Майкъл Ридпат
66 градуса северна ширина (4)

Глава 3

Сряда, 16 септември 2009 г.

Детектив Магнъс Джонсън от бостънската полиция затвори очи и се потопи в приятно топлата вода. Тялото му потръпваше от трийсетте дължини, които направи, и от разликата в температурите между въздуха и водата. Навън бе шест градуса, а водата в геотермалната вана беше четирийсет. Дебел облак от пара се стелеше над олимпийския басейн, в който останаха само по-сериозните плувци. Часът беше шест — пиков момент за откритата обществена баня Лаугардалур, където жителите на Рейкявик се събираха след работа да поплуват и да поприказват. Никой не се притесняваше от факта, че стои гол в тази студена септемврийска вечер.

— О-о-х, че хубаво! — каза високият, мършав мъж, който се намести до Магнъс. — Много бързо плуваш.

— За да се отърва от излишната енергия, Арни, и от агресията.

— Агресия ли?

— Да. Не съм свикнал по цял ден да седя в класната стая.

— Значи предпочиташ да кръстосваш улиците на Бостън и да стреляш по разни отрепки със своя Магнум 357?

Магнъс погледна събеседника си. Въпреки че живееше в Рейкявик вече четвърти месец, Магнъс все още не можеше да разбере кога един исландец се шегува и кога говори сериозно. Този проблем бе особено подчертан при Арни Холм, който обичаше да иронизира с каменно изражение. От друга страна, от време на време ръсеше и невероятни глупости.

— Нещо такова, Арни.

— Чувам, че твоят курс не бил за изпускане. Знаеш ли, че има списък с чакащи да се запишат при теб?

— Ела и ти.

— В списъка съм.

Магнъс водеше курс в националната полицейска школа на тема градската престъпност в САЩ. Харесваше му да преподава — никога не се бе занимавал с това преди, но явно му се удаваше.

Изпратиха Магнъс в исландската полиция по молба на националния полицейски комисар, който се тревожеше, че престъпността на големия град е на път да завземе и малката му родина. Не че в Исландия нямаше престъпност. Наркотици се продаваха навсякъде, а в почивните дни арестът в полицейската централа се пълнеше с пияници. А и демонстрациите пред парламента тази зима прераснаха в така наречената Революция на тиганите, която свали правителството и натовари местната полиция до максимум.

Комисарят се страхуваше, че е само въпрос на време престъпленията, които ставаха в Амстердам и Копенхаген, или дори в Бостън, да пристигнат и в Рейкявик — чуждестранни наркобанди, ножове, може би дори пистолети… Комисарят искаше хората му да са готови за подобно нещо. Затова помоли да му изпратят американски детектив с опит, който говори исландски.

Подобна комбинация от качества не се срещаше често сред кадрите на американската полиция. Магнъс, който бе напуснал Исландия заедно с баща си още на дванайсетгодишна възраст, отговаряше на изискванията, а когато се опитаха да го убият, за да не свидетелства по дело срещу корумпиран полицай, набързо го изпратиха в Рейкявик, както за негова безопасност, така и за да помогне на исландските си колеги.

— Какво става в централата? — попита Магнъс.

— Погнали сме един крадец на птици — отговори Арни.

— На птици!?

— Да. Някой краде екзотични птици. Предимно папагали. Почти не са останали в цял Рейкявик. Това е голям проблем. Този мъж — мислим, че е мъж, а не жена — е много умен.

— Не се ли занимавате само със сериозни престъпления?

— Занимаваме се, с каквото има. За последните шест месеца кражбите с взлом се удвоиха, а вече съкратиха двайсетина души, заради кризата. Знаеш за какво говоря, сам виждаш как се пестят средства в полицейската школа.

Финансовата криза бе любима тема за разговор на исландците в момента.

— Някакви улики?

— Да, но не достатъчно. Убеден съм, че ще разрешим този случай до края на седмицата. Ти кога се връщаш при нас? Със сигурност опитът ти ще ни е от полза.

— След около два месеца май — въздъхна Магнъс.

Комисарят настоя Магнъс да мине за шест месеца едногодишния курс на исландската полицейска школа, за да му дадат значка. Магнъс прие без особен ентусиазъм, но не можеше да спори с комисаря — няма как да пази реда, ако не познава законите.

И така, от четири месеца насам, Магнъс беше ту ученик, ту учител. Втората роля му допадаше повече.

Водните струи забълбукаха, Арни затвори очи и се облегна назад. Магнъс се възползва от възможността да огледа белега на гърдите му. Хирургът в Националната болница го беше закърпил много добре. Магнъс бе виждал много по-ужасни белези от огнестрелни рани.

Веднага след пристигането си от Бостън преди четири месеца, Магнъс започна да работи с Арни по един случай. Арни не беше сред най-добрите детективи в Рейкявик и дори се говореше, че е на тази работа само защото чичо му, Торкел Холм, е шеф на полицията. Понякога Арни изкарваше Магнъс извън релси, но Магнъс го харесваше и ценеше предаността му.

Освен това, Магнъс никога нямаше да забрави, че Арни спаси живота му, като застана на пътя на куршума.

Двамата излязоха от джакузито, взеха по един студен душ, а после и по един топъл.

Докато се обличаха, Арни провери телефона си.

— Балдур ме е търсил — каза той, загледан в екрана. Натисна няколко копчета и залепи слушалката до ухото си.

Инспектор Балдур Якобсен беше шеф на Криминална полиция. Исландец, добро ченге и традиционалист, който гледаше с недоверие на методите на Магнъс. Магнъс го разбираше, но все пак не хранеше особени симпатии към него.

Явно имаше някакъв важен напредък по разследването с папагалите. Арни вдигна учудено вежди, докато го слушаше, а адамовата му ябълка започна да играе като луда. Бузите му пламнаха от вълнение.

— Да — каза той. — Да… да. Добре, веднага!

Разговорът събуди интереса на Магнъс.

— Какво става? — попита той, когато Арни затвори.

— Трябва да се връщам в централата — отвърна Арни. — Знаеш ли кой е Оскар Гунарсон?

— Мисля, че да — отвърна Магнъс. — Банкерът, нали?

Това беше голям проблем за Магнъс. Макар че успя да събуди знанията си по исландски и вече говореше почти без акцент, в малкия град Рейкявик всички се познаваха, за разлика от Магнъс, който не познаваше никого.

Арни започна бързо да се облича.

— Бившият шеф на „Одинсбанки“. Преди година го уволниха. Финансовата полиция и специалният прокурор го разследват. Снощи са го застреляли в Лондон.

— Има ли някаква връзка с Исландия?

— Английските ченгета още не знаят, но Балдур иска и ние да проверим.

— Има си хас!

— Трябва и ти да се включиш — добави Арни, докато обличаше якето си. — Като чуждестранен експерт.

— Балдур няма да ми се зарадва — отвърна Магнъс.

— Че това ли ще те спре? — подсмихна се Арни, грабна сака си и изхвърча от съблекалнята.

 

 

Магнъс отключи входната врата на малката къща в центъра на Рейкявик. Стените й бяха измазани в сиво и, подобно на повечето исландски къщи, покривът беше боядисан в ярък цвят — в случая светлозелено. Къщата беше на Арни и сестра му Катрин, макар че само тя живееше тук. Магнъс й плащаше скромен наем.

Качи се по стълбите до стаята си. Извади от хладилника една бира „Викинг“, отпусна се в креслото и я отвори. Исландците не пиеха в работни дни, пестяха силите си за героичните запои през уикенда, но в това отношение Магнъс си остана американско ченге, което има нужда от една бира след края на смяната.

Тялото му бе ободрено след плуването. Стаята бе малка, но достатъчна за Магнъс. Той нямаше много неща. Преди да дойде в Исландия, Магнъс живееше заедно с бившата си приятелка Колби, но там винаги се чувстваше като гост с няколко лични принадлежности сред купчините нейни вещи. Магнъс обаче имаше много книги. Част от тях бяха наредени върху дълга лавица на стената, а останалите лежаха на пода. В средата на тази неразбория, прилежно бяха наредени любимите му саги на исландски, много от тях донесени от баща му преди много години, с оръфани от прелистване страници.

През прозореца, на няколкостотин метра нагоре по хълма се виждаше голямата църква Халгримскиркя. Високата й кула бе обградена със скеле, като ракета, готова за изстрелване.

Магнъс въздъхна и отпи от студената бира. Почувства се по-добре.

В Бостън смяната му често включваше поне един труп. Разкриването на престъпленията обикновено не означаваше безразборна стрелба по лошите, както каза Арни. То изискваше преди всичко разговори с най-различни хора — хора, съсипани от загубата на някой любим, хора, съсипани от мрачното си съществуване, свидетели, които искаха да говорят, свидетели, които не искаха… Най-много време се отделяше на това разследването да тече гладко, свидетелските показания да се записват точно и уликите да се съхраняват на подходящо място, за да не изчезнат.

Смените бяха дълги, мъчителни, стресиращи и потискащи, но Магнъс не можеше да им се насити. Всяка жертва си имаше семейство, или поне някой, който тъжеше, и Магнъс се опитваше да направи всичко възможно този някой да научи истината.

Разбира се, Магнъс съзнаваше, че прави това и заради себе си. Баща му бе убит в едно малко градче до Бостън, когато Магнъс беше двайсетгодишен студент. Местната полиция не успя да разреши случая. Магнъс също не успя, макар да посвети цяла една година на това. Всъщност, той продължаваше да опитва — така и не се отказа. Ето защо започна работа в бостънската полиция. Ето защо винаги бе готов да се заеме с още един труп.

А сега е в Исландия. Когато пристигна през пролетта, Магнъс участва в едно много интересно разследване, но оттогава насам само учеше и преподаваше. Оранжевият наказателен кодекс го чакаше върху масата до прозореца. Вече знаеше около три четвърти от него.

Не можеше да се каже, че момчетата в отдел „Убийства“ са крайно заети. През юни един мъж бе намушкан на улицата в четири часа сутринта в неделя. Полицаите, пристигнали първи на местопрестъплението, веднага разрешили случая — бяха стигнали до извода, че извършителят най-вероятно е осемнайсетгодишният юноша, надрусан до козирката с екстази, който размахвал окървавен нож и заплашвал да заколи всеки, който се приближи до него.

Магнъс даде дума на Снори Гудмундсон, националния полицейски комисар, че ще остане в Исландия две години. Чувстваше се задължен към него, че го подслони, когато бандата доминиканци от Бостън го преследваха. Чувстваше се задължен и на Арни, който спря с тялото си куршума, изстрелян от наемния убиец, пратен в Рейкявик от доминиканците.

Но нямаше да му е лесно да издържи толкова дълго. Беше на този режим едва от четири месеца, а безделието вече го побъркваше.

Арни е прав. Магнъс трябва да се обади и да помоли да го назначат по случая с Оскар Гунарсон. Може случаят да се окаже интересен или поне да разнообрази скучното му ежедневие. Пък и щеше да е хубаво да поработи в тандем с британската полиция.

Но на кого да се обади? Балдур със сигурност ще го отреже. Магнъс знаеше, че комисарят ще се отзове на молбата му, но пазеше този коз за краен случай. Торкел Холм, шефът на полицията — към него трябва да се обърне. Това ще ядоса Балдур, но какво да се прави!

Магнус извади телефона, обади се на полицейския диспечер и помоли да го свържат с директора.

В този момент Магнъс чу хихикане.

Вдигна глава.

В леглото му лежеше гола жена.

— Ингилейф! Какво правиш тук!?

Тя отметна завивките и изприпка до креслото му.

— Не ме видя, нали? Що за ченге си изобщо, като не можеш да видиш една гола жена в леглото, която те чака за секс?

— Беше се скрила! — оправда се Магнъс.

— Хайде, хайде!

Тя го възседна. Красивите й, добре познати гърди се полюшнаха на сантиметри от лицето на Магнъс, когато тя се засмя. Русите й коси закриваха лицето й.

— Откъде взе ключ?

— О, я стига, Магнус! От половин час те чакам. А ти още си облечен!

— Ама…

Тя го целуна. Страстно. Той сложи ръце върху голите й бедра. Не го интересуваше как е влязла. Желаеше я. И то сега.

Приглушен глас се чу от телефона му, който бе паднал на пода. Ингилейф се наведе и го вдигна.

— Да?

— Дай ми го! — извика Магнъс и протегна ръка да го вземе.

Ингилейф се извърна.

— Съжалявам, но сержант Магнус в момента е зает. Ще ви се обади, когато свърши. Най-вероятно след две минути — обикновено толкова му трябват.

— Ингилейф! — Магнъс я избута от коленете си на пода. С победоносно изражение Ингилейф натисна червеното копче за приключване на разговора, преди Магнъс да успее да вземе телефона от ръцете й.

— Това беше някакъв полицейски директор — каза Ингилейф. — Спокойно, той каза, че ти влиза в положението.

Магнъс я вдигна от пода и я хвърли на леглото.

Ужасно е трудно да любиш жена, която не спира да се смее.

 

 

— Може ли вече да гледам „Мързеланите“?

Харпа погледна в чинията на сина си — беше празна.

— Гледа ли телевизия при баба?

— Не — Маркус поклати къдравата си главица и я погледна право в очите. Харпа знаеше, че малките деца обичат да послъгват, но Маркус беше изключение. Той никога не лъжеше, или поне не нея. На кого се бе метнал толкова честен? Със сигурност не на баща си.

Не и на нея.

— Добре, хайде.

Харпа последва сина си, който затопурка към хола, и сложи диска в гнездото на видеоплейъра.

Върна се в кухнята и нареди мръсните чинии в съдомиялната. Обичаше да вечеря със сина си, макар да беше рано.

От прозореца на кухнята се виждаше заливът Факсафлой. Вдясно, зад нефтените цистерни беше Рейкявик — джунгла от цветни къщи, наредени под взора на Халгримскиркя, чиято висока кула бе обвита със скеле. От другата страна на залива клечеше връх Еся — хоризонтална крепост от гранит, все още без снежната си шапка по това време на годината. А вляво, в самия край на полуострова се виждаше градчето Арканес, откъдето комините на циментовата фабрика изпускаха тънки струи дим към небето.

Къщичката на Харпа се намираше на „Нордурстрьонд“ — пътят, който минаваше по североизточния край на богаташкото предградие Селтярнарнес, разположено навръх самия нос навътре в залива. Къщата беше скъпа заради гледката, но Харпа успя да вземе голяма ипотека и да я купи. Ипотека, която изплащаше без проблем с банкерската си заплата. Трябваше да вземе стандартен ипотечен заем, но подобно на много исландци, Харпа реши основната сума на дълга да бъде свързана с инфлацията. Предимството беше, че месечните вноски са по-малки.

Недостатъкът беше, че при висока инфлация, например след главоломното обезценяване на исландската крона, стойността на заема скоро надхвърли цената на къщата.

Харпа вече не получаваше банкерска заплата и не можеше да плаща вноските. Къщата вече струваше по-малко от ипотечния заем. Щеше да загуби дома си, това бе неизбежно. Единствената причина още да живее тук беше, че правителството застави банките да дадат отсрочка за всички заеми до месец ноември.

Какво щеше да се случи тогава? Дали банката щеше да се смили над нея? Или с Маркус щяха да се преместят при родителите й, като малолетна майка, току-що завършила гимназията?

Но това щеше да е възможно, само ако и те не останеха без дом. Тя знаеше, че имат финансови проблеми — все пак, точно тя бе отговорна за тях — но не знаеше колко са сериозни. А и не смееше да попита.

Защо й трябваше да взима този глупав ипотечен заем? Имаше магистърска степен по бизнес администрация от Рейкявикския университет. Наясно беше с теоретичните рискове, но се зарази от всеобщия нездрав оптимизъм, който заля Исландия.

Пусна си новините. Говореха за някакви исландски министри, които заплашвали с оставка заради решението на правителството да върне четирите милиарда евро, които бе заело от британските управници, за да спаси дадени вложители в Айссейв — лондонското онлайн представителство на исландските банки.

Изведнъж Харпа чу едно добре познато име.

„Исландският банкер Оскар Гунарсон, бившият шеф на «Одинсбанки», е бил застрелян в лондонската си къща“.

Харпа сякаш замръзна, докато горещата вода се стичаше по чиниите.

„Исландските власти разследваха Оскар Гунарсон за предполагаеми измами до национализацията на «Одинсбанки» преди близо година. Не е ясно дали убийството е свързано с банковото му минало“.

Харпа грабна лаптопа си и го отвори, за да потърси още подробности. Докато чакаше компютъра да зареди, спомените й се върнаха към харизматичния банкер. Но и към Габриел Орн. Един убит финансист. И още един.

Дали щеше да настъпи момент, в който Харпа да не мисли за Габриел Орн?

Провери сайта на Би Би Си. Там откри още малко информация. Къщата на убития се намирала в Онслоу Гардънс, Кенсингтън. Харпа си спомни, че Оскар я бе купил точно преди тя да завърши двугодишния си стаж в Лондон през 2006 г. По това време Оскар живееше в Рейкявик, но често пътуваше до Англия. А миналата нощ някой бе влязъл в къщата и го бе застрелял. Приятелката му също била там, но не пострадала.

— Ехо? — Предната врата шумно се отвори. — Харпа?

— В кухнята съм, татко!

След миг баща й влезе при нея. Чу се топуркане на малки крачета, когато Маркус влетя тичешком в кухнята и се хвърли в прегръдките на дядо си.

— Афи!

Ейнар Бярнасон вдигна момчето и го завъртя във въздуха, ухилен до уши.

— Здрасти, Маркус! Как си? Радваш ли се да видиш дядо си?

— Сега гледам „Мързеланите“. Афи, ела да го гледаме заедно!

— Ей сега, Маркус, ей сега.

Загрубялата обветрена кожа на лицето му се нацепи в усмивка. Ейнар беше рибар и докато още изкарваше лодката си в морето, беше известен като най-строгия капитан в района. Но не беше такъв с внука си и с дъщеря си.

Той отвори ръце за прегръдка. Пряко волята си, Харпа се откъсна от компютъра и отиде при него. Двамата бяха на един ръст, но баща й бе широкоплещест и силен и тя се почувства сигурно, когато усети здравите му ръце на гърба си.

Той винаги се бе отнасял нежно към нея, но никога не я беше прегръщал толкова, колкото през последните няколко месеца.

Знаеше, че тя има нужда от това.

За своя изненада, както бе гушната в обятията му. Харпа се разплака.

Ейнар отстъпи назад и я погледна.

— Какво? Какво става?

— Убили са шефа на „Одинсбанки“ Оскар Гунарсон.

— Така му се пада!

— Татко! — Харпа знаеше, че баща й изобщо не обича банкерите, особено онези, които бяха уволнили скъпата му дъщеря, но това бе твърде грубо изказване, дори за него.

— Съжалявам, миличка. Ти познаваше ли го?

— Не, не точно — каза Харпа. — Малко.

Ейнар я погледна. Сините му очи сякаш надникнаха в душата й. „Той знае, че го лъжа!“ помисли тя панически. „Както знаеше, че лъжа, когато говорех с полицията за Габриел Орн“. Харпа усети, че се изчервява.

Отстъпи назад, седна на един стол и заплака отново.

Ейнар сипа по едно кафе за двама им и седна срещу Харпа.

— Искаш ли да поговорим за това?

Харпа поклати глава. Някак успя да спре сълзите си. Баща й чакаше.

— Как е? Кълве ли? — попита тя.

Имаше предвид улова му с мухарката. Преди петнайсет години Ейнар по неволя изостави риболова с лодка, след като една вълна заля „Хелги“ и счупи коляното му. Известно време той управлява лодката от брега, но след това я продаде, заедно с квотата си, за стотици милиони крони и се превърна в богат пенсионер. Докато не се вслуша в съвета на дъщеря си.

Първоначално той инвестира парите си във високолихвени сметки в „Одинсбанки“, което му осигуряваше нелош приход. Но някои от приятелите му правеха цели състояния, като спекулираха с валута или инвестираха в исландската стокова борса. И така, той се обърна към умната си дъщеря за съвет.

Тя му каза да избягва валутните спекулации и да не купува какви да е акции. Но банковите акции бяха нещо съвсем различно, гаранция за печалба с минимален риск. И особено акциите в „Одинсбанки“, беше нейният съвет. Защото там работеше финансовият елит на Исландия.

И така, Ейнар инвестира всичките си спестявания в акции на „Одинсбанки“. Тези акции загубиха всякаква стойност, когато правителството национализира банките предната есен.

Харпа се чудеше как баща й все още може да си позволява да ходи за риба.

— Слаба работа. През цялото време валя. Но другия уикенд пак ще ходя. Може да ми излезе късметът. — Той прегърна дъщеря си с една ръка. — Сигурна ли си, че не искаш да поговорим?

За момент Харпа се замисли. Дали да не му каже всичко? Той я обича безрезервно, нали? И би я подкрепил, независимо какво е направила. Нали?

Но това, което направи, беше ужасно. Непростимо! Тя не можеше да си прости. И никога нямаше да може. Баща й беше добър човек. Как би могъл той да й прости?

А ако не й прости, това ще я съсипе.

Затова Харпа само поклати глава.

— Не, татко. Няма нищо.