Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Огън и лед (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
66 Degrees North, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Майкъл Ридпат

Заглавие: 66 градуса северна ширина

Преводач: Матей Тодоров

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ProBook

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Албена Раленкова

Коректор: Марко Кънчев; Катя Калфова

ISBN: 978-954-2928-20-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2400

История

  1. — Добавяне

Глава 26

Януари, 1986 г.

Магнъс се измъкна от къщата, вдиша студения свеж въздух и се запрепъва през снега към морето. Искаше да бъде сам.

Беше тъмно. Току-що вечеряха и в момента дядо им изнасяше лекция на Оли за напикаването нощем.

Коледа не мина много зле. Чичото на момчетата, леля им и братовчедите от Канада дойдоха на гости за огромна радост на дядо им. Той самият бе влязъл в един от редките си периоди на добро настроение. Коледният празничен дух витаеше из къщата. Елфчетата бяха минали и оставили дребни подаръчета в обувките на Магнъс и Оли.

Вечерята на Бъдни вечер бе незабравимо пиршество: бяла яребица, карамелизирани пържени картофи — любимите на Магнъс, млечен хляб и сладолед за десерт. Магнъс получи американска полицейска количка със светещи сирени и фарове от канадските роднини. Беше за по-малки деца, но той я хареса. За първи път от месеци насам, Оли истински се забавляваше.

След това, както Магнъс очакваше, моментът на щастие свърши. Оли пак се уплаши и започна отново да се напикава в леглото. Веднага след Нова година роднините си тръгнаха и оставиха двете момчета сами във фермата при дядо им и баба им.

А дядото бе в лошо настроение.

Магнъс мина край църквичката, която се издигаше близо до водата, и седна на един камък. Загледа се в добре познатите му светлинки, които блещукаха почти денонощно по това време на годината, когато сутрешният и вечерният мрак отстъпваха място на светлината само по обед. Погледна ярките светлини на фермата зад себе си, светлините на Храун от другата страна на полето от лава, фара на едно от островчетата във фиорда, клатушкащите се пламъчета на рибарски лодки на път обратно към Стикисхолмур.

Нощта беше ясна. Лъчите на луната пълзяха по снега и озаряваха водопада на склона зад фермата. Високите триъгълни стойки за сушене на риба се очертаваха на фона на водата, която кротичко плискаше брега. Разкривени канари стърчаха насред белотата на Берсеркяхраун. Над планините на север се виждаше северното сияние. А над всичко това, хиляди звезди пробождаха ясната студена нощ. Магнъс си спомни нещо, което майка му каза, докато живееха още в Рейкявик — на този свят има две неизброими неща: звездите и островите в Брейдарфиордур.

Магнъс се сгуши в палтото си. Беше му много студено, но това бе за предпочитане пред огъня на свадата, който бушуваше в къщата.

До преди две години Магнъс, Оли и родителите им живееха щастливо в малката си къщичка в Тингхолт със синия ламаринен покрив и старото дърво на двора. Но после всичко се разпадна. Започнаха споровете, свадите, баща им замина, майка им все спеше, забравяше да им донесе вечеря, заваляше думите. Шест месеца по-късно баща им бе в Бостън, майка им — в Рейкявик, а двете момчета — в Бярнархьофн, фермата на дядо им.

Магнъс никога не бе харесвал баба си особено много. Тя беше дребна жена, студена и темерутеста, а на лицето й винаги имаше изражение на леко неодобрение. Дядото беше направо страшен, но в него поне имаше някакъв груб чар. Той с готовност се впускаше в игри с внуците си, а когато двамата с Оли дойдоха в Бярнархьофн с удоволствие им показваше фермата, околните склонове и островите във фиорда. Магнъс и Оли обичаха най-много заедно с дядо си да събират ценните пера на гагите от гнездата край потока.

И разбира се, тук беше Берсеркяхраун. Халгримур водеше внуците си сред невероятните скални скулптури и им разказваше за берсерките, които живеели тук и в Храун, и за игрите от детството си. Думите му плашеха Оли, но запленяваха Магнъс.

Дядо им обаче обичаше да си пийва. И когато се напиеше, ставаше зъл и груб.

Халгримур харесваше Магнъс, поне в началото. Но Оли бе слаб, а Халгримур презираше слабостта. Оли се плашеше лесно и Халгримур се възползваше от това. Разказваше му за Тролката от Керлингин, която отвличала дечицата от Стикисхолмур и щяла да отвлече и Оли, ако не се стегнел малко. За берсерките, които все още бродели нощем из полето от лава. За мъж на име Торолф Куция, който бил убит преди векове, но продължавал да витае по баирите и да тормози пастирите и овцете им. Както и за Фиорулали — морското чудовище с раковини, висящи по четината му, което обикаляло плитчините на фиорда и ядяло малки дечица, които се доближавали до водата.

Магнъс се застъпваше за малкия си брат, а това дразнеше дядо им. И понеже не успяваше да уплаши Магнъс, започваше да го бие. Така започнаха посещенията на Магнъс в болницата „Свети Франциск“ в Стикисхолмур, където трябваше да лъже, че е пострадал при невероятни злополуки във фермата.

После Халгримур изтрезняваше, слънцето изгряваше и той пак бе готов за игри с внуците. Но Оли бе прекалено уплашен, а Магнъс — твърде горд.

Баба им наблюдаваше всичко това някак отстрани, сякаш не я бе грижа какво става с внуците й. С течение на времето, Магнъс осъзна, че и тя е била малтретирана.

Фермата бе усамотена. Полето от лава я отделяше от цивилизацията. Животът там се превърна в ад. Магнъс започна да мисли за бягство. Понякога майка им идваше да ги види и за известно време всичко се оправяше, но Магнъс вече бе разбрал, че тя е пияна, а не сънена. Когато се опитваше да й разкаже на какво са подложени, тя просто отговаряше, че „дядо е малко по-строг от татко“.

Над заснежения пейзаж, откъм фермата се чуха гласове — гневният рев на дядо му и пискливите викове на малкото му братче. Горкият Оли! Въпреки че нямаше какво да направи, Магнъс стана и се затича към къщата с надеждата, че появата му ще разсее дядото.

Когато влезе в кухнята, баба му миеше голям тиган на мивката. Караницата изглежда бе спряла.

— Къде е Оли?

— В мазето е май — отговори баба му, без да се обръща.

— Какво прави там?

— Наказан е.

— И за какво е наказан?

— Не ми наглей! — тросна се баба му, но някак без емоция. Често изричаше тези думи. Това бе нейният начин да каже: „Не знам и не искам да знам, така че не ме питай“.

Магнъс изтича по каменното стълбище към мазето. То бе усойно, с бетонни стени и една-единствена крушка. Използваха го за склад. Имаше две помещения: едното пълно с хранителни добавки за добитъка, а другото — с картофи, повечето вече гнили. Вратата на втората стая бе затворена. Зад нея се чуваше плачът на Оли.

Магнъс се опита да отвори, но беше заключено.

— Оли! Оли, добре ли си?

— Не! — викна Оли през сълзи. — Тука е тъмно и картофите са гнусни и ме е страх!

— Светни си лампата!

— Той взе крушката!

Магнъс пребледня от гняв и започна да дърпа бравата с надеждата, че ключалката ще поддаде. Това естествено не стана и той започна да рита вратата.

— Не, Магнус, спри! Ще те чуе!

— Хич не ми пука! — викна Магнъс. Отстъпи назад и се засили срещу вратата с цялата тежест на деветгодишното си телце. Блъсна се в нея и падна на пода. Изправи се и започна да разтрива рамото си.

— Магнус!

Познатото ръмжане. Магнъс се обърна и видя дядо си. Стегнат шейсетгодишен мъж с волева брадичка, стоманеносива коса и студени сини очи. Корав и сърдит човек. Магнъс долови дъха на алкохол, примесен с аромата на енфие, който постоянно витаеше около Халгримур.

— Магнус, марш горе!

— Защо затвори Оли, дядо? Защото се напикава ли? Той не е виновен. Просто винаги от нещо го е страх. Пусни го!

— Казах, марш горе!

— Аз пък казах да го пуснеш! — викна Магнъс с тънко гласче.

Ноздрите на дядо му се разшириха — сигурен признак, че ще стане лошо. Магнъс се присви, но не отмести поглед от очите на дядо си.

— Пусни го!

Халгримур се огледа за подходящо оръжие. Хареса си една стара, тъпа брадва. Вдигна я и пристъпи към Магнъс.

Магнъс искаше да избяга, но остана твърдо на поста си пред картофения склад, разкрачил крака, сякаш бе страж на братчето си. Погледът му бе забит в острието на брадвата.

Халгримур заби дръжката на брадвата в ребрата на Магнъс. Не много силно, но Магнъс бе още дете. Останал без дъх, той се присви. Халгримур замахна с брадвата и го удари по бедрото с плоското на острието.

Магнъс падна. Погледна нагоре и видя как дядо му вдига брадвата над главата си с пламнали от гняв очи. Магнъс се разплака. Не можа да издържи. Проснат на студения под, той чу хлиповете на Оли от другата страна на вратата.

— Марш в леглото! Веднага!

Магнъс закуцука нагоре. Какво друго можеше да направи?

 

 

Лежа буден в продължение на часове, загледан в празното креватче на малкия си брат. Очите му бяха влажни от сълзи и гняв. Бедрото го болеше, но нямаше нищо счупено, така че този път щеше да си спести унизителното ходене в болницата.

Как можеше дядо му да остави седемгодишно момче на тъмно и студено цяла нощ? Ако преди това Оли се напикаваше само от време на време, сега вече щеше да се изпуска всяка нощ.

Магнъс изчака дядо си да си легне. После изчака още малко. Най-накрая, сякаш часове по-късно, а всъщност много по-малко, той се изниза изпод завивките, облече си блузка и се промъкна на долния етаж.

Знаеше къде стои ключът — висеше на вратата на килерчето. Видя го на лунната светлина, която се отразяваше в снега и осветяваше кухнята. Застана на пръсти, за да го стигне. Слезе тихо по стълбите до тъмното мазе, намери пипнешком вратата на склада за картофи и я отключи.

Помещението миришеше на гнили картофи и момчешка урина.

— Оли? Оли? Аз съм, Магнус.

— Магнус? — чу се слабо гласче.

— Ела!

— Не.

— Хайде, Оли!

— Няма! Не ме карай да излизам! Той ще разбере и ще се ядоса.

Магнъс се поколеба. Оли не се виждаше. Магнъс запристъпва в посока на гласа му с разперени ръце и леко приведен, докато не напипа рамото на брат си. Две малки ръчички се вкопчиха в неговата. Той хвана малкото момче и го прегърна.

— Защо те наказа дядо, Оли?

— Не мога да ти кажа.

— Напротив. Няма да те издам.

Тогава Оли се разплака.

— Не мога да ти кажа, Магнус! Няма да ти кажа! Моля те, не ме карай!

— Добре, Оли. Добре. Няма да те карам нищо да ми казваш. И няма да те карам да излизаш. Просто ще поседя при теб.

Магнъс седя при Оли, който скоро заспа. Когато започна да се развиделява, Магнъс се върна в леглото си.

 

 

Вторник, 22 септември, 2009 г.

Магнъс се умълча, легнал по гръб в спалнята на Ингилейф.

— Божичко! Това е ужасно! — каза тя. — Как си издържал?

— Явно съм бил кораво хлапе — отговори Магнъс. — Мислех за баща ми. Знаех, че той би искал да се застъпвам за Оли и така и правех. Знаех, че някой ден татко ще се върне от Америка и ще ни спаси. Така и стана. Но чак след като майка ми се блъсна в скалата.

— Добре, че си издържал психически.

— Никой не минава през подобно нещо без следа — каза Магнъс. — Аз съм склонен към алкохолизъм, също като майка ми и дядо ми, и това ме притеснява. А понякога толкова се ядосвам, че ми идва да пребия някого… Някого от лошите — Магнъс замълча. — Имал съм проблеми с това. Едно ченге не може да прави такива неща. Понякога сам се плаша от себе си.

— Оли сигурно е съсипан. Може би и до днес.

— Беше доста зле, когато отидохме в Щатите. Баща ми направи, каквото можа. Водеше го на психоаналитик, това много му помогна. Но Оли цял живот е имал проблеми: с жените, с работата, с наркотиците. Мисля, че още ходи на психолог.

— А ти? — попита Ингилейф.

— Дали съм ходил на психолог? Не. Нямаше нужда.

— Аха…

— Знам какво си мислиш — каза Магнъс. — Според теб трябва да потърся помощ за проблемите си. Честно казано, нямам нищо против да забравя за всичко това. Правя го, без дори да се замислям от двайсет години насам.

— Е, да. И вместо това си се вманиачил на тема баща ти.

— Възможно е — каза Магнъс. — В него виждах своя спасител. И той наистина ме спаси. А после някакъв кучи син го уби.

За първи път гласът на Магнъс затрепери.

— Ела — каза му Ингилейф. — Ела при мен.

Той се обърна към нея и тя го прегърна.