Майкъл Ридпат
66 градуса северна ширина (13)

Глава 12

— Добре дошла в Исландия, Шарън — подаде ръка шефът на полицията. — Казвам се Торкел, а това е инспектор Балдур, който ръководи разследването от исландска страна.

Торкел се бе ухилил на Пайпър. Тя бе очарована. Намираха се в кабинета му на последния стаж, с гледка към ветровития залив и връх Еся, който дори не потрепваше в бурята. Лицето на Торкел представляваше голяма розовобуза усмивка. Балдур гледаше Пайпър подозрително.

— Благодаря — каза тя.

— Колко смяташ да останеш при нас? — попита Торкел.

— Взех си отворен билет — отвърна Пайпър. — Сигурно ден-два, но може да остана и повече, ако се наложи.

— Едва ли ще се стигне дотам — каза Торкел. — Тук не открихме никаква исландска връзка с убийството, нали така, Магнъс?

Магнъс можеше да разпознае въпрос, който изисква отрицателен отговор.

— Не, никаква — потвърди той.

— Някакъв напредък от ваша страна?

— Още не — каза Пайпър. — Но не изключваме възможността Гунарсон да е бил убит от исландец.

— Господин Джулиън Листър не е прав. Тук не сме само терористи — каза Балдур неуверено на английски.

Джулиън Листър бе британският министър на финансите.

— Не знаех, че тук изобщо има терористи — отвърна Пайпър. — Не знаем какъв е мотивът за убийството на Оскар Гунарсон, но няма причина да смятаме, че е било терористичен акт.

— Добре, добре — намеси се Торкел. — Шарън, искам да дойдеш с мен на среща със семейството на Оскар Гунарсон. Той бе важна личност в Исландия и за тях ще е добре да видят какви мерки се взимат, за да заловим убиеца му.

— С удоволствие — отговори Шарън.

— Какви бяха тези глупости за терористите? — попита тя, когато излязоха от кабинета на Торкел.

— Сама ще се убедиш колко са чувствителни исландците по този въпрос напоследък — отговори Магнъс. — Когато банките се сринаха миналата година, британците си прибраха авоарите, позовавайки се на антитерористичните си закони. Някои хора тук са на мнение, че това е довело до фалита на двете най-големи банки. Британското правителство извади списък с терористични организации, където исландските банки фигурираха точно под „Ал Кайда“, талибаните и Северна Корея. Много исландци бяха крайно възмутени. Направиха онлайн петиция със снимки на най-обикновени хора, казващи, че не са терористи. Тук все още са ядосани на вашия премиер и на Джулиън Листър.

— Мога да ги разбера — каза Пайпър. — Листър го разкараха през лятото, но премиерът още си е на мястото.

— Все едно. Дай да видим списъка.

Вече в участъка, Магнъс представи Пайпър на Арни и Вигдис. Вигдис дори благоволи да я поздрави на английски.

— Е, Шарън, харесва ли ти Исландия? — попита Арни с превъзбуден вид.

— Ами, има много вятър — каза Пайпър. — Не съм видяла кой знае какво. Но ми се иска да видя дърво.

Вигдис завъртя очи. В исландския фолклор имаше един известен момент, когато нетърпелив репортер задал същия въпрос на Ринго Стар, докато той слизал от самолета си на летището в Рейкявик.

Арни можеше да е този репортер.

— Няма да имаме време да ти намерим дърво, съжалявам — каза Арни.

— Хайде да погледнем списъка с имената — предложи Магнъс.

Посветиха му около два часа. Отборът на Магнъс не се покри със слава. Самият той не бе чувал повечето от имената. Арни упорито правеше смели умозаключения и безсмислени предположения, от които всички се оказаха погрешни. А пък Вигдис, която се справяше добре с полицейската документация и знаеше повечето имена, държеше всичко да се превежда на исландски.

Магнъс й направи забележка. Не можеше да повярва, че тя говори само исландски, на което тя просто отвърна на датски: „Говоря и датски“.

Не ги споходи никакво просветление, освен че Оскар е познавал всички най-важни фигури в исландския бизнес свят, което не беше изненадващо. Пайпър явно остана разочарована.

— Ще занесем списъка в кабинета на специалния прокурор — каза Магнъс. — Може пък там да излезе нещо.

 

 

Кабинетът на Специалния прокурор по финансови престъпления бе съвсем близо до полицейската централа. Самият той бе едър, младолик мъж на четирийсет и нещо, който излъчваше стабилност. Магнъс бе чел за него. Беше бивш полицейски шеф от малко градче, близо до Рейкявик. Никой от по-подходящите кандидати за поста сред десетките адвокати в столицата не можеше да бъде избран, защото или бе женен, или сроден със заподозрените, така че се наложи правителството да се огледа извън Рейкявик. Избраникът нямаше никакъв опит с международни измами, но се славеше с добро име на работлив и почтен човек.

Четеше един от купчина документи, струпани на бюрото му. Зад него имаше още няколко такива купа. Между документите минаваха електрически кабели и се свързваха с произволен набор компютърно оборудване. Кабинетът му оставяше впечатление за хаотично усърдие.

Заговориха на английски.

— Можеш ли да ни кажеш нещо за разследването на Оскар Гунарсон? — попита Магнъс.

— Разбира се — отговори прокурорът. — Още не сме насочили вниманието си специално към него, но в момента разследваме „Одинсбанки“, както и всички останали.

— Измами? — попита Магнъс. — Пране на пари?

— Нищо толкова просто, за съжаление. По-скоро става въпрос за пазарна манипулация: отпускане на заеми на близки компании или хора, за да си купят акции в банката.

— Това законно ли е? — попита Пайпър.

Прокурорът сви рамене.

— Това е основният въпрос. Със сигурност е нередно и в много държави се счита за нарушение на закона. Но Исландия няма добре развити закони, що се отнася до ценните книжа. Донякъде всичко зависи от това, колко от сделките са станали обществено достояние.

Прокурорът взе един молив и забарабани с него по бюрото.

— Точно по този начин исландските банки успяха да се развият толкова бързо. Една инвеститорска компания заема пари, за да инвестира в друга, която заема още, за да ги вложи в трета, която пък заема, за да вложи в банките, които са отпуснали заеми на първата. И преди да се усетиш, сто милиона крони се превръщат в десет милиарда.

— Звучи доста заплетено — каза Пайпър.

— Така е. Особено когато всичко това се извършва чрез мрежа акционерни дружества на Вирджинските острови. Ще ни трябват години, за да решим тази загадка.

— Години? Значи Оскар Гунарсон не е подлежал на незабавно разследване? — попита Пайпър.

— Не. Не и толкова рано. Сигурно щяхме да стигнем и до него, но не можем да си позволим да прибързваме. Хората искат да падат глави, но ако се стигне до дело, искам всичко да е както трябва.

Макар да носеше тъмен костюм, прокурорът изглежда се чувстваше неудобно в него. Не му беше по мярка. Магнъс си помисли за банкерите и изпечените адвокатчета, които Колби познаваше в Бостън. Те можеха да схрускат този човек на закуска. Но той не подценяваше стойността на търпеливата, упорита полицейска работа. Щеше да е интересно да види развоя на събитията. Магнъс се възхити на исландците за избора им на прокурор.

— Съставихме списък с имена на исландци, с които според нас Гунарсон се е срещал през последните няколко месеца в Лондон — Пайпър подаде списъка на прокурора. — Някое от имената говори ли ви нещо?

Специалният прокурор погледна списъка през очилата си.

— Да, почти всичките са ми познати. Бизнесмени, банкери, адвокати. Това е бизнес елитът на Исландия.

— И как действа този бизнес елит? — попита Пайпър. — Пазят ли се един друг, или си съперничат?

Прокурорът се засмя.

— Съперничат, е меко казано. Някои от тези хора си имат зъб от десетилетия насам. Вижте, аз не съм част от този свят и точно затова ме назначиха, но започвам да навлизам в него и много неща ми стават по-ясни. Има стари сдружения, наричат ги Октопода, заради пипалата, които са увили около исландския бизнес през двайсети век. Те държали и държат търговския флот, вносителите и дистрибуторите. Силни са, но пипат меко. Има и нови участници, по-млади — Финансовите викинги — които изграждат огромна мрежа от компании през последните десет години. Точно те изкупили всички тези бизнеси във вашата страна: Хамлис, Фрейзър, Мадъркеър, веригата супермаркети Айсланд, Мос Брос, дори Уест Хам Юнайтед. Те се разделят на три групи, които са се сдобили с акции на три от големите банки. Да не забравяме и бившия премиер, Олафур Томасон. Някои от тези бизнесмени са негови приятели, други — врагове; той бе вдигнал мерника на едни, а на други даваше предимство по време на приватизацията.

— И какво е участието на Оскар Гунарсон във всичко това? — попита Магнъс.

— Той успя да се сприятели с почти всички. „Одинсбанки“ нямаше пристрастия, въртяха бизнес с всички.

— Значи не е имал заклети врагове?

Прокурорът поклати глава.

— Вижте, хората понякога говорят за исландската мафия. Вярно е, че всички големи фамилии тук се познават, но няма никакво насилие. Тук не става въпрос за италианската мафия, или руската. Предполагам, че във всяко общество е възможно някой да прибегне до агресия или убийство, това е нормално. Но като цяло, тези хора не убиват.

— Ами руснаците? В Лондон се носят слухове, че исландците са използвали руски пари.

Прокурорът поклати глава.

— Няколко от Финансовите викинги са натрупали богатството си от една бутилираща фабрика в Санкт Петербург през деветдесетте. Може би оттам са тръгнали слуховете. Сигурно още поддържат руските си контакти. Но това са изключения.

Пайпър въздъхна.

— Много благодаря. Моля, осведомете ни, ако се натъкнете на нещо интересно, свързано с този списък.

— Ще държим „Одинсбанки“ под око — обеща прокурорът — и ако открием някакъв евентуален мотив за убийството на Оскар, ще ви се обадим. Но за момента няма нищо такова.

— Последен въпрос — каза Магнъс.

Прокурорът повдигна вежди.

— Оскар мошеник ли е бил?

Прокурорът въздъхна.

— Нищо не е откраднал. Никого не е наранил физически, доколкото знам. Но ако той и приятелите му наистина са изградили мрежа от офшорни компании, които да инвестират тайно една в друга, значи е нарушил правилата. И това не е просто техническа подробност. Важно е, защото означава, че финансовият бум на Исландия е постигнат чрез измама.

Прокурорът се усмихна мрачно.

— Но не можем да виним само банкерите. Всички исландци трябва да се запитаме защо заемахме пари, които не можем да върнем. Сега е време да си погасим дълга.

 

 

Магнъс се облегна назад в стола си, слушайки оживеното бърборене около масата. Чувстваше се приятно замаян. Пиеха от часове. Бяха започнали с две бутилки вино в апартамента на Ингилейф, след това излязоха да вечерят, а после седнаха в един бар на „Лаугавегур“. Тази вечер щеше да му струва цяло състояние, но Магнъс държеше да изведе британската си колежка, особено в петък вечерта. При настоящите съкращения в полицейския бюджет, едва ли някой щеше да му осребри разноските.

Следобеда Магнъс, Торкел и Шарън Пайпър посетиха родителите на Оскар в Гардабаер. Магнъс се учуди на скромния им вид. Докато Емилия изглеждаше като богата сестра на Финансов викинг, родителите им бяха порядъчни и непретенциозни хора. Бащата на Оскар все още работеше като строителен инженер към едно правителствено учреждение, а майка му бе пенсиониран данъчен инспектор. И двамата бяха съкрушени. Явно много обичаха сина си, бяха го боготворили още от малък, вдъхвайки му необходимото самочувствие да преуспее.

Останаха доволни от срещата с лондонския полицейски служител. Шарън успя да ги убеди, че британските органи на реда не пестят никакви сили в разследването. Тя им зададе и няколко въпроса относно личните проблеми на Оскар и евентуалните му врагове, но не получи никаква нова информация. Родителите познаваха и двете му приятелки: говореха за рускинята с благоговение, а венецуелката определиха като изключително екзотична. Явно се гордееха, но и леко се притесняваха от стандарта на живот на сина си. Притеснението им прерасна в самообвинение: ако бяха задържали любимия си Оскар в Исландия, той щеше още да е жив.

Магнъс се чувстваше ужасно. Усещаше как разследването го засмуква. Искаше да намери убиеца на Оскар, човекът, който бе отнел сина им. Бе готов да замине за Лондон с Шарън и лично да разреши този случай, но знаеше, че Торкел няма да го пусне. А и защо да го прави?

Магнъс искаше случаят да се окаже свързан с Исландия, за да може да вземе пълно участие в разследването. Може би Харпа е въпросната връзка. Интуицията му подсказваше, че нещо повече от общ работодател и страстна нощ отпреди четири години свързва Харпа, Габриел Орн и Оскар. Но може би само така му се иска.

Жалко, че не може да поговори с Шарън за това.

На масата в претъпкания бар седяха петима: Магнъс, Шарън Пайпър, Ингилейф, Арни и Вигдис. Ингилейф се отказа от купона с модната си клиентела, за да излезе с тях. Магнъс оцени това, макар да подозираше, че Ингилейф дойде от любопитство.

Както обикновено, исландците бяха много по-добре облечени от чужденците, а що се отнася до дрехите на Магнъс, той определено бе чужденец. Арни бе много елегантен с черен пуловер под лененото сако. Вигдис и Ингилейф бяха по дънки, но и двете изглеждаха ослепително с дискретния си грим и фините си бижута. Шарън все още беше със сивите панталони и розова блуза, които носеше през целия ден, а Магнъс — по карирана риза, тениска и стари дънки.

Разговорът бе оживен, но не напълно членоразделен. Арни и Магнъс бяха минали на уиски, а жените пиеха вино цяла вечер. Колко бутилки пресушиха, Магнъс вече не знаеше. Вигдис разпитваше Шарън какво е да си жена в британската полиция, а Арни превеждаше трескаво и неточно.

— Не е лошо да смениш обстановката за ден-два — каза Шарън.

— Имаш ли деца? — попита Ингилейф.

— Две. Дъщеря ми е в университета, а синът ми току-що завърши гимназия. Но няма работа. Казва, че не можел да си намери, заради рецесията. Може и така да е. Но напоследък се забърква в какви ли не каши. И все чака аз да го отърва, но на мен взе да ми писва. Не знам къде сбърках. Допреди три години беше добро момче.

— А мъжът ти?

— Той не може да го озапти. Вече си седи само вкъщи и гледа голф по цял ден.

— Пенсиониран ли е?

— Работеше в една банка. Не изкарваше много, а и през март го съкратиха. Опита се да си намери нова работа, но казаха, че бил твърде стар. На петдесет и една е. Сега всичко… — Шарън премигна и силно залитна — всичко зависи от мен.

— А полицаите остават ли без работа? — попита Вигдис на английски. — В Рейкявик ги съкращават.

Арни преведе на завалян исландски.

— Не — каза Шарън, — но ще ни прецакат с пенсиите — тя се ококори. — Чакай малко! Че ти говориш английски!

Вигдис погледна към Магнъс и Арни и се засмя.

— Само като си пийна.

Арни съвестно преведе на исландски.

— Я чакай! — възкликна объркано той на английски.

— А защо не говориш английски на трезво? — попита Шарън.

— Защото всички очакват да говоря английски — отвърна Вигдис със силен исландски акцент. — Понеже съм чернокожа, никой не вярва, че съм исландка.

— И аз забелязах, че си малко по-различна от другите, но не посмях да ти го кажа — промърмори Шарън.

Вигдис се усмихна.

— С чужденците нямам проблем. Но с исландците… Някои мислят, че независимо къде си роден и какъв език говориш, ако всичките ти прадеди не са пристигнали тук в дълга лодка преди хиляда години, значи си чужденец.

— А някой от твоите прадеди прави изключение, познах ли?

— Баща ми бил американски военен в авиобазата Кефлавик. Не съм го виждала. Майка ми не говори за него. Но заради него хората тук не вярват, че съм исландка.

— Аз ти вярвам, Вигдис — каза Шарън. — Ти си чудесна исландка и много добро ченге. Това също е важно.

— Ходила ли си в Америка? — попита Ингилейф.

Всички минаха на английски.

— Още не — Вигдис не успя да прикрие усмивката си.

Ингилейф забеляза това.

— Но…?

— Заминавам другата седмица. Във вторник. За Ния Йорвик, Ню Йорк.

— Какво искаш да видиш там? — попита Арни.

— Кого искаш да видиш там? — поправи го Ингилейф.

— Един мъж — призна Вигдис.

— Но не американец, надявам се? — обади се Магнъс.

— Не, исландец е — каза Вигдис. Усмивката й се разшири. — Той е брат на един стар приятел от Кефлавик. Работи в една телевизия. Запознахме се, когато дойде да види родителите си тук през лятото.

— Звучи добре — каза Пайпър.

— Как ще се оправиш с езиковия проблем? — попита Магнъс.

— Не я мисли — обади се Арни. — Ако е пияна през цялото време, ще говори английски.

— Трябва да помисля за това — каза Вигдис. — Прав си, въпросът е принципен.

Отнякъде изчурулика телефон. Всички се спогледаха. Шарън бръкна в чантата си.

— Ало?

Заслуша се и се изправи в стола си.

— Да, аз съм детектив Пайпър — каза тя предпазливо.

Магнъс я съжали. Никога не е приятно да ти звънят от участъка, след като си обърнал няколко чашки.

— Да, Чарли е синът ми… За какво сте го задържали?… Полицейското управление в Тутинг?… Какво е направил!?… Обадихте ли се на мъжа ми?… Проблемът е, че в момента съм в чужбина, в Исландия съм… На ваше място бих го заключила и бих изхвърлила ключа! — Пайпър затвори.

— Проблеми вкъщи? — попита Ингилейф.

— Чарли пак е загазил. Мисли си, че може да разчита на мен да го освобождавам. Буквално! Но този път няма да стане. Този път ще си изсърба попарата! — Тя се облегна назад и притвори очи.

Телефонът й отново зазвъня. Тя не реагира.

— Заспа ли? — попита Ингилейф.

Магнъс вдигна.

— Ало?

— Може ли да говоря с майка ми? — попита млад мъжки глас.

— В момента е малко заета — отговори Магнъс, поглеждайки към жената, отпусната срещу него.

— Ти къв си бе? — извика гласът. — Да не се пецкате нещо!? Искам да говоря с нея!

— Момент — Магнъс закри слушалката с ръка. — Шарън? Синът ти.

Шарън отвори очи.

— Знаеш ли, направо му кажи, че ще говорим утре — отсече тя и пак затвори очи.

— Лека нощ, Чарли — каза Магнъс, — и сладки сънища.