Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Огън и лед (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
66 Degrees North, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Майкъл Ридпат

Заглавие: 66 градуса северна ширина

Преводач: Матей Тодоров

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ProBook

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Албена Раленкова

Коректор: Марко Кънчев; Катя Калфова

ISBN: 978-954-2928-20-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2400

История

  1. — Добавяне

Глава 14

Хафнарфиордур беше рибарско пристанище в края на полето от лава, близо до Рейкявик, на пътя за летището. Магнъс подмина огромната фабрика за алуминий в Страумсвик, където тялото на Габриел Орн бе изхвърлено на брега през януари. Успоредно на пътя се простираше игрище за голф, което се кривеше по скалистия релеф; затревените му участъци се открояваха като кратери. Магнъс слезе от магистралата.

Пристанът бе заобиколен от няколко ниски хълма. Градът бе станал любима дестинация за по-богатите исландци от средната класа и някои от къщите бяха сменили собствениците си на безбожни цени две години по-рано. Но това вече не се случваше, разбира се.

Магнъс пое по хребета и стигна до един още недостроен квартал. Над една постройка дори стърчеше кран, но Магнъс бе сигурен, че работата няма да продължи скоро.

Някои от сградите в далечния край на квартала имаха обитатели. Магнъс спря пред една от тях и прочете записките на Арни от разпита на Исак Самуелсон след смъртта на Габриел Орн. За пореден път, записките на Арни бяха крайно оскъдни. В тях пишеше, че Исак е студент, макар че Арни не бе отбелязал къде, и че живее с родителите си — бащата беше министър, поне през януари, когато бе проведен разпитът. Вероятно бе подал оставка след Тиганената революция.

Магнъс слезе от колата и отиде до бяла едноетажна къща, отделена от другите. Беше хубава, с чудесна гледка към пристанището, и би била приятна за живеене, ако в съседство нямаше строежи.

Натисна звънеца. Никакъв отговор. Изчака минута и опита пак.

Вратата се отвори от слаба жена със забрадка. Първоначално Магнъс я помисли за старица, но когато се вгледа по-внимателно, разбра, че едва ли е над петдесетгодишна.

Тя се усмихна — мимолетно пламъче живот по измъченото й лице.

Рак.

— Казвам се Магнус и работя в полицията на Рейкявик — каза той, леко преиначавайки служебното си положение. За щастие полицията в Исландия не държеше толкова на представянето и показването на значка, колкото американските им колега. — Може ли да говоря с Исак?

— О, няма го — каза жената. — В университета е.

— В събота? — попита Магнъс. — В библиотеката ли? — Магнъс се надяваше да е там, така щеше лесно да го намери.

— О, не — Жената отново се усмихна. На Магнъс му стана приятно от това. Надяваше се състоянието й да е в резултат на химиотерапия, а не на самата болест. Разбира се, нямаше как да разбере и не можеше да попита. — Той е в Лондон.

— В Лондон? Той следва в Лондон, така ли?

— Да. В Лондонската икономическа школа. Последна година.

Магнъс изруга Арни наум. Зачуди се дали най-добрият детектив в Рейкявик изобщо бе разбрал къде учи Исак, или просто не бе счел това за достатъчно важно, за да го запише. Но и двата варианта не бяха за похвала. Глупак!

— Предполагам, че ти си майка му?

Жената кимна.

— Може ли да ти задам няколко въпроса? Свързани са със смъртта на Габриел Орн Бергсон през януари.

— Разбира се, заповядай — каза жената. — Казвам се Анита. Чакай да ти сипя едно кафе.

— Благодаря, няма нужда — отвърна Магнъс.

— Хайде сега! Това е едно от малкото неща, които още мога да правя. Мъжът ми играе голф, няма да се върне скоро.

Магнъс се събу и последва Анита в кухнята, където ги чакаше готово джезве кафе. Тя му наля една чаша с болезнена мудност. Седнаха на кухненската маса.

Жената сякаш вече се бе уморила до краен предел. Магнъс реши да бъде бърз.

— Значи миналата година Исак е учел в Лондон?

— Да. Прибра се за Коледа. Много се интересуваше от демонстрациите. Срокът в Школата вече бе започнал, но той се върна тук за отварянето на парламента. Каза, че това било исторически момент и искал задължително да присъства. Можех да го разбера.

— Значи е ходил на демонстрацията в деня, когато Габриел Орн е бил убит?

— Да. Естествено, баща му побесня. Той остана без работа в резултат на тези митинги. — Анита се замисли. — Ти каза, че „е бил убит“. Аз мислех, че горкият човечец сам е свършил със себе си.

— Ами… и ние така мислехме — каза Магнъс. — Значи синът ти и мъжът ти имат политически различия?

— И още как! Самуел членува в Партията на независимостта от осемнайсетгодишен, а пък Исак е заклет социалист. За нищо не са на едно мнение: климатичните промени, фабриката за алуминий, Европа — не! И това е много нелепо, защото и двамата са толкова запалени по политиката.

— Доколко е краен Исак във възгледите си? — попита Магнъс.

Анита се замисли.

— Това е интересен въпрос — каза тя. — По днешните разбирания, предполагам, че е краен. Повечето му приятели искат да станат банкери или адвокати. Или поне искаха до миналата година. А Исак още чете Маркс и Ленин, макар че не мисля, че е комунист, или нещо такова. В сравнение с моето поколение, той просто леко клони наляво. Исландия много се промени.

— Със сигурност — отвърна Магнъс.

— Може пък някой ден всичко да се върне постарому. Дано да стане, преди да…

Магнъс понечи да попита „Преди какво?“, но разбра, че жената има предвид болестта си. Лицето й посивяваше с всяка изминала минута, пред очите му. Не биваше да се бави.

— Исак познава ли жена на име Харпа Ейнарсдотир? Работила е в „Одинсбанки“.

— Мисля, че не. Не е изключено, но повечето му приятели още следват. Тя ли е жената, с която се е скарал в бара?

Магнъс кимна.

— Не. Там я е срещнал за първи път. — Анита се смръщи. — Не знам какво го е прихванало. Никога не е правил такива неща. Понякога си пийва, когато излезе с приятели през уикенда, но никога не е бил скандалджия. Сигурно е бил превъзбуден от демонстрацията.

— Ами Бьорн Хелгасон? Той е рибар от Грундарфиордур.

— Много се съмнявам — каза Анита. — Един-двама съученика на Исак може би са станали рибари, но той не е казвал да има познати в Грундарфиордур.

Бьорн Хелгасон бе десетина години по-възрастен от Исак, помисли си Магнъс.

— А Оскар Гунарсон? Бившият шеф на „Одинсбанки“. Той живееше в Лондон през последната година.

— Банкерът, когото убиха тази седмица?

Магнъс кимна.

— Ама нали щеше да ме питаш за самоубийството на другия банкер? Да не би да подозираш, че Исак е имал нещо общо с убийството на онзи човек?

Гласът й бе изпълнен с тревога.

— Не — каза Магнъс. — Нищо подобно. Просто се опитвам да навържа нещата, това е всичко.

— Е, отговорът на въпроса ти е „не“. Синът ми никога не е споменавал името Оскар Гунарсон.

Магнъс реши, че е време да приключва. На излизане угриженото лице на Анита изведнъж просветна.

— Има още нещо. Исак беше тук тази седмица. Пристигна в понеделник и си замина за Лондон вчера. Оскар Гунарсон е бил убит в началото на седмицата, нали?

— Точно така. Вторник вечерта.

— Това означава, че Исак не може да е замесен.

— Не съм казвал нищо такова — оправда се Магнъс.

— Не си, но си го мислеше, нали?

На тръгване от Хафнарфиордур Магнъс се замисли за Исак. Какво съвпадение, че следваше точно в Лондон. Магнъс бе убеден, че майката на Исак наистина не знае дали синът й се познава с Оскар и че Исак е бил в Исландия, когато са застреляли Оскар. Но това не означава задължително, че Исак „не може да е замесен“. Може би не той бе дръпнал спусъка, но не бе изключено да има нещо общо с човека, който го е сторил.

Харпа със сигурност бе свързана с двамата мъртви банкери. В случая на Исак, връзките не бяха толкова очебийни, но все пак нещо загложди любопитството на Магнъс. Следващият човек, с когото искаше да говори, беше Бьорн Хелгасон.

Записките на Арни от разпита на Бьорн бяха в колата. Хафнарфиордур бе на около три часа път от Грундарфиордур, но беше събота и Магнъс нямаше какво друго да прави. Първо обаче реши да се отбие при брата на Бьорн, Гули, при когото Харпа и Бьорн бяха преспали в нощта, когато Габриел Ори бе умрял.

След като прегледа оскъдните записки на Арни, Магнъс отиде на адреса във Вестурбаер, точно зад католическата катедрала. Паркира колата пред една квадратна триетажна сграда и натисна звънеца с надпис „Гули“. Никакъв отговор.

Точно позвъни за втори път, когато една млада жена в анцуг извади ключ за входната врата.

Магнъс й се представи.

— Познаваш ли Гули от апартамент 3? — попита я той.

— А, да, знам го — отговори жената. — Какво е сгафил пак?

— Нищо — каза Магнъс, но му стана любопитно. — Често ли го търсят от полицията?

— О, не — отвърна жената, леко объркана. — Изобщо даже. Той е много свестен. Всичко може да поправи. Помага на съседите, особено на старицата от първия стаж.

— Имаш ли някаква представа кога ще се върне? — попита Магнъс.

— Не. Мисля, че е на почивка. От няколко дни не сам го виждала, а ванът му стои паркиран ей там. Не го е местил.

Тя кимна към синия фолксваген „Транспортер“, на чиято страна бе изписано името „Гули“ и телефонен номер.

— Той е декоратор, нали?

— Да. Преди имаше много работа, но вече не. Заради кризата.

— Ясно — каза Магнъс. Логично беше художниците и декораторите да са най-засегнати от финансовата криза. — Благодаря за помощта.

Според записките на Арни от януари, Гули бе потвърдил, че Бьорн е отседнал при него и че е видял Харпа в апартамента сутринта след смъртта на Габриел Орн. Едва ли можеше да изкопчи нещо ново от Гули, но пък казва ли ти някой? Магнъс реши, че ще се върне пак.

След като записа телефонния номер на Гули, Магнъс се върна в колата и пое по дългия път към Грундарфиордур.

 

 

Харпа вървеше забързано по алеята край залива с наведена глава. Слънцето грееше и облаците се бяха вдигнали от връх Еся, но тя не забелязваше това. Бе много разстроена от срещата с детектив Магнъс и с онази жена от Скотланд ярд. Сега, като знаят за Оскар и Маркус, няма да я оставят на мира.

Цяла сутрин Харпа бе разсеяна и в крайна сметка Диса й даде един час почивка. Харпа й обясни, че полицията я разпитва за самоубийството на Габриел Орн, защото е негова бивша приятелка. Диса я изслуша със съчувствие, но Харпа забеляза и следа от подозрение по лицето й. Диса явно се чудеше защо тогава са питали Харпа къде е била вторник и сряда.

Беше й гузно, че излъга Диса, или поне й спести истината. Но истинският проблем на Харпа бе свързан с Маркус. Не можеше да го погледне в очите. Не можеше да погледне собствения си син в очите!

Той започваше да усеща, че нещо не е наред. Той бе добро дете, но напоследък не слушаше. И това щеше да се влошава занапред.

След като полицията знаеше, че Оскар му е баща, за Харпа щеше да е невъзможно да опази тайната. В крайна сметка Маркус щеше да разбере, родителите на Оскар — също. А може би дори и пресата. Рано или късно, синът й щеше да узнае, че майка му е убийца.

Харпа и Маркус бяха много близки. Мисълта, че може да изгуби тази близост я ужасяваше.

Имаше нужда да се чуе с Бьорн, но в момента той бе някъде из Атлантическия океан.

Не може да продължава така. Трябва да сложи край на това. Да отиде в полицията и да си признае всичко. Да поеме отговорността за това, което бе сторила. Не бе искала да убие Габриел, съдията щеше да разбере това. Може би щяха да я осъдят за небрежност, вместо за убийство. Щяха да я тикнат в затвора, но не доживотно. Все пак живееше в Исландия; наказанията тук бяха пословично леки.

Но щяха да арестуват и Бьорн. И да го затворят за съучастничество, или конспирация, или както се казва. Същото важеше и за другите, които й бяха помогнали, дори студента Исак, който отначало я гледаше с подозрително око. Бяха направили много за нея, Харпа нямаше право да ги предаде сега.

Ами Маркус? Да, майка й щеше да го гледа и то много добре, но Харпа не можеше да понесе мисълта, че няма да види как синът й расте.

Пое дълбоко въздух. Трябва някак да се справи, да се придържа към версията си, да не губи самообладание и да не влиза в затвора. Трябва отнякъде да намери сили за това.

Подсмръкна. Сълзите по бузите й се изстудиха от кристалния въздух. Дори не беше забелязала, че плаче. Сякаш се разпадаше.

Странна работа. Преди се бе имала за корава жена, умна и силна. Само такива хора приемаха в „Одинсбанки“. Въпреки че всички професии в Исландия бяха достъпни за жените, в банките цареше патриархат — работи здраво, играй мръсно. Печелеха сделки, защото бяха по-бързи от всички други и бяха готови да поемат рискове, които останалите банки не поемаха. Оскар бе накарал всички да прочетат любимата му книга „Миг“ от Малкълм Гладуел, която защитаваше тезата, че най-добрите решения се взимат инстинктивно, за броени секунди. Харпа възприе тази философия. Разбира се, не без помощта на Габриел Орн. Те бяха отбор. Харпа бе аналитичният мозък, а Габриел бе достатъчно агресивен, за да сключва сделките.

Онези славни дни бяха забавни, тя не можеше да го отрече. Екскурзиите до Монако Гран При, яхтите в Средиземно море, рождените дни в Барбадос, пътуванията с отбора на „Манчестър Юнайтед“ до разни екзотични градове в Европа. Едва на третия месец от връзката си с Габриел, Харпа разбра, че той цял живот е бил фен на Ливърпул, докато не започнал работа в „Одинсбанки“ и разбрал, че Оскар е почитател на „Манчестър Юнайтед“.

Но и тя действаше по подобен начин. Ненавиждаше футбола, но не казваше на никой от колегите си.

После започнаха излетите за лов на сьомга в Исландия. Това бе корпоративно забавление в огромен мащаб. Клиентите долитаха до Рейкявик с частен самолет, а от летището продължаваха с хеликоптер до реката. Всеки клиент си имаше собствен инструктор, така че дори най-заспалите хващаха по някоя сьомга. Баща й много им завиждаше. Тя се усмихна. И се гордееше.

Но това не можеше да продължи вечно. Дълбоко в сърцето си тя го усещаше. Беше спорила разпалено с Габриел относно сделките с автосалона и веригата магазини за обувки, и двете в Англия, и двете вече фалирали. Имаше и други сделки, които силно я съмняваха. Щяха да са на печалба, докато икономиката се разраства, но започнеше ли рецесия, нямаше да могат да плащат лихвените си вноски. Това се отнасяше за всички сделки, които „Одинсбанки“ сключваше.

Те импровизираха. И когато рецесията наистина настъпи, всичко се срути отведнъж.

Тя знаеше, че това ще се случи. Докато другите бяха заредени с безграничен оптимизъм и с такава вяра в способностите си, че мислеха, че икономическите закони не важат за тях, Харпа винаги имаше едно наум. Но се пусна по инерцията.

Ето още едно нещо, за което да се самообвинява.

Харпа наближи пристанището. Видя Кафивагнин и се усмихна. Докато учеше няколко години работи там на половин смяна като сервитьорка. Обичаше да се мотае по пристана. Любимото й занимание бе да чисти „Хелги“, лодката на баща й. Понякога намираше монети на дъното и той й позволяваше да ги вземе за себе си. В училище децата я смятаха за „квота принцеса“, но всъщност баща й я караше да заработва всичките си пари.

Разбира се, истинската причина толкова да обича пристанището беше, че Харпа обичаше да е при баща си. Понякога не го виждаше с дни. Той често се прибираше, след като тя бе заспала, и излизаше, преди да се е събудила. Но я обичаше много. Обичта му бе безрезервна. Именно с цел да го зарадва, тя си налягаше уроците в училище, намери си работа в банката и спечели толкова много пари.

Харпа не можеше да разбере как той й прости, задето прахоса всичките му спестявания. Баща й беше кибритлия, злопаметен и държеше много на парите си. Отначало тя бе ужасена от мисълта, че никога няма да й прости.

Но той й прости. С течение на времето Харпа осъзна, че в неговите очи тя също е измамена жертва като него самия. И въпреки че това не беше вярно, тя бе изключително благодарна.

Погледна часовника си. Оставаха й само десет минути от почивката. Не искаше да злоупотребява с добрината на Диса, така че изтича до спирката и хвана рейс обратно към пекарната.