Майкъл Ридпат
66 градуса северна ширина (14)

Глава 13

Май, 1940 г.

Слънцето огряваше Олафсвик, когато Бенедикт излезе от града и се отправи към Храун, яхнал Скьона. Той бе представител на семейството на първото причастие на братовчед му Торгилс — майка му не можеше да си позволи да отсъства от фермата.

В цял Олафсвик се говореше само за британското нахлуване в Исландия миналата седмица. Преобладаваха две мнения. Някои смятаха, че е по-добре да ги нападат англичаните, отколкото германците. Други пък не разбираха защо просто не оставят Исландия на мира — тя и без това не участва във войната на континента, която бушуваше на хиляда километра от острова. Но всички се надяваха на бум, подобен на онзи след Първата световна война. Цените на рибата, вълната и овцете вече се покачваха и хората смятаха, че с британците в Исландия, износът ще бъде защитен.

Разбира се, никой не бе виждал британски войник. Всички бяха на двеста километра, в Рейкявик. Бенедикт се усмихна на себе си. Представи си как Халгримур се готви да прогони всеки английски нашественик, дръзнал да прекоси полето от лава към Бярнархьофн.

Халгримур и Бенедикт, единият вече на шестнайсет, а другият — на четиринайсет години, почти не си говореха. Бяха любезни един с друг, особено пред очите на семействата си, но след онази зима, вече не играеха заедно. Гунар, бащата на Халгримур, често ходеше до Храун. Той бе добър съсед на майката на Бенедикт и често й помагаше с работата по фермата. Докато работеше там, винаги гледаше да научи Бенедикт на нещо. Бени мразеше тези моменти. Той знаеше, че може да научи много полезни неща от Гунар, но не можеше да се отнася към съседа си като към любящ чичо.

Предпочиташе да говори с майката на Халгримур, но тя се появяваше много по-рядко в Храун.

Бенедикт стигна до плажа и пришпори Скьона в галоп. Конят и ездачът настръхнаха, когато нагазиха в студените вълни, обливащи черния пясък. На няколко километра пред тях се извисяваше Главата на Буланд — огромна скала, покрита с трева, която се врязваше навътре в морето. Един голям облак бе възседнал планината и сякаш се свличаше надолу към водата.

Бенедикт се върна на пътя и стигна моста над река Фрода. Тук бе живяла Турид — красивата жена, която Бьорн от Брейдавик бе прелъстил преди хиляда години. Същият Бьорн, който не се подчинил на вожда Снори и който се заселил в Америка при Скрайлингите.

Но бащата на Бенедикт не избяга. Той все още лежеше на дъното на Свинското езеро. Той, или поне костите му.

И нито Бенедикт, нито Халгримур казаха някому какво чуха през онзи ден.

Бенедикт знаеше, че баща му е постъпил зле като е изневерил на майка му, но не го винеше. Майка му бе лишена от съпруга си — това бе много по-лошо. Тя беше корава жена и се бореше мъжки с неволите. Вдовството бе нещо обичайно в Исландия: много мъже загиваха в морето, а някои — из пущинаците. Майка му имаше четири деца и Бенедикт и Хилдур, кака му, й помагаха, с каквото могат. Но той не бе роден за фермер като Халгримур, или като баща си.

За всичко бе виновен Гунар.

Странно как през двата дни, които прекара с леля си и чичо си в Олафсвик, Бени почти забрави за Гунар. Гневът, който непрекъснато го ядеше отвътре, бе изчезнал.

Но сега, когато видя река Фрода, където преди векове бе станало друго прелюбодеяние, гневът отново се разпали.

Обзе го безпокойство, когато започна да изкачва пътечката по ръба на Главата. Слънцето беше в гърба му, а облакът започваше няколко метра по-нагоре.

Спомни си първия път, когато язди по пътеката около Главата на Буланд — с баща му, лятото преди да умре. Бяха ходили на гости на леля му в Олафсвик. Бенедикт бе изплашен до смърт. За Главата на Буланд се разказваха какви ли не истории — тролове, които хвърлят пътешествениците в морето, обесени престъпници, вещици, убити с камъни. Но най-страшното не бяха историите, а самата пътека — невъзможно тясна ивица по планинския скат, на стотици метри над водата.

Имаше една история за баща и син, които живеели от двете страни на Главата. Те се скарали и станали смъртни врагове. Един ден се срещнали, докато и двамата яздели по пътеката. Никой не дал път на другия и двамата се разминали, като по чудо, без никой от тях да падне. След това открили, че сребърните копчета по кантовете на панталоните им липсвали.

От другата страна имаше един камък, който Бенедикт бе пипнал за късмет на идване. Прииска му се да намери такъв камък и от тази страна.

Пътеката се виеше все по-високо. Момчето и конят попаднаха в хладната хватка на неспокойната мъгла. Бяха се изкачили толкова високо, че шумът на морето вече не се чуваше. Наоколо се носеше само потракването на копита в камъка и шуртенето на вода по скалата. Бени се молеше от все сърце да не срещне човек, идващ в обратната посока.

Нямаше какво да прави, освен да пази равновесие. Всичко зависеше от Скьона, а тя бе минавала оттук вече няколко пъти.

Пътеката ставаше все по-страшна. Стигнаха до едно място, където пътеката бе пропаднала. Копитото на Скьона откърти един камък и той цамбурна във водата далеч под тях. Кобилата се спря и изпръхтя — подбираше си пътя.

И тогава Бенедикт чу шум. Копита. На десетина метра напред една скала се издаваше към морето. След миг иззад нея се появиха кон и ездач.

— Добра среща! — викна конникът.

Бенедикт разпозна гласа. Гунар.

— Бени, ти ли си?

— Аз съм.

Гунар срита коня си, пресече внимателно пропадналото място и спря на два метра от Скьона.

— Какво правиш тук? — попита Гунар приветливо.

— Ходих на първото причастие на братовчед ми в Олафсвик.

— А, да, майка ти ми каза. Торгилс, нали?

— Същият.

— Е, синко — каза Гунар, — сега ще трябва да внимаваме.

Лицето на Бенедикт се изкриви. Не можеше да понася Гунар да го нарича „синко“. Страх и гняв се събраха в едно.

— Подкарай Скьона на заден ход. Не е далеч. Само няколко метра и ще можем да се разминем.

— Ама тя няма да вижда — възпротиви се Бенедикт. — Ще падне!

— Няма да падне. Ще се оправи. Само не бързай, да не я уплашиш.

Но Бенедикт бе парализиран от ужас.

— Не мога! Ти ще трябва да отстъпиш!

— Няма да стане — каза Гунар. — Аз трябва много да се връщам. Хайде! Пет метра са. Ако се опитаме да се разминем тук, един от нас ще падне.

Изведнъж Бенедикт разбра какво трябва да направи. Събра кураж и леко подръпна юздите. Скьона сви уши, но запристъпва назад. Още един камък се откърти от пътеката и изчезна в облака отдолу.

— А така! — каза Гунар. Гласът му бе спокоен и окуражителен. — Точно така, Бени. Виж как става. Още съвсем малко.

Скьона и Бенедикт вече се намираха на по-широк участък, достатъчен да се разминат двата коня.

— Сега стой там! — викна Гунар и леко подкара коня си. Бавно започнаха да минават покрай Бенедикт от външната страна.

За момент Бенедикт се поколеба. Знаеше, че следващите няколко секунди ще променят живота му.

Освободи левия си крак от стремето. Опря го леко в коня на Гунар…

И го избута.

 

 

Събота, 19 септември, 2009 г.

Той паркира колата в самия край на черния път, взе безформената брезентова чанта от седалката до себе си и хвана една козя пътечка нагоре по хълма.

Намираше се на три километра от най-близкия път и на четири от най-близката ферма. Дори не ги виждаше оттук. Наоколо нямаше жива душа: нито кой да го види, нито кой да го чуе.

Погледна нагоре към тучната трева по склона. Все още бе тъмно, но облаците на върха вече просветваха в синьо-сиво. Духаше вятър, но по-слаб, отколкото предния ден. Надяваше се мястото, където отива, да е по-закътано и с по-голяма видимост.

След десет минути вече беше в облаците. След още двайсет пак бе излязъл от тях. Вече се спускаше към долината: склоновете бяха стръмни, но долу имаше равна тревиста ивица, следваща течението на потока. Изолирано. Тихо. Закътано. Идеално.

Слънцето вече бе изгряло, но се криеше зад пелена от мътни облаци. Той спря и свали чантата от рамото си. Невидим дъждосвирец изпиука някъде наблизо.

Той разкопча чантата и извади пушката: Ремингтон 700. Не бе стрелял с нея от три години и бе загубил форма. Видя затревено място до един камък и остави пушката там. След това извади от чантата празна туба за бензин и отмери в крачки сто двайсет и пет метра надолу по потока. Толкова далеч по течението вече имаше денивелация от няколко метра, затова той потърси с поглед скала, на която да постави тубата, така че да е на нивото на камъка. После се върна при пушката.

Утре щеше да има само един шанс. Щеше да използва подобна пушка: същият модел, но не същото оръжие. И амунициите бяха същите — бе проверил, 7 мм. Ремингтон. Разгледаха картата в Гугъл, за да преценят разстоянието: между сто и сто и петдесет метра. На двеста метра, куршумът попада точно там, където човек се цели. На сто двайсет и пет има около шест сантиметра изместване нагоре. Това означава, че трябва да се цели малко по-ниско. Съвсем малко. Шест сантиметра не са много, сравнени с човешкия гръден кош.

Понеже щеше да използва непознато оръжие, без да има време да простреля мерника, той реши да не използва оптика. Освен това, оптическият мерник може да се нарани или разстрои при опит да се скрие оръжието. Затова, без оптика. Колкото по-просто, толкова по-малък риск нещо да се развали.

С пистолета му бе лесно, макар да не бе стрелял дотогава. Нямаше как да не улучи банкера от два метра. Всичко бе подготвено идеално: планът, оръжието, моторът. Надяваше се и този път подготовката да е безупречна. Няма причина да е иначе.

Легна в тревата, облегна пушката на камъка и се прицели в тубата от бензин. След това свали малко дулото, за да компенсира изместването, и леко натисна спусъка. Усети познатия откат в рамото, чу как ехото от изстрела обиколи долината и видя как изпод тубата излита парче отчупен камък. Двойка дъждосвирци излетяха с недоволни крясъци.

Той изруга. Беше се прицелил твърде ниско. Зареди пушката. Прицели се. Стреля. Този път тубата отлетя назад от скалата и падна на земята. Той се прицели и стреля отново. Тубата отново подскочи. И отново. И отново.

Усмихна се. Ще се справи.

 

 

— Каква нощ! — каза Шарън. С Магнъс седяха в заседателната зала, хванали по чаша силно кафе. Тя изглеждаше ужасно. — Отдавна не бях прекарвала такава нощ.

— Това е типична исландска петък вечер — отвърна Магнъс. — Поне наполовина.

— Как наполовина?

— Прибрахме се към един, според мен. Много хора не се предават преди четири-пет сутринта.

— Млади хора — каза Шарън. — О, здрасти, Вигдис! Не изглеждаш много зле.

— Годан дагин — поздрави Вигдис с усмивка. — Ог так фирир сидаст.

Шарън се засмя.

— А, ясно. Все едно снощи не сме били заедно, нали?

Вигдис погледна към Магнъс.

— Я.

— Това означава „да“ — преведе той. — Къде е Арни?

— Този уикенд почива — каза Вигдис.

— Аз ли нещо бъркам, или наистина арестуваха сина ми снощи? — попита Шарън.

— Май не бъркаш — отговори Магнъс.

Шарън направи гримаса.

— А помните ли в кое районно са го прибрали? Аз казах ли ви?

Магнъс поклати глава.

— Тут… — обади се Вигдис.

— Тутинг? Че какво е търсел там, по дяволите!?

Балдур се появи на вратата.

— Сержант Шарън? Магнъс? Елате в кабинета ми.

 

 

Балдур настоя, че Шарън е открила, каквото има да открива в Исландия, а тя нямаше с какво да го обори. Магнъс се съгласи да я откара до хотела и да я вземе два часа по-късно за летището.

Балдур придърпа Магнъс настрани и му каза, че в понеделник трябва да се върне в полицейската школа, ако дотогава не е излязло нищо ново от Лондон. Вигдис щеше да довърши проверките на имената от списъка на Шарън Пайпър с познати на Оскар. Магнъс се опита да възрази, но не успя да постигне нищо.

Хотел „Рейкявик“ изобщо не бе далеч от полицейската централа. Шарън можеше да се прибере и пеша. Когато Магнъс спря пред входа, той взе бързо решение.

— Шарън, събери си багажа и го свали тук. Мисля, че трябва да тръгнем по-рано за летището. Искам да те срещна с един човек.

— Добре — каза Шарън. Това явно събуди любопитството й. — Дай ми десетина минути. Трябва да се обадя на мъжа си, да питам как е Чарли.

Четвърт час по-късно Магнъс вече караше по околовръстното шосе към Селтярнарнес. Разказа на Шарън всичко за Харпа и Габриел Орн. Сподели и съмненията си относно неговата смърт. Спомена и мимолетния флирт между Харпа и Оскар в Лондон.

— Защо не ми каза тези неща преди? — попита Шарън. Звучеше обидена, че Магнъс не й се е доверил.

— Балдур не искаше — каза Магнъс. — Той смята, че няма никаква връзка. Нещо повече, той иска да е сигурен, че тези случаи не са свързани. А смъртта на Габриел Орн Бергсон е твърдо заклеймена като самоубийство. Политически номера. Дори в тази страна политиците се месят в полицейската работа.

Разказа й предисторията: за Тиганената революцията страха от насилие, за радостта, че не се е стигнало дотам, и за нежеланието да се пренаписва историята и да се признава, че всъщност насилие е имало.

— Ясно — каза Шарън. — Тогава въпросът е защо ми казваш всичко това?

— Може би не е нищо важно — отвърна Магнъс. — В такъв случай просто забрави какво ти казах. Но ако има истинска връзка между двата случая, ти трябва да знаеш за нея, в случай че надушиш нещо подобно в Лондон. Искам да хванем убиеца на Оскар.

— Добре — каза Шарън. — Хайде да поговорим с Харпа.

Пекарната, където работеше Харпа, се намираше на един ъгъл на „Нордурстрьонд“, крайбрежния път. Вятърът бе поутихнал, но въздухът бе студен и топлината от фурните ги изненада приятно. Харпа беше една от двете жени, застанали зад тезгяха. И двете носеха червени престилки, а косите им бяха прибрани под бели шапчици.

Харпа се напрегна, когато Магнъс влезе.

— Имаш ли минутка, Харпа? — попита я той.

— Заета съм — отвърна тя, хвърляйки поглед към колежката си. — Не виждаш ли, че работя?

— Искаш ли да поговоря с шефа ти?

Харпа се обърна към другата жена.

— Диса? Имаш ли нещо против да поговоря с тези хора за една минута? Само за малко — последното бе придружено е поглед към Магнъс.

Той кимна.

— Говори — каза Диса, гледайки ги с любопитство.

Харпа заведе Магнъс и Шарън до една маса в далечния край на пекарната.

— Нещо против да говорим на английски? — попита Магнъс. — Това е детектив Шарън Пайпър от Скотланд ярд.

Не беше сигурен, че Шарън работи точно в Скотланд ярд, но пък звучеше добре.

— Няма проблем — отговори Харпа. Магнъс с изненада забеляза, че раменете на Харпа сякаш се поотпуснаха. — Вече ви казах, не знам нищо за убийството на Оскар. — Английският й беше много добър: британски акцент.

— Да, това ми го каза — отвърна Магнъс. — Работата е там, че ние знаем, че с Оскар сте се срещнали на едно парти преди четири години в Лондон.

— О… Ами, да, срещали сме се, естествено. По това време работех в лондонския клон. Тамошният ми шеф правеше много купони. Със сигурност и Оскар е присъствал на някой от тях.

— Говорих с Мария Халдорсдотир — каза Магнъс.

— Според нея, с Оскар сте се разбрали особено добре на едно от тези партита.

— Това бе просто слух — отговори Харпа. — Няма и капка истина. Мария ревнуваше, това е всичко. Измислила си е някаква клюка.

Магнъс не каза нищо.

— Какво? Не ми ли вярваш!? Не съм толкова глупава, че да започна афера с шефа!

Магнъс се отпусна и се усмихна.

— Разбира се, че не си. Между другото, имаш ли снимка на сина си?

— Да — каза Харпа. — В телефона. — Извади мобилния си телефон и започна да търси снимката. После изведнъж спря и понечи да прибере телефона. — Не, всъщност се обърках. Нямам негова снимка.

— Хайде сега, Харпа — каза Магнъс. — Не можеш да скриеш от нас как изглежда… Маркус беше, нали? Просто ни го покажи.

Харпа натисна няколко копчета на телефона и показа снимка на малко момченце, гушнало футболна топка на плаж с черен пясък.

Магнъс извади една снимка от джоба си и я остави до телефона. Въпреки разликата във възрастта, беше повече от ясно, че Оскар Гунарсон и Маркус Хьорпусон са роднини. Същата цепната брадичка, същите големи кафяви очи.

Раменете на Харпа увиснаха.

— Оскар знаеше ли? — попита Магнъс.

Тя поклати глава.

— Не му казах. С Маркус не са се срещали. Не исках Оскар да разбира.

— Защо?

— Това бе флирт за една нощ. Бях пияна. Той също. Не че ме е изнасилил, нищо подобно, но все пак беше грешка. Никой от двама ни не я спомена повече. Първите няколко пъти, когато се засякохме на работни срещи, се получи неловко, но после и двамата успяхме да загърбим случилото се и всичко стана по-лесно. Докато не разбрах, че съм бременна, естествено.

— Той подозираше ли, че може да е бащата на детето?

— Едва ли, не говорехме за това. Не се познавахме добре, той нямаше представа какъв е сексуалният ми живот. Изобщо не беше вълнуващ, но Оскар нямаше как да знае това.

— Когато те уволниха, не се ли изкуши да поискаш пари от Оскар? — попита Магнъс.

— Не — каза Харпа. — Не исках той да бъде баща на Маркус, независимо колко богат беше. Не поддържахме никаква връзка. Пък и нямах желание да деля Маркус с мъж, когото едва познавам. — Тя се наведе напред. — Моля те, не казвай на никого за това. Не искам родителите на Оскар да разбират, че имат внук. Може да звучи ужасно, но нямам намерение да вкарвам непознати хора в живота на сина си.

— Няма да им казвам засега — отвърна Магнъс, — но не мога да ти обещая за по-нататък. Зависи какво ще се появи в процеса на разследване.

— Нищо няма да се появи — каза Харпа предизвикателно.

— В такъв случай няма за какво да се тревожиш.

— Уволнили са те от „Одинсбанки“, така ли? — попита Шарън.

— Да — отговори Харпа.

— Обвиняваше ли Оскар за това?

— Не. Поне не пряко.

— Как така не пряко?

— Ами, той бе отговорен за разрастването на банката. Но действаше твърде бързо, зае прекалено много пари и това доведе до фалита на банката и до моето съкращаване.

— Тогава кой е пряко отговорен? — попита Магнъс.

Харпа издържа на погледа му. Но после затвори очи.

— Боже господи! Пак се започва!

— Габриел Орн?

Харпа кимна.

— Това вече ти го казах.

Магнъс погледна към Шарън. Беше прекалено рано за пълен разпит на Харпа. Освен всичко друго, официалните разпити трябваше да се провеждат на исландски, за да се зачетат за доказателство в съда. А и Балдур не би одобрил подобно нещо. Но имаше един последен въпрос, който трябваше да зададе.

— Харпа, къде беше в нощта, когато са убили Оскар?

Харпа потрепна.

— Бил е убит в Лондон, нали?

Магнъс кимна.

— Е, аз си бях в Исландия.

— Можеш ли да го докажеш?

— Да, разбира се. Рано на следващата сутрин дойдох тук на работа. Можеш да питаш Диса, ако искаш.

 

 

Четирийсет и пет минути по-късно Магнъс спря колата пред терминала на летището.

— Благодаря, че ме срещна с Харпа — каза Шарън. — Оценявам риска, който пое.

— Тя има алиби за онази нощ — каза Магнъс, — но все пак мисля, че има някаква връзка между двата случая. Реших, че ще е добре и ти да чуеш нейната версия. В случай че се натъкнеш на нещо такова в Англия.

— Оскар е бил интересен човек — каза Шарън.

— Исландската преса го ненавижда, него и другите банкерчета.

— Нормално — каза Шарън. — Но хората, които са го познавали добре, са се възхищавали от него.

— Сигурно затова е имал толкова съмишленици — отвърна Магнъс. — Бил е много преуспял, но не мога да се отърва от усещането, че точно затова е умрял.

— Искаш да кажеш, че си го е заслужил ли?

— Не, не. Не е наша работа да преценяваме това, нали? А и съм разследвал убийствата на много по-неприятни личности от него, както и ти, със сигурност. Той все пак никого не е убил, нали?

— Не, но е довел цяла държава до фалит. Той и другарчетата му.

— Да… — каза Магнъс.

Естествено, Оскар и приятелите му не бяха съсипали икономиката нарочно. Не бяха виновни за предумишлено престъпление, а за престъпна небрежност. Но хората отиваха в затвора за такива неща.

— Какво ще правиш сега? — попита Шарън. — Ще зарежеш разследването?

— Балдур това иска. Но самоубийството на Габриел Орн много ме съмнява. Този уикенд не съм на работа. Мисля да проверя това-онова. Ще говоря пак и с някои от хората, които разпитахме след смъртта му.

— Дръж ме в течение — каза Шарън.

— Разбира се, и успех с Чарли.