ясно?

— Ясно — каза Магнъс.

Унур го въведе в хола и отиде да донесе кафе. Въпреки първоначалната си недружелюбност, тя не можеше да пропусне този задължителен елемент от исландското гостоприемство. Магнъс огледа стаята. Беше уютна и, подобно на всички исландски къщи, съдържаше пълен набор от семейни снимки. Една от стените бе покрита с книги на исландски, датски и английски. През големия прозорец се откриваше прекрасна гледка към сивите води на Брейдарфиордур, изпъстрени с ниски островчета, и планинските силуети на Западните фиорди в далечината.

Унур вдигна купчина тетрадки от дивана, за да направи място на Магнъс.

— Извинявай. Проверявам.

Той седна.

— Може би щях да те позная — каза Унур. — Косата ти е потъмняла, беше наистина червена. Сигурно си бил на седем-осем годинки по онова време.

— А аз не те помня — каза Магнъс. — Липсват ми спомените от живота в Рейкявик.

— Преди всичко да се обърка ли? — попита Унур.

Магнъс кимна.

— Е, какво да ти кажа? — Унур наля кафе на Магнъс. Изражението й бе строго, почти предизвикателно.

— Можеш ли да ми разкажеш нещо за майка ми? — попита Магнъс. — Що за човек беше? Имам два различни спомена за нея. Помня топлината и смеха, и щастието в къщата ни в Рейкявик. А после отчуждението — не се виждахме често, с брат ми дойдохме тук, при дядо, а тя стоеше предимно в Рейкявик. По онова време мислех, че винаги е уморена, но сега съм почти сигурен, че е била пияна.

Унур се усмихна.

— Тя беше весел човек, много забавен. Бяхме съученички тук, в Стикисхолмур.

— И аз съм учил тук — каза Магнъс.

— Училището беше на ниво — продължи тя. — И все още е. Сега работя там, преподавам английски и датски. Така де, станахме добри приятелки, когато бяхме на тринайсет. Маргрет бе умна. Обичаше да чете, също като мен. И момчетата я харесваха. Двете изкарахме едно лято заедно в Дания на езиков лагер, много беше хубаво. Там решихме, че искаме да учителстваме в Рейкявик.

Унур сякаш поомекна.

— И стана много весело. Взехме си един апартамент под наем в центъра на столицата. И двете ни одобриха и започнахме работа в различни училища в Рейкявик. Маргрет се запозна с баща ти, влюбиха се, ожениха се, а аз се изнесох от апартамента, за да освободя място за него. Тримата се спогаждахме отлично. Бяхме добри приятели.

Унур замълча.

— Сигурен ли си, че искаш да чуеш това? — попита тя.

— Да. И те моля да ми кажеш истината, независимо колко е неприятна. Вече съм дошъл, така че искам да разбера.

— Добре. Тогава майка ти започна да пие. Всички пиехме, по онова време имаше само концентрат, още не бяха легализирали бирата, а за вино дори не се и чуваше. Но Маргрет започна да пие повече от нас. Тогава не знаех защо. Животът й не беше лош, а и дотогава изглеждаше, че е щастлива с Рагнар.

— Дотогава ли?

— Да. Мислила съм много по този въпрос и май открих причината. — Унур пое дълбоко въздух. — Баща й беше истински скот. Като ученичка се страхувах от него. Всъщност, винаги ме е плашел. Взаимоотношенията му с Маргрет бяха доста странни. Той я обичаше, но и бе крайно строг. Оказваше й огромно психологическо влияние — точно затова тя искаше да се премести в Рейкявик, сигурна съм. Той тровеше всяка нейна мисъл.

Магнъс не се изненада.

Унур отпи от кафето си.

— Както и да е. После се появихте ти и Оли. През повечето време майка ви беше добре, но понякога се депресираше за нещо, пиеше и вдигаше скандали на Рагнар. Ужасни скандали.

Тя прехапа устна.

— И сега стигаме до най-мъчната част. Рагнар се изплакваше на мен. Веднъж му бе направила особено свиреп скандал по повод неговото заминаване за Америка. Беше правил аспирантура в Масачузетския технологичен институт още преди да се запознае с майка ти и оттам го поканиха да преподава. Той се занимаваше с някакви странни математики, топология или нещо такова.

— Риманови повърхности.

— Тя обаче се отметна и реши, че не иска да ходи там. Скараха се жестоко. С Рагнар пийнахме и после… — Унур се поколеба. — Така де. Винаги го бях харесвала, още откакто се запознахме. Искаше ми се да бе избрал мен. Навлякох си грях. Голям грях. Както и той. Нямаме никакво оправдание — тя погледна Магнъс право в очите. — Но не смятам да се извинявам точно на теб.

— Благодаря ти, че ми разказа това — каза Магнъс. В главата му бушуваха вихри от смесени чувства: към баща му, към майка му, към жената, седяща пред него. Но искаше да стигне до истината и затова ги потисна. Поне за момента.

— После Маргрет започна да подозира нещо. Според баща ти трябваше да й признаем всичко. Аз не се съгласих, но той не ме послуша — Унур поклати глава. — Каза й. Това преля чашата, що се отнася до нейното пиене. Изгони Рагнар от къщата. Той пък заряза мен. Замина за Америка сам. Ужасно беше.

— Представям си.

— Маргрет не ми говореше, нормално. Повече не я видях. Естествено, чувах за нея, че пиела, че родителите й се грижели за теб и Оли и че в крайна сметка намерила смъртта си.

Магнъс преглътна. Знаеше, че майка му бе изпила половин шише водка, преди да забие колата си в една скала.

— Самоубила ли се е, според теб? — беше си задавал този въпрос стотици пъти.

— Така мисля — отвърна Унур, — но всъщност не знам. Това е просто мнение. Баба ти и дядо ти се кълняха, че не е катастрофирала нарочно. Но в Стикисхолмур се носеше слух, че точно това е направила. Никой не е сигурен. Пък и толкова пиян човек не знае точно какво нрави, нали така?

— Така е — съгласи се Магнъс. — Не знае.

Поседяха мълчаливо известно време.

— Ами баща ми? — попита той. — Той що за човек беше?

— Беше чудесен мъж — каза Унур. — Мил, грижовен, много умен, много хубав.

Изведнъж потисканата реакция на Магнъс изби на повърхността.

— Явно не е бил толкова чудесен, след като е чукал най-добрата приятелка на жена си!

Унур се стегна.

— Така е — каза тя. — Явно не е бил — погледна Магнъс в очите. — Мисля, че е време да си тръгваш. Прав беше, този разговор е болезнен и за двама ни.

— Съжалявам — отвърна Магнъс, полагайки усилия да се успокои. — Работата е там, че и аз го мислех за чудесен човек, а после разбрах какво е причинил на майка ми. Но съм благодарен, че ми разказа.

Унур се поколеба.

— Сигурно ти е много трудно — каза тя. — Пък и нашата авантюра не е точно за похвала, нали?

— А какво стана с теб?

— Запознах се с един доктор в Рейкявик. Оженихме се, родихме си деца. Върнах се тук да преподавам, а той работи в местната болница. Аз съм добре. Не, направо съм щастлива.

— За разлика от нашите.

— За разлика от тях, да — каза Унур. — Виж каква неправда. Аз съм причината за всичко това. Имам топли спомени за тях отпреди всичко да се обърка. Отпреди аз да объркам всичко.

Магнъс запази мълчание. Въпреки инстинктите си, кой беше той, че да обвинява Унур? Но тя имаше за какво да съжалява. Магнъс не възнамеряваше да й прости.

— Разбрах какво е станало с Рагнар, естествено — продължи тя. — Заловиха ли убиеца?

— Не — каза Магнъс. — Според тях, случаен непознат е дошъл в града, намушкал е баща ми и е изчезнал без следа.

— Предполагам, че това се случва в Америка.

— Всъщност, не. В крайна сметка станах криминален детектив. Винаги има причина един човек да убие друг. Може да е глупава причина, но винаги я има.

— Не и в този случай.

Изведнъж подозренията, които бълбукаха в подсъзнанието на Магнъс, още откак разбра за изневярата на баща си, набраха нова сила. Той не можеше да пренебрегне връзките, които правеше детективският му мозък, не можеше да му попречи да върши работата, за която бе обучен.

Но за разлика от вълнението, което изпитваше, когато мозайката се подредеше, този път Магнъс сякаш замръзна. Гърлото му пресъхна и когато проговори, гласът му бе прегракнал.

— Едно се питам…

Унур забеляза, че нещо не е наред, наблюдаваше го много внимателно.

— Какво се питаш?

— Дали дядо има някакъв пръст в това.

За момент Унур свъси вежди, но после се усмихна. Това подразни Магнъс.

— Какво ти е толкова смешно?

— Невъзможно е — отвърна Унур. — Той е гаден дъртак, това да, и влияеше много на майка ти. Изобщо не харесваше Рагнар. Но точно там е работата. Дядо ти беше доволен, че Рагнар замина за Щатите и остави Маргрет тук. Точно това искаше през цялото време.

— Как така?

— Ами, първоначално Маргрет много се вълнуваше от мисълта за американския университет. Винаги е искала да живее в чужбина и това бе чудесна възможност за двамата да го направят.

— Значи е искала да замине с татко?

— От все сърце. Но когато каза на техните, те и двамата направо се побъркаха. Не знам защо, но направиха от мухата слон. Халгримур искаше Маргрет да остане в Исландия, а тя искаше да замине с Рагнар. Беше въпрос на воля. Родителите й използваха всякакви психологически хватки, които можеха да измислят. Накараха я да се чувства виновна, престанаха да й говорят, такива неща. Трудно беше да се спори с тях.

— Да, помня — каза Магнъс.

— Отначало Маргрет удържа. Но всичко това я ядеше отвътре. Започна да пие много. Караше се с Рагнар, държеше се неадекватно. И в крайна сметка се отметна. Каза на Рагнар да замине сам, а тя остана в Исландия с теб и Оли… Рагнар побесня. Тогава с него се… сближихме — Унур замълча и въздъхна. — И когато Маргрет разбра за изневярата, родителите й се зарадваха. Бяха спечелили, Рагнар бе загубил, и дъщеря им и внуците оставаха в Исландия.

— Ясно — каза Магнъс. Но мисълта, че дядо му може да е бил отговорен за смъртта на баща му не излизаше от главата му, след като я бе изрекъл гласно. — Това не е историята, която чух от братовчедка си. Според нея, вашата авантюра е подтикнала майка ми да се пропие, довела я е до смъртта й.

— Не е така — каза Унур. — Както казах, тя пиеше много от няколко месеца преди това. Сигурна съм, че това е версия, съчинена от Халгримур. Едва ли е можел да признае, че е докарал дъщеря си до алкохолизъм, нали?

— Не — отвърна Магнъс. — Но не мислиш ли, че след като майка ми е умряла и особено след като татко ни взе в Америка, дядо не е решил да му отмъсти?

— Възможно е. Той определено не харесваше баща ти. Но съм останала с впечатлението, че има много хора, които дядо ти не харесва. Съмнявам се да ги е убил всичките — Унур се смръщи и се замисли. — Пък и защо да чака? Това стана десет години след смъртта на майка ти, нали?

— Осем — поправи я Магнъс. — Добър въпрос. Не знам. Но мисля, че дядо е способен на такова нещо.

— Така е.

Унур замълча, сякаш се чудеше дали да каже още нещо. Магнъс разпозна признаците и зачака. Най-накрая тя проговори:

— Знаеш ли, че бащата на Халгримур е извършил убийство?

— Какво!? Никога не съм чувал това!

— Естествено. Убил е съседа си в Храун, Йоханес.

— Откъде знаеш?

Унур се изправи и отиде до една лавица с книги. Подаде на Магнъс старо издание с меки корици — „Пустошта и човекът“ от Бенедикт Йоханесон.

— Какво е това?

— Прочети трета глава.

Звук от паркираща кола прекъсна разговора им.

— Трябва да тръгваш, това е мъжът ми.

Все още объркан от всичко чуто, Магнъс заби празен поглед в книгата. Още едно убийство в семейството?

— Магнус?

— Тръгвам, да — каза той. — Благодаря за кафето… и за честността.

— Няма защо — отговори Унур. — Вземи книгата и прочети трета глава.