Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Огън и лед (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
66 Degrees North, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Майкъл Ридпат

Заглавие: 66 градуса северна ширина

Преводач: Матей Тодоров

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ProBook

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Албена Раленкова

Коректор: Марко Кънчев; Катя Калфова

ISBN: 978-954-2928-20-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2400

История

  1. — Добавяне

Глава 21

Февруари, 1985 г.

Бенедикт Йоханесон седеше на един камък и гледаше над черния път към фара Грота, разположен на собственото си островче. Зад него спираловидните сиви облаци се събираха и блъскаха един в друг, от океана навяваше силен студен бриз, а вълните се разбиваха във вулканичния пясък. Бенедикт бе сам.

Добре.

Сгушен в анорака си, той отвори кутията цигари, която току-що си купи, и се опита да запали една. Отне му известно време на този вятър — бе загубил форма. Цигарата все пак се запали и Бенедикт дръпна дълбоко, потискайки кашлицата, напираща в гърлото му.

Усети приятния вкус.

Шестнайсет часа, след като изкуцука от болницата, той взе първото си градивно решение — да започне отново да пуши. Отказа цигарите преди осем години, но му липсваха. Сега вече нямаше смисъл да пази дробовете си.

Никотинът замая главата му и притъпи болката от всичкото бренди, което погълна снощи. Мозъкът му бе на пихтия. Днес нямаше да успее да напише нищо. А щеше ли изобщо някога?

На никого няма да каже — нито на децата, нито на приятелите. Би казал на Лиля, разбира се, но тя се спомина две години по-рано — внезапен удар. Без предупреждение, поради ненавременна диагноза за сърдечно заболяване. Радваше се, че не трябва да казва на Лиля.

Така. Две решения.

Ами писането? В момента, когато се запита дали изобщо някога отново ще пише, подсъзнанието му изкрещя „да“. Но какво? Какво може да напише за шест месеца, което да остави някакъв белег? За две години можеше да се насили да напише великия исландски роман: нещо, което да се мери с Халдор Лакснес, нещо, с което името му да се запомни.

Но няма смисъл да се самозалъгва. Ако щеше да пише такава книга, досега вече да го е направил.

Цигарата гореше бързо. Бузите му изтръпнаха от студения въздух. Но вятърът внесе малко яснота в объркването му.

„Пустошта и човекът“ не бе лоша книга. Може би най-добрата му. Имаше време да я завърши. И да напише още един-два разказа. Но какво може да каже на света в последните си мигове?

Изведнъж го осени. Щеше да каже истината. След четирийсет години мълчание, най-накрая щеше да я каже.

Угаси цигарата, изправи се и закуцука обратно към колата. Трябва бързо да се върне на бюрото си. Няма време за губене.

 

 

Понеделник, 21 септември 2009 г.

— Гледа ли новините за Джулиън Листър? — попита Вигдис, когато пристигна на работа.

— Да. Горкият нещастник — отвърна Магнъс.

— Казват, че едва ли ще оживее.

— Да — Магнъс също бе слушал сутрешните новини. Бяха оперирали Листър през нощта в болницата в Руан. Лекарите определяха шансовете му като минимални.

— Мислиш ли, че има някаква връзка? — попита Вигдис и хвърли чантата си до бюрото.

— С Оскар ли? — Магнъс я погледна рязко. — И аз това се чудех.

— Някои исландци много ще се зарадват, ако умре — каза Вигдис. — Не мнозинството, не дори и малцинство — един е достатъчен.

— Или двамата, или трима.

— Като Бьорн и Харпа например?

— Може би и Исак.

Вигдис повдигна вежди.

— Още не сме го свързали с другите двама.

— Добре, ако не Исак, може да е някой друг.

— Значи според нас има някаква шайка откачалки, които искат да стрелят по банкери и политици, така ли?

— Да. Виновниците, според тях, за финансовата криза.

Магнъс и Вигдис се спогледаха.

— Ако представим нещата така, ще имаме големи неприятности — каза Вигдис.

— Знам.

— И не само с Балдур. С Торкел също. Дори с Голямата Сьомга.

— Знам.

— Нямаме никакви доказателства…

— Знам.

— Какво ще нравим?

Магнъс бе мислил по този въпрос.

— Засега няма да изключваме никакви възможности. Балдур ми каза днес да отида в Полицейската школа, трябва да изнеса една лекция в единайсет. Но ми хрумна нещо…

— Да?

— Разполагаме ли с видеоматериал от демонстрациите през януари?

— Разбира се.

— Намери записите от деня, в който бе убит Габриел Орн. Потърси Харпа сред тълпата. И Бьорн. Виж какво са правили. С кого са говорили. Може би ще разбереш дали наистина са се запознали на митинга.

— Добре — каза Вигдис.

— Дръж ме в течение. Между другото, как мога да намеря доклад за убийство от 1985-а?

— Кой е случаят?

— Бенедикт Йоханесон.

— Писателят?

— Да. Знаеш ли как е станало?

— Тогава бях още малка, но изучавахме случая в Полицейската школа. Бил е намушкан в дома си. Не са заловили извършителя.

— Точно така.

— Това има ли някаква връзка с Оскар?

— Не точно.

Вигдис се смръщи. Магнъс я изгледа безизразно. Вигдис реши да не разпитва.

— Няма да го има в електронен вариант, но в архиви със сигурност още пазят доклада. Ще им трябва малко време да го изровят.

— Благодаря, Вигдис.

Докато Вигдис въртеше телефони, за да уреди материала от охранителните видеокамери, Магнъс написа имейл до един свой приятел в бостънския отдел „Убийства“ с молба да поиска справка от Имиграционните за хората, влизали в САЩ през месец юли, 1996-а. След това се обади в отдел „Архиви“.

Довтаса и Арни.

— Добро утро, Магнус! Как мина уикендът? Много сте тихи нещо.

— Говори с Вигдис — каза Магнъс. — Чака те работа.

 

 

Исак извади препечената филийка от тостера и я намаза с масло и мармалад — английски навик, който прихвана. Къщата на Майл Енд Роуд, която делеше с още четирима студенти, се изхранваше с печени филии и нескафе. Чайникът завря и Исак си направи една чаша.

— Ку-ку!

Обърна се и видя как приятелката му Софи влиза в малката кухня по долнище от пижама и стара тениска с надпис „Спасете Дарфур!“

— Не си ли на лекции чак от дванайсет?

— Трябва да ида до библиотеката — каза тя. — Не мога да отлагам повече. — Седна в скута му и го млясна по устните. — Добро утро! — целуна го пак, този път с повече чувство.

Исак се усмихна и прокара ръка по гърдите й. Нямаше сутиен.

Софи остана в скута му още малко, но изведнъж се откопчи и скочи на крака.

— Не. Дисциплина! Дисциплина трябва! — тя отвори едно шкафче и започна да рови за хляб. — Искаш ли още една филийка, Зак?

— Да. Мерси.

На вратата се позвъни.

— Аз ще отворя — каза Софи. Позвъни се отново. — Добре де, добре! Всички събуди! — подвикна тя, но така, че да не я чуят отвън.

Исак чу как вратата се отваря.

— Полиция — каза авторитетен женски глас. — Аз съм детектив сержант Пайпър от полицията в Кенсингтън. Тук ли е Исак Самуелсон?

Исак се стегна.

— Ами… не знам — каза Софи изненадано.

— Спокойно, Софи — каза Исак и се появи в коридора. — Заповядайте — обърна се той към полицайката и я въведе в кухнята. — Седнете. Искате ли кафе?

— Не, благодаря — отвърна сержант Пайпър и се настани на мястото на Софи.

Софи седна до нея и се намръщи.

— За какво става дума? — попита небрежно Исак.

— Може ли да поговоря с Исак насаме? — обърна се Пайпър към Софи.

— А-а, без тия! — каза Софи, сякаш изведнъж се събуди. — От къде на къде!? Това е нашата кухня!

Пайпър въздъхна.

— Няма проблем, Софи — обади се Исак. — Не знам за какво става въпрос, но със сигурност няма много да се бавим.

— Добре — каза Софи намусено, — но си искам филийката.

След като Софи излезе от кухнята, Исак се усмихна.

— Моля да я извините. В момента учим за човешките права в Европа. Софи много се пали по такива неща.

— Закуската е важна — усмихна се Пайпър. — Искам да ви разпитам за миналата седмица.

— Бях в Рейкявик — каза Исак.

— Знам.

— Това е във връзка с Оскар Гунарсон, нали? — попита той. — Майка ми каза, че исландската полиция я разпитвала за мен.

Пайпър разпита Исак какво е правил миналата седмица. Той й отговори ясно и спокойно. Сряда вечер излязъл с някакви стари приятели от гимназията, иначе нямало нищо друго интересно. Пайпър записа часовете на излитане и кацане, имената и адресите.

— Познавахте ли Оскар Гунарсон? — попита го тя.

— Не — отговори Исак. — Така де, знам кой беше, но не съм го виждал.

— Сигурен ли сте? — Пайпър се наведе към него.

— Е, видях го на годишния Тораблот на исландската общност в Лондон — каза Исак, — но не съм говорил с него.

Тораблот?

— Зимен фестивал. Голямо празненство с много традиционни ястия: овчи главички, китова мас, бял бъбрек, гнило акулско… Исландците го обожават.

— Звучи отвратително.

— Свиква се. Всъщност, тук в Лондон храната по време на феста не е лоша.

Пайпър наблюдаваше Исак внимателно.

— Вие ли сте се опитвали да му доставите нещо преди две седмици? По-миналия петък?

— Да доставя нещо!?

— Да. Един свидетел е видял човек, отговарящ на вашето описание, който е ходил от врата на врата в Онслоу Гардънс и е разпитвал за адреса на Гунарсон.

— Не съм бил аз.

— Сигурен ли сте?

Исак кимна.

— Напълно!

Пайпър замълча. Известно време никой от двамата не каза нищо. После тя се изправи.

— Добре. Това е всичко засега. Благодаря за разговора.

Исак също стана.

— Няма защо.

— Днес ще ходите ли в Школата?

— Имам лекция след около час. Скоро трябва да излизам.

Пайпър подаде на Исак визитната си картичка.

— Ако се сетите нещо допълнително за Оскар Гунарсон, обадете ми се.

 

 

Магнъс току-що бе слязъл от главния път от Рейкявик към Арбаер, където се намираше Националната полицейска школа, когато телефонът му иззвъня. Той вдигна.

— Магнъс, Шарън се обажда.

— Здрасти, как си?

— Говорих с твоя приятел Исак.

— И?

— Миналата седмица е бил в Рейкявик. Даде ми имената и телефоните на хората, с които се срещнал там. Стоял си предимно вкъщи. Излязъл само в сряда вечерта.

— Изпрати ми имената и номерата по имейла, аз ще ги проверя — каза Магнъс. — Каза ли защо си е идвал?

— Ученето му дошло в повече и искал да разпусне малко.

— Според мен, това са врели-некипели — каза Магнъс. — Прекалено удобно оправдание. Сякаш си е търсел алиби.

— Възможно е — каза Шарън. — Има и още нещо.

— Така ли?

— Исак отговаря на описанието на куриера, който търсел къщата на Гунарсон. Двайсетинагодишен, среден на ръст, широки скули, сини очи, трапчинка на брадичката.

— Интересно… Можеш ли да го идентифицираш?

— В момента съм пред къщата му. След малко трябва да тръгва за лекции, така че ще му направя снимка и ще я покажа на свидетелката. Тя го е запомнила, ако е бил той, ще ни каже.

— Чудесно! Шарън…

— Да?

Магнъс въздъхна дълбоко.

— Можеш ли пак да поговориш с него?

— Да, защо не. Мога да го сгащя, когато излезе, след като го снимам.

— Можеш ли да го питаш къде е бил вчера? Провери дали е бил в Лондон.

— Защо? — попита Шарън, но се сети сама. — Заради Джулиън Листър ли?

— Например — каза Магнъс.

— Смяташ ли, че Исак може да го е застрелял?

— Съмнявам се, но не е изключено. Знаеш каква лоша слава има Листър в Исландия.

— Имаш ли доказателства?

— Не. Никакви. Само предчувствие. Моля те, не казвай на никого за това. Но ако студентчето е било във Франция миналия уикенд, ще стане интересно.

— Това да — каза Шарън. — Виж, ако имаме съмнения, че в убийството са замесени исландци, ще трябва да кажа на някого.

— Недей, Шарън. Не сме стигнали дотам. Ако исландците решат, че британците ги смятат за терористи, ще стане страшно, казвам ти.

— Не знам…

— Нямаме никакви доказателства, нямаме заподозрени дори.

— Но искаш да говоря с Исак?

— Да.

Шарън замълча. От другата страна, Магнъс чу как тя въздъхна.

— Добре, ще ти разкажа как е минало. О, между другото, оказа се, че нашата полиция е инвестирала трийсет милиона лири в една исландска банка.

— Опа!

Магнъс затвори и влезе в паркинга на Полицейската школа. Тя бе разположена на индустриален терен и делеше паркинг с една софтуерна компания и спортен магазин. Когато угаси двигателя, телефонът му отново иззвъня. Този път беше Вигдис.

— Магнус, можеш ли да дойдеш в участъка?

— Кога?

— Сега. Трябва да видиш нещо.