Майкъл Ридпат
66 градуса северна ширина (7)

Глава 6

Емилия Гунарсдотир излъчваше самоувереност. Тя беше малко над трийсетте, слаба, с черна коса, вързана на опашка. Носеше елегантен черен костюм, а по врата и ушите й проблясваше скъпо, но дискретно злато.

Офисите на ОБиДжи Инвестмънтс заемаха един от петте етажа на голяма сграда, разположена на стотина метра от централата на „Одинсбанки“. От надписите в лобито Магнъс разбра, че останалите обитатели са адвокатски кантори и счетоводни фирми, както и някои загадъчни финансови компании като самата ОБиДжи. Когато стигнаха до етажа на компанията, Магнъс видя бронзова статуя в реален размер на викинг в пълно бойно снаряжение, възседнал мотор Харли Дейвидсън.

Емилия въведе Магнъс и Арни в кабинета си: дебел бял килим, черни кожени кресла и диван, голямо черно бюро без лист хартия по него, само тънък монитор. Разликата с кабинета на Гудмундур бе огромна.

— Много съжалявам за брат ти — започна Магнъс.

За момент самоувереното излъчване на Емилия се пропука. Но с едно присвиване на устни, тя бързо го възстанови.

— Благодаря — отвърна сухо тя. — Седнете. Надявам се нямате нищо против да изчакате няколко минути. Помолих адвокатката си да присъства на разговора. Тя работи тук, след малко ще се появи.

Магнъс се изненада.

— Едва ли ще ти трябва адвокат, Емилия. Ти не си заподозряна — „Още не“, помисли си Магнъс. Присъствието на адвокат на такъв ранен етап от разследването му се струваше крайно подозрително.

— За това престъпление — не. Но не забравяй, че компанията ни се разследва и за други неща.

— Аз нямам нищо общо с работата на специалния прокурор. Дойдох, за да разбера нещо повече за брат ти.

В този момент в стаята влезе една жена.

Магнъс я разпозна и не успя да скрие изненадата, която се изписа на лицето му. Жената също изглеждаше стъписана.

— Това е Сигурбьорг Вилхялмсдотир, адвокатката ми — представи я Емилия. — Но виждам, че май вече се познавате.

Последва кратък момент на сконфузено мълчание, докато Магнъс и адвокатката се чудеха какво да кажат.

— Да — каза накрая Магнъс и прочисти гърло. — Познаваме се. Братовчеди сме. — Магнъс колебливо се приближи до Сигурбьорг и я целуна по бузата.

— Ясно — каза Емилия, без да се изненада. Това беше Рейкявик, все пак. Но забеляза, че не са в блестящи взаимоотношения, макар да не знаеше защо. — Има ли някаква пречка да присъстваш на този разговор, Сигурбьорг?

— Не — отвърна Сигурбьорг. — Няма проблем.

— Ние не сме близки — обади се Магнъс и веднага съжали. Така беше, но прозвуча ненужно грубо.

— Добре — каза Емилия. — Ами, хайде да започваме.

— Какво можеш да ми разкажеш за Оскар? — попита Магнъс. Арни извади тефтерчето си. По лицето му се изписа крайна концентрация — беше готов за поредната доза финансов жаргон.

— Той беше чудесен човек — Емилия се запъна. Сякаш този прост въпрос щеше да отключи емоционален изблик, което беше и целта на Магнъс. Но само миг по-късно, тя отново възвърна самообладанието си. — Много умен, енергичен, забавен… Хората го харесваха. Обичаха го. Особено подчинените му.

— А враговете му?

— Той нямаше врагове.

— Е! Хайде сега, Емилия! Не може човек като него да няма врагове!

В очите на Емилия проблесна раздразнение. Не обичаше да й противоречат.

— Да, предполагам, че е имал съперници в бизнеса. Но те не го мразеха. Пресата обичаше да клюкарства за Оскар, но и се нуждаеше от него, за да си продава тиража. По време на демонстрациите някои хора поискаха главата му, но те не го познаваха.

— Клиенти на банката ли? Вложители? Акционери? Сигурно много хора са загубили пари при национализацията на „Одинсбанки“?

— Така е. Но те не обвиняваха брат ми за това. Всички исландски банки се сринаха. С „Одинсбанки“, това стана най-безболезнено.

— Какво ще ни кажеш за личния му живот? Жена му? Или по-скоро бившата му жена.

— Камила ли? Тя бе съкрушена, когато се разделиха. Той имаше любовница и Камила разбра за това… Но това стана преди пет години или повече. След това се разбираха сравнително добре. Той редовно се виждаше с децата, поне докато не се покри в Лондон.

— Имал е гадже рускиня, нали? Таня Прокорова, манекенка.

Емилия потрепери.

— Може да е манекенка, но определено не беше глупава. Оскар бе влюбен до уши. Тя беше спокойна, красива, и го въртеше на малкия си пръст. Аз не я харесвах. След това, естествено, го заряза, щом разбра, че не е толкова богат, колкото тя си мисли. С Клаудия му беше по-добре.

— Венецуелката?

— Да. Бяха си лика-прилика. Тя имаше пари от развода си. Всъщност е с една година по-голяма от него, но не искаше никой да знае това. С нея Оскар беше много по-спокоен. Срещала съм я само два пъти в Лондон, но знам, че му влияеше добре.

— Той познаваше ли много руснаци? Освен Таня.

— Не знам — каза Емилия. — Може би се е виждал с приятелите й по разни коктейли.

— А клиенти на банката?

Сигурбьорг, адвокатката, се прокашля.

Емилия я погледна.

— Боя се, че не мога да обсъждам клиентите на банката.

— Имало ли е клиенти руснаци, с които Оскар да е работел лично?

Емилия не отговори.

Магнъс настоя.

— Пране на пари? Руски бизнесмени, които са загубили много заради „Одинсбанки“?

Сигурбьорг го прекъсна:

— Това са деликатни въпроси. Специалният прокурор разглежда досиетата на всички клиенти на банката. Емилия не иска да влияе на резултатите от разследването му.

Магнъс не й обърна внимание.

— Брат ти е мъртъв, Емилия. Някой го е убил. Искам да помогна на английската полиция да открие престъпника. Трябва да разберем дали убийството има някаква връзка с Русия, особено през Исландия.

— Спокойно, Сигурбьорг — каза Емилия. — Нямало е руски клиенти. Имаше един-двама, но бяха дребни риби. Просто Оскар им нямаше доверие. Това беше правило на банката: никакви връзки с Русия.

— А възможно ли е Таня да го е запознала с някой подозрителен руски бизнесмен, който е търсел къде да си пере парите?

— Не е изключено, но не съм чувала подобно нещо. Пък и се съмнявам. Оскар се пазеше точно от такива хора. Да, беше оглупял по Таня, но тя така и не спечели доверието му.

— Хм — Магнъс не беше убеден. — А семейството? Някакви дрязги там?

— О, Оскар беше пълен отличник в очите на нашите — Емилия каза това без капка завист.

— Дори след като започна кризата?

— Дори тогава. Имам още един брат и една сестра. Брат ни доста се стъписа, когато разбра, че не е толкова богат, колкото си мисли, но въпреки всичко боготвори Оскар. — Емилия преглътна, осъзнала грешката си. — Боготвореше го.

Тя затвори очи. Една сълза се плъзна по бузата й. Непробиваемата й фасада се срути пред очите на Магнъс. Тя подсмръкна.

— Съжалявам — каза Емилия. — Това ли е всичко?

Изведнъж в главата на Магнъс изплува образът на Латаша, шестнайсетгодишно момиче от едно бостънско гето. Бяха застреляли петнайсетгодишния й брат в лицето зад една сграда, няколко часа преди Магнъс да я разпита. Тя беше горда. Нямаше да помага на куките. Беше смела и уравновесена. Майка й лежеше надрусана в спалнята, а сестричката й чакаше да й сменят пелените. Едва когато Магнъс тръгна да си ходи, по бузата на Латаша се стече една сълза и тя го помоли да намери убиеца на брат й.

Магнъс се справи бързо с това: убиецът беше най-добрият приятел на брат й — на четиринайсет години. Скарали се за някакъв откраднат айпод.

Независимо дали ставаше дума за момиче от гетото или за бизнесдама от Исландия, Магнъс винаги съчувстваше на опечалените роднини. Винаги!

— Благодаря, Емилия — каза той. — Може да се върнем пак за още няколко въпроса.

Емилия кимна. Сълзите вече се стичаха свободно и по двете й бузи. Магнъс и Арни излязоха.

Сигурбьорг ги настигна при асансьора. Тя беше няколко години по-голяма от Магнъс, на около четирийсет, и имаше червена коса и широко лице. Макар косата й да беше различен цвят, тя напомняше на Магнъс донякъде за майка му, само че в по-стар вид. Майка му бе умряла на трийсет и пет.

— И той ли ти е клиент, Сиба? — попита я Магнъс, сочейки към викинга на мотора. — Той поне си държи езика зад зъбите.

— Съжалявам, че ти се меся — каза Сигурбьорг на английски. Бе отраснала в Канада и, подобно на Магнъс, се завърна в родината вече на зряла възраст. — Разследването на „Одинсбанки“ от специалния прокурор е изключително важно за ОБиДжи.

Магнъс сви рамене.

— Това ти е работата.

Това правеха адвокатите: възпрепятстваха полицейски разследвания. По този начин функционираше системата и Магнъс отдавна се бе отказал да се бори с това.

— Ето ти визитка — каза Сигурбьорг. — Знам, че избягах миналия път, когато се видяхме, но все пак, обади се, а? Ела на вечеря вкъщи. Искам да те запозная с мъжа си.

Магнъс взе картичката и я зачете. Фирмата му бе позната, а адресът бе на сградата, в която се намираха.

— Добре — каза той. — Ще се обадя.

Но не възнамеряваше да го направи. Искаше тази част от живота му да си остане заключена на сигурно в кутийката си. Сигурбьорг разбра, че Магнъс я лъже и се разочарова.

Влезе в асансьора и изчезна нагоре.

— Семейни вражди, а? — попита Арни, когато с Магнъс тръгнаха към изхода.

— Не знам — каза Магнъс и свъси вежди. — Може да се каже.