Майкъл Ридпат
66 градуса северна ширина (11)

Глава 10

Ноември, 1934 г.

Халгримур огледа заснежения пейзаж, докато отиваше към плевнята, където зимуваха овцете. Трябваше да им сложи сено.

Беше десет часът и точно се съмваше. Снегът, който наваля преди няколко дни, блестеше в синьо, освен по върховете на далечните планини, където изгревът го огряваше в червено. Все още се виждаха тъмните изкривени форми на Берсеркяхраун. Застиналата лава бе топла и снегът се топеше първо там.

Откъм фиорда повя студен вятър. Халгримур видя как една дребна фигурка си проправя път през снега към църквата.

Бени.

Халгримур не бе виждал приятеля си от няколко месеца, но му съчувстваше. Всички бяха изненадани от изчезването на бащата на Бенедикт. Майка му нямаше никаква представа къде е мъжът й. Групи търсачи бяха разпратени във всички посоки — към Бърдото, в случай че е тръгнал да търси някоя заблудена овца, към брега, в случай че е паднал в морето, към полето от лава, към близките градчета Стикисхолмур и Грундарфиордур. Когато не го откриха, обсегът на търсачите се разшири: тръгнаха към планините на юг и към прохода Керлингин, но брега на Олафсвик, осведомиха шерифа на Боргарнес.

Но никъде не откриха и следа от него.

Халгримур се включи в търсенето, като плътно следваше баща си, където и да отиде. Беше удивен от желанието на баща му да помогне, да кръстосва с часове пущинаците в търсене на труп, за който знае, че се намира на дъното на близкото езеро.

Атмосферата в Бярнархьофн бе ужасна. Баща му и майка му не си говореха. Омразата им сякаш можеше да се пипне. Братята и сестрите на Халгримур предполагаха, че това е причинено от скръб и шок. Само Халгримур знаеше истинската причина.

Момчето презираше майка си за това, което стори с бащата на Бени. И въпреки че не беше редно, той се възхищаваше от баща си, който реши проблема.

Положението в Храун бе много по-лошо. Майката на Бени беше полудяла от тревога, но все някак продължаваше да върти фермата. Съседите й помагаха с охота.

Къде бе изчезнал бащата на Бенедикт? Теориите по въпроса ставаха все по-невероятни. Две от най-смелите версии бяха, че е заминал за Америка с някоя жена, или че Тролката от Керлингин го е заловила.

По-трезвомислещите предполагаха, че може да е паднал в Брейдарфиордур и тялото му да е отнесено в океана.

Халгримур пресече заснежената ливада до църквата. Тя бе подобна на колибка с боядисани в черно дървени стени и с червен ламаринен покрив. Нямаше камбанария, само един кръст над входа. Около нея имаше нисък зид от камъни и торф и гробище, състоящо се от стари сиви надгробни плочи и по-нови дървени кръстове. Там почиваха прадедите на Халгримур. Някой ден в далечното бъдеще, може би дори през двайсет и първи век, ако извади късмет, Халгримур щеше да бъде положен при тях.

В Бярнархьофн нямаше пастор. Свещеникът от Хелгафел — малко селце в далечината до градчето Стикисхолмур — идваше за литургия веднъж месечно.

Халгримур отвори вратата. Бени седеше на предната скамейка, вторачен в олтара. В скута му лежеше книга. Халгримур веднага я разпозна: Сагата за Ейр.

— Здрасти — каза Халгримур и седна до него. — Какво правиш?

— Опитвам се да се моля — отвърна Бенедикт.

— За какво? — попита Халгримур. — Няма да го намерят.

— За душата му.

— Аха — Халгримур така и не беше напълно наясно по въпроса за душата. — Добре ли си, Бени?

— Не. Много ми е мъчно за майка. Тя няма представа какво се е случило с татко и никога няма да разбере. Освен ако не й кажа.

— Не можеш да й кажеш!

— Защо? — попита Бенедикт. — Постоянно за това мисля.

— Ще загазим!

— Но не много — отвърна Бени. — Не сме го убили ние.

Халгримур се намръщи.

— Баща ми много ще загази.

— Може би си го заслужава — озъби се Бенедикт на Халгримур.

— И твоят не е стока! Може да е мъртъв, но всички го мислят за герой. Това ще се промени, ако разберат какво е направил.

— Може би…

Двете момчета впериха очи в олтара и кръста.

— Бени?

— Да?

— Ако кажеш на някого, ще те убия!

Халгримур не знаеше защо го заплаши: стана сякаш от само себе си. Но знаеше, че не се шегува. А това, че се намираха в църква, правеше заплахата още по-сериозна.

Бенедикт не отговори.

— Разкажи ми някоя история, Бени — каза Халгримур, почуквайки по книгата в скута му.

— Добре — Бенедикт все още бе загледан в олтара и не се обърна към Халгримур. — Помниш ли Бьорн от Брейдавик?

Нямаше нужда Бенедикт да отваря книгата. Знаеше всички истории в нея.

— Дето отишъл в Америка и станал вожд ли?

— Да. Да ти кажа ли защо заминал натам?

— Кажи!

— Имало една красива жена на име Турид, която живеела във Фрода. Това е близо до Олафсвик.

— Знам.

— Макар да била чужда съпруга, Бьорн все ходел при нея. Обичал я.

— О… — на Хали не му харесваше накъде отива разказът.

— Братът на Турид бил велик вожд на име Снори, който живеел в Хелгафел.

— Да, разказвал си ми за него.

— Е, Снори бил ядосан на Бьорн и го обявил за престъпник, така че Бьорн трябвало да напусне Исландия.

— Това е било едно време — каза Халгримур. — Баща ми не можеше да обяви твоя за престъпник. Вече не се прави така.

Бенедикт не му обърна внимание.

— След няколко години Бьорн се завърнал в Брейдавик и започнал отново да се вижда с Турид. Този път Снори изпратил един роб да убие Бьорн, но вместо това Бьорн заловил роба и го убил. Последвала голяма битка между родовете на Снори и Бьорн на леда под Хелгафел. В крайна сметка Бьорн напуснал Исландия по собствено желание и се заселил в Америка при Скрайлингите.

— Може би баща ти трябваше да избяга в Америка — каза Халгримур.

Бенедикт премести поглед от олтара към очите на Халгримур.

— А може би Бьорн е трябвало да убие Снори.

 

 

Петък, 18 септември 2009 г.

Магнъс взе двете кафета от бара и седна срещу Сигурбьорг. Намираха се в едно кафене на „Боргартун“. Малко по-рано й се бе обадил. Хвана я точно когато пристигаше в офиса. Тя се съгласи да се видят за малко, преди началото на работния ден.

Магнъс се събуди в четири и половина сутринта, умислен за това, което му каза Сигурбьорг през април, и не можа да заспи отново. Отричането на проблема нямаше да го разреши. Магнъс чу разказа й и трябваше да намери някаква логика в него. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Кафенето бе пълно с работещи хора, които купуваха дозата си кофеин, така че нямаше много свободни места.

— Радвам се, че се обади — каза Сиба на английски. — Не го очаквах.

— Аз също. Много странно се почувствах, когато те видях вчера.

— ОБиДжи е голям клиент на нашата фирма, както можеш да предположиш. За Оскар Гунарсон ли ще ме питаш? Това е деликатна тема.

— Не, не — Магнъс пое дълбоко въздух. — Исках да поговорим за нашето семейство.

— Виждал ли си някой от тях напоследък?

— Само теб, онзи път.

— Разбирам защо гледаш да ги отбягваш, особено след последното ти идване. Дядо се отнесе отвратително с теб.

Магнъс идва до Исландия, когато бе на двайсет, точно след смъртта на баща си. Опита се да постигне някакво примирие с рода на майка си, но не се получи.

— Ходила ли си скоро до Бярнархьофн? — попита Магнъс.

— Да. През юли заведох мъжа си и децата за няколко дни в Стикисхолмур при чичо Ингвар. Той е лекар в тамошната болница. А при баба и дядо сме ходили няколко пъти.

— Те как са?

— Много добре, предвид възрастта им. Все още са с всичкия си. И дядо продължава да работи във фермата.

— Но повечето работа я върши чичо Колбейн, нали?

— О, да. Той живее в голямата къща. Баба и дядо се преместиха в една от по-малките.

Бярнархьофн се състоеше от няколко постройки — плевни, три къщи и, разбира се, малка църквичка надолу към фиорда.

— Променил ли се е много?

— Не. Все си е такъв.

— Дърто копеле — промърмори Магнъс.

Сиба го погледна със съчувствие.

— Да разбирам ли, че не си си изкарал добре в Бярнархьофн, а?

— Не. Имаш късмет, че отрасна в Канада, далеч от тях.

— Като малка идвах при тях — каза Сиба. — Дори си спомням, че сме се засичали, докато с Оли живеехте там. И двамата бяхте много тихи и послушни. Сякаш ви беше страх от дядо.

— Страх ни беше, особено Оли — лицето на Магнъс се изкриви в гримаса. — Все още ми е трудно да мисля за този период. С Оли никога не сме говорили за това, откакто живеем в Щатите. Сякаш четирите години във фермата са заличени от спомените ни.

— Но после срещна мен — каза Сиба. — Съжалявам! Не биваше да ти казвам за баща ти и другата жена. Просто не предполагах, че не знаеш. Всички в семейството само за това говорят. Но и аз съм по-голяма от вас. Тогава с Оли бяхте още деца.

— Радвам се, че ми каза, Сиба. Всъщност, точно за това искам да поговорим.

— Сигурен ли си? — попита го тя.

— Да — кимна Магнъс. — Трябва да разбера как са живели родителите ми. Този въпрос не ми дава мира, откакто убиха татко.

Веждите на Сиба се повдигнаха учудено.

— Че двете нямат нищо общо, не е ли така?

— Не знам. Аз съм ченге. Обичам да задавам въпроси, докато не получа отговор. Ти си единственият член на семейството, с когото мога да говоря. Дядо настрои всички други против мен.

Халгримур, дядото на Магнъс, имаше трима сина и дъщеря. Вилхялмур, най-големият, който емигрира в Канада като млад, Колбейн, Ингвар и Маргрет, майката на Магнъс. Сиба бе дъщеря на Вилхялмур, отраснала и завършила в Канада. Тя се пресели в Исландия след университета, записа право и сега работеше като адвокат в Рейкявик. От семейството на майка му, тя беше любимият човек на Магнъс.

Сиба се втренчи в Магнъс.

— Е, давай! Но не знам доколко ще съм ти от полза.

Магнъс отпи от кафето си.

— Знаеш ли коя е била другата жена?

— Знаех, но… забравила съм й името — Сиба се смръщи в опит да си спомни. Поклати глава. — Ще се сетя. Тя беше най-добрата приятелка на леля Маргрет от училище. Живееше в Стикисхолмур. Двете заедно учили педагогика в Рейкявик.

— А в едно и също училище ли преподаваха?

— Нямам представа.

— Ти виждала ли си я?

— Не. Но съм чувала за нея. Мога да разпитам татко, ако искаш.

— Ами, чудесно. Но, моля те, не му казвай, че аз съм питал.

— Добре — съгласи се неохотно Сиба и погледна часовника си. — Трябва да бягам. Имам съвещание след пет минути.

Тя стана и целуна Магнъс по бузата. Беше мил жест. Магнъс нямаше много роднини в Исландия — от рода на баща му не бе останал никой. Целувката на Сиба бе най-доброто, на което можеше да се надява.

— Сигурен ли си, че искаш да узнаеш всичко това? — попита го тя.

Магнъс кимна. Ингилейф бе права.

— Сигурен съм!

 

 

Бьорн прекоси с мотора краткото разстояние от Селтярнарнес до пристанището.

Харпа тръгна рано към пекарната, като на път щеше да остави Маркус при майка си. Бьорн бе казал на Харпа, че се връща в Грундарфиордур, за да се качи на един траулер и да излезе за риба за два-три дни. Сега разполагаше с почти два свободни часа и затова отиде на любимото си място в Рейкявик.

Паркира мотора и закрачи по кея. На пристана нямаше много лодки — един голям руски траулер и два от Уестманските острови, както и няколко малогабаритни катера. Старият пристан в Рейкявик естествено бе много по-голям от този в Грундарфиордур, но напоследък през него минаваха по-малко кораби. Концентрирането на квотите във все по-малко хора през последните двайсет и пет години доведе до намаляване на лодките и до увеличаване на часовете им риболов. Това бе много по-ефективен вариант и Исландия бе една от малкото държави в света, където рибарите наистина печелеха, вместо да разчитат на правителствени субсидии. Но тази печалба си имаше цена — много лодки отиваха за скрап, много рибари оставаха без работа, а понякога се закриваха и цели гилдии.

Преди кризата, Бьорн бе облагодетелстван от този процес. Чичо му в Грундарфиордур бе един от първите, получили квота, която се даваше на хора с активен риболовен стаж в периода 1980–83 г. Квотата даваше на притежателя си право да лови част от цялостния годишен улов на страната, определян ежегодно от Института за морски изследвания и Министерството на риболова. Късметлиите, наречени „Крале на квотата“ или продължиха да ловят риба, или се продадоха на големи компании за милиони, а понякога и стотици милиони крони. Ейнар, бащата на Харпа, направи именно това. Чичото на Бьорн продаде квотата си и лодката „Люнди“ на Бьорн на ниска цена, но въпреки всичко се наложи Бьорн да вземе голям кредит от банката.

Бьорн излизаше за риба с чичо си от тринайсетгодишен. Бе роден за това, говореха, че можел да мисли като треска, а и бързо разучаваше и започваше да използва новите технологии за картографиране на морското дъно и намиране на големи пасажи риба. Не след дълго успя да изплати заема. После взе друг, за да купи квотата на един рибар от Грундарфиордур. Квотата се отнасяше до част от цялостния годишен улов на страната, а не до определена лодка, така че тайната на успеха бе да имаш възможно най-голямата квота, която една лодка може да изпълни. След това, през 2007 г., Бьорн взе още един заем, за да купи трета малка квота и модерно електронно оборудване за „Люнди“.

Старият му приятел от училище Симон, който стана банкер, вместо рибар, и който наскоро бе напуснал исландските банки, за да се присъедини към един хедж фонд в Лондон, му даде съвет. Най-разумно е да се вземе заем в смесица от швейцарски франкове и йени, защото лихвите са ниски, а исландската крона ще остане силна. Това правеше и Симон, но в по-голям мащаб, и трупаше богатство.

Бьорн послуша приятеля си и за известно време нещата вървяха добре. Но след това кроната започна да се обезценява и въпреки че лихвата си оставаше ниска, размерът на заема му в крони бързо нарасна. Настъпи финансовата криза, исландските банки фалираха, кроната съвсем се обезцени и заемът на Бьорн набъбна толкова, че вече не можеше да го изплаща.

Бьорн получи добра оферта за лодката и квотата си от една голяма компания в Акурейри, в северна Исландия. Той я прие и с парите покри част от заема. Сега бе готов да проси работа от всеки, който би го взел. Имаше отлична репутация като рибар, но пък не можеше да си държи езика зад зъбите и да изпълнява чужди заповеди, когато има собствено мнение за това къде е рибата и как да се хване, така че някои капитани, Густи в това число, го считаха за заплаха. Но Бьорн успяваше някак да свързва двата края и да излиза в морето.

Бе загубил лодката и мечтите си. Още от малък искаше само едно — да има собствена лодка и да излиза за риба с нея. Но вече нямаше шанс за това.

Когато се видя със Симон една петъчна вечер в Рейкявик, около месец след краха на банките, приятелят му се изненада от неволите на Бьорн. Симон бе зарязал тази стратегия още миналата пролет и се бе преориентирал. Фондът му бе натрупал милиони.

Копеле!

Бьорн не го бе виждал оттогава.

Сега политиците говореха за присъединяване към Европейския съюз. Обещаваха, че исландската риба ще се пази само за исландските рибари, но Бьорн знаеше, че до десетина години французите, испанците и британците ще хвърлят око на скромните исландски запаси и ще ги разграбят.

И всичко това бе по вина на шепа спекуланти, които седяха на дебелите си задници в кабинетите си и заемаха чужди пари, за да купуват неща, които не разбират.

Копелета!

Бащата на Бьорн, пощальон и заклет комунист, все пак се оказа прав. Всички бяха копелета.

Вятърът се усили. Малки облачета се плъзгаха по бледото небе и дори в завета на пристанището, малките лодки се люшкаха и поскръцваха. Бьорн се върна по кея до Кафивагнин — кафенето на рибарите. В него нямаше почти никой. Той се огледа за Ейнар, който често идваше тук да споделя стари спомени, когато се намереха слушатели, но не го откри. Купи си кафе, седна на една маса до витрината и се замисли за Харпа.

Не съжаляваше, че дойде снощи. Без съмнение, тя се нуждаеше от него. Той се отнасяше добре с нея, за разлика от Габриел Орн. Харпа понякога бълнуваше името му. Този човек бе отрепка. Бе приел Харпа за даденост и я бе наранил така, както Бьорн никога не би направил.

Бьорн се притесняваше как ще се оправи Харпа при повторен полицейски разпит. Това щеше да е огромно напрежение за нея, особено след като двамата решиха през януари, че им се е разминало. Допуснаха няколко грешки, докато потулваха смъртта на Габриел Орн. На първо място, не биваше да изпращат прощалните съобщения от телефона на Габриел — Бьорн съжали за това в момента, в който ги пусна. Така само привличаха нежелано внимание към Харпа.

Той направи всичко по силите си, за да й вдъхне кураж, да я накара да повярва в себе си. Хвърли вината върху другите: Синдри, студента, момчето. Те искаха да нападнат Габриел Орн. Бяха я използвали, изманипулираха я да им докара банкер, с когото да се гаврят. Тя не бе виновна.

При първоначалното полицейско разследване, версиите им съвпадаха. Нямаше причина това да се променя сега. Трябваше им просто малко късмет и малко смелост от страна на Харпа.

 

 

Магнъс, Вигдис и Арни седяха в малката заседателна зала в отдел „Убийства“, а на масата пред тях бяха разпръснати листове от делото Габриел Орн Бергсон. Арни беше участвал в първоначалното разследване, но не и Вигдис, а Магнъс ценеше безпристрастната й гледна точка.

— Е, какво ще кажеш? — попита я Магнъс.

— Леглото ме съмнява — каза Вигдис. — Не е било оправено при огледа на апартамента на Габриел Орн Бергсон на следващата сутрин. Той си е бил легнал, когато Харпа се е обадила. Тя го е събудила, Габриел се е облякъл и е излязъл на среща с нея.

— Само дето не са се срещнали, а той е повървял два километра до морето и се е удавил.

— Но защо да го прави? — попита Вигдис. — Според мен, има два варианта: или Харпа му е казала нещо по телефона, което толкова го е разстроило, че е решил да се удави, или не се е самоубил, а някой друг го е замъкнал до водата.

— Заключението на патолога не е категорично — каза Магнъс. — Не е бил застрелян, намушкан или удушен, но може да е бил ударен някъде. Патологът не е можел да прецени, защото трупът бил увреден от водата.

— В доклада не пише дали Габриел Орн е бил жив, когато се е озовал в морето — обади се Вигдис.

— Честно казано, това се определя доста трудно — отвърна Магнъс.

— Ами ако Харпа му е казала нещо за „Одинсбанки“? — предложи Арни. — Може би е искала да сътрудничи на властите, да го вкара в затвора и той не е могъл да го понесе.

Магнъс погледна към Вигдис. Тя бе свъсила вежди. Той също.

— По думите на родителите и на новата му приятелка не може да се съди, че Габриел Орн е бил по-притеснен от събитията в „Одинсбанки“, отколкото всички останали. Не е бил отговорен за нищо особено, с изключение на няколко неизплатени заема. Не е бил мошеник или комарджия. Взимал е наркотици, но не много. Защо точно той? Защо не някой друг банкер в Рейкявик?

Арни сви рамене.

— Да кажем, че изведнъж в полунощ е решил да се самоубие. Има много по-бързи и лесни начини да го направи.

— Може би е излязъл да се разходи — каза Арни. — И колкото повече е ходел, толкова повече се е депресирал. Озовал се е на морския бряг и решил да сложи край на всичко.

— Възможно е — каза Вигдис.

— Но не е много вероятно — добави Магнъс.

— Свидетелските показания се допълват — отбеляза Арни. — Тези на Исак Самуелсон, момчето, което се скарало с Харпа и на Бьорн Хелгасон, рибарят.

— Който има два ареста.

— Две сбивания, когато е бил на деветнайсет и на двайсет — уточни Вигдис. — И двата пъти при вечерно излизане в Рейкявик. Но е напълно нормално за един рибар да се напие и да се сбие.

— А каква е тази мотористка банда, на която е член… „Охлювите“? — Магнъс се усмихна. — Това да не са исландските Ангели от ада?

Вигдис поклати глава.

— На част от тях им се иска, но са много по-питомни от онези. Много от тях са рибари, но има и всякакви други: адвокати, банкери. Просто се обличат в кожа и кръстосват Исландия заедно.

— А брат му? При когото казва, че е отседнал?

— Изглежда надежден — каза Арни. — Казва се Гули и се занимава с декорации. Бил е навън цяла нощ. Прибрал се е сутринта и е видял Харпа на излизане. Казва, че Бьорн редовно спи при него, когато е в Рейкявик, но че излизат поотделно.

— Значи остана Харпа — каза Магнъс. — Тя е слабата брънка.

Балдур подаде глава в стаята.

— Кога пристига онази жена от британската полиция?

— Каца в един и половина — отговори Магнъс. — Ще я посрещна на летището.

— Искам да я видя, когато пристигне — каза Балдур. — Торкел също.

— Ще я доведа.

— Добре — Балдур взе един доклад от масата и го разгледа. — Какво е това? Случаят Габриел Орн от януари?

— Точно така — потвърди Магнъс.

— Какво общо има с Оскар Гунарсон?

— И двамата са били високопоставени служители в „Одинсбанки“.

— И мислите, че смъртта на Оскар е свързана със самоубийството на Габриел Орн? На какво основание?

Магнъс пое дълбоко въздух.

— Мислим, че Габриел Орн не се е самоубил.

Балдур се намръщи.

— Това е абсурд.

— Нима?

— Естествено! Имаше разследване. Огледани са всички улики. Случаят е приключен.

— А ти мислиш ли, че е било самоубийство?

Балдур присви устни.

— Казах ти, случаят е приключен.

Магнъс втренчи поглед в Балдур. В очите му имаше гняв. Въпреки различията им, Магнъс не подценяваше Балдур. Той бе достатъчно умно ченге, за да има съмнения относно това самоубийство. Но защо иска да го потули? Магнъс трябваше да разбере.

— Мисля, че трябва отново да го подхванем — не отстъпи Магнъс. — Нещо ми намирисва. Харпа Ейнарсдотир, бившата приятелка на Габриел Орн, с която уж е имал среща, ни излъга.

— Можеш ли да го докажеш? — попита Балдур.

— Още не.

— А че това е свързано с Оскар, освен че са работили в една банка?

— Не.

— Тогава се откажи.

— Защо? — попита Магнъс.

— Защото аз така казвам! — отсече ледено Балдур.

Вигдис и Арни седяха, без да помръднат.

— Трябва ми по-основателна причина, за да не се занимавам със случай, в който има нещо гнило — каза Магнъс предпазливо. — Особено когато става дума за убийство.

— Нещо искаш да намекнеш ли? — гласът на Балдур се бе снишил почти до шепот.

Магнъс скръсти ръце.

— Така излиза. Това ми прилича на потулване. Такива неща се случват и там, откъдето идвам, но не очаквах да ги видя в Исландия.

— Ти май нищо не знаеш за тази страна, а? — просъска Балдур презрително.

— Мисля, че знам — отговори Магнъс, но не много убедително.

— Имаш ли представа какво беше тук през януари?

— Било е доста напечено.

— Доста напечено!? — едва не извика Балдур. — Изобщо не знаеш за какво става дума — поклати глава, седна срещу Магнъс и се наведе към него. Мускулите на издълженото му лице бяха стегнати, от всяка пора струеше гняв. — Е, сега ще ти обясня!

— Добре — каза Магнъс, стъписан от неочакваната емоция в иначе сухия глас на Балдур.

— През януари полицията на Рейкявик бе подложена на най-сериозното изпитание в историята си. С нищо не може да се сравни. Всички работехме двойни смени, всички налични кадри носеха каски и брони. Ние защитавахме парламента, демокрацията… Ние също бяхме разгневени — Балдур погледна към Вигдис. — Ние сме граждани и данъкоплатци. Не ни плащат много и никога не сме се изхвърляли през богатите години, освен малцината, които харчеха прекалено много и задлъжняха. Много от нас симпатизираха на демонстрантите, но ние имахме дълг и се опитвахме да го изпълним.

Магнъс слушаше.

— Прилагахме възможно най-неагресивните мерки. Не сме удряли хората. Не сме ги ограждали и пребивали, както направиха британците няколко месеца по-късно по време на антикапиталистическата демонстрация в Лондон. Нямаше убити. Но един ден сякаш всичко тръгна наопаки: анархистите взеха инициативата и ни нападнаха. Заплашваха нас и семействата ни. И знаеш ли какво стана тогава?

Магнъс поклати глава.

— Хората направиха жива верига, за да ни защитят от анархистите. Това го няма никъде по света, само в Исландия. След няколко дни правителството подаде оставка. Всичко се случи без насилие. И то благодарение на начина, по който контролирахме тълпата. Премиерът разпрати персонални писма на всички полицаи, охранявали парламента.

Магнъс бе впечатлен. Знаеше колко е трудно да се опази реда при демонстрация. На един полицай му трябва много малко, за да вземе неправилно решение в суматохата, да се паникьоса. Магнъс никога не се бе сблъсквал с масови безредици и изобщо не бе сигурен какво би направил, ако разгневените протестиращи започнат да го замерват с разни неща. Най-вероятно не би им останал длъжен.

— И ако точно в този момент се разчуеше, че млад банкер е убит, това можеше да е искрата, която да подпали цялата държава.

Магнъс се замисли. Разбираше гледната точка на Балдур. Но от друга страна…

— Все още не знаем дали Габриел Орн е бил убит — каза той, — но изглежда твърде вероятно. Семейството му, родителите му, сестра му — те имат право да знаят. И е наш дълг да им кажем истината.

— Ти не ми обяснявай какъв е нашият дълг! — изръмжа Балдур. — Ти не живееш тук, това не е твоята страна! Аз решавам какъв е дългът ни. И ти казвам да оставиш случая Габриел Орн. Забрави за него. И най-вече, не го споменавай пред британските полицаи. Разбра ли?

Думите на Балдур зашлевиха Магнъс като шамар. Исландия беше неговата страна, по дяволите! Тази мисъл го крепеше през всичките години в Америка. Но все пак… Все пак, той не беше в Исландия през януари. Не беше участвал в Революцията на тиганите, нито като демонстрант, нито като пазител на реда, нито дори като наблюдател. Всъщност, той почти не бе забелязал, че всичко това се случва, защото тогава бе твърде вглъбен в едно разследване на корумпирани полицаи в Бостън. А това, което исландците постигнаха — да свалят правителството си по напълно мирен път — наистина бе впечатляващо. По исландски.

Какво право имаше той да разваля всичко това?

Магнъс кимна.

— Разбрах.